Решение № 765 от 7.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2163/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх. №273899/15.10.2020 г., подадена от Н. И. Г., чрез адв. С. М., срещу Решение №5327/08.09.2020 г. по гр.д.№1446/2018 г. на СГС – I ГО – 4 с., В ЧАСТТА МУ, с която, по предявен от „Обединена Българска банка“АД против Н. И. Г. установителен иск по чл.422 от ГПК, е признато за установено вземане на банката срещу жалбоподателката в общ размер от 17 287, 33 лв., в това число главница 4 421, 05 лв., договорна лихва 12 030, 08 лв., и наказателна лихва 1011, 29 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считана от 09.10.2013 г. до окончателното плащане, както и 5396 лв. разноски за заповедното и исковото производство. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Не са обсъдени част от наведените доводи за недопустимост на производството и недължимост на договорни и наказателни лихви, както и начина на сключване на договора. Не е направена служебна проверка за неравноправни клаузи в договора и не е приложено правото на ЕС и Директива 93/13, както и използваните нелоялни търговски практики от банката, довели потребителя до неплатежоспособност. Неправилно и необосновано съдът е приел, че се дължи лихва от 25.06.2011г. по проведеното исково производство, както и че се дължат разноски по заповедното производство. Неравноправна е клаузата от договора, в която се определя размера на лихвения процент при липса на ясни и разбираеми условия, тъй като не може да се установи формулата, използвана от банката, както и референтните компоненти и тяхната стойност. Липсва преддоговорна информация, което не позволява на потребителя да вземе информирано решение. Ответницата е имала поредица от кредити в същата банка, но банката не е направила проверка на платежоспособността й, поради което банката следва да бъде санкционирана, като бъде лишена от договорната лихва, съгласно Решение от 08.06.1994 г. по дело Комисия/Обединено кралство, С – 382/92, т.56-58. Настоява се за отмяна на обжалваното решение, и постановяване на друго, с което искането на банката за заплащане на възнаградителна и наказателна лихва да бъде отхвърлено. Заявява се претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител. С Определение №1061/18.04.2022 г. по ч.гр.д.№1056/2022 г. жалбоподателката е била освободена от задължението за внасяне на държавна такса по въззивната жалба. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№297417/22.07.2022 г., подаден от „Обединена българска банка“АД, чрез адв. П. В., редовно упълномощен за всички инстанции с пълномощно на л.23 от гр.д.№1446/2018 г. на СГС. Застъпва се становище за неоснователност на въззивната жалба – съдът е извършил всички необходими действия за установяването на валидността и законосъобразността на процесното облигационно отношение, изложени са основанията за уважаване на исковата претенция, съобразно приетите по делото доказателства и изготвената ССЕ. Настоява се за отхвърляне на въззивната жалба, и потвърждаване на обжалваното решение. При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по допустим иск, предявен след проведено заповедно производство и в срока по чл.415 от ГПК, от и срещу процесуално легитимирани страни, от родово компетентния съд, поради което е допустимо. По правилността на обжалвания съдебен акт съдът е ограничен от оплакванията във въззивната жалба, като прилага и служебно императивни правни норми, и на основание чл.7, ал.3 от ГПК служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното: Въз основа на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК с вх. №3133946/09.10.2013 г., подадено от „Обединена българска банка“АД срещу длъжника Н. И. Г. на 09.10.2013 г., е било образувано заповедно производство по ч.гр.д.№42437/2013 г. по описа на СРС – 53 с., по което въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 03.12.2013 г. срещу длъжника Н. И. Г., за задължения, произтичащи от Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 29.11.2010 г., в размер на сумата от 34 725, 79 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 09.10.2013 г. до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 2778, 84 лв. за периода от 25.06.2011 г. до 08.10.2013 г., наказателна лихва за просрочени главници в размер на 13150, 66 лв. за периода от 25.06.2011 г. до 08.10.2013 г., и 2160, 97 лв. разноски по делото, в това число 1013, 11 лв. за държавна такса и 1147, 86 лв. за адвокатско възнаграждение. Срещу заповедта за изпълнение на 11.03.2014 г. е било депозирано в срок Възражение от длъжника Н. И. Г. по реда на чл.414 от ГПК, поради което на заявителя е даден срок за предявяване на иск пред съда, с който да установи вземането си. В срок е депозирана Искова молба вх.