Решение № 135 от 27.3.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1472/2022 г.

Производството е по реда на Глава ХХI-ва от НПК. С присъда №119/07.06.2022г. на РС-Пловдив, постановена по НОХД № 1401/2022г., ПРС, I-ви н.с., подсъдимият Р. И. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, като на основание чл.58а, ал.1 във вр. чл.54, ал.1 от НК е осъден на една година и десет месеца лишаване от свобода. На основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС така наложеното наказание е постановено да се изтърпи при първоначален „общ“ режим. Подсъдимият е оправдан отчасти- по възведеното му обвинение престъплението да е реализирано и в периода 10.01.-16.03.2020 г., както и относно периодите на поддържаното у всеки от пострадалите заблуждение. На основание чл.25, ал.1 във вр. чл.23, ал.1 от НК наложеното с проверяваната присъда наказание е групирано с наказанието, наложено на същия подсъдим по НОХД № 6175/2018г. на ПРС, като е определено общо най-тежко наказание от една година и десет месеца лишаване от свобода и на основание чл.25, ал.2 от НК е приспадната изтърпяната част от наказанието. Със същата присъда е уважен изцяло предявеният от Д. И. М. срещу подс.Р. И. граждански иск за сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл.209, ал.1 от НК. На основание чл.189, ал.3 от НПК в тежест на подс. И. са възложени направените по делото разноски. Присъдата, в осъдителната й част, е обжалвана в законоустановения срок от адв. С. Б.- защитник на подс.Р. И. И.. В жалбата се заявяват общо оплаквания за неправилност и необоснованост на присъдата, постановяването й в нарушение на материалния и процесуалния закон. Наведено е и оплакване за несправедливост на наказанието. Иска се изменение на обжалвания съдебен акт и намаляване размера на наложеното на подс. И. наказание. В съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура- Пловдив изразява становище, че жалбата е неоснователна, присъдата на РС – Пловдив е правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде потвърдена. Повереникът на гражданския ищец М. – адв. И. С. счита, че присъдата е правилна и като такава следва да бъде потвърдена. Моли да му бъдат присъдени направените в хода на въззивното производство разноски в размер на 600 /шестотин/ лева по договор за правна защита и съдействие. Защитникът на подс. И. – адв. Б. поддържа жалбата. Моли въззивния съд да измени присъдата в осъдителната част, като намали размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Счита, че определеният от първостепенния съд размер формира извод за несправедливост на наказанието, то не е съответно на обществената опасност на деянието и дееца. Подсъдимият И. се присъединява към становището на защитника си. В последната си дума заявява, че не се счита за виновен по повдигнатото обвинение, производството пред районния съд е било „ съкратено“, тъй като прокурорът и съда са го заплашили с дълъг престой в затвора, при което подсъдимият, считайки се за невинен, е направил признание. Пловдивският окръжен съд, като анализира доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, направеното възражение във въззивната жалба, изразеното от страните пред настоящата инстанция и след като провери атакувания съдебен акт изцяло, съобразно правомощията и задълженията си по 314 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивната жалба е допустима. Депозирана е от страна в процеса, активно легитимирана да атакува постановения съдебен акт. Подадена е в предвидения за това срок. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Отправеното от подсъдимия възражение относно реда, по който е протекло производството пред първостепенния съд, е недопустимо. Приетото от съда по надлежния процесуален ред цялостно признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя като логическа последица недопустимост да бъде оттеглено изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК след обявяване на съдебния акт по чл. 372, ал. 4 НПК. Признанието на фактите може да бъде оттеглено само преди да са настъпили предпоставените от него и предвидени в закона правни последици. С определението, с което съдът обявява, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за фактите по обвинителния акт и допуска съкратено съдебно следствие, депозираните по чл. 371, т. 2 НПК изявления произвеждат правното действие. В последната си дума пред въззивния състав подс. И. по процесуално недопустим начин заявява оттегляне на изразеното от него съгласие с фактите, изложени в обстоятелствената част на обв. акт. Съдебната практика, вкл. и задължителната такава- т. 8.3 от ТР № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС последователно приема, че оттеглянето на самопризнанието е недопустимо след постановяване на съдебното определение по чл. 372, ал. 4 от НПК. Извършвайки проверка на процесуалната дейност на първостепенния съд, настоящият състав на съда констатира, че тя е осъществена при съблюдаване нормативмната уредба на диференцираното в глава 27 от НПК производство. При налични предпоставки за прилагане на особената процедура- действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК от подс. И. в разпоредително заседание, доказателствена подкрепа на самопризнанието, събирането на доказателствата на хода на ДП при съблюдаването на предвидения в НПК регламент за тази дейност, изводът на Пловдивския районен съд за допустимо протичане на съдебното следствие по реда, пожелан от подсъдимия, е правилен. Становището на съда е аргументирано изразено по реда на чл. 372 ал. 4 от НПК, като преди това е спазено и изискването на чл. 372 ал. 1 от НПК. Не се оспорва пред настоящия съд фактическата установеност на извършеното. Районният съд правилно е възприел като доказана по делото фактологията, изложена от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт. Към 2019 г. св. Д. М. работел заедно със св. • в • ООД, собственост на •. Предметът на дейност