Решение № 194 от 18.6.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 194/2025 г.

Производство по чл.258 и сл.от ГПК. Постъпила е въззивна жалба вх. №3147 от 27.01.2025 г. от И. К. Г. от гр. П, ул. Г••••••••• – чрез неговия пълномощник адв. А. Д. Г. против решение №2 от 02.01.2025г., постановено по т. д. N 416/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е признато за установено по отношение И. К. Г., ЕГН ••••••••••, от гр.П., ул. Г.••••••••••, че същият дължи на „А.“ ЕООД, ЕИК ••••••••••, с ъ с седалище и адрес на управление: гр.П, бул. К•••••••, представлявано от Б И Д, сумата 107 650 лева, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК - 13.02.2024 г., до окончателното плащане, от която сума: 2 000 лв. са дължими по договор за заем от 31.05.2022 г.; 43 650 лв. - по договор за заем от 06.06.2022 г.; 2 500 лв. - по договор за заем от 10.06.2022 г.; 15 000 лв. по договор за заем от 13.09.2022 г. и 9 500 лв. - по договор за заем от 15.11.2022 г., всички сключени между „А“ ЕООД като заемодател, „Т П П“ ЕООД/ООД, ЕИК •••••••, гр.Пловдив, като заемополучател, и И. К. Г. като солидарен длъжник; както и 10 000 лв. - по договор за заем от 19.07.2022 г. и 25 000 лв. - по договор за заем от 22.07.2022 г., последните два - сключени със заемодател „К“ЕООД, ЕИК •••••••••, с.К, о П, които вземания са прехвърлени чрез цесия на „А“ЕООД, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№•••• по описа за 2024 г. на РС Пловдив и с което е осъден И. К. Г. да да заплати на „А“ЕООД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление гр.П, бул. К•••••••, представлявано от Б И Д, сумата 17 806 лева - деловодни такси и разноски в производството по ч.гр.д.№•••• по описа за 2024 г. на РС Пловдив и по т.д.№416/2024 г. по описа на ОС Пловдив, ТО, XVI състав. Изложени са съображения за противоречие на обжалвания акт с материалния закон, за нарушение на процесуалния закон и за необоснованост. Жалбоподателят И. К. Г. моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК като приеме, че вземането – предмет на издадената Заповед за изпълнение – не съществува. Първата група оплаквания са свързани с допуснато от съда процесуално нарушение, довело до неправилност на решението. Според жалбоподателя, то се изразява в това, че е оставено без уважение възражението на ответника, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК. Това е осуетило възможността за разкрИ.е на действителните отношения между страните, тъй като не е позволило на длъжника да подаде писмения си отговор в едномесечен срок и да организира защитата си чрез представените доказателствени средства. Втората група оплаквания касаят неправилност и необоснованост на обжалвания акт. Жалбоподателят счита за неправилна квалификацията на правоотношенията между ищеца и ответника като такава по договори за заем, по които ответникът се е задължил като солидарен длъжник. Намира, че в случая е налице поръчителство, последица от което е освобождаването на поръчителя от отговорност по задължението, за което е поръчителствал при хипотезата на чл.147 от ЗЗД. Според жалбоподателя обстоятелството, че в договорите е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, само по себе си не определя същността на правоотношението, а трябва са се изследват възникналите и желани от страните последици. В случая се твърди, че ползите от преминаването на паричните суми са възникнали в патримониума на главния длъжник „Т. п- Пловдив“ ЕООД, затова и очакванията са той да погаси дълга. След като заемът се усвоява от юридическото лице, а не общо от двамата длъжници, се прави извод, че не възниква солидарна отговорност по см. на чл.121 и сл. от ЗЗД. По въззивната жалба е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна „А“ЕООД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление гр.П, бул. К••••••• - чрез процесуалния му представител адв. К. Ч., с който е изразено становище за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски. Съдът разгледа становищата и възраженията на двете страни, събраните по делото доказателства, намери за установено следното: Претендирано е от ищеца „А“ЕООД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление гр.