№10877/18.05.2015 г. от „Обединена българска банка“АД, с която е предявен установителен иск по реда на чл.422 от ГПК срещу ответницата Н. И. Г., по която е било образувано гр.д.№34456/2015 г. на СРС – 53 с., като след уточняването на исковата молба с Молба вх.№1129832/02.09.2016 г., с Определение от 10.10.2017 г. делото е изпратено по подсъдност на СГС, където е образувано като гр.д.№1446/2018 г. по описа на СГС – I – 4 състав. С Решение №5327/08.09.2020 г., постановено по същото дело, иска е уважен частично, като е прието за установено в отношенията между страните, че Н. И. Г. дължи на „Обединена българска банка“АД, към 09.10.2013 г. сумата от 17 287, 33 лв., от която главница в размер на 4421, 05 лв., договорна лихва в размер на 12030, 08 лв., и наказателна лихва 1011, 29 лв., както и законна лихва, считано от 09.10.2013 г. до окончателното плащане, произтичащи от Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., представляващи 28 броя вноски с настъпил падеж за периода 25.06.2011 г. до 25.09.2013 г., за които вземания в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 03.12.2013 г. на основание чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№42347/2013 г. на СРС, въз основа на Заявление №3133946/09.10.2013 г., като предявените искове са отхвърлени за разликата от 33 367, 96 лв. над установените вземания в общ размер от 17 287, 33 лв., в това число за сумата от 30 304, 74 лв. главница, и 12 139, 37 лв. наказателна лихва за периода от 25.06.2011 г. до 08.10.2013 г., както и за законната лихва, считана от 09.10.2013 г. до окончателното плащане, които суми съставляват неплатени, но неизискуеми към момента на подаване на заявлението вноски, в това число остатъкът по кредита, за които е издадена Заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 03.12.2013 г. на основание чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №42347/2013 г. на СРС, въз основа на Заявление №3133946/09.10.2013 г. С решението е осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата от 5396, 00 лв. разноски за заповедното и за исковото производство. Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба само от ответницата, като решението в отхвърлителната му част не е било обжалвано и е влязло в сила. С въззивната жалба ответницата е обжалвала решението изцяло в частта му, в която се признава за установено, че същата има задължения към ищеца към 09.10.2013 г. в размер общо на сумата от 17 287, 33 лв. /главница 4421, 05 лв., договорна лихва 12030, 08 лв., и наказателна лихва 1011, 29 лв., както и законна лихва, считано от 09.10.2013 г. до окончателното плащане/, произтичащи от Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., представляващи 28 броя вноски с настъпил падеж за периода 25.06.2011 г. до 25.09.2013 г., както и в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 5396, 00 лв. Пред въззивната инстанция страните не спорят по факта, че между тях е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., както и че въз основа на този договор ответницата е получила от ищеца сумата 35 556 лв. В процеса ответницата е релевирала следните възражения: С отговора на исковата молба, депозиран на 05.11.2015 г. в срока по чл.131 от ГПК, ответницата е релевирала възражения за липса на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, оспорва се по размер задължението за главница с настъпил падеж и главница с ненастъпил падеж, както и задължението за договорни и наказателни лихви, релевира се възражение за погасяване по давност на задълженията за главница с изтичане на 5-годишен срок, и на задълженията за лихви. В първото съдебно заседание по делото на 29.11.2018 г. ответницата е релевирала възражение за извършено плащане на сумата 24 175 лв. по сметка на ОББ преди предявяването на иска. Също така е релевирано възражение за неизпълнено задължение на кредитната институция да извърши проверка на кредитоспособността на кредитополучателя при отпускането на кредита, при което кредитната институция няма право да събира лихви, на основание решение на ЕС /с непосочен номер на решение, номер на дело, страни или дата на постановяване/. В последното съдебно заседание пред първостепенния съд са релевирани възражения за липса на активна процесуална и материалноправна легитимация на ищеца, поради сключен договор за