на дружеството била продажба на строителни материали, а обектът, в който развивала търговска дейност се намирал в гр. Пловдив, •. Към 2019 г. клиент на този магазин станал и подс. Р. И., който през различни периоди от време закупувал различни строителни материали. Той работел в строителството, макар да нямал регистрирана фирма, а набирал различни лица, с които извършвал строително-монтажни работи в различни обекти, които уговарял със собствениците да бъдат поети от него. На неустановена дата през месец ноември 2019г. в магазина на фирма • ООД, находящ се в гр. Пловдив, ул. •, отново дошъл подс. Р. И. с цел закупуване на материали. Св. • Т. се заговорил с подс. И., когото познавал по физиономия като негов клиент. Споменал, че трябвало да си купи мотокар. В този момент подс. И. преценил, че може да си набави лесни доходи като заблуди св. • Т., измисляйки си факти, които не отговаряли на действителността и обещавайки му, че може да му намери мотокар на ниска цена. В изпълнение на тази си цел подс. И. въвел в заблуждение св. Т. като му заявил неотговарящи на действителността обстоятелства: че щял да играе на търг, обявен от съдебен изпълнител за един мотокар и имало втори, за който не му стигали парите и можел да играе и за втория от името на • Т.. Подсъдимият обяснил на Т., че последният не можел да играе на търга от свое име, защото всичко било вече нагласено по начин, гарантиращ подс. И. да спечели, тъй като търгът бил обявен от ЧСИ • и същият му бил близък. Това бил начинът, по който можел да бъде закупен мотокар на цена от 2500 лева. Така подс. Р. И. въвел в заблуждение св. Т. относно това, че ще му бъде доставен мотокар за негови нужди, който ще бъде спечелен на търг (публична продан), проведен от ЧСИ- • с район на действие Окръжен съд- Пловдив. В същото време подобен публичен търг за мотокари не бил обявяван от ЧСИ •. Св. Т. се заинтригувал, тъй като цената му се сторила изгодна и се уговорил с подс. И. на следващия ден да му даде сумата от 2500 лева. Свидетели на тези договорки станали Д. М. и •, работещи за Т.. На следващия ден след въпросния разговор- неустановена дата през месец ноември 2019 г., св. Т. пак се срещнал с подс. И. на същото място в магазина в гр. Пловдив, ул. •. В изпълнение на договорките му дал сумата от 2500 лева, заедно с копие на личната му карта в два екземпляра, заверена с подпис на първия. Св. Т. поискал да се състави разписка, но подс. И. му заявил, че нямало как да съставят такава. След като взел сумата от 2500 лева, подс. И. продължил да поддържа вече възбуденото предишния ден заблуждение у Т., като му заявил, че отивал до ЧСИ • да му даде парите, което не отговаряло на действителността, тъй като изначално подсъдимият нямал такова намерение и уговорки с ЧСИ •. При даването на парите от страна на св. Т. на подс. И. отново присъствали св. Д. М. и св. •, както и жената, с която Т. живеел на семейни начала-св. •. Същият ден, на същото място- в гр. Пловдив, ул. •, усещайки, че вече бил спечелил доверието на св. Т., предвид дадените му 2500 лева, подс. И. му обяснил, че бил говорил с ЧСИ •, който му заявил, че от друго вземане на фирма- длъжник били в процес на обявяване на търг още 6 „малки“ (леки) автомобила, един камион и един открит бус. По този начин подсъдимият целял отново да го въведе в заблуждение относно обстоятелството, че ще му бъдат доставени МПС-та за сумата от 4000 лева, която впоследствие обявил. Подобен разговор между ЧСИ • и подс. И. за такива автомобили никога не се бил състоял, двамата не се познавали. Подс. И. обяснил на Т., че автомобилите можели да се видят, а последният изразил желание да ги види лично. Няколко дни след това, на неустановена дата в периода месец ноември- месец декември 2019 г., подс. И. завел св. Т. до двора на „Кофражна техника“ в кв. „Кършияка“, в близост до бул. „Дунав“№75, в гр. Пловдив и му показал намиращите се там към онзи момент МПС-та: един автомобил „Деу Матиз“, два товарни автомобила „Пежо Партнер“, три броя автомобили „Пежо 206“, открит бус-камион с тента неустановена марка и модел и по-голям камион неустановена марка и модел. Част от посочените МПС- та, а именно: един автомобил „Деу Матиз“, два товарни автомобила „Пежо Партнер“, три броя автомобили „Пежо 206“ от 2014г. били собственост на фирма • ЕООД, а на 14.10.2020г. били закупени от фирма „Универсал 61“ ООД. По отношение на бус-камион с тента неустановена марка и модел и по-голям камион неустановена марка и модел, които били видени на място от св. Т., не са добити данни за рег. номер и собственик. Подс. И. не бил говорил за закупуване на автомобилите и с представители на фирмата- собственик към момента на воденето на разговорите със • Т.. Въпреки това, подсъдимият обявил на св. Т. продажна цена в размер на 4000 лева и с това поддържал вече въведеното у него заблуждение, че ще му бъдат доставени моторни превозни средства за негови нужди, които ще бъдат спечелени на търг (публична продан), проведен от ЧСИ- • с район на действие Окръжен съд- Пловдив. Няколко дни следващи деня, в който св. Т. видял автомобилите и по точно: на неустановена дата в периода месец ноември 2019 г.