П, бул. К••••••• да се признае за установено по отношение И. К. Г., ЕГН ••••••••••, от гр.П., ул. Г.••••••••••, че същият дължи на „А“ ЕООД, ЕИК ••••••••••, седалище и адрес на управление гр.П, бул. К•••••••, представлявано от Б И Д, сума в общ размер 107 650 лева, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК - 13.02.2024 г., до окончателното плащане, от която сума: 2 000 лв. са дължими по договор за заем от 31.05.2022 г.; 43 650 лв. - по договор за заем от 06.06.2022 г.; 2 500 лв. - по договор за заем от 10.06.2022 г.; 15 000 лв. по договор за заем от 13.09.2022 г. и 9 500 лв. - по договор за заем от 15.11.2022 г., всички сключени между „А“ЕООД като заемодател, „Т П П“ЕООД/ООД, ЕИК •••••••, гр.Пловдив, като заемополучател, и И. К. Г. като солидарен длъжник; както и 10 000 лв. - по договор за заем от 19.07.2022 г. и 25 000 лв. - по договор за заем от 22.07.2022 г., последните два - сключени със заемодател „К“ЕООД, ЕИК •••••••••, с.К, о П, чиито вземания са прехвърлени чрез цесия на „А“ЕООД, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №•••• по описа за 2024 г. на РС Пловдив. Претендират се и сторените разноски в заповедното и в исковото производство. Правният интерес на ищеца от установителния иск за установяване съществуването на процесното задължение се мотивира с оглед постъпилото възражение от ответника за недължимост на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Ищецът твърди, че ответника има парично задължение към него, произтичащо от седем договора за заем – от 31.05.2022г. за сумата 2000 лева, с падеж на плащането до 28.02.2023г., от 06.06.2022г. за сумата 43 650 лева, с падеж на плащането до 06.03.2023г., от 10.06.2022г. за сумата 2 500 лева, с падеж на плащането до 10.03.2023г., от 19.07.2022г. за сумата 10 000 лева, с падеж на плащането до 19.04.2023г., от 22.07.2022г. за сумата 25 000 лева, с падеж на плащането до 22.04.2023г., от 13.09.2022г. за сумата 15 000 лева, с падеж на плащането до 13.06.2023г. и от 15.11.2022г. за сумата 9 500 лева, с падеж на плащането до 15.08.2023г. Твърди, че договорите за заем от 31.05.2022г., от 06.06.2022г., от 10.06.2022г., от 13.09.2022г. и от 15.11.2022. „А“ ЕООД се явява заемодател. По договорите от 19.07.2022г. и от 22.07.2022г. заемодател е „К“ ЕООД като вземанията на това дружество по двата договора за заем са прехвърлени на 09.09.2022г. на „А“ ЕООД, за което дружеството – заемополучател и солидарния длъжник И. К. Г. са били уведомени. Посочва, че общата стойност на заетата сума по всички договори за заем е в размер на 107 650 лева. Твърди, че за връщането и И. К. Г. се е задължил да отговаря солидарно с „Т - П – Пловдив“ ЕООД. С договорна ипотека върху недвижим имот, за което е съставен нотариален акт •••••••г. солидарният длъжник Г. е обезпечил връщането на сумите по договорите за заем. Твърди, че падежите на всички задължения за връщане на заетите суми по всеки един от договорите за заем, са настъпили, но заетата сума не е върната на ищеца. Твърди, че въз основа на договорите за заем и акта за учредяване на договорна ипотека е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение като по ч.гр.д. №•••••••г. на РС – Пловдив е издадена Заповед за незабавно изпълнение №1481/16.02.2024г. Въз основа на нея е образувано изпълнително дело №453/2024г. по описа на ЧСИ К П с рег. •••••• при Камарата на ЧСИ. С оглед постъпилото възражение по чл.414 от ГПК от страна на ответника претендира да бъде признато за установено спрямо И. К. Г., че същият дължи на „А“ ЕООД сумата 107 650 лева, представляваща сбора от неплатени главници по седем договора за заем, както следва: 2 000 лв. са дължими по договор за заем от 31.05.2022 г.; 43 650 лв. - по договор за заем от 06.06.2022 г.; 2 500 лв. - по договор за заем от 10.06.2022 г.; 15 000 лв. по договор за заем от 13.09.2022 г. и 9 500 лв. - по договор за заем от 15.11.2022 г., всички сключени между „А“ЕООД като заемодател, „Т П П“ЕООД/ООД, ЕИК •••••••, гр.Пловдив, като заемополучател, и И. К. Г. като солидарен длъжник; както и 10 000 лв. - по договор за заем от 19.07.2022 г. и 25 000 лв. - по договор за заем от 22.07.2022 г., последните два - сключени със заемодател „К“ЕООД, ЕИК •••••••••, с.