Решение № 260 от 15.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12519/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 12323 от 12.07.2023 г. по гр.д. № 32883/2022 г. Софийски районен съд, 85 състав отхвърлил предявените от „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК •••••••, срещу „Р.Б.“ ООД, ЕИК •••••••, искове, както следва: главен осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. 17, § 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ за сумата от 2 229.16 лв. – регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка „Карго“ по щета № 51032951700007 и ликвидационните разноски, ведно със законната лихва от 17.06.2022 г. до окончателното плащане; евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. 361, ал. 2 вр. чл. 349, ал. 3 и чл. 350, ал. 1 ТЗ за сумата от 2 229.16 лв., представляваща регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка „Карго“ по щета № 51032951700007 и ликвидационните разноски, ведно със законната лихва от 17.06.2022 г. до окончателното плащане. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По делото били доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Районният съд неправилно не кредитирал показанията на св. Б.. Действително, при зададени й от насрещната страна въпроси свидетелката дала противоречиви отговори относно причинените при превоза вреди, но предявената й електронна кореспонденция била приета в нарушение на чл. 147 ГПК в третото по ред съдебно заседание. Освен това вредите по плотовете на масите били установени по-късно, при преопаковането им. Неправилен бил и изводът на съда, че по делото не е доказано сключването на договор за превоз с ответника, а същият е такъв за спедиция. От тълкуването по реда на чл. 20 ЗЗД на клаузите на договора следвало, че същият е такъв за превоз. Необоснован бил изводът, че посочената цена в договора не е такава за транспорт, а комисионно възнаграждение. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът приел и представената от ответника заявка-договор, сключен с „Меф лоджистикс“ ЕООД, след като отговорът на исковата молба бил депозиран след срока по чл. 131 ГПК. Но дори ответникът да бил превъзложил превоза на товара на други лица, това не го освобождавало от отговорността по сключения от него със собственика на увредената стока договор за превоз. Решението било неправилно и в частта му по евентуалния иск. Дори ответникът да бил спедитор, това не го освобождавало от отговорността му за причинени вреди на основание чл. 361, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 2 ТЗ и чл. 349 ТЗ. От друга страна, като спедитор ответникът бил длъжен да упражни правата по чл. 17 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки. По делото не се установило тези задължения да са изпълнени – не било доказано нито че спедиторът е действал с грижата на добрия търговец при избора на превозвач, нито че е ангажирана отговорността на превозвача за нанесените вреди. Единствено било наведено твърдението, че е изпратено рекламационно писмо до „Меф лоджистикс“, но това било направено извън преклузивния срок по чл. 131 ГПК и не подлежало на разглеждане в производството. Но и изпращането на рекламационно писмо не можело да се приеме за изпълнение на задълженията по чл. 349, ал. 3 ТЗ, за целта следвало да предяви иск срещу превозвача. Законът не съдържал ограничението, че вредите следва да са настъпили, докато товарът е в държане на спедитора. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна „Р.Б.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Не претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения: По главния иск: Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който е обезщетил увредения в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения срещу причинилия вредата превозвач (чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ) се обуславя от установяването на две групи факти: 1. наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди; 2. отговорност на превозвача, в случая съгласно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари (Конвенция CMR). Противно на поддържаното от въззивника, по делото не се установява между ответното дружество и „Т.М.“ ООД да е бил сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки. Представената заявка-договор от 12.04.2017 г. правилно е тълкувана от районния съд по реда на чл. 20 ЗЗД, при което тълкуване е видно, че сключеният между страните договор е такъв за спедиция, а не за превоз на товари. В заявката изрично е посочено, че приложими към договора са Общите спедиторски и складови условия на Националното сдружение на българските спедитори – последно издание, като отговорността на „Р.