- месец декември 2019 г., същият извикал подс. И. в магазина на фирма • ООД, находящ се в гр. Пловдив, ул. • и му заплатил лично и на ръка сума в размер от 4000 лева за участие в „търга, организиран от ЧСИ- •“. За предаването на посочената парична сума отново не била съставена разписка. Парите отново били предадени пред трети лица- свидетелите Д. М., • и •. Същият ден, непосредствено след получаване на парите, подс. И. продължил да поддържа заблуждение у Т. като заявил, че търговете щели да се проведат до седмица, а до месец щели да се оформят документите за регистрация на МПС-тата, както и че търговете били нагласени така, че да ги спечели той. До края на месец февруари 2020г. подс. И. поддържал заблуждението у св. Т. многократно, твърдейки му, че търговете били спечелени, но документите се бавели. След известно време подс. И. спрял да посещава магазина на св. Т., както и да отговаря на обажданията му, при което последният разбрал, че станал жертва на измама. Поради това в края на месец февруари 2020 г. св. Т. посетил офиса на ЧСИ • с район на действие ОС- Пловдив с цел да получи от него от първа ръка актуална информация за търговете. В хода на разговора със св. ЧСИ •, св. Т. разбрал, че първият не познавал човек с имена Р. И., както и че търговете се провеждали по определен законов ред и нямало как да бъдат манипулирани. След срещата си с ЧСИ •, св. Т. се обадил по телефона на подс. И. и поискал от него да му върне сумата от 6500 лева. Подсъдимият му казал, че имал нужда от пари и затова го бил „уговорил“ така, но щял да му върне парите. Няколко месеца след това св. Т. разбрал, че и неговият служител М. бил измамен по подобен начин. До връщане на пари така и не се стигнало. Междувременно, докато работел във фирма • ООД, св. Д. М. станал пряк свидетел на договорките между неговия шеф Т. и подс. И.. Вследствие на личните си контакти със св. М. и доверието, което шефът му- св. Т., демонстрирал спрямо подсъдимия, предавайки му на два пъти немалки парични суми за закупуване на МПС на изгодни цени, подс. И. спечелил и неговото доверие. Още повече, че св. М. на няколко пъти доставял строителни материали на обекти, които подс. И. бил поел в с. Калековец, обл. Пловдив и в кв. „Прослав“ в гр. Пловдив и се държал приятелски, дори го уговарял да работят заедно. Така на 18.12.2019 г., при поредното си посещение в магазина на фирма • ООД, находящ се в гр. Пловдив, ул. •, подс. И. се заговорил със св. М. и му заявил неотговарящи на действителността събития, а именно: че работел с ЧСИ •, при когото имало наличен автомобил „Волво ХЦ90“, който можело да бъде закупен за сумата от 3600 лева, при положение, че парите бъдат дадени до края на деня. С цел да бъде по-убедителен, подс. И. добавил, че имал желание да вземе тази кола за себе си, но въпреки това предложил на св. М. той да я вземе. Изтъкнал му още, че и цената била доста изгодна. Освен това му уточнил, че като за начало следвало да му даде 2800 лева, тъй като това била реалната продажна цена на МПС-то преди начисляването на комисионните за ЧСИ във връзка с публичната продан и преди регистрацията на автомобила. Подс. И. казал на св. М., че остатъкът от парите- комисионни за ЧСИ и разходи по прехвърляне на автомобила в КАТ (сектор „ПП“ при ОД МВР- Пловдив), трябвало да се дадат след няколко дни. Св. Д. М. много се заинтригувал от това предложение на подс. И., тъй като цената за предложения му автомобил била доста изгодна. По този начин подс. И. въвел в заблуждение св. М. относно основанието за предаване на парични суми, а именно: че ще му бъде доставен лек автомобил марка и модел „Волво ХЦ90“. Тъй като св. Д. М. нямал толкова пари в себе си, се обадил на баща си- И. М. и го помолил да му даде заем в размер на 2800 лева, които пари да донесе в района около работното му място в гр. Пловдив, ул. • и да ги предостави на подс. И. за покупка на лек автомобил марка и модел „Волво ХЦ90“. Св. И. М. заделил сумата от 2800 лева в заем на сина си и отишъл на указаното място. Там св. И. М. се срещнал със сина си, който му показал подс. И. и му казал да предаде предоставената му в заем сума от 2800 лева на подс. И.. Въпросната парична сума била предадена на ръка от св. И. М. от името на Д. М. на подс. И., като за удостоверяване на плащането не била съставена разписка. Вечерта след предаването на парите св. И. М. попитал Д. М. дали имал доверие на мъжа, на който били предадени парите. Пострадалият Д. М. отвърнал, че имал доверие на подсъдимия, защото го познавал лично, а също така преди време уреждал изгодно коли на негови познати. На неустановена дата, два-три дни след 18.12.2019 г., в изпълнение на първоначалната уговорка между подсъдимия и пострадалия Д. М. за заплащане на обща продажна цена от 3600 лева за МПС- автомобил „Волво ХЦ90“, подс. И. се обадил на св. Д. М. и продължавайки да поддържа заблуждение у него му заявил, че следвало да му заплати още 400 лева дължими за разноски при ЧСИ към първоначално дадените му 2800 лева във връзка с доставяне на посоченото превозно средство. Св. Д. М. веднага се обадил на баща си- св. И. М. с молба да му предостави нов заем в размер на 400 лева. Св. И. М. се съгласил, заделил въпросната сума от 400 лева в заем на сина си. Тъй като въпросния ден св. Д. М. бил обективно възпрепятстван и не можел да се срещне с подс. И., помолил баща си да го стори. В изпълнение на заръката на сина си св. И. М. взел предоставената от него в заем на Д. М. парична сума в размер на 400 лева, срещнал се с подс. И. в района на гр. Пловдив, ул. „Матинчеви градини“№16 и лично му я предал от името на сина му. За предаването на паричната сума не били изготвени никакви документи. След предаването в заем първоначално на сумата от 2800 лева и впоследствие на сумата на 400 лева от страна на св. И. М. на сина му Д. М., съгласно постигнатия устен договор за заем за послужване, бащата заявил на сина си, че следвало да му върне парите при първа възможност и последният се съгласил. Около седмица след последно описания случай, на неустановена дата в периода месец декември 2019 год.- месец януари 2020 г. (но преди 10 Януари 2020г.), в изпълнение на първоначалната уговорка между подсъдимия и св. Д. М. за сумата от 3600 лева, последният отново бил потърсен от подс. И. за финалното плащане от 400 лева за регистрация на автомобил „Волво ХЦ90“. След изплащане и на тези пари, представляващи последната дължима сума, на св. Д. М. било обещано да получи регистриран лек автомобил марка и модел „Волво ХЦ90“ съгласно уговореното. С това отново било поддържано заблуждението на вече въведения в заблуждение св. Д. М. относно основанието за предаване на паричните суми в общ размер на 3600 лева, а именно: че ще му бъде доставен лек автомобил марка и модел "Волво ХЦ90" за негови нужди. На неустановена дата в периода месец декември 2019 год.