Решение № 775 от 27.4.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 73/2026 г.

Производството е по реда на чл. 197 ал.2 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по жалба от на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК: 030176627, със седалище и адрес на управление: гр. Търговище, ул. „Опълченска“ № 47, представлявано от управителя С. К. Х., против Решение №12/ 19.01.2026г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С250025-022-0152994/ 17.12.2025г. на публичен изпълнител на ТД на НАП Варна по ИД № 25140000178/2014г., водено срещу оспорващото търговско дружество. Основният довод на жалбоподателя е за незаконосъобразност на наложения запор върху вземането му като земеделски производител за субсидия по интервенция „Биологично растениевъдство“ от ДФ „Земеделие“. Същият твърди, че тези средства за подпомагане не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати, че същите се предоставят в публичен интерес и не могат да се използват за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и вземания на трети лица. Според него запорираното вземане е несеквестируемо като чрез запорът на същото се възпрепятства изпълнението на агроекологичните ангажименти и се създава реален риск от санкции, прекратяване на подпомагането и фактическо преустановяване на дейността. Изразява несъгласие с мотива на органа, че запорираните средства за подпомагане не представляват целево публично финансиране, като счита, че същите се отпускат именно за целево подпомагане. Ето защо моли за отмяна на обжалваното решение, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С250025-022-0152994/17.12.2025г. на публичен изпълнител на ТД на НАП Варна, изразяващи се в наложен запор върху вземане от трето задължено лице Държавен фонд "Земеделие" за сумата от 67973.28 лв., която по признание от трето лице – ДФ „Земеделие“ пред публичния изпълнител ще се изплаща на оспорващото дружество за подпомагане по интервенция "Биологично растениевъдство". Претендира присъждане на разноските по делото. В проведеното по делото открито съдебно заседание оспорващото дружество, редовно призовано, не се представлява и от същото не е постъпило становище по делото. Ответникът по жалбата – Директор на Териториална дирекция на Национална агенция по приходите – гр. Варна, се представлява по делото от гл.юрк. М. Д., която оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Определя като законосъобразен оспорения акт, тъй като било установено наличието на подлежащи на принудително изпълнение задължения на жалбоподателя, които били трудно събираеми поради липсата на имущество. Намира за неоснователен довода за несеквестируемост на вземанията, тъй като последните не фигурирали в нормата на чл. 213 ДОПК. Уточнява, че третото лице, към което са вземанията на жалбоподателя, а именно : Държавен фон „Земеделие“, е диференцирал отделните вземания на секвестируеми и несеквестируеми като сумите по последните били превеждани по сметка на дружеството. Заявява, че това било признание от трето лице по смисъла на чл. 230 ДОПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. В Определение №458/17.03.2026г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения. По делото липсват надлежни доказателства за отмяна на наложената обезпечителна мярка, а и предмет на делото е законосъобразността на акта за налагане на тази мярка, поради което жалбоподателят има правен интерес от оспорването и жалбата е допустима. След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти: От приетата като писмено доказателство по делото справка за общите задължения на оспорващото дружество се установява, че към 12.01.2026г. задълженията му по образуваното изпълнително дело № 25140000178/2014г. са с общ размер от 33 757.47 евро, от които 2 917.18 евро главница и 30 840.29 евро лихва. На 17.12.2025 г. старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, след като е извършил преценка, че ще се затрудни събирането на установено и изискуемо публично вземане по изпълнително дело № 25140000178/2014г., в общ размер на 133 936,93 лв., в това число лихва в размер на 60 258,11 лв. и главница в размер на 73 678,82 лв., и след като е получил признание от третото лице – ДФ „Земеделие“, ЕИК 121100421, гр. София, че задълженото дружество „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище има вземания за подпомагане по интервенция "Биологично растениевъдство" за сумата от 67 973.28 лв., е издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С250025-022-0152994/17.12.2025 г., с което на основание чл. 200 от ДОПК, чл. 202, ал. 2 от ДОПК, чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК е наложил обезпечителна мярка – запор върху вземане от трето задължено лице - Държавен фонд „Земеделие“ (ЮЛ в сферата на държавната власт), ЕИК по БУЛСТАТ/ЕИК по ЗТР: 121100421, адрес по чл. 8 от ДОПК: бул. „Цар Борис Трети“ №136, п.