Решение № 756 от 29.5.2024 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 1366/2024 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Образувано е по жалба от „Г.г.“ ЕООД, ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление: •••, представлявано от ••• ••• Г. М. С. срещу Наказателно постановление № 16-2400007 от 15.02.2024 г., издадено от ••• А.А.Ч. – •••, с което на основание чл. 416, ал. 5 във вр. с чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева за нарушение по чл. 14, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ) във вр. чл. 61 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (Обн. ДВ. бр. 37 от 04.05.2004 г., попр.).

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди да са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото му на защита, поради противоречие между фактическото описание на деянието и приложената правна квалификация в НП. Взема становище да е налице разминаване между правната квалификация в акта за установяване на нарушението и в издаденото въз основа на него наказателно постановление. Поддържа дължимата писмена договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ да е осигурена със сключването на договора за строителство от 21.02.2023 г., страни по който да са двамата работодатели, ползвали процесния обект. Намира, че след като пострадал е работник или служител на дружеството „А.г.“ ЕООД, то именно последното да е имало задължението да осигурява неговата трудова безопасност. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят се представлява от адв. Б. Д., който поддържа жалбата.

Въззиваемата страна се представлява от ••• В.Б., който оспорва жалбата и поддържа наказателното постановление. Взема становище да е допусната техническа грешка при изписването на правната квалификация на деянието в НП, но тя да е посочена правилно в акта за установяване на нарушението. Твърди още описанието от фактическа страна и в двата акта също да е коректно направено и да съответства на установеното при проверката. Пледира в договора за строителство, на който се позовава жалбоподателят, да не се съдържат необходимите за писмената договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ уговорки. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Жалбата е подадена от „Г.г.“ ЕООД, спрямо което юридическо лице е наложена имуществената санкция, следователно от субект с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 19.02.2024 г., установено от приложеното по преписката известие за доставяне, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 05.03.2024 г. Последният ден от срока е 04.03.2024г., но той е бил неприсъствен съгласно правилото на чл. 154 ал. 2 от КТ, тъй като официалният празник 03 март 2024 г. съвпада с неделята от седмицата. В този случай според чл. 183, ал. 4 от НПК срокът изтича в първия следващ присъствен ден, а именно на 05.03.2024 г., когато е подадена жалбата. Така срокът по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, тя е частично основателна, поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде изменено по следните съображения:

От фактическа страна съдът приема за установено следното: На 21.02.2023 г. бил сключен договор за строителство между жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД в качеството му на възложител и „А.г.“ ЕООД като изпълнител. Според договорните отношения между страните жалбоподателят възложил, а изпълнителят приел срещу възнаграждение да извърши строително-монтажни работи на обект „Ново ниско и високо дву-, пет и осеметажно застрояване с височини съответно Н = 7, 20 м, Н = 15, 60 м и Н = 25, 00 м, с подземен гараж на две нива. Строителният обект се намирал в УПИ-II-518.1714 с административен адрес: гр. Пловдив, ул. „Петко Каравелов“.

На обекта дейност се извършвала от работници и служители както на дружеството жалбоподател, така и на изпълнителя по договора за строителство „А.г.“ ЕООД. Въпреки че обектът се използвал и от двамата работодатели, преди започването на дейността те не постигнали съвместно писмена договореност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, за взаимно информиране за рисковете при работа и за координиране на дейностите си за предпазване на работещите от тези рискове.