- месец януари 2020 г. (но преди 10 Януари 2020г.), св. Д. М. предоставил лично тази сума- 400 лева на подс. И. в гр. Пловдив, като отново за предаването на парите не била съставена разписка. Впоследствие подс. И. продължил да поддържа заблуждението у св. Д. М., като на неустановена дата в периода 18.12.2019 г.- 16.03.2020г. показал на последния уж платения от него лек автомобил марка и модел „Волво ХЦ90“ с рег.№ •, който бил паркиран в гр. Пловдив, кв. Прослав. Обяснил му, че това бил автомобилът, който щял да получи и че същият бил със запори при ЧСИ • и бил собственост на някакъв софиянец. Всъщност автомобилът бил придобит от •, но тъй като трябвало да му се направи ремонт, стоял паркиран в кв. Прослав в гр. Пловдив и не се ползвал дълго време. Междувременно, подс. И., с цел да поддържа вече изграденото доверие у св. Д. М. му заявил, че може заедно с неговия приятел • да работят на строителни обекти, които бил започнал да обслужва. Към края на 2019 г. св. Д. М. разбрал от шурея си •, че колата на последния била изгоряла при пожар в кв. Изгрев, в гр. Пловдив и си търсил евтин автомобил. От своя страна Д. М. се досетил, че подс. И. му бил казвал, че можел на изгодна цена да се намери лек автомобил марка и модел „Пежо 206“. Св. • проявил интерес към такъв автомобил-„Пежо 206“ и поръчал на св. Д. М. да му посредничи пред неговия познат- подс. И. за закупуване на такъв. На неустановена дата през м. януари 2020 год., но преди 10 Януари 2020г., попитал подс. И. дали можел да му намери лек автомобил марка и модел „Пежо 206“ за нуждите на неговия шурей • •. Виждайки нова възможност да си набави неправомерно парични средства, подс. И. заявил на св. Д. М. при разговор в гр. Пловдив, че можел да му достави лек автомобил марка и модел „Пежо 206“, който щял да се играе на търг при ЧСИ • за сумата от 830 лева, въпреки че това обстоятелство не отговаряло на действителността. Св. Д. М. споделил за това на св. •. който се съгласил с условията и заплатил на св. Д. М. на ръка парична сума в размер на 830 лева. По този начин подс. И. успял да въведе за пореден път в заблуждение св. Д. М. относно основанието за предаване на парична сума, а именно: че ще бъде доставен лек автомобил марка и модел „Пежо 206“ за нуждите на •. От своя страна св. Д. М. се уговорил с подс. И. да се видят на 10.01.2020 г. пред паркинга на ЧСИ • в гр. Пловдив. Двамата се срещнали на уреченатата дата и място, където св. Д. М. предал на подс. И. предоставената му от св. • парична сума в размер от 830 лева за лек автомобил марка и модел „Пежо 206“ за нуждите на •. Отново не били съставени писмени документи за предаването на паричната сума. Съгласно водените разговори между подс. И. и св. Д. М. последният следвало да получи на 18.01.2020 г. лек автомобил марка и модел "Волво ХЦ90" и лек автомобил марка и модел „Пежо 206“. На тази дата обаче това не се случило и подс. И. започнал да изтъква различни причини, поради които не успявал да предостави автомобилите. Във връзка с това започнала и кореспонденция по приложението „Messеnger” между подс. И., ползващ профил в социалната мрежа Фейсбук с имена: • и св. Д. М.. Последният провеждал кореспонденцията с подс. И. по „Messеnger” от личния си телефон: “Samsung Galaxy“, модел „SM-G950F“ с имей: •, използван със сим карта с телефонен номер: •, видно от протокол за оглед на ВД (л.132-146 от том 1). В един момент подс. И. блокирал М. от социалните мрежи. в които поддържали връзка и блокирал мобилния му телефон, за да не бъде търсен повече. Тогава св. М. разбрал, че бил измамен и на 16.03.2020г. подал жалба във 02 РУ при ОД МВР- Пловдив. Въззивният съд счита, че правилно районният съд е приел за доказана описаната фактическа обстановка. Процесуалната дейност на проверявания съд не може да бъде оспорена от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и 5 от НПК, каквито оплаквания не се и твърдят пред настоящия съд. Делото не страда от доказателствен дефицит. При доказателствената си дейност районният съд не е допуснал недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт всички доказателствени източници са били подложени на задълбочена оценка, като детайлен е анализът на доказателствата, относими към изясняване механизма на деянието и неговото авторство. Правилен е възприетият подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки от една страна тяхната самостоятелна вътрешна последователност, а от друга кореспонденцията им - подкрепяща или опровергаващи ги, с останалите доказателства и доказателствени източници. В конкретния случай, фактическите обстоятелства са изяснени въз основа на събраните в хода на досъдебното производство по предвидения процесуален ред доказателства по делото. Районният съд е направил обоснования извод, че същите подкрепят направеното признание от подсъдимия по фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. След като подсъдимият се е възползвал от предоставената правна възможност на чл. 371, т. 2 от НПК да избере диференцираната процедура на съкратеното съдебно следствие, решаващият съд следвайки своите компетенции предоставени му от чл. 372, ал. 4 от НПК е констатирал, че направените самопризнания се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства и с определението си е обявил, че няма да събира доказателства за фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и на тяхна база е постановил присъдата. Всички кредитирани доказателствени материали – обясненията на подсъдимия И., показанията на разпитаните по делото в хода на досъдебното производство И. М., • •, •, •, •, • Т., •, •, Д. М., •, •, приложените по делото писмени доказателства - справки за регистрация на МПС, протокол за оглед на ВД, ведно с фотоалбум, справка за съдимост, справки от търговски регистър, договор за покупко-продажба на МПС от 14.10.2020г., справки от агенция по