Решение № 6351 от 3.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 23827/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Образувано е по искова молба на ДП „••••••••••••••“ срещу П. С. П., с която са предявени обективно кумулативно съединени частични осъдителни искове с правно основание чл. 54 вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 203, ал. 2 КТ за сумата от 19 818,92 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 276 886,31 лв., представляваща изплатено в полза на правоимащите лица обезщетение за неимуществени вреди, причинени виновно от служителя, в т.ч. извършени съдебни разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 25.04.2025 г., до окончателно изплащане на вземането, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 255,51 лв. – част от претенция в общ размер на 39 386,22 лв., представляваща лихва върху платеното обезщетение и съдебните разноски за периода от 21.09.2021 г. до 25.04.2025 г. Ищецът твърди, че с ответника били в трудово правоотношение, по което ответникът заемал длъжността „ръководител движение ж.п. ••••••••. По силата на Допълнително споразумение № 2499/14.07.2014 г. ответникът бил преназначен на длъжност „ръководител движение ж.п. ••••••••. Посочва, че на 09.10.2014 г. настъпило железопътно произшествие на прелез „Обеля“, в резултат на което била причинена смъртта на С. Е. С. След проведен наказателен процес, завършил с осъдителна присъда за ответника, трудовото правоотношение между страните било прекратено. Поддържа, че с влязло в сила Решение от 06.08.2021 г. на СГС по гр. д. 12873/2017 г. ищецът в качеството на работодател на ответника бил осъден да заплати на наследниците на починалия С. Е. С /неговите съпруга, деца и родители/ посочените в решението суми като обезщетение за причинените им неимуществени вреди. Поддържа, че въз основа на образуваните изпълнителни дела по описа на ЧСИ Г. Д. ищецът е заплатил, както следва: сумата от 66 381,97 лв. – по изп. д. № 20247810400295, сумата от 193 825,42 лв. - по изп. д. № 20247810400296, както и държавна такса в първоинстанционното производство в размер на 4 800 лв., възнаграждение за вещо лице в първоинстанционното производство в размер на 1 588,92 лв., такса за касационно обжалване в размер на 30 лв., държавна такса за въззивно обжалване в размер на 2 400 лв.; разноски за адвокатско възнаграждение пред първа и втора инстанция в размер на 7 860 лв. Твърди, че върху тези суми ответникът дължи лихви за периода от датата на всяко плащане до датата на подаване на исковата молба в съда – 25.04.2025 г., както следва: лихва върху сумата от 66 381,97 лв. за периода от момента на плащането /16.04.2024 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 9 447,28 лв.; лихва върху сумата от 193 825,42 лв. за периода от момента на плащането /16.04.2024 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 27 584,64 лв.; лихва върху държавна такса от 4 800 лв. за периода от момента на плащането /10.01.2024 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 861,47 лв.; лихва върху възнаграждение за вещо лице в размер на 1 588,92 лв. за периода от момента на плащането /10.01.2024 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 285,17 лв.; лихва върху такса за касационно обжалване в размер на 30 лв. за периода от момента на плащане /26.10.2022 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 9,78 лв.; лихва върху държавна такса за въззивно обжалване в размер на 2 400 лв. за периода от момента на плащане /21.09.2021 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 1 049,09 лв., както и лихва върху адвокатско възнаграждение в размер на 7 860 лв. за периода от момента на плащане /07.03.2025 г./ до 25.04.2025 г. в размер на 148,79 лв. От посочените като заплатени от ищеца суми същият претендира от ответника на основание предявения регресен иск частично сумата от 19 818,92 лв. – част от заплатена главница в общ размер на 276 886,31 лв., както и частично сумата от 4 255,51 лв. – част от заплатена лихва в общ размер на 39 386,22 лв. Претендира и законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 25.04.2025 г., до окончателното плащане. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове по основание и размер. Прави възражение за изтекла 5-годишна погасителна давност за предявяване на регресния иск по чл. 54 ЗЗД. Счита, че ищецът е заплатил недължимо обезщетение, доколкото неимуществените вреди, причинени на пострадалите от същия деликт, са били обезщетени въз основа на Решение на СГС по г. д. № 14913/2017 г. от ••••••••• АД, застраховател по „Гражданска отговорност“ на виновния водач на лек автомобил „•••••••••“. Поддържа, че по този начин наследниците на починалия С. Е. С са обезщетени два пъти за едни и същи вреди в разрез със законоустановените правила. Счита, че независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица /в случая работодателя ДП „•••••“ и застрахователя ••••••••• АД/, чиято отговорност е гаранционно-обезпечителна, пострадалите могат да получат обезщетение само веднъж и в размера, дължим от причинителя, като само платилото трето лице има регрес към причинителя. На следващо място, ответникът възразява, че следва да носи единствено ограничена имуществена отговорност спрямо работодателя съгласно чл. 206 вр. чл. 203, ал.1 КТ, тъй като е бил в трудово правоотношение с него. Поддържа, че видно от приложената присъда ответникът е осъден за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 2 НК и доколкото формата на вината е непредпазливост, респ. небрежност, ответникът следва да отговоря до размера, посочен в чл. 206, ал. 1 КТ. Изрично оспорва дължимостта на претендираните и заплатени от ищеца такси към ЧСИ, както и държавни такси, възнаграждения за вещо лице, разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като ищецът е знаел, че е осъден да заплати съответните обезщетения на наследниците, като не го е направил доброволно, и бездействието му е довело до завеждане на две изпълнителни дела, респ. до натоварване с такси към ЧСИ и разноски за адвокатски хонорари, за които ответникът не следва да отговаря пред работодателя. Оспорва и акцесорните претенции за мораторни лихви, доколкото до ответника не е била отправяна покана за плащане, поради което той не е изпаднал в забава. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По иска с правно основание чл. 54 вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 203, ал. 2 КТ: Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа, а съгласно чл. 54 ЗЗД лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил. Претендираното в настоящото производство регресно вземане произтича от следните обстоятелства: ищецът, който в качеството на работодател е отговорен за вредите, настъпили при или по повод на работа, възложена от работодателя на ответника в качеството на служител, и виновно причинени от ответника при или по повод на възложената работа, при което работодателят е изплатил на правоимащите лица обезщетение за претърпени в резултат от поведението на ответника вреди в посочения размер и за него възниква правото да получи от причинителя на вредите това, което е платил. Следователно, в тежест на ищеца е да докаже следните материалноправни предпоставки от фактическия състав на обратния иск по чл. 54 ЗЗД: наличие на съществувало между страните трудово правоотношение към момента на причиняване на вредите, като при или по повод изпълнение на възложената по трудовото правоотношение работа ответникът /като изпълнител на работата, възложена от работодателя/ да е причинил увреждане на трето лице умишлено или в резултат на престъпление, в причинна връзка с което работодателят /като лице, което отговаря за виновно причинени от другиго вреди/ да е заплатил на правоимащите лица обезщетения в твърдените размери. При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответника е да докаже всички свои възражения, както и плащане на претендираните вземания. Неоснователно е възражението на ответника, че петгодишният давностен срок за предявяване на обратния иск по чл. 54 ЗЗД е изтекъл, поради което е процесуално недопустим. Погасителната давност за иска по чл. 54 ЗЗД започва да тече от момента на плащането на обезщетение за причинените вреди, извършено от работодателя в полза на увреденото лице, а не от деня на настъпване на увреждането, както се твърди в отговора на исковата молба. Законът не е уредил притезанието по чл. 54 ЗЗД като суброгаторно. Платилият не встъпва в правата на удовлетворения кредитор, за да важи спрямо него общата давност, приложима в отношенията между увреденото лице и делинквента. Искът по чл. 54 ЗЗД при наличие на всички други предпоставки би бил основателен дори и да е изтекла давността по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД, стига да е спазен давностният срок за неговото предявяване, който има самостоятелен начален момент /така Решение № 53/16.