цесия с „ЕОС Матрикс“ЕООД, с който вземанията на ищеца по процесния договор са цедирани на посоченото дружество; за използване на нелоялни търговски практики на банката при сключването на договора; за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит, както и за наличие на анатоцизъм – с процесния кредит са били обединени вече възникнали задължения на ответницата към същия кредитор по други договори – за главници и лихви, при което банката е започнала да олихвява задълженията за лихви, включени в главницата по процесния договор. В становището по същество, изразено в последното съдебно заседание, е релевирано за пръв път възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение в заповедното производство. С въззивната жалба са релевирани оплаквания за неравноправни клаузи в процесния договор, изразяващи се в неясна методика за формиране на лихвения процент, липса на преддоговорна информация, неизвършена проверка на кредитоспособността. Позовава се на Решение на СЕС по дело С-565/12 и С -382/92. Релевираното възражение относно ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, поради липса на надлежно уведомяване на длъжника за решението на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, е относимо само към вземанията на ищеца, претендирани като предсрочно изискуеми. То е било уважено от първостепенния съд, и въз основа на него искът е отхвърлен за тези вземания, и решението на първостепенния съд е влязло в сила в тази част, поради което това възражение е извън обхвата на въззивната проверка, чийто предмет са вземанията с настъпил падеж преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Възражението относно липса на активна процесуална легитимация на ищеца да предяви иска, е предявено в последното съдебно заседание, но касае допустимостта на производството, поради което следва да бъде разгледано по същество. Във връзка с това възражение по делото няма представени доказателства за сключения от кредитора договор за цесия с третото за спора лице „ЕОС Матрикс“ЕООД, но се признава от ищеца, че такъв договор е сключен след предявяването на иска, и няма спор между страните, че ответницата не е уведомена за настъпилата цесия на вземането. Съгласно чл.226, ал.1 от ГПК, когато в течение на производството спорното право бъде прехвърлено другиму, делото следва своя ход между първоначалните страни, като постановеното решение обвързва приобретателя. Дори да се приеме /с оглед липсата на доказателства по делото за датата на сключване на договора за цесия/, че той е бил сключен преди депозирането на исковата молба, предявеният от цедента иск би бил допустим, съгласно дадените разяснения с т.10б от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Искът, предвиден в чл.422 от ГПК може да бъде предявен както от заявителя, прехвърлил вземането по заповедта за изпълнение след подаденото заявление, така и от цесионера, като срокът по чл.415, ал.1 от ГПК /сега чл.415, ал.4 от ГПК/ тече и за цедента, и за цесионера, все от указанията към заявителя. Това е така, тъй като чл.422, ал.1 от ГПК въвежда фикция, че в периода от заявлението до подаването на исковата молба има висящ исков процес, когато е спазен срока по чл.415, ал.1 /сега ал.4/ от ГПК /в т.см. и Решение №36/30.03.2021 г. по гр.д.№2454/2020 г. на ВКС, 4-то гр. отд./. Доколкото не се твърди цесията да е съобщена на длъжника, дори тя да е била осъществена преди депозирането на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, на осн. чл.99, ал.4 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника и спрямо третите лица от деня на съобщаването му на длъжника от предишния кредитор, поради което именно цедентът е активно процесуално легитимиран да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу цедирания длъжник, тъй като в този случай издаването на заповед за изпълнение в полза на цедента не би било допустимо, съгласно разясненията, дадени с т.4г на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, възражението за липса на активна процесуална легитимация на ищеца, поради прехвърляне на вземането, при твърдение на ответника, че същото не му е съобщено, е неоснователно. Възраженията за липса на преддоговорна информация при сключването на договора, и използването на нелоялни търговски практики при сключването му, следва да бъдат обсъдени, доколкото съдът е длъжен да извърши преценка на валидното сключване на потребителски договор и служебно. Процесният договор за потребителски кредит е сключен между страните на 29.11.2010 г., при действието на Закона за потребителския кредит, и не надхвърля максималният размер по чл.4, ал.1, т.1 от ЗПК, поради което са приложими изискванията на ЗПК за валидното сключване на договора. Съгласно чл.22 от ЗПК в приложимата редакция на разпоредбата към момента на сключването му, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. От представения на л.7-13 от приложеното гр.