вписванията и от НАП, са оценени като безпротиворечиви, взаимно допълващи се в логична връзка и последователност едно спрямо друго и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, установяват по безспорен начин фактите относно авторството, времето, мястото и механизма на извършване на деянията от подсъдимия. Направеният доказателствен анализ е подробен, доказателствената и аналитична дейност на съда е правилна и се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав, при което не следва да се приповтаря. При правилно изяснена фактическа обстановка, районният съд е направил обосновани правни изводи, че с действията си подсъдимият И. е осъществил от обективна и субективна страна съставомерните признаци на престъплението по чл. 209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК. По делото е несъмнено установено той да е възбудил и поддържал у всеки един от свидетелите Т. и Д. М. заблуждение за собствените си възможности да им осигури покупката на желани от тях, за св. М.- и от шурея му вещи, при което ги е мотивирал да се разпоредят със средства за закупуването им на търгове, организирани от ЧСИ. С това е причинил на всеки от тримата пострадали свидетели имотна вреда. Подсъдимият е действал с цел да набави за себе си имотна облага. Престъплението е резултатно. Същото е довършено в момента, в който е реализирано последното разпоредително действие с имуществото ( в случая пари) от пострадалия свидетел М.. Първостепенният съд с юридически усет е анализирал доказателствата по делото с оглед възведеното спрямо подсъдимия обвинение за реализиране на престъплението и в двете му възможни изпълнителни форми- възбуждане и поддържане на заблуждение. Направеният извод, че действията на подсъдимия сочат той да е осъществил престъплението при наличието на конкретната форма в различни моменти на четирите изпълнителни деяния, включени в продължаваното престъпление, е подробно аргументиран. Правилен и поради това споделяем е изводът на първия съд, че с действията си подсъдимият И. е възбудил заблуждение у • Т., като създал нереални и неправилни представи в съзнанието му относно доставка на мотокар и МПС - та, които ще бъдат спечелени на търг /публична продан/, проведен от ЧСИ •, докато такъв търг изобщо не бил насрочван. С последващи действията, чрез завеждане на Т. до двора на „Кофражна техника“, където му показал намиращите се там към онзи момент МПС-та, подсъдимият е осъществил и другата форма на изпълнителното деяние, а именно поддържал заблуждение у • Т., като затвърдил вече съществуващи в съзнанието му неверни представи. Подс. И. възбудил заблуждение и у Д. М., като създал нереални и неправилни представи в съзнанието му, че срещу сумата от 3600 лева, може да получи от ЧСИ • автомобил „Волво ХЦ90“. Поддържал е заблуждение у същия свидетел, като затвърдил чрез телефонни обаждания вече съществуващи в съзнанието му неверни представи, че уговорката им е валидна и напомнял, че следва да му се предадат и допълнителни суми - на два пъти по 400 лева. Подс. И. е създал нереални и неправилни представи в съзнанието на М., че срещу сумата от 830 лева св. • • може да получи от ЧСИ •, отново чрез съдействието на подсъдимия лек автомобил марка и модел „Пежо 206“. Правилно е направеното разграничение всяко действие на подсъдимия коя от двете форми на изпълнителното деяние осъществява. Изведени са имуществените разпореждания на всеки един от пострадалите за заплащане на конкретните суми на подс. И. като обективно причинени на свидетелите имуществени вреди. Налице е и доказателствено установено обогатяване в същите размери за подс. И.. Причинната връзка между двете е несъмнено доказана. В конкретния случай, както обосновано и законосъобразно е приел решаващият съд в проверявания акт, вследствие на въздействието, оказано им от подсъдимия И., свидетелите Т. и М. са осъществили акт на имуществено разпореждане – изразяващо се в плащане на парични суми на подсъдимия, както следва: за св. Т., сумата 2500 лева, която същия дал лично на подс. през м. ноември 2019г. и сумата от 4000 лева, заплатена на ръка от Т. на подс. на неустановена дата в периода м. ноември 2019г. – м. декември 2019г., за св. М. сумата от 3600 лева, както и сумата от 830 лева, предадена на подс. на 10.01.2020г. от М., но в случая вредата е настъпила за трето ощетено лице – • •, тъй като сумата била предадена от негово име и за негова сметка, а М. само посредничил в отношенията между подс. И. и св. •. Безспорно е наличието на двата кумулативни елемента - имотна облага в общ размер 10 930 лева за дееца И. от една страна, а от друга настъпила имотна вреда за всеки от тримата пострадали свидетели, изразяваща се в заплащането на подс. И. на посочените по-горе суми в резултат на измамливите му действия спрямо тях, а по отношение на деянието с предмет сумата от 830 лева – и за св. • •. Налице и пряка причинно-следствена връзка между измамливите действия на подсъдимия и настъпването на имуществената щета, тъй като в резултат на създадените и поддържани у тях неверни представи от подсъдимия, същите са му платили посочените по-горе суми и в резултат на това са претърпели имотна вреда, както и св. •. Съдът правилно е приел, че осъществените четири деяния са извършени в условията на продължавано престъпление, тъй като поотделно осъществяват състава на едно и също по вид престъпление – измама, извършени са в непродължителен период от време – м.