На 26.10.2023 г. около 10: 15 часа по време на работа на обекта се случил инцидент, при който настъпила смъртта на ••• А.Д., командирован в „А.г.“ ЕООД от Р.Т.. По повод на този инцидент на същата дата на процесния строителен обект била извършена проверка от ••• при ••• за спазване на трудовото законодателство. В проверката участвал и свид. Ж. Д. Н. – •••. Свидетелят Н. установил, че на 26.10.2023 г. на обекта полагали труд работници както на „А.г.“ ЕООД, така и на жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД. По тази причина свид. Н. поискал да му бъде представен екземпляр от писмена договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ между работодателите за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, взаимно информиране за рисковете при работа и за координиране дейностите за предпазване на работещите от тези рискове. Тогава от страна на жалбоподателя бил представен документ, именуван Споразумение от 19.12.2022 г. по чл. 18 от ЗЗБУТ и с посочени страни по него „Г.г.“ ЕООД и „А.г.“ ЕООД, който обаче бил подписан и подпечатан единствено от представляващия първото дружество (жалбоподателят). Проектът на споразумение не бил подписан от „А.г.“ ЕООД. От страна и на двете дружества обяснили пред свид. Н., че причината споразумението да не е подписано от „А.г.“ ЕООД е несъгласие с предложените в него клаузи.

И след тази дата до момента на съставянето на акта не било представено писмено споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ.

На 25.01.2024 г. свид. Н. съставил Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с № 16-2400007 срещу жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД в присъствието на управителя на дружеството и на двама свидетели. Препис от акта бил връчен на управителя срещу разписка.

На 30.01.2024 г. жалбоподателят подал писмено възражение срещу АУАН, което било прието за неоснователно от наказващия орган.

Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в настоящото производство наказателно постановление.

По доказателствата: Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените доказателства по делото.

Съдът дава вяра на показанията на свид. Ж. Д. Н.. От тях се установяват обстоятелствата по извършената проверка, като на първо място се разкрива, че провереният обект представлява строителна площадка, на която се е извършвало дейност и е имало работници. В тази връзка от показанията на свид. Н. се изяснява още, че установените на обекта лица са били работници както на изпълнителя по договора за строителство „А.г.“ ЕООД, но така също и на жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД – свид. Н. заявява: „ По време на проверката на обекта имаше работници на „А.г.“ ЕООД на площадката и на „Г.г.“ ЕООД също имаше, май трима човека бяха.“. На следващо място установява се, че по време на проверката при поискване е бил представен документ, именуван споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ, който обаче е бил подписан само от страна на жалбоподателя. Показанията на свидетеля са източник на информация и за причината за липсата на подпис от насрещната страна по споразумението „А.г.“ ЕООД, като свидетелят пояснява, че представителят на дружеството е отказал да подпише поради несъгласие с предложените клаузи. Установява се още, че до момента на съставянето на акта и приключването на проверката е представен договор за строителство, но не и друг документ, който да е подписан и от двете страни и да е приет от актосъставителя за споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ. Показанията на свид. Н. се ползват с доверие от съда като подробни, хронологически и логически последователни, вътрешно непротиворечиви. В тях свидетелят пресъздава обстоятелства, които е възприел непосредствено в хода на извършената проверка. Твърденията му изцяло намират подкрепа в събраните по делото писмени доказателства, които са обективен източник на доказателствена информация и в този смисъл свидетелските показания се приемат и за проверени с оглед своята достоверност.

От договор за строителство от 21.02.2023 г., сключен между „Г.г.“ ЕООД като възложител и „А.г.“ ЕООД като изпълнител, се установява, че първото дружество е възложило, а второто е приело да извърши срещу възнаграждение строително-монтажни работи на процесния обект.

Установява се още, че по силата на същия договор изпълнителят „А.г.“ ЕООД се е задължил да осигурява здравословни и безопасни условия на труд.

От споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ от 19.12.2022 г. се изяснява, че е предвидено страни по него да бъдат жалбоподателят „Г.г.“ ЕООД и изпълнителят по договора за строителство „А.г.“ ЕООД, както и че съдържа предложения за клаузи относно осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд и за взаимно информиране за рисковете при работа на обекта. Изяснява се още, че този документ е подписан единствено от представляващия дружеството жалбоподател, но за „А.г.“ ЕООД няма изпълнен подпис, нито положен печат.