д.№34456/2015 г. на СРС Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г. се установява, че същият е подписан в писмена форма, на хартиен носител, в два еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните. Същият съдържа общия размер на кредита /чл.1, ал.1/, условията за усвояването му /разписани в раздел II/, лихвения процент по кредита и условията за прилагането му /чл.4/, условията и процедурите за промяна на лихвения процент /чл.6, ал.2 и ал.3/, годишния процент на разходите /чл.5, ал.1/, условията за издължаване на кредита /Раздел III/, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването /чл.10/, информация за правото на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, като се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. С оглед така установеното съдържание на процесния договор, съдът намира, че същият отговаря на изискванията за форма и съдържание, действащи към датата на сключването му, поради което е валидно сключен. Основанието за недействителност на договора, поради липса на съдържанието, посочено в чл.12, т.7-9 от ЗПК е относимо само по отношение на потребителски кредити, предоставени под формата на овърдрафт, поради което в настоящият случай не е приложимо. Към конкретния вид договор за потребителски кредит са приложими изискванията за предоставяне на потребителя на преддоговорна информация по реда на чл.5 от ЗПК, както и изискването на чл.16, ал.1 от ЗПК за извършване от кредитора преди сключването на договора за кредит на оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Разпоредбите са императивни, но тяхното неизпълнение от кредитора няма за правна последица недействителност на сключения договор за потребителски кредит, като същите са извън обхвата на разпоредбата на чл.22 от ЗПК /в относимата редакция, а и към настоящия момент/. По отношение на релевираното от ответницата в първото проведено открито съдебно заседание възражение за недължимост на начислените от кредитора договорни и наказателни лихви, поради неизпълнение на задължението му по чл.16, ал.1 от ЗПК, съдът намира следното: С § 2 от ЗПК изрично се заявява, че със закона се имплементират разпоредбите н а Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.). Съгласно чл.8 от Директива 2008/48/ЕО се предвижда задължение на държавите-членки да гарантират с вътрешното си законодателство, че на кредитора е вменено задължение преди сключването на договора за кредит, както и преди всяко значително увеличение на общия размер на кредита, да оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, получена, когато е уместно, от потребителя и, ако е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни. Така поетото задължение е изпълнено в ЗПК с разпоредбите на чл.16 от ЗПК. Също така, в разпоредбата на чл.23 на Директива 2008/48/ЕО е предвидено задължение на държавите-членки да установят система от ефективни, пропорционални и възпиращи санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно директивата, като вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. В изпълнение на ангажимента по чл.23 от Директива 2008/48/ЕО в ЗПК неизпълнението от страна на кредитната институция на задължението по чл.16 от ЗПК е скрепено със санкции, предвидени в чл.47 от ЗПК, но не и чрез регламентирано отпадане на задължението на длъжника да заплаща лихви по кредита. Такава правна последица е обсъждана в цитираното във въззивната жалба Решение на СЕС от 27.03.2014 г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция), която е предвидена във френското законодателство – и конкретно с разпоредбата на Член L. 311‑48, втора и трета алинея от Кодекса за потребителите, която предвижда: „Когато кредиторът не е изпълнил задълженията, посочени в членове L. 311‑8 и L. 311‑9, губи правото на всички лихви или на определен от съда дял от тях. […] Кредитополучателят дължи само плащането на главницата съобразно предвидения погасителен план, както и, според случая, плащането на лихвите, за които кредиторът не е изгубил правото си да получи плащане. Сумите, получени като лихви в размер на законоустановения лихвен процент, считано от деня на изплащането им, се възстановяват от кредитополучателя или се удържат