ноември 2019г. до 10.01.2020г., при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите деяния се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. Продължаваното престъпление е довършено, когато е приключило последното деяние. Последната част от предмета на цялото продължавано престъпление, а именно сумата от 830 лева, е предадена на подсъдимия на 10.01.2020г. от св. М. от името и за сметка на св. •, в този момент е настъпила и имотната вреда за същия- последната установена по делото такава. В този смисъл, съдът правилно е оправдал частично подсъдимия по възведеното му обвинение относно това периодът на продължаваната престъпна дейност да обхваща и времето след 10.01.2020г. до 16.03.2020г. След този период подсъдимият е поддържал вече създаденото заблуждение, но това е било след плащането и на последната инкриминирана сума, когато престъплението е било довършено. Поддържането на заблудата има значение само като отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство, тъй като е след довършване на престъплението, с цел отлагане на настъпването на момента, когато пострадалите свидетели ще осъзнаят нереалността на сделките, за които са дали парите на подсъдимия. От субективна страна деянието е извършено при пряк умисъл и с користна цел. Подс. И. е знаел, че първоначално формира невярна представа у измамените лица за това, че той именно ще е посредник те да придобият автомобилите и мотокар, а след това е поддържал вече формираната от него представа, за да осигури последващо финансиране на сделките. Предвиждал е още, че в резултат на въздействието му върху измамените лица, у тях ще се формират и затвърдят неправилни представи, които ще доведат до извършване от тяхна страна на разпоредителни действия с поисканите от него парични суми, с които той неправомерно ще се обогати за сметка на имотната вреда за всеки от измамените. Подсъдимият изначално е съзнавал, че няма намерение и възможност да изпълни ангажиментите си към пострадалите лица, тъй като изобщо не се познавал с ЧСИ • и нямал никакви уговорки с него, както и нямал никакви уговорки с ръководството на • ЕООД. С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно първия съд е признал подсъдимия И. за виновен по възведеното му обвинение, като го е оправдал относно инкриминираната с обвинителния акт деятелност, реализирана след довършване на престъплението. Възражението за несправедливост на наложеното наказание е неоснователно. При предвидено наказание от една до шест години лишаване от свобода, за така извършеното от подсъдимия престъпление по чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК РС-Пловдив е определил наказание лишаване от свобода под средния размер - две години и девет месеца, което впоследствие е редуцирал по реда на чл. 58а от НК. Правилно като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство е приета трудовата му реализация за извършване на строително- ремонтни дейности, макар и при липса на трудов договор или граждански такъв. Представените пред настоящия съд медицински документи, установяващи здравословни проблеми на подсъдимия, не могат да се третират като удостоверяващи здравословното му състояние да е такова, че да се явява и смекчаващо отговорността му. Всичките те сочат провеждани лечения в болнични заведения през 2022 г. за заболявания, констатирани за пръв път, които имат инцидентен характер. Представеният от подсъдимия последен такъв по делото медицински документ за проведено му изследване в конкретно лечебно заведение не съответства на отразеното в служебно изисканата от същото заведение информация- за конкретната дата ( и извън нея) подсъдимият нито е лекуван, нито изследван в „ МБПЛР- Стамболийски“ ЕООД. Правилен и аргументиран е изводът, че самопризнанието, направено едва пред съда с оглед желанието на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, не е смекчаващо отговорността обстоятелство. Неправилно първостепенният съд е намерил като такова обстоятелство наличието на период от „почти шест години“, в които той „се е въздържал от противообществени прояви“. В принципен план следва да се посочи, че такова „въздържане“ е дължимо поведение за всяко наказателно отговорно лице и за обезпечаването му са създадени нормите на НК. В частност- от материалите по делото се установява подс. И. да е с обременено съдебно минало. Спрямо него за времето от 1997 г. до 10.06.2008 г. са постановявани предхождащи инкриминираното поведение 11 осъдителни съдебни акта. С оглед приложението на чл. 25 вр. с чл. 23 от НК наказанията лишаване от свобода по 10 от тях са били групирани чрез определяне на едно общо най- тежко такова в размер на пет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим, което е търпял до 17.11.2010 г. Следва да се счита за осъждан двукратно, но за множество престъпни деяния. Значим факт е видът на престъпленията, включени в съвкупността- 8 измами по чл. 209, чл. 210, чл. 211 от НК и две обсебвания по чл. 206 от НК. Реабилитацията по право е недостъпна за него. По съдебен ред не е реабилитиран. Не е налице и реабилитация по чл. 88 а от НК. Следващи тези му осъждания е и осъждането му с присъда № 13/20.11.2020 г., постановена по НОХД № 6175/2020 г. по описа на РС-Пловдив, в сила от 17.11.2020 г., с която е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 209 ал. 1 вр. с чл. 26 ал. 1 от НК през периода от края на 2016 г. до 24.02.2017 г. Тези данни го очертават като личност с трайно установени престъпни навици към извършване на престъпления спрямо собствеността. Обстоятелството, че за периода от излизането му от затвора на 17.11.2010г. до края на 2016 г. усърдната му криминална деятелност е била временно преустановена е недопустимо да се отчита като смекчаващо отговорността му. Направеният от първостепенния съд извод, че „ макар у подсъдимия да са оформени трайни престъпни нагласи…. у него все пак е съхранен поправителен ресурс, който да позволи постигане на целите на наказанието“ и това е смекчаващо отговорността на дееца, е в непреодолимо противоречие с данните относно осъжданията му преди инкриминираното по делото поведение, интензитета и упоритостта с които е реализирано процесното престъпление, фактът, че то е в реална съвкупност с още едно такова от същия вид. Отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство е съдебното му минало, очертаващо го като личност с трайно установени навици да си набавя доходи чрез нарушаване на забраните на чл. 206, чл. 209, чл.210, чл. 211от НК. Настоящият съд също констатира наличието му и го приема като такова със значителна тежест. Правилно са отчетени от първостепенния съд като такива обстоятелства още извършването на икриминираното по делото поведение при усложнената престъпна форма на чл. 26 ал. 1 от НК-продължавано престъпление, както и размера на предмета на посегателство, равняващ се на около 19 минимални работни заплати към датата на извършване на престъплението. Споделяеми са изводите, че отегчаващи отговорността на дееца се явяват твърденията му, че ще осигури придобИ.