к. 1618, гр. София, представител: И. И., за средства за подпомагане по интервенция "Биологично растениевъдство" за сумата от 67 973.28 лв. Тъй като обжалването на издаденото ПНОМ не спира действията по принудително изпълнение, публичният изпълнител е издал и Запорно съобщение Изх.№ С250025-119-0054694/17.12.2025г.на основание чл. 202, ал. 2 от ДОПК, изпратено до Държавен фонд "Земеделие“ и до оспорващото дружество за наложен запор върху вземането от 67 973.28 лв., което „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище има от Държавен фонд „Земеделие“. На същата дата публичният изпълнител е издал и Разпореждане за изпълнение на основание чл. 230, ал. 4 от ДОПК с Изх.№ С250025-009-0035079/17.12.2025 г., с което е разпоредил на Държавен фонд „Земеделие“ в 3-дневен срок от получаване на това разпореждане да прехвърли запорираните суми в размер на 67 973,28 лв. по сметка на Териториална дирекция на НАП Варна, офис Търговище. Издаденото Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. №С250025-022-0152994/17.12.2025г., е връчено на дружеството – жалбоподател на 06.01.2026г.и в рамките на 7-дневния срок за обжалване от това дружество е подадена жалба вх.№Ж-03-10/09.01.2026г. срещу него. Именно след разглеждане на тази жалба е издадено оспореното по настоящото дело Решение №12/19.01.2026г., с което на основание чл. 197, ал. 1 от ДОПК директорът на ТД на НАП – Варна е потвърдил Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С250025-022-0152994/17.12.2025г. на публичен изпълнител на ТД на НАП - Варна по ИД№25140000178/2014г. срещу „Агро инженеринг“ ЕООД, ЕИК 030176627, седалище и адрес : гр.Търговище, ул. „Опълченска”№“47, представлявано от С. К. Х.. Административният орган е приел, че срещу дружеството - жалбоподател е образувано изпълнително дело № 25140000178/2014г., по което към 17.12.2025г. са натрупани публични задължения в размер на 133 936.91 лв. от които главница - 60 258.11лв., и лихва - 73678.82 лв., като поради неплащане на същите и след получено признание от третото лице - ДФ „Земеделие“, ЕИК 121100421, гр.София, че задълженото дружество има вземания от ДФ „Земеделие“, публичният изпълнител е предприел действия по обезпечаване и принудително изпълнение. В мотивите на решението доводът на жалбоподателя за несквестируемост на паричните средства, които дружеството следва да получи от ДФЗ, е определен за неоснователен. В този смисъл е изложен аргументът, че доколкото предоставените от ДФ „Земеделие“ средства са осигурени и отпуснати от държавния бюджет и със същите не са финансирани дейности и услуги, възложени от държавата по смисъла на чл. 104, ал.1 и ал.2 от ЗДБРБ за 2025г., върху тези средства няма забрана за принудително изпълнение. В мотивите е посочено, че в случая не се касае за целево публично финансиране по смисъла на ЗПЗП и с наложената обезпечителна мярка не се възпрепятства дейността на земеделския производител, тъй като средствата са за целево подпомагане, а не за извършване на основната и цялостната дейност. Отчетено е, че вземането на жалбоподателя не попада в предвидените изключения по чл. 213 от ДОПК или друга правна норма. Органът е направил извода, че преценката дали вземането е секвестируемо или не се извършва от третото задължено лице - ДФ „Земеделие“, което е администратор на държавните помощи по см. на чл. 9, ал. 1 от Закона за държавните помощи, и при това положение отношенията между ДФЗ и субсидираните производители във връзка с неизплащане на субсидиите се уреждали съгласно чл. 12 ал.7 ЗПЗП въз основа на сключените между тях административни договори или с административни актове, във връзка с което ТД на НАП – Варна нямала компетентност. Направено е заключението за законосъобразност на наложените обезпечителни мерки като е посочено също, че след като третото задължено лице признае вземането и изпълни запорното съобщение, е налице изпълнение, а с постъпилото плащане възниква задължението на публичния изпълнител да разпредели получената сума за погасяване на публичните задължения по изпълнителното дело, както било сторено в случая. Не на последно място е обсъдено наличието на обезпечителна нужда, тъй като дружеството имало публично задължение, което не се изплаща, но нямало имущество и не предлагало обезпечение в пари, поради което предприетите обезпечителни мерки били способ за удовлетворяване на държавата като кредитор. В съдебно заседание е прието като доказателство и представеното от ответната страна писмо изх.