от неизплатената главница“. Националният законодател обаче е възприел друго разрешение – чрез въвеждане на административно-наказателна отговорност на виновните за неизпълнението на задължението физически и юридически лица. Дали така възприетото национално разрешение за санкциониране на кредитора при неизпълнение на задължението му по чл.16 от ЗПК е достатъчно ефективно, пропорционално и възпиращо по смисъла на чл.23 на Директива 2008/48/ЕО, настоящият съд не е компетентен да обсъжда в рамките на настоящото производство. По тези съображения възражението на ответника за недължимост на лихви на това основание, е неоснователно. Възраженията за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор, предвиждащи право на кредитора едностранно да променя размера на лихвения процент, са направени по- късно в процеса /едва в последното съдебно заседание пред първостепенния съд/, но предвид служебното задължение на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, същите не са преклудирани, и следва да бъдат обсъдени. Това право на кредитора е регламентирано в разпоредбите на чл.6, ал.2 и ал.3 от договора. В чл.6, ал.2 се предвижда право за едностранно увеличаване на лихвения процент, посочен в чл.4, както и размера на таксите и комисионните по договора, „в зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява писмено Кредитополучателя преди датата на промяната…и изнася информация за промяната в банковите салони и на електронната си страница. В такива случаи не е необходимо подписване на Анекс към настоящия договор.“ При несъгласие на Кредитополучателя с новите лихвени условия, променени съгласно клаузата на ал.2, в ал.4 на същия текст е предвидено право на Кредитополучателя с писмено изявление до Банката в рамките на двуседмичен срок от датата на промяната, да прекрати договора за кредит, като издължи всички суми, съгласно условията на сключения договор. Съгласно чл.143 от ЗЗП се извежда като неравноправна всяка уговорка в договор с потребител в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10/, или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т.12/. Същевременно, в чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП /в приложимата редакция към датата на сключването на договора/ е предвидено, че разпоредбата на чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. Наред с това, с чл.144, ал.4 е изключена приложимостта на чл. 143, т. 12 при клаузи за индексиране на цени, при условие че клаузите са законосъобразни и методът за промяна на цените е описан подробно и ясно в договора. В конкретния случай, с разпоредбата на чл.6, ал.2 от договора е предвидена възможност кредиторът да увеличи едностранно лихвения процент, посочен в чл.4 от договора, както и размера на таксите и комисионните по договора, която разпоредба е във вреда на потребителя. Съобразно предмета на договора, представляващ предоставяне на финансова услуга, в този случай са приложими изключенията, предвидени в чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.4 от ЗЗП. В конкретния случай в чл.6, ал.4 от договора е предвидена възможност на кредитополучателя да прекрати договора с писмено изявление до Банката в рамките на двуседмичен срок от промяната, без да са предвидени санкции за това, като изплати дължимите суми, съобразно условията на договора. Ето защо, съдът намира, че не е налице основанието на чл.143, т.10 от ЗЗП за неравноправност на клаузата на чл.6, ал.2 от договора. Същевременно обаче, в тази клауза липсва подробно и ясно описан метод за промяна на лихвата в този случай. Посочването на факторите, чието изменение дава основание на кредитора да повиши лихвения процент, не е достатъчно, тъй като липсват количествени критерии, които да посочват по какъв начин изменението на посочените показатели ще повлияе върху размера на лихвения процент по кредита. Следователно, не е изпълнено условието, предвидено в чл.144, ал.4 от ЗЗП, при което кредиторът има право едностранно да индексира цената на предоставяната от него финансова услуга, поради което клаузата на чл.6, ал.2 от договора е неравноправна, на осн. чл.143, т.12 във вр.чл.144, ал.4 от ЗЗП. На основание чл.24 от ЗПК във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, клаузата на чл.6, ал.2 от договора е нищожна, тъй като по делото не са представени доказателства и не се твърди тя да е била индивидуално уговорена. С клаузата на чл.6, ал.3 от договора е предвидено право на банката едностранно да намалява размера на лихвения процент, посочен в чл.4 от договора, както и размера на таксите и комисионните по договора, „в зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което не е необходимо подписване на Анекс към този договор, като промяната влиза в сила автоматично на датата, определена с решението на компетентния орган на Банката. Информация за това се изнася в банковите салони и на електронната страница на Банката.