От Заповед № З-0864/17.10.2022 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, т. 5 се установява, че наказателното постановление е издадено от надлежно оправомощено лице, което е действало в рамките на своята материална компетентност. Компетентността на актосъставителя произтича пряко от разпоредбата на чл.23, ал.1, т.3 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (приет с ПМС № 313 от 05.10.2022 г. Обн. ДВ, бр. 81 от 11.10.2022 г.).

При така установените факти съдът приема следното от правна страна: При съставянето на АУАН и издаването на наказателното постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита и представляващи основания за отмяна на НП. При съставянето на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е съставен от оправомощено лице, предявен е на представител на нарушителя, на когото е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление от материално и териториално компетентен орган.

От обективна страна по делото се доказва по несъмнен начин, че процесният строителен обект, находящ се на административен адрес •••, се е използвал от няколко работодатели, а именно от жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД и от „А.г.“ ЕООД. От показанията на свид. Н., който е очевидец и на чиито твърдения съдът изцяло дава вяра, се установява, че по време на проверката на обекта са се намирали работници и на двете дружества. Изяснява се и че тези работници са извършвали различни строително-монтажни работи. Обстоятелството, че строителният обект се е използвал и от двете дружества, не се и оспорва от жалбоподателя, а по делото е доказан от показанията на свид. Н.. Следователно осъществени са фактите от хипотезата на чл. 18 от ЗЗБУТ, при които за всеки от работодателите, ползващи обекта, е възникнало правното задължение да постигнат писмена договореност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на работниците, за взаимно информиране за рисковете при работа и за координиране на дейностите за предпазване на работещите от тези рискове. Правната рамка на това задължение на работодателя се съдържа в разпоредбата на чл. 18 от ЗЗБУТ, като тя определя и формата на дължимото поведение.

По делото е приложен проект на споразумение с „А.г.“ ЕООД по чл. 18 от ЗЗБУТ, който е подписан единствено от представител на дружеството жалбоподател. От показанията на свид. Н. също се установява, че този документ така и не е подписан от другия работодател, ползващ същия обект. От свидетелските показания се разкрива и причината за отказа на „А.г.“ ЕООД, която е несъгласие с клаузите на предложеното споразумение. Следователно липсата на подпис не е просто технически пропуск, а реално отсъстваща взаимна договореност по дължимите въпроси. Нормативната уредба (чл. 18 от ЗЗБУТ) изисква както постигането на съгласие между предприятията, съвместно ползващи обекта, така и то да бъде облечено в определена форма – писмена договореност. Представеният при проверката документ, носещ подписа само на едната страна, не изпълнява това изискване.

Жалбоподателят не оспорва факта, че дружеството „А.г.“ ЕООД е отказало да подпише и така да приеме предложеното му споразумение по чл.18 от ЗЗБУТ, като изрично се позовава на този отказ, за да мотивира възражението си, че не следва да понася отговорност за чуждо поведение. В случая действително се установява жалбоподателят да е предложил постигане на споразумение, което следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство. Несподелим обаче е доводът, че отговорността му е реализирана или по какъвто и да е начин поставена в зависимост от отказа на „А.г.“ ЕООД да приеме споразумение с това му съдържание. Както е изяснено в Решение № 1758 от 16.10.2018 г. по к.а.н.д. № 1838/2018 г. на Административен съд – Бургас: „след като законодателят е посочил, че е необходима писмена договореност, следва, че това може да стане само при съгласие на двамата работодатели. А ако такова не се постигне, както явно е в настоящата хипотеза, очевидно не бива да се допуска съвместна работа на един и същ обект“.