№07-1200/26975#3/19.01.2026г., изпратено от изпълнителният директор на ДФ „Земеделие“ до управителя на оспорващото дружество, с което го уведомява, че на основание постъпило в ДФ „Земеделие“ запорно съобщение с вх. № 07- 1200/26975 от 17.12.2025 г. (изх. № на НАП С250025-119-0054694/17.12.2025 г.) по чл.202, ал. 2 от ДОПК във връзка с публично вземане по изпълнително дело № 25140000178/2014 г. и разпореждане за изпълнение на основание чл. 230, ал. 4 от ДОПК с вх. № 07-1200/26975 #1 от 17.12.2025 г. (изх. № на НАП С250025-009-0035079/17.12.2025 г.), сумата за плащане за подпомагане по интервенция „Биологично растениевъдство“ в размер на 67973,28 лв., е преведена по сметка на Националната агенция за приходите за погасяване на задължение на дружеството. Въз основа на установените факти след съвкупната преценка на събраните доказателства съдът прави следните правни изводи: Обжалваното Решение №12/19.01.2026г., е постановено от компетентен орган – директор на ТД на НАП, овластен нормативно съгласно разпоредбата на чл. 197 ал.1 от ДОПК, при което не е налице отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК. Потвърденото с оспореното решение постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ е издадено също от компетентен орган, какъвто по смисъла на чл. 200 ДОПК е публичният изпълнител. ПНОМ е издадено в съответствие с изискванията на чл. 196 ал.1 от ДОПК – в предвидената писмена форма и съдържа регламентираните задължителни реквизити. Решението е издадено също в писмена форма и съгласно изискването на чл. 197 ал.1 ДОПК за мотивираност в същото са обсъдени извършените действия от публичния изпълнител и доводите на жалбоподателя. В хода на производството не са допуснати съществени нарушения на производствените правила, като административният орган се е произнесъл по редовна и допустима жалба, спазвайки визирания в чл. 197 ал.1 ДОПК 14-дневен срок за произнасянето му. По отношение съобразяването на материалния закон съдът прецени следното: Спорният въпрос в настоящото производство се състои в това представляват ли плащанията на субсидии от Държавен фонд „Земеделие" секвестируемо имущество, върху което може да бъде насочено принудително изпълнение. Отговорът на този въпрос е от решаващо значение за казуса, тъй като несеквестируемостта представлява забрана за кредитора да се удовлетворява от точно определени имуществени права и имущество на длъжника. В разпоредбата на чл. 213, ал. 2 от ДОПК са регламентирани елементите от имуществото, върху които не се допуска принудително изпълнение. Сред тях не са предвидени вземанията за субсидии от ДФЗ. За разлика от нормата на чл. 444, т. 8 от ГПК, която бланкетно разширява списъка на несеквестируемите вещи с предвидени в друг закон вещи и вземания като неподлежащи на принудително изпълнение, в нормата на чл. 213 от ДОПК не е налице такава регламентация. Въпреки това, с оглед разглеждането на спорния въпрос следва да бъде направен анализ на относимата правна уредба в националното законодателство и в правото на Европейския съюз. Безспорни в настоящото производство са обстоятелствата, че дружеството - жалбоподател има качеството на земеделски производител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), и че запорираното вземане представлява оторизирана от ДФЗ сума за подпомагане по интервенция „Биологично растениевъдство“. В чл. 1 от ЗПЗП са посочени различните форми на финансово подпомагане на земеделските производители: държавно подпомагане; прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на ЕС, както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Съгласно чл. 17а от ЗПЗП, средствата, отпуснати от европейските фондове по схемите и мерките за подпомагане на земеделските производители, са публични финансови средства, а съобразно § 1, т. 50 ДР на ЗПЗП предоставянето им съставлява "публично финансиране". Според член 4 от Регламент (ЕС) 2021/2116 на Европейския парламент и на Съвета от 2 декември 2021 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕС) №1306/2013, финансирането на различните интервенции и мерки, попадащи в обхвата на Общата селскостопанска политика, се извършва от Европейския фонд за гарантиране на земеделието и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, като фондовете са включени в общия бюджет на Европейския съюз. При това положение получаваните от земеделския производител субсидии от европейските фондове чрез Държавен фонд "Земеделие" представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което е целево. Съгласно чл. 44 на Регламент (ЕС) 2021/2116, освен ако в правото на Съюза изрично е предвидено друго, държавите членки гарантират, че плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия регламент финансиране се извършват в пълен размер. Предвидени са срокове, за извършване на плащанията с оглед възможността на бенефициерите да използват получените средства ефективно по предназначение. Нормата на чл. 43 ал.1 от ЗПЗП предвижда условията, при