“ Така предвиденото в договора право на банката съставлява позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП, тъй като в посочената разпоредба не са изрично регламентирани количествените критерии за изменение на посочените обективни фактори, и метода по които изменението им ще се отрази на размера на лихвения процент. Въпреки това, липсват кумулативно предвидените изисквания уговорката да е във вреда на потребителя и да не отговаря на изискванията за добросъвестност – посочената клауза предвижда възможност за намаляване на цената на предоставената финансова услуга, което винаги е в полза на потребителя, и отговаря на изискванията за добросъвестност – при промяна на обективните условия, влияещи върху цената на услугата в посока към намаляването й, това намаление да бъде съобразено и по отношение на конкретния потребител, като бъде съответно намален и лихвения процент по кредита. Ето защо, посочената клауза не е неравноправна, като възражението в този смисъл е неоснователно. От приетата по делото Съдебно-счетоводна експертиза /на л.45-53/ се установява, че съгласно уговореното между страните с Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., уговореният кредитен ресурс от 35 556 лв. е бил предоставен на кредитополучателя Н. И. Г. по посочената в договора банкова сметка с IBAN: ••••••••••, като на 30.11.2010 г. сметката е била заверена с разрешената по кредита сума, с което кредитът е бил изцяло усвоен. От предоставения паричен ресурс кредитополучателят е извършил на същата дата четири превода в размер 7 568, 72 лв., 20147, 17 лв., 7569, 20 лв. и 270, 61 лв. След усвояването на кредита кредитополучателят е заплатил по процесния кредит суми в общ размер от 4036, 94 лв., от които главница 830, 21 лв., договорна лихва 3099, 95 лв., наказателна лихва 81, 33 лева, и наказателна надбавка 25.45 лв. Кредитополучателят не е погасил вноската с падеж 25.06.2011 г., от която е платил частично включената във вноската договорна лихва, и не е погасил главницата. Последващите вноски – до вноска с падеж 25.09.2013 г., също не са заплащани. Така за периода от 25.06.2011 г. до 08.10.2013 г. /денят преди датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ са падежирали общо 28 броя месечни вноски /от вноска №7 до вноска №34 включително/, като вноска 7 е останала частично непогасена в размер на 229, 94 лв., а останалите 27 вноски с настъпил падеж в размер на по 594, 30 лв. всяка от тях, са останали изцяло незаплатени, като общия размер на задължението за заплащане на тези вноски е в размер на 16 276, 04 лв., в това число падежирала и неплатена главница в размер на 4421, 05 лв. и падежирала и неплатена договорна лихва в размер на 11854, 99 лв. Върху неплатените вноски за главница е начислена и наказателна лихва в общ размер на 1011, 29 лв. с което общия размер на падежиралите и неплатени задължения по кредита са установени в размер на 17287, 33 лв. Наред с тези задължения, за периода от датата на последния падеж 25.09.2013 г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 09.10.2013 г., се установява допълнително задължение за заплащане на договорна възнаградителна лихва с ненастъпил падеж в размер на още 175, 09 лв. /на ред 35 от таблица – Приложение №1 към ССЕ на л.53/, с което общото задължение за заплащане на договорна възнаградителна лихва към 08.10.2013 г. се установява в размер на 12030, 08 лв. /в това число задължение с ненастъпил падеж за възнаградителна лихва в размер на 175, 09 лв./. От заключението се установява също, че през целия релевантен период – от датата на заверяване на сметката на кредитополучателя със сумата 35556, 00 лева, до деня преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 08.10.2013 г., прилагания от банката лихвен процент за изчисляване на задълженията на кредитополучателя не е бил променян, като същият е бил през целия период в размер на общо 15, 5% за начисляваната възнаградителна лихва съгласно чл.4, ал.1 от договора, към който е прибавяна уговорената годишна такса за управление и обслужване на кредита, съгласно чл.5, ал.1, т.4 от договора, в размер на 0, 5%, начислявана върху остатъка от главницата, с което общият размер на начисляваните договорни