Отговорността на жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД е ангажирана не заради отказа на изпълнителя по договора за строителство да се съгласи с клаузите на споразумението, а поради това че при знанието за този отказ, въпреки това е допуснал и пристъпил към съвместно използване на общия обект. Именно жалбоподателят е възложител за извършването на строителни и монтажни работи и той е избирал подизпълнителя, с когото ще работи. В този смисъл задължение на жалбоподателя е било да избере такъв изпълнител, с когото да могат да гарантират осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на обекта. Причината за отказа на „А.г.“ ЕООД да подпише предложеното споразумение е ирелевантна по делото, но липсват основания да се презюмира целенасочена недобросъвестност или нежелание реално да се изпълнява договора, след като при проверката е доказано, че работници и служители на това дружество са извършвали дейност на обекта. Задължение и за двамата работодатели е било по пътя на преговори да успеят да отстранят съществуващите различия и да постигнат дължимите договорености за осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд за заетите лица на обекта. Всеки от работодателите на самостоятелно основание носи отговорност за своето решение да допусне работниците и служителите си да извършват дейност на обекта, след като знае, че няма постигната задължителната договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ, т.е. няма правила за взаимно информиране за рисковете при работа и за координиране на дейностите за предпазване на работещите от тези рискове. По делото се доказва, че при проверката на обекта е имало работници на „Г.г.“ ЕООД, с което е налице съставомерно поведение именно на жалбоподателя. Поради тази причина е ангажирана отговорността на дружеството. Следователно независимо от първоначално непостигнатото съгласие нарушение е можело да не бъде извършено – за това дължимо е било чрез допълнителни преговори писмена договореност все пак да бъде постигната. Вместо това жалбоподателят съзнателно се е съгласил да извършва дейността си без споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ, като е допуснал свои работници да полагат труд на съвместно ползвания обект, поради което той може да отговаря за това свое деяние.

На следващо място дружеството оспорва вмененото му в отговорност административно нарушение с твърдение, че писмената договореност по чл.18 от ЗЗБУТ е включена в съдържанието на договора за строителство от 21.02.2023 г., сключен с „А.г.“ ЕООД. По-конкретно жалбоподателят се позовава на клаузите по т. 22 - т. 26 от раздел VI от договора. С оглед така наведеното възражение на първо място настоящият съдебен състав приема, че е допустимо писмената договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ да бъде обективирана в друг документ като част от съдържанието му. За преценката изпълнено ли е задължението на работодателите по чл. 18 от ЗЗБУТ няма значение как ще бъде именуван документът, в който ще бъде постигната договореността. Съществените изисквания на закона са две: 1) спазване на писмената форма и 2) постигане на съгласие за въпросите по чл. 18 от ЗЗБУТ, които формират необходимото съдържание за този вид документи. Разпоредбата на чл. 18 от ЗЗБУТ относно изискването за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд е формулирана по общ и абстрактен начин, за да може да има универсално действие и да регулира осъществяването на различни видове дейности. За отделните отрасли могат да бъдат предвидени и специфични правила за безопасност на труда, което в практиката най-често се прави на ниво подзаконова нормативна уредба.

Все пак правилото по чл. 18 от ЗЗБУТ определя основните и задължителни въпроси, които следва да бъдат разрешени от работодателите, съвместно ползващи един обект, за да се приеме, че даден документ представлява договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ. Така в съответното споразумение следва да бъдат регламентирани въпросите за:

• осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, - взаимно информиране за рисковете при работа и за координиране на дейностите си за предпазване на работещите от тези рискове.

Настоящият състав поставя така изяснения обхват на задължителното съдържание на писмената договореност като ориентир при преценката си дали дадено съглашение е годно да се квалифицира като постигната договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ. Прилагайки този метод, съдът приема, че уговорките между жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД и „А.г.“ ЕООД в договора за строителство от 21.02.2023 г. не представляват такава договореност, в която да са разрешени всички задължителни теми по чл. 18 от ЗЗБУТ. На първо място относимите клаузи по т. 22 - т. 26 се намират все в раздела „права и задължения на изпълнителя“. Същевременно при проверката съгласно показанията на свид. Н. са установени работници и на двамата работодатели, осъществяващи дейност на обекта. В договора за строителство, на който се позовава жалбоподателят, липсват каквито и да е правила относно осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд за своя персонал. В раздела за права и задължения на възложителя, който е „Г.г.“ ЕООД, не са предвидени аналогични условия като тези за изпълнителя по т. 22 - т. 26 от договора. Това представлява съществен дефицит в дължимото съдържание на писмената договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ и ясно разкрива наличието на обществена опасност от процесното деяние.

