Решение № 534 от 27.7.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 288/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 64 от 12.01.2023 г. по т.д. № 2297/ 2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI - 24 състав И. В. Й. от гр. •••, област ••• е осъден да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД - гр. София на основание чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 237, ал. 2 от ТЗ следните суми: 1) 333 755.70 лева, представляваща обезщетение за противоправно причинени на дружеството вреди - неправомерно изплатени суми, както следва: 1 556.41 лева - платени на 11.03.2016 г. на К. И.; 1 050 лева - платени на 11.03.2016 г. на К. И.; 634.96 лева - платени на 12.05.2016 г. на К. И.; 600 лева - платени на 12.07.2016 г. на Д. М.; 600 лева - платени на 11.08.2016 г. на Д. М.; 1 180 лева - платени на 12.10.2016 г. на Д. М.; 800 лева - платени на 12.10.2016 г. на Д. М.; 95 066.25 лева - платени на 12.12.2016 г. на К. И.; 119 135.60 лева - платени на 10.02.2017 г. на К. И.; 300 лева - платени на 12.04.2017 г. на Д. М.; 400 лева - платени на 12.06.2017 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 12.06.2017 г. на Р. С.; 6 226.31 лева - платени на 10.08.2017 г. на К. И., Р. П., С. Б. и Р. Д.; 5 650.78 лева - платени на 10.08.2017 г. на К. И. и С. С.; 3 600 лева - платени на 10.08.2017 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 10.08.2017 г. на Г. К.; 500 лева - платени на 10.08.2017 г. на Г. К.; 4 000 лева - платени на 10.09.2017 г. на Л. Р. - Т. и Н. И.; 1 300 лева - платени на 12.09.2017 г. на Р. С.; 1 900 лева - платени на 11.10.2017 г. на Д. М.; 400 лева - платени на 11.10.2017 г. на Г. К.; 5 860 лева - платени на 9.11.2017 г. на К. И.; 2 665 лева - платени на 9.11.2017 г. на Д. М.; 200 лева - платени на 9.11.2017 г. на Д. М.; 833.23 лева - платени на 12.12.2017 г. на К. И.; 192 лева - платени на 12.12.2017 г. на С. С.; 800 лева - платени на 12.12.2017 г. на Г. К.; 800 лева - платени на 12.01.2018 г. на Д. М.; 69 573.38 лева - платени на 12.01.2018 г. на К. И.; 1 000 лева - платени на 12.01.2018 г. на Г. К.; 200 лева - платени на 12.01.2018 г. на Д. М.; 500 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 200 лева- платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 200 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 1 881.78 лева - платени на 12.02.2018 г. на К. И.; 200 лева - платени на 12.02.2018 г. на Г. К.; 400 лева - платени на 12.02.2018 г. на Г. К.; 50 лева - платени на 12.02.2018 г. на О. Б.; 400 лева - платени на 12.02.2018г. на О. Б.; 200 лева - платени на 12.02.2018 г. на Г. К.; 275 лева - платени на 10.03.2017 г. на Г. К.; 400 лева - платени на 10.03.2017 г. на С. Р.; 250 лева - платени на 10.03.2017 г. на М. К.; 250 лева - платени на 10.03.2017 г. на Й. Т.; 200 лева - платени на 10.03.2017 г. на Д. З.; 150 лева - платени на 10.03.2017 г. на А. А.; 150 лева - платени на 10.03.2017 г. на А. Ч. и 325 лева - платени на 10.03.2017 г. на Р. Й., ведно със законната лихва за забава от датата на предявяване на иска до датата на окончателното плащане; 2) 101 360.68 лева, представляваща общият размер на законната лихва за забава на плащането по всяка от главниците за периода от 19.11.2018 г. до 19.11.2021г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от И. В. Й. от гр. •••, област •••, в която се твърди, че е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния и на процесуалния закон и поради необоснованост.

Необосновано съдът приел, че наличието на сключен договор за управление между дружеството и представляващия го изпълнителен член - 3 - не е пречка да бъде търсена деликтна отговорност. Такава теза обезсмисляла съществуването на договора за управление и контрол, сключен на основание разпоредбите на нормативните актове, затова и довода за приложимост на отговорността по чл.45 от ЗЗД в настоящия случай бил неоснователен.

