Решение № 1439 от 3.12.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 1985/2025 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 2718 от 04.05.2025 год., постановено по гр.д.№ 13760/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 3-ти състав е отхвърлен предявен от Т. А. М. против „Ди Си Ей Мениджмънт“ АД иск с правно основание чл.439 от ГПК за установяване по отношение на ответника, че не дължи вземане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по гр.д. № 61549/2010 г. по описа на СРС, ГО, 35-ти състав, в следните размери 172 656.92 евро - главница, ведно със законната лихва от 15.12.2010 г. до окончателното плащане; 3 777.67 евро - лихва върху редовна главница от 25.01.2010 г. до 05.07.2010 г.; 10 744.20 евро - лихва върху просрочена главница от 06.07.2010 г. до 09.12.2010 г.; 1 740.21 евро - такса за управление и обработка на кредита; 7 389.87 лв. - държавна такса; 4 144.93 лева - юрисконсултско възнаграждение, за събиране на което е образувано изп.дело № 20118500400030 на ЧСИ Б., поради погасяване по давност. Решението е обжалвано от ищеца Т. А. М., чрез процесуален представител с доводи за неправилност. Поддържа се, че съдът неправилно е тълкувал нормата на чл.494, ал.2 от ГПК, където жалбоподателя счита, че визирания срок е преклузивен. Правната последица, визирана в тази разпоредба създава задължението на съдебния изпълнител да освободи имота от изпълнение и да вдигне наложената възбрана. Твърди, че съгласно процесуалния закон процедурата по публична продан е „първа-втора“, но не и последващи такива, като оспорва разясненията дадени в т.9 на ТР № 2/15 год. по т.д.2/13 год. Твърди се също така, че не е възможно преклудирани права да бъдат възстановени чрез вдигане и последващо налагане на обезпечителна мярка, като счита, че ТР № 2 от 2015 год. и ТР № 2 от 2024 год. на ОСГТК на ВКС не следва да се прилагат, тъй като са неправилни. Моли съда да отмени решението и постанови ново, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендират се разноските по делото. Въззиваемата страна „Ди Си Ей Мениджмънт“ АД депозира отговор с който оспорва жалбата, като неоснователна и моли за потвърждаване на решението. Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от страна в производството, имаща право на жалба, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото намира следното: Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл.439 от ГПК, като ищецът Т. А. М. твърди, че не дължи на „Ди Си Ей Мениджмънт“ АД вземането, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по гр.д. № 61549/ 2010 г. по описа на СРС, ГО, 35-ти състав, за събиране на което е образувано изп.дело № 20118500400030 на ЧСИ Б., тъй като е погасено по давност. Твърди се, че на 24.07.2008 г. е сключен Договор за кредит № 511-34/2008 г. с „Алфа Банка - клон България" КТЧ, като са отпуснати парични средства в размер на 172 800 евро за закупуване на имот - еднофамилна жилищна сграда, находящ се в гр. Банкя и с идентификатор 02659.2193.978.1, като за обезпечаване на вземането на банката, длъжникът учредява договорна ипотека върху описания недвижим имот. Кредитът е преструктуриран, като е сключен анекс № 1/25.01.2010 г., като в дълга встъпва майката на ищцата. Поддържа се, че с молба вх. № 1051/ 07.02.2011 г. по описа на ЧСИ А. Б. от „Алфа банка - клон България" КЧИ, чийто правоприемник е „Юробанк България" АД е образувано изпълнително дело № 20118500400030, въз основа на заповед за излълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по гр.д. № 61549/2010 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав, за следните суми: 172 656.92 евро - главница, ведно със законната лихва от 15.12.2010 г. до окончателното плащане; 3 777.67 евро - лихва върху редовна главница от 25.01.2010 г. до 05.07.2010 г.; 10 744.20 евро - лихва върху просрочена главница от 06.07.2010 г. до 09.12.2010 г.; 1 740.21 евро - такса за управление и обработка на кредита; 7 389.87 лева - държавна такса и 4 144.93 лева - юрисконсултско възнаграждение. През 2018 г. въз основа на заявление за подновяване на учредена ипотека от взискателя по изпълнителното дело, вписано под Акт 92, том LXIII, вх.рег. №46879 от 20.07.2018 г. в Служба по вписванията, същата е подновена до 2028 г. На 17.05.2023 г. е връчено уведомление по реда на чл.99, ал. 3 от ЗЗД, с което ищцата е уведомена, че вземането е цедирано от „Юробанк България" АД, правоприемник на „Алфа банка - клон България" КЧИ, на „С.Г.Груп" ЕАД, а на 11.08.2023 г. е връчено ново уведомление по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, с което е уведомена, че вземането е цедирано от „С.Г.Груп" ЕАД на ответника „Ди Си Ей Мениджмънт" АД. На 16.11.2023 г. получила съобщение изх. № 32458/15.11.2023 г. по изпълнителното дело, с което се насрочва публична продан на ипотекирания недвижим имот. Поддържа, че с молба от 04.11.2023 г. е направено искане за спиране на публичната продан, тъй като правото на страните по изпълнителното дело да искат определяне на нова продажна цена на имота е преклудирано през 2012 г., поради осъществяване хипотезата на чл.494, ал.2, изречение последно от ГПК, но към датата на исковата молба липсва отговор на от ЧСИ по посочената молба. Излагат се съображения, че правото на принудително изпълнение по делото е погасено по давност, тъй като заповедта за изпълнение не е връчена на длъжниците по изпълнителното дело, поради което съгласно трайната съдебна практика, срокът за доброволно изпълнение не е започнал да тече, както и към книжата по изпълнителното дело не е приложен актът, въз основа на който заповедта за изпълнение в издадена, а именно извлечение от счетоводните книги на банката. Твърди, че през 2012 г. ипотекираният имот е освободен от изпълнение въз основание чл.494, ал.2, изречение трето от ГПК, поради изтичане на посочения преклузивния срок, поради което изпълнението повече не може да бъде насочвано срещу него. Излага, че повече от 2 години от 22.04.2013 г. до 01.07.2017 г. не са извършвани и не е искано извършването на изпълнителни действия, освен срещу освободения от изпълнение недвижим имот. Счита, че поради незаконосъобразно принудително изпълнение правото на ответника - ипотекарен кредитор - да събере вземането по изпълнителнто дело е погасено по давност. Поради изложеното е изразено становище, че действията срещу освободения от изпълнение недвижим имот са недействителни, и респективно същите не прекъсват давността, както и че изпълнителното дело е перемирано на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а правото на кредитора да се удовлетвори по реда на принудителното изпълнение е погасено. Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и моли за отхвърлянето му. Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и по нея не е формиран спор. Спорният въпрос по делото пред настоящия съд е относно приложението на нармата на чл.494, ал.2 от ГПК. Твърди се по делото, че след извършване на публична за периода 14.02.2012 г. до 14.03.2012 г., с молба от 04.05.2012 г. е поискано от ищцата приложение на чл.494, ал.2, изр. трето от ГПК, като съдебният изпълнител да вдигне наложената възбрана, тъй като имотът по силата на закона е освободен от изпълнение, която според ищцата несонователно е оставена без уважение. Хипотезата на чл.494, ал.2 от ГПК настъпва само в случай, че в едноседмичен срок от съобщението, че публичната продан е обявена за нестанала, взискателят не поиска да бъде определена нова начална цена и да бъде проведена нова публична продан. В настоящия случай, досежно публичната продан за процесния период период от 14.02.2012 г. до 14.03.2012 г. не се спори, че взискателя е пропуснал този срок. Освобождаването на имота от изпълнение и заличаването на възбраната по реда на чл.494, ал.2, изр.3 от ГПК, не води до неговата несеквестируемост, т.е. от изваждането му от длъжниковото имущество и няма никаква правна пречка, веднага след това, да бъде насочено изпълнението отново върху същия имот. Насрочването на следващи публични продани на недвижимия имот не е незаконосъобразно и не дава основание да се прави извод, че извършените действия по принудително изпълнение са недействителни и като такива да се считат за неизвършени, което от своя страна да обосновава извод за бездействие и приложение на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Неспазването на чл.449, ал.2 от ГПК от ЧСИ може да обоснове единствено имуществена отговорност по чл.441 от ГПК, но не и да се приемат извършените действия за недействителни. Това е така, тъй като ако и при втората продан имотът не бъде продаден, за взискателя възниква правото да поиска определяне на нова начална цена - чл.494, ал.2 изр.3 от ГПК, като това искане на практика представлява искане за извършване на нова продан. За новата трета по ред продан и законодателят не определя за начална цена по-нисък процент от началната цена на първата или втората продан, нито по- нисък процент от стойността на вещта, както прави това за първите две продани, а изисква определяне на нова начална цена. Нови правила или критерии за определянето й от съдебния изпълнител не са уредени, поради което следва да се приеме, че новата начална цена ще се определи отново по правилото на чл.468 от ГПК. Невъзможността имотът да се продаде на първата и втората продан явно сочи, че при определянето на неговата цена не са съобразени средните пазарни цени за съответния район, характеристиката, вида и състоянието му или използваните методи на остойностяване не са подходящи. Тези обстоятелства и изминалият период от време от първоначалното остойностяване до искането за нова трета и следващи по ред продан налагат да се отчетат отново реалните условия на пазара на недвижими имоти в съответния район, състоянието и вида на имота, способността да се продаде в сравнително кратки срокове, евентуално настъпили инфлационни процеси и други пазарни фактори при определяне на стойността по реда на чл.468, ал. 2 ГПК и определяне на новата начална цена за третата продан по правилото на чл.468, ал.1 от ГПК от съдебния изпълнител. Определянето й не означава намаляване до краен и нереален размер на цената, а предполага такава начална цена, която да позволи постъпването на наддавателни предложения така, че да се постигне реална пазарна цена, на която имуществото да бъде осребрено /т. 9 ТР 2/13 от 26.06.15 по тълк.д. №.2/13 ОСГТК/. Що се касае до искането за неприлагане на тълкувателната практика на ВКС, настоящата инстанция посочва, че съгласно чл.124, ал.1 от ЗСВ и чл.292 от ГПК тълкувателно решение се приема при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Задача на осъществяваната от върховните съдилища тълкувателна дейност е преодоляване на съществуващите в правната уредба непълнота, неяснота или противоречия посредством установяване на точния смисъл на закона. Тълкуването не е дейност по създаване на ново правило и тълкувателното решение не е източник на правото, поради което самото то не подлежи на тълкуване. С тълкувателните решения се изяснява действителният смисъл на правна разпоредба, като съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ даденото от съответния колективен орган на ВКС или ВАС разрешение на поставен правен въпрос е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В хипотези, когато следва да приложи разтълкувана по реда на чл. 124 ЗСВ или чл. 292 ГПК правна норма, съдът е длъжен да я приложи със съдържанието, произтичащо от указанията, дадени в тълкувателното решение. Въз основа на изложеното съдът приема предявения отрицателен установителен иск за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадане на правните изводи на настоящия въззивен състав с тези на първоинстанционният съд, решението на Софийския градски съд следва да бъде потвърдено. При този изход на делото пред въззивния съд, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски в размер на 5 000 лева, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК. По изложените съображения, Софийски апелативен съд