Понятието „здравословни и безопасни условия на труд“ е легално дефинирано в § 1, т. 1 от ЗЗБУТ и представлява такива условия на труд, които не водят до професионални заболявания и злополуки при работа и създават предпоставка за пълно физическо, психическо и социално благополучие на работещите лица. В тази връзка конкретните уговорки, които са били дължими за осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд за работниците и служителите на „Г.г.“ ЕООД с място на работа на съвместно ползвания обект, са предопределени от отрасловата специфика на дейността – строителство. Наличните клаузи в неподписаното от „А.г.“ ЕООД споразумение се приемат за отговарящи на дължимото съдържание по чл. 18 от ЗЗБУТ за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. С тях е предвидено задължение за възложителя (жалб. „Г.г.“ ЕООД) да осигурява лични предпазни средства за своя персонал; да инструктира своите работници и служители съобразно изпълняваните дейности; да разработи план за ликвидиране на аварии и обучи всички работещи на обекта; да осигури безопасно електрическо захранване; да има действащ договор със Служба трудова медицина и актуална оценка на риска. Същевременно в договора за строителство отсъстват аналогични, сходни или дори близки по съдържание уговорки, за които да може да се приеме, че осигуряват дължимата по чл. 18 от ЗЗБУТ договореност между работодателите за осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд на всички работници и служители на обекта.

На следващо място уговорките по договора за строителство не удовлетворяват и друга същностна характеристика на съдържанието на писмената договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ. Както беше изяснено, необходимо е да бъде постигнато съгласие и относно взаимното информиране за рисковете при работа и за координиране на дейностите за предпазване на работещите от тези рискове. Това изискване може да се разглежда като частно проявление на общото задължение за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Въпреки това то е самостоятелно изведено като елемент от съдържанието на писмената договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ и е изрично споменато в диспозицията на разпоредбата. Посоченото ясно демонстрира значението, което законодателят отдава на изискването в писмената договореност да се съдържат конкретни правила относно оценката за риска, взаимното информиране и плануване на дейности за предотвратяване на възможните рискове. В неподписания от „А.г.“ ЕООД проект на споразумение фигурира предложение за такива клаузи – т. 8 и т. 9. В договора за строителство, на който се позовава жалбоподателят, обаче отсъства дължимата договореност между работодателите по този задължителен въпрос. Съдът намира, че предвид характера на осъществяваната на обекта дейност – строителство и работа на височина (по смисъла на Наредба № 2/22.03.2004 г.), пропускът да се уговорят правила за взаимно информиране за рисковете и за координиране на действията за предпазване на трудещите се е съществен и представлява пречка съответният документ да се квалифицира като договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ. Това е така, защото нормативната уредба поставя завишени изисквания конкретно към строителите за въпросите, касаещи риска от дейността им. Така съгласно чл. 15, ал. 3 от Наредба № 2/22.03.2004 г. строителят следва да извършва оценката на риска съвместно с подизпълнителите, а при включването на нови изпълнители в процеса на работа оценката да се актуализира. За координатора по безопасност и здраве е предвидено задължение да организира съвместната работа между строителите, в това число и подизпълнителите, осъществяващи дейност на една и съща строителна площадка, да осигурява взаимна информация и да координира техните дейности с цел защита на работещите и предотвратяване на трудови злополуки и професионални болести - така чл. 11, ал. 4 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. Към момента съществува стройна и подробна нормативна уредба и завишени изисквания към строителите за идентифицирането, пресичането и отстраняването на рисковете при извършването на строителни и монтажни дейности. Поради това съдът приема, че като е допуснал свои работници и служители на обекта, на който е имало работници и на подизпълнителя „А.г.“ ЕООД, само въз основа на договора за строителство, но без да има уговорени правила за взаимно информиране за рисковете от работата и план за координиране на дейностите за предпазване на трудещите се – жалбоподателят „Г.г.“ ЕООД е извършил административното нарушение по чл. 18 от ЗЗБУТ.