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 356/2008 г., I т. о.; Решение № 2988/08.05.2018 г. на СГС по гр. д. № 14728/2017 г./. Този извод следва и от приетото в т. 14 от ППВС № 7/77 г. от 04.10.1978 г. аналогично разрешение, че за регресните искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението започва от момента на изплащането на обезщетенията на правоимащите лица, тъй като към този момента е станало изискуемо регресното вземане. В случая не е спорно между страните, че ищецът е осъден да заплати обезщетения за причинените на пострадалите лица неимуществени вреди с Решение № 265256/06.08.2021 г. по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС, I-22 състав, влязло в законна сила на 14.12.2023 г. Следователно, най-ранният възможен момент на изплащане на обезщетенията от страна на ищеца е 06.08.2021 г., поради което към датата на подаване на исковата молба в съда – 25.04.2025 г., петгодишната давност за предявяване на иска не е изтекла. Не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „ръководител движение ж.п. •••••• към Регионален център Волуяк“ при УДВГД София при ДП „••••••••••••••“. Със Заповед № 367/20.11.2014 г. на директора на УДВГД София на ответника П. С. П. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за това, че в дневника за телефонограми образец II-76 на •••••• с прелез на километър 5+375 /спирка Обеля/ е оформена фиктивна телефонограма за заминаването на влак № ••••••••. П. С. П. като дежурен ръководител движение първо лице •••••• не уведомил чрез гаровия концентратор дежурната прелезопазачка Й. Р. за заминаването на влак № ••••••••, с което нарушил чл. 347, ал. 1 от Правилника за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт. При това положение влак № ••••••••, пресичайки прелез км 5+375 /спирка Обеля/ на вдигнати бариери, удря лек автомобил марка „•••••••••“, рег. № ••••••••••, управляван от М. С. И., при което загива пътникът в автомобила С. Е. С, което представлява грубо нарушение на чл. 99, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, чл. 101, чл. 142, ал. 1 и чл. 347, ал. 1 Правилника за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, с което ответникът е застрашил сигурността и безопасността на влаковото движение и е настъпило тежко железопътно произшествие с жертви и големи имуществени и неимуществени щети по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗЖПТ. Установява се, че с влязла в законна сила Присъда № 121/15.05.2018 г. по н.о.х.д. № 3501/2016 г. по описа на СГС, НО, 3 състав, потвърдена с Решение № 460/22.11.2018 г. по в.н.о.х.д. № 1032/2018 г. по описа на САС,НО, 2 въззивен състав, изменени с Решение № 97/01.08.2019 г. по к. н. д. № 195/2019 г. по описа на ВКС, II наказателно отделение, ответникът П. С. П. е признат за виновен в това, че на 09.10.2014 г. около 14:00 ч. в качеството му на работник по транспорта - ръководител на движение „първо лице“ на ж.п. •••••••• с правоспособност, професионална квалификация и свидетелство за заеманата длъжност съгласно Допълнително споразумение към Трудов договор № 2499/14.07.2014 г., според който УДВГД към ДП „•••••“ му е възложило да изпълнява длъжността „ръководител движение в ж.п. •••••••• към РЦ Волуяк при ••••••••••• към •••••“, с място на работа ж.п. ••••••••, нарушил изискванията на чл. 99, ал. 1, чл. 101 и чл. 347, т. 1 от Правилата за движение на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт и в резултат на бездействие и неизпълнение на служебните задължения, подвижен железопътен състав - дизелов локомотив, движещ се по железопътното трасе с посока на движение от •••••••• към „Централна ж.п. гара София“, реализирал пътнотранспортно произшествие с преминаващ през железопътен прелез „Обеля“ и при вдигнати бариери лек автомобил марка „•••••••••“, рег. № ••••••••••, управляван от водача М. С. И., като с бездействието си причинил смъртта на пътника в автомобила С. Е. С – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 2 НК, поради което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от пет години, както и наказание лишаване от право да упражнява професия, свързана с управление на движението на влаковете и гаровата дейност в страната, за срок от пет години. С влязло в законна сила Решение № 261041/06.11.2020 г. по в. гр. д. № 5657/2020 г. по описа на СГС, II-в въззивен състав, е отменено Решение № II-58-45/08.07.2015 г. по гр. д. № 1494/2015 г. по описа на СРС, 58 състав, и предявените от П. С. П. срещу ДП „•••••“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 225, ал. 1 КТ за отмяна на Заповед № 367/20.11.2014 г. на директора на УДВГД София като незаконосъобразна, за възстановяване на П. С. П. на длъжността, заемана преди незаконното уволнение, и за заплащане на обезщетение за оставане без работа са отхвърлени като неоснователни. В мотивите въззивният съд е посочил, че ВКС е констатирал установено по надлежния ред престъпно деяние, което има обуславяща връзка с влязлото в сила решение и е върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд с указания при произнасяне по исковете, с които е сезиран, да съобрази решението на наказателния съд за това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Установява се, че с влязло в законна сила Решение № 265256/06.08.2021 г. по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС, I-22 състав, потвърдено с Решение № 1167/24.08.2022 г. по възз. гр. д. № 3419/2021 г. по описа на САС, 8 състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 4042/14.12.2023 г. по гр. д. № 1419/2023 г. по описа на ВКС, II г.о., ДП „•••••“ е осъдено да заплати на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на С. Е. С, настъпила на 09.10.2014 г. по вина на П. С. П., служител в ДП „•••••“, в следните размери: на П. Н. С. /лично и като законен представител на А.-Е. С. Е. и Н. С. Е./ – сума в размер на по 30 000 лв. за всеки, или общо в размер на 90 000 лв., а на Е. С. И. и С. А. И. – сума в размер на по 15 000 лв. за всеки, или общо в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху главниците от 09.10.2014 г. до окончателното плащане. С първоинстанционното решение ДП „•••••“ е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 6 по сметка на СГС държавна такса в размер на 4 800 лв. и разноски за вещо лице в размер на 1 588,92 лв. и на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адв. М. Д. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ пред първа инстанция в размер на 3 930 лв. С въззивното решение ДП „•••••“ е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адв. М. Д. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ пред въззивната инстанция в размер на 3 930 лв. С касационното определение ДП „•••••“ е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адв. М. Д. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ пред касационната инстанция в размер на 7 087,50 лв. Решенията са постановени при участието на трето лице помагач на страната на ДП „•••••“ - П. С. П.. Установява се, че въз основа на влязлото в законна сила съдебно решение в полза на взискателите П. Н. С. /лично и като законен представител на А.-Е. С. Е. и Н. С. Е./, Е. С. И. и С. А. И. са издадени изпълнителни листове от 09.01.2014 г., по които са образувани изп. дело № 20247810400295 и изп. дело № 20247810400296 по описа на ЧСИ Г. Д. и на длъжника ДП „•••••“ са изпратени покани за доброволно изпълнение с вх. № ЖИ-13856/16.04.2024 г. и с вх. № ЖИ-13856/16.04.2024 г. От представените по делото платежни нареждания се изяснява, че на 16.04.2024 г. ищецът е заплатил по сметка на ЧСИ Г. Д. сумата от 66 381,97 лв. по изп. дело № 20247810400295, включваща главница от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2014 г. до 16.04.2024 г., адвокатски хонорар в изпълнителното производство от 1 500 лв. и такси по изпълнението от 4 600,91 лв., както и сумата от 193 825,42 лв. по изп. дело № 20247810400296, включваща главница от 90 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2014 г. до 16.04.2024 г., адвокатски хонорар в изпълнителното производство от 4 500 лв. и такси по изпълнението от 8 483,36 лв. Преценени в съвкупност, събраните в хода на производството писмени доказателства безспорно установяват, че при изпълнение на възложената работа по съществувалото между страните трудово правоотношение ответникът е извършил престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 2 НК, установено с влязла в сила присъда на наказателния съд, с което по непредпазливост е причинил настъпването на 09.10.2014 г. на железопътен прелез „Обеля“ на пътно-транспортно произшествие между железопътен състав - дизелов локомотив и лек автомобил, като в резултат от произшествието е настъпила смъртта на пътник в лекия автомобил, в причинна връзка с което законните наследници и родителите на