ето на инкриминираните вещи чрез неправомерно поведение на конкретен ЧСИ, с което е внесъл съмнения относно правомерността на действията на орган, на който са възложени съдебно- изпълнителни функции и с това е подронил авторитета и на конкретния орган, и на съдебната власт, както и продължителният период на поддържане на заблуждение у увредените лица след довършване на престъплението. Неправилно, при наличието на обсъдените по- горе индивидуализиращи отговорността на дееца обстоятелства, наказанието е определено значително под средния размер на предвиденото за престъплението по чл. 209 ал. 1 от НК- две години и девет месеца лишаване от свобода. Според настоящия състав на съда е налице значителен превес на отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства, като наличните такива са със значителна тежест. Справедливостта на наказанието и очакванията то да постигне целите на чл. 36 от НК предполагат отреждането му в размер значително над средния такъв, близък до максималния. Липсата на протест и забраната за влошаване положението на подсъдимия препятстват коригирането на съдебния акт от въззивната инстанция. Искането за намаляване размера на наказанието е неоснователно и неудовлетворимо. Първостепенният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 58а ал. 1 НК, доколкото производството е протекло по реда на диференцираната процедура по глава 27 от НПК. Съобр. чл. 373 ал. 2 от НПК съдът е длъжен да намали определеното наказание с една трета, което задължение първостепенният съд е изпълнил, като го е намалил определеното наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода на една година и десет месеца лишаване от свобода. Настоящият състав на съда счита, че определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода в размер две години и девет месеца, намалено след прилагане разпоредбата на чл. 58а ал. 1 от НК на една година и десет месеца лишаване от свобода, не е несправедливо в насоката, заявено от подсъдимия и защитника му. Наведените от защитата възражения за несправедливост на наложеното наказание, поради несъответствието му с обществената опасност на деянието и на дееца и необходимост то да бъде намалено са неоснователни по вече изложените по- горе съображения. Допустимо приложение на чл. 55 от НК не се констатира. Наличието на едно смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, при изобилието от отегчаващи такива- последните и със значителна тежест, не формират каквото и да е съмнение, че наказание, по- ниско от наложеното с обжалваната присъда, не може да постигне целите на чл. 36 от НК. Неправилно първоинстанционният съд се е произнесъл относно режима на изтърпяване на наказанието, наложено за процесното престъпление - първоначален „общ“, след което отново се е произнесъл по същия въпрос, групирайки това наказание с наказанието, наложено на подсъдимия по НОХД № 6175/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив. Поредността на въпросите, които съдът обсъжда при постановяване на присъдата, е регламентиран в чл. 301 ал. 1 от НПК. След произнасяне по въпроса за доказаността на деянието, авторството, вината ( т. 1) и съставлява ли същото престъпление ( т. 2), съдът следва да пристъпи към обсъждане наличието на основанията по чл. 23-25 и чл. 27 от НПК ( т.3). Едва след това подлежи на обсъждане освобождаването от наказателна отговорност ( т. 4), от изтърпяване на наказанието( т. 5), какъв да бъде първоначалният режим на наказанието лишаване от свобода ( т.6). Посочената от законодателя поредност за обсъждане, решаване, съответно материализиране в съдебния акт на тези въпроси формира еднопосочния извод, че преди решаването на въпроса относно режима на изтърпяването му, съдът е длъжен да реши въпросите, свързани със съвкупността, ако е налице такава, както е в настоящия казус. В посочения смисъл е Решение № 124а от 29.09.1994 г. по н.д. № 547/92 г., I н.о. на ВС, в което е прието, че не се определя първоначален режим за изтърпяване на наложените наказания лишаване от свобода в случаите на условно осъждане и за отделните престъпления при съвкупност. Същото виждане е застъпено и в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 16.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 3/2009 г., ОСНК-„ Когато в резултат на дейността си по преценка на предпоставките по чл. 25 във вр. чл. 23 НК по отношение на всички осъждания на едно лице съдът констатира, че липсват основания да се извършва намеса с оглед прегрупирането им по начин, който да е най-благоприятен за дееца, и при условие, че осъждането по последната влязла в сила присъда е в отношение на рецидив с всички останали, той трябва да постанови отделното изтърпяване на наложеното с това осъждане наказание“. Това становище относно съдържанието на присъдата е възприето и в правната доктрина - • •, „Наказателен процес на Република България“, изд. „Сиби“ 1996 г., стр. 191 абз. последен, 192- абз. първи. Макар в настоящия случай тази поредност да е пренебрегната, това не поставя под съмнение изразената от първостепенния съд воля- подлежащо на изтърпяване е само наказанието лишаване от свобода, определено по правилата на чл. 25 вр. с чл. 23 ал. 1 от НК. Според мнозинството на съдебния състав определяне на режим за всяко от осъжданията сочи неправилно приложение на процесуалния закон, което обаче не представлява съществено процесуално