Независимо от евентуалните мерки, които жалбоподателят би могъл сам да вземе за предотвратяване на рискове, то въпреки това от деянието му има обществена опасност и тя следва от факта, че на обекта са работили и чужди работници, които чрез своята дейност биха могли да въздействат (създадат риск) върху работниците и служителите на жалбоподателя. Именно поради тази причина е необходима предварителна договореност между работодателите, извършващи дейност на общия обект. Така мотивиран, съдът приема разгледаното възражение за неоснователно, тъй като намира, че конкретният договор за строителство не може да се определи и за писмена договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ поради липса на съществено и задължително съдържание на последния посочен документ. Що се касае до приложения по преписката документ, именуван споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ, той може да се определи само за проект на договореност, тъй като не е подписан от едната страна и така не е спазена задължителната писмена форма за постигане на съгласие. По делото нито се твърди, нито се доказва да е постигната и друга договореност между работодателите в дължимата писмена форма.

Не се споделят и доводите на жалбоподателя, че доколкото пострадал бил работник на „А.г.“ ЕООД, то да са налице основания за ангажиране на отговорността единствено на последното дружество. Действително в АУАН и в наказателното постановление е описано, а и от показанията на свид. Н. се установява, че на процесния обект е настъпила злополука със смъртен случай на работник, командирован в „А.г.“ ЕООД. Значението на този инцидент обаче е превратно оценено в жалбата, тъй като той представлява единствено повод за извършването на проверката. АУАН срещу жалбоподателя е съставен за нарушение по чл. 18 от ЗЗБУТ. Същото е от категорията на формалните и за довършеността му от обективна страна е без значение наличието или не на определен вредоносен резултат. Отговорността на жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД е ангажирана по формалната причина – за това, че е допуснал осъществяване на дейност със свои работници и служители на обекта, без да е постигнал дължимата преди започване на дейността писмена договореност по чл. 18 от ЗЗБУТ с другия работодател, ползващ същия обект. В този смисъл нарушението е било извършено още преди да настъпи инцидента с ••• на „А.г.“ ЕООД. Деянието е съставомерно със самия факт на започване на дейността без постигната договореност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, т.е. само с поставянето в нормативно непризнат риск на работниците и служителите, а не едва при неговото реализиране. Злополуката би могла да се отчете като отегчаващо отговорността обстоятелство в случай на ангажиране на отговорността на другия работодател „А.г.“ ЕООД, но липсата на подобен вредоносен резултат спрямо работниците и служителите на жалбоподателя не означава, че деянието му е несъставомерно, нито че то не е носител на обществена опасност. По тези съображения съдът приема разгледаното възражение за неоснователно, а деянието – за довършено от обективна страна.

С наказателното постановление е наложена имуществена санкция на юридическо лице, поради което въпросът за вината не подлежи на изследване в процеса. С имуществената санкция се ангажира административнонаказателната отговорност на юридическите лица за неизпълнение на техни задължения към държавата или общината при осъществяване на дейността им. Тази отговорност е обективна и безвиновна.

При правилно установена фактическа обстановка в обстоятелствената част на наказателното постановление съдът приема, че при издаването му не е приложена правната квалификация, съответстваща на установените факти. Деянието е квалифицирано като нарушение по чл. 14, ал. 1 от ЗЗБУТ във вр. с чл. 61 от Наредба № 2/22.03.2004 г. В хода на съдебните прения процесуалният представител на въззиваемата страна взема становище да е допусната техническа грешка при изписването на квалификацията в НП, който довод изглежда споделим, предвид че фактическото описание както в АУАН, така и в постановлението е идентично, т.е. наказващият орган не е възприемал нова фактическа обстановка, която да е довела до промяна в правната оценка на фактите. Действително материалноправното задължение за работодателя, ползващ общ обект с друг работодател, за постигане на писмена договореност за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд е регламентирано с разпоредбата на чл. 18 от ЗЗБУТ, каквато квалификация е изначално дадена в АУАН. Направеното в наказателното постановление описание на нарушението изцяло се подвежда под този състав на административно нарушение.