лихви по кредита е бил през целия период в първоначално договорения размер от общо 16 % /4-та колона на таблица – Приложение №1 на л.52-53/. При настъпване на забавата на длъжника, върху просрочените вноски за главница е била начислявана наказателна лихва по чл.7, ал.1 от договора в размер на 5 процентни пункта, като лихвеният процент, приложим при забава на плащането, е бил общо в размер на 20, 5%, като с таксата за управление от 0, 5% общия размер на лихвата, начислявана за периода на просрочие върху падежиралите и неплатени вноски за главница е била в размер на 21% /предпоследната колона от таблицата – Приложение №1 на л.52-53/. Така изготвеното заключение съдът намира за компетентно изготвено и обосновано, поради което го кредитира в частта, касаеща вноските с настъпил падеж до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В останалата му част – за задълженията с ненастъпил падеж към 08.10.2013 г., които са били претендирани като предсрочно изискуеми, експертизата не следва да се обсъжда, тъй като в тази част решението на първостепенния съд е влязло в сила. От представеното по делото писмено доказателство – платежно нареждане от 19.02.2014 г. /на л.54/ се установява, че след издаване в полза на кредитора „ОББ“АД на Заповед за изпълнение от 03.12.2013 г. по ч.гр.д.№42347/2013 г. на СРС – 53 състав, Н. И. Г. е заплатила по сметка на Обединена Българска банка с IBAN: ••••••••••, сумата от 24 975, 00 лв. с посочено основание за превода „частично погасяване на ипотечен кредит“. Видно от процесния Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., в чл.12, ал.1 е уговорено задълженията по кредита да се издължават по банкова сметка с IBAN: ••••••••••. Също така, от представения по делото Договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 05.09.2007 г. и Допълнително споразумение №1 към него от 01.02.2020 г. /на л.74-81/ се установява, че ответницата е имала сключен със същия кредитор и друг договор, обезпечен с ипотека, който не е бил погасен към датата на първото проведено открито съдебно заседание по настоящото исково производство на 29.11.2018 г., когато е направено изявление от процесуалния представител на ответницата за наличие и на други правоотношения по други договори за кредит, сключени между същите страни. С оглед така направените изявления от ответницата, представените по делото писмени доказателства за наличие на ипотечен кредит, сключен между същите страни, отразеното в платежното нареждане основание за извършеното от ответницата плащане на сумата от 24 975 лв. за „частично погасяване на ипотечен кредит“, както и извършване на превода по банкова сметка, различна от банковата сметка, по която страните са уговорили да бъдат погасявани задълженията по процесния необезпечен договор за кредит, съдът намира, че не се установява по несъмнен начин така заплатената от ответницата сума от 24 975 лв. да е била заплатена за погасяване на задълженията на ответницата по процесния Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г. Въз основа на така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че в релевантния период – от датата на сключване на процесния Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 29.11.2010 г., до датата на депозиране на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 09.10.2013 г., кредиторът „ОББ“АД не е упражнявал правото си, регламентирано в признатата от настоящия съд за нищожна, като неравноправна, клауза на чл.6, ал.2 от сключения между страните договор, да увеличи едностранно размера на първоначално договорения между страните лихвен процент. Падежиралите и незаплатени задължения на ответницата, изчислени по първоначално договорените между страните условия, към датата на образуване на заповедното производство по ч.гр.д.№42347/2013 г. на СРС – 53 състав въз основа на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 09.10.2013 г., се установяват в общ размер на сумата от 17287, 33 лв., в това число падежирала и неплатена главница в размер на 4421, 05 лв. и падежирала и неплатена договорна лихва в размер на 11854, 99 лв. и наказателна лихва в общ размер на 1011, 29 лв. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение в обжалваната част, което следва да се потвърди. При този изход от спора пред въззивната инстанция, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените от нея разноски за въззивното производство, но процесуалният й представител изрично е заявил, че такива не се претендират, поради което и не следва да се присъждат. Така мотивиран, съдът