кумулативната съвкупност на които Разплащателна агенция към ДФЗ следва да извърши директно плащане към земеделския производител. Разпоредбата на чл. 43 ал.3 от ЗПЗП визира случаите, при наличието на които Разплащателната агенция намалява размера на плащането или отказва плащане по схемите за директни плащания, като сред тези случаи не са предвидени налични задължения към държавния бюджет. Изложената правна уредба налага извода, че одобрените субсидии следва да достигнат в пълния им оторизиран размер персонално до бенефициерите - земеделски производители, за да се употребят за целта, за която са отпуснати - влагането на средствата в осъществяваната от тях дейност по схемите и мерките в рамките на общата селскостопанска политика, а не за погасяване на други задължения на бенефициерите, вкл. публични такива. Обсъдената правна уредба в общностното и в националното право обосновава извода за несеквестируемост на тези субсидии. Тук следва да се отбележи и принципа за примата на правото на ЕС над националните правни норми, които му противоречат, който принцип изисква от националните съдилища да защитят правата, които правото на ЕС признава на гражданите на държавите членки, независимо от липсата на подобна регламентация в националното право. В конкретния случай противното на този принцип означава да се даде приоритет на буквалното тълкуване на националните норми, лимитативно уреждащи несеквестируемостта в данъчните производства, и да се пренебрегне вложената в Регламент (ЕС) № 2021/2116 логика на публичното целево финансиране на земеделски производители със средствата от фондовете на ЕС, която логика изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения. Принудителното изпълнение върху вземанията на земеделския производител за субсидии от ДФЗ би довело до налагане на санкции и финансови корекции при упражнявания контрол за използването им във връзка със селскостопанската дейност на земеделския производител, като в този случай до тези последици би се стигнало не поради виновно поведение на бенефициера, а поради действията на държавни органи. Ето защо тези средства следва да се ползват за селскостопанската дейност, за извършването на която са отпуснати на земеделския производител. При така направената констатация, че финансирането от ЕС за земеделските производители е целево и предвид факта, че за бенефициерите е предвидено императивно правото да получат в пълен размер помощта, която им е отпусната от ЕС, то тези средства за подпомагане не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Оттук следва и извода, че към вземанията за тези субсидии не може да бъде насочено принудително изпълнение, подобно и на целево предоставяните средства от държавния бюджет, които не могат да се използват за обезпечения и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания, както предвижда чл. 104, ал. 1 и ал. 2 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2025 г. При така изложените съждения съдът намира, че в случая е налице основание за несеквестируемост на средствата от субсидии, което не е предвидено в нормата на чл. 213 от ДОПК. Изплатените на дружеството-жалбоподател средства са целеви и са предназначени единствено за подпомагане на дейността му като земеделски производител, поради което е без значение направеното от ДФЗ признание пред публичния изпълнител по смисъла на чл. 230 ал.2 ДОПК. Без правно значение за настоящия казус са и направените в обжалваното решение констатации за това, че длъжникът не е представил обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа. Обоснованата по – горе несеквестируемост на вземането от ДФЗ обуславя материалната незаконосъобразност на оспорените актове и е основание за тяхната отмяна, защото запорът на процесното вземане е несъвместим с несеквестируемостта. По претенцията за разноски – относно тази претенция следва първо съдът да поясни, че отнасящата се до отговорността за разноски разпоредба на чл. 161 от ДОПК има своето систематично място в Глава 19 на Дял Трети от ДОПК и касае производството по съдебно обжалване на ревизионния акт - в т.см. е и Определение №3544/20.03.2018г. по адм.д.№3319/2018г. на Първо отделение на ВАС. Настоящото производство е различно от визираното, поради което за същото не е приложима нормата на чл. 161 от ДОПК, а субсидиарно приложимата съобразно § 2 от ДР на ДОПК разпоредба на чл. 143 ал.1 АПК, съгласно която държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. В случая е налице направена от оспорващото дружество претенция за присъждане на направените разноски, които според данните по делото се състоят в платена държавна такса в размер на 25.56 евро. Ето защо НАП следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя посочената сума от 25.56 евро. Водим от горното съдът