К, о П, чиито вземания са прехвърлени чрез цесия на „А“ЕООД, по които договори И. К. Г. е солидарен длъжник, а заемополучател е „Т - П – Пловдив“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на заявлението по чл.417 ГПК - 13.02.2024 г., до окончателното плащане. В указания двуседмичен срок не е постъпил отговор на исковата молба от страна на ответника И. К. Г.. Препис от исковата молба и приложенията към същата е връчен редовно на ищеца на 13.09.2024г. чрез неговия пълномощник адв. А. Д. Г.. В изпратеното съобщение изрично е указана възможността за подаване на отговор в двуседмичен срок, както и последиците от неспазване на този срок. Страната и нейния пълномощник знаят за предявения иск още от 25.07.2024г., когато по делото е подадена молба за достъп до електронното съдебно дело и е представено пълномощно за адв. Г.. Такъв достъп е предоставен на 29.07.2024г. отговор на исковата молба е постъпил на 11.10.2024г. и първоинстанционният съд правилно е приел, че отговорът е постъпил след срока по чл.367 от ГПК. С оглед на това правилно е намерено за преклудирано възражението за това, че сумите не са от заемно правоотношение, както и писмените доказателства, представени с отговора извън срока във връзка с това конкретно възражение. Относно наведеното оплакване в жалбата за допуснато от съда процесуално нарушение, довело до неправилност на решението, поради оставяне без уважение възражението на ответника, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК: Искане за разглеждане на делото по общия исков ред, а не по реда на глава 32 от ГПК е направено от ответника с постъпилия след двуседмичния срок по чл.367 от ГПК отговор. С Определение №1324/28.10.2024г. по т.д. №416/2024г. съдът е оставил без уважение възражението на ответника, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на търговските спорове. Това определение, с което се отказва спорът да бъде разгледан по общия исков ред, не подлежи на обжалване – по аргумент от чл.369 ал.2 от ГПК. Впрочем самото възражение на ответника, че спорът не е търговски и не подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК е направено не в срока за отговор, тъй като срокът за отговор е двуседмичен и той е изтекъл на 27.09.2024г. Независимо от горното, с оглед оплакването във въззивната жалба за допуснато в тази връзка процесуално нарушение от първоинстанционния съд, довело до неправилност на решението, настоящата инстанция ще разгледа възражението. То е неоснователно. „Понятието „търговско дело“, за нуждите на чл. 280 ал.2 ГПК, е по - широко, както от понятието „търговски спор“, по смисъла на чл.365 от ГПК, като последните не изчерпват предмета на търговските дела, каквато е и непротиворечивата практика на касационната инстанция, така и от понятието „спор по търговска сделка“. Въпреки че, според съществуващата задължителна за въззивния съд съдебна практика, договорът за поръчителство не е търговска сделка / така реш.№ 994 по т.д.№ 595/ 2007 г.на ІІ т.о. на ВКС /, спорът основан на същия, в качеството му на обезпечение на търговска сделка и предвид обусловеността на отговорността на поръчителя от тази на длъжника по същата и солидарно с нея / чл. 141 ЗЗД /, предпоставя търговски характер на делото.“ В този смисъл е трайната съдебна практика – Определение № 55 от 16.02.2015г. по т.д. № 390/2015г. на ВКС, I т.о. В настоящия случай с първоинстанционното решение е уважен установителен иск на ищеца, който е търговско дружество, против ответника – физическо лице, за установяване на задължения на последния от търговски сделки /сключени между търговци – две търговски дружества като заемодател и заемополучател/, по които ответникът Г. е поел задължения в качеството си на солидарен длъжник и по които същият твърди, че не действа като солидарен длъжник, като поръчител, позовавайки се на изтичане на срока по чл.147 от ЗЗД. Искът е предявен от търговец и се основава на сделка, сключена с друг търговец, по която ответникът се е задължил да отговаря солидарно с търговеца – заемополучател. Предполага се, че сделката е свързана с упражняваното от търговците – страни по нея занятие /чл.286 ал.3 от ТЗ/. Следователно сделките, на които се основават претенциите против ищеца, са търговски – съгласно чл.286 от ТЗ. Ответникът поел задължение да