нарушение и съответно няма основания въззивният съд да упражни правомощието си по чл.335, ал.2 вр. чл. 348, ал.3 т.1 от НПК. Така постановена присъдата е непротиворечива и достатъчно ясна и не поставя под съмнение изразената от първостепенният съд воля, че подлежащо на изтърпяване е само общото наказание лишаване от свобода, определено по правилата на чл. 25 вр. с чл. 23 ал. 1 от НК с постановения за него режим. Не са налице основания и за изменение на присъдата в тази й част по реда на чл.337 от НПК, доколкото в настоящия случай би следвало единствено да се отмени така определения режим за отделните осъждания, който така или иначе няма да се изпълнява в този му вид, поради групиране на осъжданията. По тези съображения мнозинството на съдебния състав счита, че посоченото процесуално нарушение е несъществено и няма нито процесуална необходимост, нито правни основания да се интервенира от страна на настоящата контролна инстанция в така постановената първоинстанционна присъда. Доколкото престъплението, предмет на настоящото наказателно производство и престъплението по НОХД № 6175/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив са извършени в условията на съвкупност-преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, законосъобразно е прието, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал. 1, вр. чл.23, ал.1 от НК, като се извърши групиране и на подсъдимия се определи едно общо най- тежко наказание. Първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 25, ал. 1, вр. чл.23, ал.1 от НК, като е определил едно общо най-тежко наказание, явяващо се наказанието лишаване от свобода в размер на една година и десет месеца. Обоснован е и изводът на районния съд, че така наложеното наказание подлежи на изтърпяване при „общ“ режим. Законосъобразно първостепенният съд е приспаднал на основание чл. 25, ал.2 от НК времето, през което лицето е търпяло наказание лишаване от свобода, по което и да било от групираните осъждания. От приложената по делото справка за съдимост е видно, че наказанието от четири месеца лишаване от свобода, наложено на подс. И. по НОХД № 6175/2018 г. на РС- Пловдив е изтърпяно на 21.04.2021г. Следва да се констатира, че въпреки задължителните указания в т. 5 от Постановление № 2 от 30.11.1967 г., в т. 1 от Постановление № 4 от 28.VI.1965 г. по н. д. № 2/65 г., в Постановление № 6/61 г. и № 7/64 г. – всичките на Пленума на Върховния съд, съдът не е изпълнил задължението си да обсъди възможността да приложи разпоредбата на чл. 24 от НК. Увеличаването на наложено общо най- тежко наказание не е задължително. Но задължително следва да са налице мотиви, в които да е обективиран процесът на изграждане на вътрешното убеждение на съда относно прилагането, респ. неприлагането на чл. 24 от НК. В случая не е ясно защо първостепенният съд е приел, че включените в съвкупността деяния, преценени и самостоятелно, и наред с данните за обремененоо съдебно минало на подс. И., обосновават извод че и без приложението на чл. 24 от НК целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, ще бъдат постигнати. Според настоящия състав на съда този извод е неправилен и поради това- незаконосъобразен. Забраната за влошаване положението на подсъдимия, при липса на съответен протест, препятства изменението на присъдата в тази част. Следващо признаването на подсъдимия за виновен, правилно и обосновано е прието, че предявеният граждански иск от Д. М. против подсъдимия е доказан по основание и размер. Безспорно е доказано по съображенията изложени по- горе, че подсъдимият е получил от Д. М., чрез инкриминираната по делото дейност, в извършването на която е признат за виновен, сумата от 3600 лв. В този размер са и причинените на гражданския ищец имуществени вреди. При наличието на предпоставките на чл. 45 от ЗЗД подсъдимият И. е осъден да заплати на гр. ищец стойността на причинените му вреди - 3600 лв. Следващо признаването на подсъдимия за виновен по възведеното му обвинение, правилно контролираният съд е възложил сторените разноски по делото в негова тежест- налице са основанията на чл. 189, ал.3 от НПК. При извършената служебна проверка, Окръжният съд не констатира допуснати на съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство и производството пред РС-Пловдив, които да са достатъчно основание за отмяна на атакуваната присъда. Не е нарушен материалният закон с признаването на подсъдимия Р. И. за виновен в извършено престъпление по чл. 209, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Не са налице и основания за намаляване размера на наказанието. По изложените по- горе съображения относно размера на наложеното на подс. И. наказание лишаване от свобода- и определеното му за престъплението по чл. 209, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, и групираното му общо най- тежко, оплакването за несправедливост на присъдата е неоснователно. Не може да бъде удовлетворено искането на адв. С. Б. – защитник на подсъдимия И., за изменение на първоинстанционната присъда и намаляване на размера на наложеното наказание. Наказание в размер по- нисък от определения от първостепенния съд не би изпълнило целите, визирани в чл. 36 от НК. С оглед на гореизложеното, настоящата инстанция намира, че следва да се потвърди изцяло обжалваната присъда, като правилна и законосъобразна. При изрично направеното искане пред настоящата инстанция от повереника на гражданския ищец М. – адв. С., за присъждане на разноски по договор за правна защита и съдействие от 03.02.2023 в размер на 600 лева, съдът намира, че същото е основателно и следва да бъде уважено. Видно е от приложения по делото договор, че разноските са в размер на 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. Те също следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия Р. И., предвид разпоредбата на 189, ал.3 от НПК. Воден от горното и на осн. чл. 338 вр. с чл. 334 т. 6 от НПК, Пловдивският окръжен съд