Б.“ ООД е лимитирана до посочен размер. Обстоятелството, че в заявката са посочени условията по договора за превоз, вкл. обща цена от 220 евро (включваща навлото и спедиторското възнаграждение, което се потвърждава и от приетата заявка-договор № 9570, в която е посочено навло от 150 евро) не изключват този извод, тъй като тези условия задължително следва да бъдат посочени и в договора за спедиция. В изпълнение на задълженията си по спедиционния договор ответникът е сключил договор за превоз от свое име, но за сметка на доверителя „Т.М.“ ООД, видно от цитираната заявка-договор № 9570, като превозът е извършен от посочената в приетата товарителница фирма – превозвач. Доводът в жалбата за допуснато от съда процесуално нарушение като приел представената заявка-договор № 9570 е неоснователен. Неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК и във връзка с разпределената доказателствена тежест страните могат да ангажират доказателства. Щом ответникът няма качеството на превозвач на товара, той не е субект на отговорността по чл. 17, § 1 от Конвенцията CMR за обезщетение за вреди от повреди на товара при превоза, а предявеният главен иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне само на това основание. По евентуалния иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. чл. 361, ал. 2 вр. чл. 349, ал. 3 и чл. 350, ал. 1 ТЗ: По делото се установи, че сключеният между ответното дружество и „Т.М.“ ООД договор е такъв за спедиция – чл. 361 и сл. ТЗ. Основанията за ангажиране на отговорността му като спедитор според твърденията в исковата молба са, че ответникът не положил грижата на добрия търговец при избора на превозвач, както и че съгласно чл. 349 ТЗ не упражнил правата по чл. 17 от от Конвенция CMR. Според чл. 361, ал. 1 ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз (същински спедиционен договор). Освен задължението да сключи превозен договор, спедиторът е длъжен да съхранява и предаде товара за превоз, да уведоми доверителя за неподходяща опаковка и да се отчете. Съгласно чл. 365 ТЗ, спедиторът е длъжен да спазва указанията на доверителя за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на превозвач, и ако не изпълни това, отговаря за вредите, освен ако те биха настъпили и при спазване на указанията. Когато спедиторът действа въз основа на същински спедиционен договор, както е и в случая, той става страна по превозния договор в качеството на товародател (изпращач) и затова може от свое име да прави рекламации при забава, липси или повреди. С оглед така очертаната нормативна уредба, и предвид принципа на карго застраховането, установен в чл. 419 КЗ, че транспортната застраховка покрива вредите, причинени на превозвания товар в резултат на всички рискове, на които той е изложен, а не отговорността на превозвача или други участници в превозното правоотношение, въззивният съд намира, че отговорността на спедитора би могла да бъде ангажирана само ако вредите по процесния товар са причинени докато същият е бил в негова фактическа власт, т.е. докато е съществувало задължението му да го пази, или ако тези вреди са причинени поради неизпълнение на задължението му, установено в нормата на чл. 365 ТЗ. В случая по делото е безспорно, че процесната вреда е настъпила по време на превоза на товара. По делото няма твърдения, а и доказателства на ответника да са били давани специфични указания относно превоза. Ищецът твърди, че ответникът не е положил грижата на добрия търговец при избора на превозвач, но по делото няма събрани доказателства, от които да се направи такъв извод. Поради това правилно районният съд е приел, че след като спедиторът е изпълнил задълженията си чл. 365, ал. 1 ТЗ и въпреки това товарът е бил повреден, това не може да му се вмени във вина. Що се отнася до евентуално неупражняване от спедитора (по същинския спедиционен договор) на правото по договора за превоз да бъде отправена рекламация за повредения товар до превозвача и да бъде получено обезщетение за настъпилите вреди, което да се прехвърли на доверителя, то е напълно ирелевантно за предмета на настоящия спор, тъй като не е свързано с настъпването на твърдяното застрахователно събитие. Отделен въпрос е, че в случая, видно от приетото рекламационно писмо, спедиторът е изпълнил задължението си по чл. 361, ал. 2 вр. чл. 349, ал. 3 ТЗ вр. чл. 17, § 1 от Конвенцията CMR. Поради това въззивният съд намира, че евентуалният иск също е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което разноски не се присъждат. Така мотивиран, съдът