отговаря солидарно със заемополучателя по тази търговска сделка, поради което отговорността му е функционално обвързана от нея. Претенциите на ищеца произтичат от търговска сделка, имат търговски характер и са от категорията на посочените в чл. 365 ГПК. Възражението на ответника за разглеждане на спора по общия ред нито е направено в срока по чл. 369, ал. 1 ГПК, нито е основателно. Ето защо и оплакването във въззивната жалба за допуснато от съда процесуално нарушение, довело до неправилност на решението, поради оставяне без уважение възражението на ответника, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на глава 32 от ГПК, също е неоснователно. Ответникът поддържа становище, че е неправилно тълкуването на съдържанието на договора, направено от първоинстанционния съд, тъй като не е налице солидарна отговорност по см. на чл.121 от ЗЗД, а поръчителство и тъй като искът е предявен от кредитора след изтичане на шестмесечния срок по чл.147 от ЗЗД, ответникът като поръчител следва да бъде освободен от отговорност по задължението, за което е поръчителствал. Поддържа, че след като ползите от преминаването на паричните суми са възникнали в патримониума на главния длъжник „Т. п - Пловдив“ ЕООД, а не общо в патримониума на двамата длъжници, то не възниква солидарна отговорност по см. на чл.121 и сл. от ЗЗД, а е налице поръчителство. Във всеки от представените договори за заем „Т - П – Пловдив“ ЕООД, представлявано от И. К. Г. е посочен като заемополучател, а И. К. Г. – като солидарен длъжник. Уговорен е срок за връщане на заемната сума от заемополучателя, а И. Г. се е задължил да отговаря солидарно със заемополучателя за задълженията му по договора. В този смисъл е изричната клауза на чл.6 от всеки от представените договори. Тъй като по делото не се твърди „Т - П – Пловдив“ ЕООД и И. Г. да са поели заедно едно общо задължение, доводите, че само заемополучателят – ЮЛ е усвоил предоставените в заем суми, се явяват ирелевантни. Все пак, за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че с договора за заем от 06.06.2022г. предоставената сума от 22 000 евро или 43650 лева /платежно нареждане на стр.11 от делото на ПОС/ се превежда по сметка на „Л“ АД за погасяване на задължения на заемополучателя и на И. К. Г. по договор за бизнес кредит от 08.11.2021г., сключен с „Л“ АД. Следователно погасява се задължение, поето от И. Г. като солидарен длъжник по договор с „Л“ АД. Това е последица, която настъпва в патримониума на И. Г., поради което, дори и да имаше значение за спора, не може да се сподели становището на ответника, че ползите от предоставените суми са само за длъжника – ЮЛ, явяващ се заемополучател. С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 29.12.2022г. /н.а. №77, том 6, рег.№7491, дело №1044/2022г./ на нотариус Б Т ответникът И. Г. е учредил ипотека върху свой недвижим имот в полза на заемодателя „А е“ ЕООД за обезпечение на поетите солидарно с „Т - П – Пловдив“ ООД задължения по подробно описаните договори за заем. „Съгласно разпоредбата на чл. 121 ЗЗД, освен по силата на закона, пасивната солидарност възниква само когато е договорена. Тъй като в случая законът не предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договора за заем, солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната сделка, което следва да бъде установено от съдържанието на договора. Не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата “солидарно”. Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на някой от тях и гарантира кредитора, че интересът му ще бъде охранен.“ В този смисъл е и съдебната практика - Решение № 584 от 17.07.2008 г. по т.д. №227/2008г. на ВКС, II т.