Съгласно чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН съдът изменя акта по чл. 58д от ЗАНН, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ОСС от I и II колегия на ВАС, в което се прие, че в производството по реда на раздел пети, глава трета на ЗАНН районният съд има правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В случая съдът намира, че са налице законовите предпоставки да упражни правомощието си да преквалифицира, описаното в НП изпълнително деяние, за което е санкциониран жалбоподателят „Г.г.“ ЕООД, тъй като не се прилага закон за по-тежко наказуемо нарушение, нито има съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, тоест на обстоятелствата, които описват времето, мястото, автора и начина на извършване на деянието. По никакъв начин не се променят фактите, по които жалбоподателят се е защитавал в хода на целия административнонаказателен процес, тъй като нито се прибавят, нито отпадат факти от първоначалното обвинение. Съгласно ПВС № 7 от 1976 г. съществено изменение на обвинението има, когато подсъдимият с оглед на обстоятелствата на обвинението е бил изненадан и не е могъл да се защитава. В настоящата хипотеза правото на защита по никакъв начин не е ограничено, нито жалбоподателят е поставен в положение да се брани по нови, неизвестни му и отегчаващи положението му факти.

Доколкото санкционната разпоредба е правилно определена, то видът и размерът на имуществената санкция не се променят и в този смисъл не се прилага закон за по-тежко наказуемо нарушение.

Различната правна квалификация не само не е пречка за упражняване на правомощието на съда за преквалификация на нарушението, но дори е условие за това, тъй като ако е налице надлежна правна квалификация, то се явява безпредметно съдът да преквалифицира фактите по делото.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че е трябвало да се защитава срещу две нарушения. Доводът би бил споделим, ако във фактическото описание се съдържаха твърдения, относими към състава по чл. 61 от Наредба № 2/22.03.2004 г. Процесната хипотеза не е такава. И в АУАН, и в наказателното постановление описанието на фактите е ясно, недвусмислено, последователно и взаимно кореспондиращо си, като то съответства единствено на състава на нарушението по чл. 18 от ЗЗБУТ. В нито един от двата акта не се съдържат твърдения за установена липса на бордова лента за крака, на главно и средно перило за ръце или на други еквивалентни съоръжения при работа на височина. Поради това неоснователен е доводът жалбоподателят да не е разбрал по обвинение за какви факти следва да се защитава. Както е изяснено в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. обвързващо за съда и страните е описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, а не правната му квалификация. В случая липсва порок или неяснота в начина, по който е описано изпълнителното деяние в АУАН и в наказателното постановление.

Все в тази връзка несподелим е и доводът, че липсвал издаден АУАН за нарушението, за което жалбоподателят е санкциониран с наказателното постановление. В уводната част на НП в съответствие с правилото по чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗАНН са вписани данните за акта, въз основа на който се издава постановлението, като това е именно съставеният от свид. Н. АУАН. Наказателното постановление трябва да бъде издадено за същото деяние, разбирано като съвкупност от фактически обстоятелства, а това в случая е спазено (и в АУАН, и в НП е описано деяние, извършено на едни и същи дата, място, по еднакъв начин и от едно лице). Поначало административнонаказващият орган не е обвързан да възприеме абсолютно същата правна квалификация като тази по акта (обвързан е да ограничи преценката си само до фактите, описани в АУАН), поради което дадената различна правна квалификация на същото деяние категорично не означава, че липсва АУАН за нарушението.

По тези съображения съдът приема, че следва да упражни правомощието си по чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, като преквалифицира извършеното деяние от нарушение по чл. 14, ал. 1 от ЗЗБУТ във вр. чл. 61 от Наредба № 2/22.03.2004 г. в такова по чл. 18 от ЗЗБУТ и да потвърди наказателното постановление в останалата му част.