починалия пътник са претърпели неимуществени вреди. По делото безспорно се установява, че ищецът е изплатил присъдените обезщетения за неимуществени вреди в полза на правоимащите лица, поради което за работодателя е възникнало регресно вземане за всичко платено срещу служителя като пряк причинител на увреждането. В тази връзка неоснователни се явяват възраженията на ответника, че следва да носи ограничена имуществена отговорност по чл. 206 вр. чл. 203, ал. 1 КТ спрямо своя работодател, както и че регресното право на ищеца не обхваща платените от него лихви, съдебни разноски и разноски по събиране на вземанията по образуваните изпълнителни производства. От събраните по делото доказателства несъмнено се установи, че поведението на ответника във връзка с настъпването на пътно-транспортното произшествие представлява престъпление, в извършването на което ответникът е признат за виновен с влязла в законна сила присъда. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Когато виновният работник или служител е причинил вреда в резултат на извършено от него престъпление, то неговата регресна отговорност към работодателя съгласно препращането в чл. 203, ал. 2 КТ се определя от общото гражданско законодателство и тя е в пълен обем, като това престъпление може да е извършено както умишлено, така и по непредпазливост. В тези случаи работодателят разполага с регресното материално субективно право и иска по общата правна норма на чл. 54 ЗЗД, а именно - виновният работник или служител, причинил вредите, му дължи всичко, което работодателят е платил на увредения, респ. на неговите законни наследници/родители в случай на смърт - както обезщетението за вреди, така и лихвите върху него, съдебните разноски и разноските по изпълнението, който извод следва и от разпоредбите на чл. 51, ал. 1 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ищецът в качеството на работодател носи гаранционно-обезпечителна отговорност, но положението му не е идентично с това на суброгиралия се кредитор. Той няма свой собствен интерес, заради който да изпълнява задължението на действителния длъжник, а изпълнява свое законово задължение да обезщети пострадалите от поведението на негови работници/служители при осъществяването на възложена от него дейност. След като е обезщетил правоимащите лица на основание чл. 49 ЗЗД, той има право на регрес срещу виновния служител за всичко, което е изплатил. Посоченото се обуславя и от основния правен принцип, че отговорността за вредите, като краен резултат, следва да бъде понесена от този, който ги е причинил виновно и противоправно. Този правен принцип намира пълно приложение в случаите, в които съгласно чл. 203, ал. 2 КТ вредата е причинена при по-тежката форма на вина, в т.ч. в резултат на противоправно поведение с висока степен на обществена опасност - извършено престъпление, което, от своя страна, може да е извършено при или при непредпазливост. В случая смъртта на пътника е причинена от ответника по непредпазливост, но в резултат на извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 2 НК. При това положение, с плащането на законните наследници и родителите на починалия пътник на обезщетение за неимуществени вреди, изтеклите законни лихви върху него и съдебните разноски, както и разноските по изпълнението, за ищеца в качеството на работодател е възникнало спрямо виновния ответник в качеството на служител регресното право по чл. 54 ЗЗД вр. чл. 203, ал. 2, пр. 2 КТ, като регресната отговорност на служителя е в пълен обем - до размера на всичко платено от работодателя /в този смисъл Решение № 75/12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., IV г. о., Решение № 395 от 10.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1538/2011 г., IV г. о./ Аргумент за противно тълкуване не може да се извлече от нормата на чл. 206, ал. 3 КТ, тъй като тя касае пределите на отговорността на работника или служителя по регреса на работодателя, но само когато е приложима хипотезата на ограничената имуществена отговорност по чл. 206, ал. 1 КТ - когато вредата е причинена поради небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Неоснователно е и възражението на ответника, че с вече извършеното плащане на обезщетение на наследниците и родителите на починалия пътник в резултат от настъпилото ПТП от застрахователното дружество, застраховало гражданската отговорност на виновния водач на лек автомобил марка „•••••••••“, рег. № ••••••••••, то правоимащите лица вече са обезщетени за претърпените от тях неимуществени вреди, поради което с извършеното от ищеца на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД плащане последните са овъзмездени два пъти за едни и същи вреди. Действително, от писмените доказателства се установява, че с влязло в законна сила Решение № 8108/28.11.2019 г. по гр. д. № 14913/2017 г. по описа на СГС, I-22 състав, потвърдено с Решение № 27/08.01.2021 г. по възз. гр. д. № 2393/2020 г. по описа на САС, 1 състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 209/14.04.2022 г. по гр. д. № 1370/2021 г. по описа на ВКС, I отделение, ••••••••• АД е осъдено да заплати на основание чл. 226 вр. пар. 22 КЗ /отм./ на П. Н. С. /лично и като законен представител на А.-Е. С. Е. и Н. С. Е./, Е. С. И. и С. А. И. застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, дължими от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, претърпени поради смъртта на С. Е. С, настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 09.10.2014 г. в гр. София в района на ж.п. прелез „Обеля“ по вина на М. С. И., управлявал лек автомобил марка „•••••••••“, с рег. № ••••••••••, ведно със законната лихва върху главниците от 09.10.2014 г. до окончателното плащане. От изисканата по реда на чл. 186 ГПК информация следва, че въз основа на влязлото в сила Решение № 8108/28.11.2019 г. по гр. д. № 14913/2017 г. по описа на СГС, I-22 състав, ••••••••• АД е заплатило на 03.02.2021 г. на наследниците и родителите на починалия пътник обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 460 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата в размер на 295 138,36 лв., както и разноските по изпълнението. Прекият иск по чл. 226 КЗ /отм./, идентичен с прекия иск по 432 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, предявен от наследниците и родителите на починалото в резултат от злополуката лице срещу застрахователя на виновния водач, управлявал лекия автомобил към момента на настъпване на произшествието, и предявеният от същите тези лица иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД срещу работодателя на служителя, който при изпълнение на възложената работа е извършил престъпление, в резултат на което е причинил настъпване на произшествието, макар че касаят вредоносни последици, настъпили в резултат от едно и също застрахователно събитие, респ. от една и съща злополука, се основават на различни фактически основания. Искът по чл. 432 КЗ се предявява на договорно основание, с оглед възникнало по силата на сключен между застрахователя и виновния водач правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, докато искът по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД се предявява на деликтно основание, с оглед обезпечителногаранционната отговорност на работодателя в качеството на възложител на работа на служителя. Двата иска произтичат от наличието на различни правопораждащи факти, съответно от наличието на противоправно и виновно поведение на две различни лица – на виновния водач, управлявал лекия автомобил към момента на реализиране на застрахователното събитие, съответно на виновния служител, който е бил в трудово правоотношение с работодателя към момента на настъпване на злополуката. За обезщетяването на едни и същи вреди, настъпили при деликт, в зависимост от конкретните правоотношения между пострадалото лице с всеки от причинители на вредата, когато те са повече от един, какъвто е и случаят, могат да бъдат задължени няколко лица, в т.ч. работодателят на служителя като пряк причинител на вредата на основание чл. 49 ЗЗД и застрахователят на виновния водач на основание член 432, ал. 1 КЗ. Всяко от тях отговоря пред пострадалото лице на самостоятелно основание. Двата иска имат една и съща цел, която обаче в случая е насочена спрямо различни субекти, като всяко от виновните лица следва да понесе отговорността за вредите, които е причинило, което е и основен правен принцип на гражданското право. В случай че настоящият обратен иск по чл. 54 ЗЗД бъде отхвърлен поради извършеното в полза на пострадалите лица плащане от застрахователя на виновния водач, би се стигнало до неоснователно обогатяване на виновния служител, причинил с престъпните си действия смъртта на трето за работодателя лице, което обуславя неговата отговорност като пряк причинител на вредите към работодателя за всичко платено. С платежно нареждане от 16.04.2024 г. /л. 25/ ищецът е заплатил по сметка на ЧСИ Г. Д. сумата от 66 381,97 лв. по изп. дело № 20247810400295. С платежно нареждане от 16.04.2024 г. /л. 24/ ищецът е заплатил по сметка на ЧСИ Г. Д. сумата от 193 825,42 лв. по изп. дело № 20247810400296. С платежно нареждане от 07.03.2025 г. /л. 21/ ищецът е заплатил в полза на адв. М. Д. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на пострадалите лица по първоинстанционното и въззивното съдебно производство, водени срещу ищеца, в размер на 7 860 лв. С платежно нареждане от 10.01.2024 г. /л. 33/ ищецът е заплатил в полза на СГС държавна такса за образуване на гр. д. № 12873/2017 г. в размер на 4 800 лв. С платежно нареждане от 10.01.2024 г. /л. 32/ ищецът е заплатил в полза на СГС възнаграждение за вещо лице по гр. д. № 12873/2017 г. в размер на 1 588,92 лв. С платежно нареждане от 21.09.2021 г. /л. 39/ ищецът е заплатил в полза на САС държавна такса за обжалване на решение по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС в размер на 2 400 лв. С платежно нареждане от 26.10.2022 г. /л. 36/ ищецът е заплатил в полза на ВКС такса за касационно обжалване по гр. д. № 3419/2021 г. в размер на 30 лв. Сборът от платените от ищеца суми се равнява на сумата от 276 886,31 лв., в какъвто размер е дължимото от ответника регресно вземане, включващо освен изплатените на пострадалите лица обезщетения, и лихвите, съдебните разноски и разноските по събиране на вземанията по образуваните изпълнителни производства, дължими от ответника по изложените по-горе съображения. Не се твърди, нито се доказва ответникът да е погасил чрез плащане или по друг начин претендираното от ищеца главно вземане. От всичко изложено следва извод, че ответникът отговаря за своето бездействие, причинило на ищеца имуществени вреди, съизмерими с изплатените на пострадалите лица обезщетения, ведно с извършените разноски във връзка с водените срещу ищеца съдебни и изпълнителни дела, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършеното от ответника непредпазливо престъпление при или по повод изпълнение на възложената по трудовото правоотношение работа. С исковата молба ищецът е претендирал главната претенция от 19 818,92 лв. - като част от регресно вземане в общ размер на 276 886,31 лв., в какъвто размер е отговорността на ответника към ищеца, като сбор от следните суми: 4 000 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 66 381,97 лв. по изп. дело № 20247810400295; 4 000 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 193 825,42 лв. по изп. дело № 20247810400296; 1 588,92 лв. – регресно вземане за възнаграждение за вещо лице по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС; 4 800 лв. – регресно вземане за държавна такса за образуване на гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС; сумата от 30 лв. – регресно вземане за такса за касационно обжалване по гр. д. № 3419/2021 г. по описа на ВКС; 2 400 лв. – регресно вземане за държавна такса за обжалване на решението по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС; 3 000 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 7 860 лв. за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство. Като съобрази всичко изложено, така предявените частични осъдителни искове с правно основание чл. 54 вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 203, ал. 2 КТ за сумата от 19 818,92 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 276 886,31 лв., следва да бъдат уважени изцяло. Като последица от уважаване на иска върху главницата се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.04.2025 г., до окончателното плащане. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: С оглед основателността на главния иск, съдът намира, че следва да разгледа и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение за забава. Възникването на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД е предпоставено от наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава в плащането му. В случая по делото е установено наличието на непогасено главно регресно вземане в размер на 19 818,92 лв., представляващо част от регресно вземане в общ размер на 276 886,31 лв. Съгласно чл. 203, ал. 2 КТ за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон. С оглед препращането към общия исков ред за реализиране на пълната имуществена отговорност за вреди, причинени в резултат от престъпление, по отношение на законната лихва за забава следва да намерят приложение разпоредбите на ЗЗД. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. При непозволено увреждане лихвите са компенсаторни, а не мораторни (закъснителни) и след като чл. 84, ал. 3 ЗЗД не предвижда определен ден за изпълнение, то според непротиворечивата съдебна практика длъжникът се смята в забава от деня на деликта. В случая за начало на забавата следва да се приеме моментът на увреждането, който в случая е денят на плащане от ищеца на всяка от дължимите суми. С исковата молба ищецът е предявил акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД частично за сумата от 4 255,51 лв. – част от регресно вземане в общ размер на 39 386,22 лв., като е изчислил търсената сума като сбор от дължимите лихви върху пълния /а не върху частичния/ размер на главното вземане. Съдът намира, че дължимата от ответника лихва следва да се изчисли върху конкретно установения по делото размер на всяко едно от частично претендираните вземания, а именно: върху главницата от 4 000 лв. /част от регресно вземане в общ размер на 66 381,97 лв./ и върху главницата от 4 000 лв. /част от регресно вземане в общ размер на 193 825,42 лв./ ответникът дължи лихва за периода от 16.04.2024 г. до 25.04.2025 г. за сумата от по 569,27 лв.; за главницата от 1 588,92 лв. /регресно вземане за възнаграждение за вещо лице/ ответникът дължи лихва за периода от 10.01.2024 г. до 25.04.2025 г. за сумата от 285,17 лв.; за главницата от 4 800 лв. /регресно вземане за държавна такса за образуване на гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС/ ответникът дължи лихва за периода от 10.01.2024 г. до 25.04.2025 г. за сумата от 861,47 лв.; за главницата от 30 лв. /регресно вземане за такса за касационно обжалване по гр. д. № 3419/2021 г. по описа на ВКС/ ответникът дължи лихва за периода от 26.10.2022 г. до 25.04.2025 г. за сумата от 9,78 лв.; върху главницата от 2 400 лв. /регресно вземане за държавна такса за обжалване на решението по гр. д. № 12873/2017 г. по описа на СГС/ ответникът дължи лихва за периода от 21.09.2021 г. до 25.04.2025 г. за сумата от 1 049,09 лв.; за главницата от 3 000 лв. /част от регресно вземане в общ размер на 7 860 лв./ ответникът дължи лихва за периода от 07.03.2025 г. до 25.04.2025 г. за сумата от 56,79 лв. Размерът на дължимите лихви съдът определи по реда на чл. 162 ГПК с помощта на интернет калкулатор за законната лихва. От установения размер на лихвите върху всяка от дължимите суми единствено върху сумата от 3 000 лв. /част от регресно вземане в общ размер на 7 860 лв./ ищецът претендира по-малък /50 лв./ от установения от съда размер /56,79 лв./, до който по арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК искът следва да бъде уважен. Следователно, искът за мораторна лихва следва да бъде уважен за сумата о т 3 394,05 лв. за периода от 21.09.2021 г. до 25.04.2025 г. и отхвърлен за разликата от 3 394,05 лв. до пълния предявен размер от 4 255,51 лв. като неоснователен. На основание чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България вр. Решение /ЕС/ 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., валутата на Република България, считано от 01.01.2026 г., е евро. Ето защо дължимата сума следва да бъде присъдена с посочването в евро, като превалутирането следва да се извърши по правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Следователно, дължимата главница възлиза на 10 133,25 евро, а дължимата лихва възлиза на 1 735,35 евро. По разноските: При този изход на спора право на разноски имат и двете страни в производството. Ищецът доказва извършването на разноски в общ размер на 1 162,98 лв., от които 962,98 лв. – държавна такса и 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение /определено от съда в минималния размер съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правна помощ/. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед уважената част от исковете на ищеца следва да се присъди сумата от 1 121,36 лв. – разноски по делото. Тяхната еврова равностойност е 573,34 евро. Ответникът доказва извършването на разноски в общ размер на 5 лв. – държавна такса за съдебно удостоверение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед отхвърлената част от исковете на ответника следва да се присъди сумата от 0,18 лв. – разноски по делото. Тяхната еврова равностойност е 0,09 евро. Воден от горното, съдът