о. В случая волята на страните е „Т - П – Пловдив“ ЕООД и И. К. Г. да отговарят солидарно за връщането на сумите, предоставени от „А е“ ЕООД по процесните договори за заем. Извод в този смисъл може да бъде направен от клаузата на чл.6 от сключените договори и от съдържанието на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, с който ответникът Г. обезпечава със свое имущество изпълнението на задълженията /своите и на „Т - П – Пловдив“ ЕООД/ към „А е“ ЕООД по сключените договори за заем. Следователно и И. Г., и „Т - П – Пловдив“ ЕООД дължат една и съща престация на кредитора. Той може да претендира изпълнението и от всеки един от тях. Именно в качеството си на солидарен длъжник И. Г. учредява обезпечение за вземанията на кредитора. Това е действие на длъжник по договор за заем, а не на поръчител. Не се установява по делото да е сключен договор за поръчителство. Затова и не може да се сподели становището на жалбоподателя, че не е налице солидарна отговорност по см. на чл.121 от ЗЗД, а поръчителство. По тази причина и възражението по чл.147 от ЗЗД е неоснователно. Налице е поето от ответника задължение да отговаря като солидарен длъжник по седем договора за заем – от 31.05.2022г. за сумата 2000 лева, с падеж на плащането до 28.02.2023г., от 06.06.2022г. за сумата 43 650 лева, с падеж на плащането до 06.03.2023г., от 10.06.2022г. за сумата 2 500 лева, с падеж на плащането до 10.03.2023г., от 19.07.2022г. за сумата 10 000 лева, с падеж на плащането до 19.04.2023г., от 22.07.2022г. за сумата 25 000 лева, с падеж на плащането до 22.04.2023г., от 13.09.2022г. за сумата 15 000 лева, с падеж на плащането до 13.06.2023г. и от 15.11.2022г. за сумата 9 500 лева, с падеж на плащането до 15.08.2023г. Вземанията по тях принадлежат на „А“ ЕООД. Падежът на задълженията по всеки от тях е настъпил. От страна на ответника няма наведени твърдения за погасяване на задълженията. Задълженията по договорите за заем са изискуеми и са в размера, претендиран със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо предявеният установителен иск за признаване за установено по отношение И. К. Г., ЕГН ••••••••••, от гр.П., ул. Г.••••••••••, че същият дължи на „А. е.“ ЕООД, ЕИК ••••••••••, с ъ с седалище и адрес на управление: гр.П, бул. К•••••••, представлявано от Б И Д, сумата 107 650 лева, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК - 13.02.2024 г., до окончателното плащане, от която сума: 2 000 лв. са дължими по договор за заем от 31.05.2022 г.; 43 650 лв. - по договор за заем от 06.06.2022 г.; 2 500 лв. - по договор за заем от 10.06.2022 г.; 15 000 лв. по договор за заем от 13.09.2022 г. и 9 500 лв. - по договор за заем от 15.11.2022 г., всички сключени между „А“ ЕООД като заемодател, „Т П П“ ЕООД/ООД, ЕИК •••••••, гр.Пловдив, като заемополучател, и И. К. Г. като солидарен длъжник; както и 10 000 лв. - по договор за заем от 19.07.2022 г. и 25 000 лв. - по договор за заем от 22.07.2022 г., последните два - сключени със заемодател „К“ЕООД, ЕИК •••••••••, с.К, о П, които вземания са прехвърлени чрез цесия на „А“ЕООД, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№•••• по описа за 2024 г. на РС Пловдив, се явява основателен и като такъв същият следва да бъде уважен. До същите правни изводи е достигнал и Окръжния съд, поради което решението му като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди. Налице е претенция на въззиваемото дружество за присъждане на разноски за производството пред въззивния съд. Представен е договор за правно обслужване, в чл.3 от който е договорено и декларирано като заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 8500 лева. От страна на жалбоподателя е заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и е направено искане за намаляването му. Възнаграждението обаче е дори под минималния размер от 8956 лева – опредеЛ на основание чл.7 ал.2 т.5 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа съобразно обжалваемия интерес. Вярно е, че минималните размери по цитираната Наредба не са задължителни за съдилищата, но все пак представляват една индиция за заплащането на адвокатската работа съобразно материалния интерес. Вярно е също, че пред въззивния съд не са събрани нови доказателства и не изразени в тази връзка допълнителни съображения, но това се отнася за работата на пълномощниците и на двете страни и не означава, че за представителството на страната пред въззивната инстанция не е дължимо възнаграждение. Ето защо няма основание за намаляване на възнаграждението, което е договорено под минимума по Наредба №1/2004г. На основание чл.78 ал.1 от ГПК жалбоподателят - ответник следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна - ищец сумата 8 500 лева – разноски по делото пред въззивния съд. Мотивиран от гореизложеното, Съдът