Правилно е определена приложимата санкционна норма, като на основание чл. 413, ал. 2 от КТ административнонаказващият орган е наложил на жалбоподателя „Г.г.“ ЕООД имуществена санкция в размер на 1 500 лева. Именно с посочената разпоредба са предвидени неблагоприятните санкционни последици за работодател, който не е изпълнил свое задължение за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и не подлежи на по-тежко наказание, каквато е и процесната хипотеза. За нарушение, извършено от юридическо лице, е предвидено налагането на имуществена санкция в размер от 1 500 до 15 000 лева. Следователно на жалбоподателя е определена санкция в минимален размер. Тъй като съдебното производство е образувано по жалба на нарушителя, то положението му не може да се отегчава със съдебното решение, поради което размерът на санкцията не може да бъде увеличаван. Същевременно съгласно общите правила на ЗАНН липсва процесуална възможност и за определяне на имуществената санкция под предвидения най-нисък размер. Така мотивиран, съдът приема, че не е допуснато процесуално нарушение при определянето на имуществената санкция, тя е съобразена с обществената опасност на деянието и на дееца и е справедлива спрямо извършеното нарушение.

Правилна е и преценката на административнонаказващия орган, че извършеното деяние не представлява маловажен случай. С разпоредбата на чл. 415в, ал. 1 от КТ е предвидена специална уредба за отговорността за маловажни нарушения на трудовото законодателство. В процесния случай не се доказва наличието на задължителната предпоставка нарушението да е отстранено веднага след установяването му, т.е. да е постигната дължимата договореност, поради което правилата за маловажност са неприложими още на формално основание. Обществената опасност на деянието предвид риска, който неоправдано са носили работниците и служителите на съвместно ползвания обект, също е проявена в достатъчна степен, оправдаваща намесата на държавата посредством контролните й органи и чрез налагането на имуществена санкция на дееца. В тази връзка доказва се, че повод за проверката е настъпила злополука със смъртен случай с работник на обекта, макар и той да не е бил в трудово правоотношение с дружеството жалбоподател, а с другия работодател, ползващ същия обект. Този факт обаче демонстрира реалните измерения на обществената опасност от допускането до работа на трудещите се, без работодателите да са се договорили за осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд.

По тези съображения съдът намира, че наказателното постановление трябва да бъде изменено, като бъде преквалифицирано изпълнителното деяние в съответствие с приложимата към фактите по делото правна квалификация, а именно нарушение по чл. 18 от ЗЗБУТ и наказателното постановление бъде потвърдено в останалата си част.

По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производството пред районния съд страните имат право на присъждане на разноски. С оглед неоснователността на жалбата право на разноски възниква единствено за въззиваемата страна, която изрично е направила искане за тяхното присъждане чрез процесуалния си представител в хода на съдебните прения. Съгласно правилото на чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН в полза на учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д от ЗАНН, се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. При определяне на юрисконсултското възнаграждение следва да се съблюдава правилото на чл. 63д, ал. 5 от ЗАНН, съгласно което размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Последната разпоредба от своя страна препраща към Наредба за заплащането на правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от 17.01.2006 г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата възнаграждението за защита в производства по ЗАНН е от 80 до 150 лева. Препращането е единствено към максималния размер, като съдът определя възнаграждението по справедливост и в рамките на посочената горна граница. В настоящото съдебно производство административнонаказващият орган е защитаван от юрисконсулт, участвал в откритото съдебно заседание по делото. Съдът намира, че с оглед извършените следствени действия и конкретната фактическа и правна сложност на делото справедливият размер на възнаграждението за защита от юрисконсулт е 80 лева, който е съобразен с правилата за неговото определяне.

За заплащане на присъдените разноски следва да бъде осъдена ответната страна в процеса – жалбоподателят „Г.г.“ ЕООД. Разноските по аргумент от § 1, т. 6 от ДР на АПК следва да бъдат присъдени в полза на това юридическо лице, от структурата на което е част административнонаказващият орган, а в случая това е Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 4 вр. ал. 7, т. 1 от ЗАНН, съдът