В противоречие със закона и практиката на ВКС съдът приел за приложима общата петгодишна давност по отношение на главния иск, тъй като в случая била приложима разпоредбата чл. 111, б. „б“ от ЗЗД. Необоснован бил и извода за противоправно поведение на ответника, тъй като не били събрани доказателства той да е нарушил изрично формулирана в правна норма забрана или общоприето правило за поведение. Неправилно съдът приел, че разпорежданията му да бъдат изплатени въпросните суми противоречали на задълженията на изпълнителния директор по договора за управление и контрол. Несъстоятелен бил аргументът, че след като в поставяните от него резолюции върху докладите не присъствала изрично думата „награда“, то изплатените средства не можело да се определят като целеви награди на служителите за изпълнение на срочни и важни задачи. Изложените в мотивите съображения за нецелесъобразност на разходените парични средства на дружеството в полза на неговите служители били явно тенденциозни и в неоправдан ущърб на ответната страна, .

По отношение на вината на ответника съдът се задоволил с общотеоретични и неотносими към казуса разсъждения по темата без да излага свои мотиви в какво точно е следвало да се изрази грижата на добрия търговец в конкретния случай, като съображенията за проявен умисъл в действията на изпълнителния директор били очевидно несъстоятелни и продиктувани единствено от необходимостта да бъде обоснована тезата за деликтния характер на отговорността.

Незаконосъобразен бил и извода за настъпили вреди за дружеството- отново в резултат на най-общи разсъждения и без да обсъди наведените доводи съдът достигнал до явно несъобразен с доказателетвата и материалния закон извод за загуба на парични средства от дружеството-ищец. Загубата на парични средства се свързвала винаги с разходване на финансов ресурс без да е налице насрещна престация, а настоящият случай очевидно не бил такъв - с изплащането на целеви награди са били поощрявани/награждавани съответните служители за постигнатите от тях резултати в интерес на работодателя.

Поради неоснователността на главния иск, неоснователна била и претенцията за присъждане на законни лихви за забава върху всяко от извършените плащания.

Молбата към съда е да отмени решението и да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете като неоснователни.

Ответникът по въззивната жалба „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД - гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна.

Въпреки съществуващите в съдебната практика и в теорията разнопосочни виждания разбирането за деликтен характер на отговорността на изпълнителния член на съвета на директорите при нарушаване изискването на чл. 237, ал. 2 от ТЗ било правилно. Нямало легална опора разбирането на въззивника, че отговорността на изпълнителния член на съвета на директорите можело да се ангажира на деликтно основание само при отсъствие на сключен договор за управление или при обективни обстоятелства, препятстващи реализиране правата на дружеството по този договор. Отделно от това в практиката безспорно било прието, че при наличието на умишлена форма на вина, отговорността на причинителя на вредата във всички случаи е деликтна, а не договорна по своя характер.

Неоснователно било оплакването относно приложимата погасителна давност - доколкото отговорността на изпълнителния член на съвета на директорите се ангажирала на деликтно основание, приложим бил общият петгодишен давностен срок.

Относно противоправните деяния на въззивника - липсата на изрична забрана изпълнителният член на съвета на директорите да извършва плащания за сметка на дружеството очевидно не означавало, че всички разпоредени плащания са били правомерни и съответни на дължимата грижа. След като самият ответник не твърдял, че плащанията са били за трудово възнаграждение, оставало неясно отношението към правомерността на действията му с оглед разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от КТ. За това, че платените суми не били целеви награди, ясно свидетелствало съдържанието на изготвените доклади - в тях нямало предложение за изплащане на целева награда, а императивно била посочена дължимостта на заплащането на юрисконсултски възнаграждения на служителите на дружеството.

Необосновано било твърдението на въззивника, че формата на собствеността върху капитала на търговското дружество била без правно значение за преценката за законосъобразност на „оспорваните действия на главния ответник“, тъй като при разходване средствата на търговски дружества с държавно участие били приложими редица специални правила и завишени изисквания - чл. 20 от Закона за публичните финанси.

Неоснователно било оплакването за явна тенденциозност на изводите на съда относно нецелесъобразността на разходените парични средства на дружеството в полза на неговите служители - в дружеството - 5 - били налице ясни правила за премиране на служители и за получаването на целеви награди, които в случая не били спазени, което било достатъчно за да се приеме, че плащанията са били извършени без основание, а разрешаването им от страна на ответника, е било неправомерно.

Неоснователни били бланкетните оплаквания срещу изводите на съда относно виновното поведение на ответника. Извършването на плащания в огромен размер, без наличие на основание и при конкретните обстоятелства, подробно описани в доклада и заключението на АДФИ безспорно свидетелствали за наличието на умисъл като квалифицирана форма на вината - показателно било и това, че ответникът не посочвал конкретно основание за одобряването на докладите и респ. на плащанията, а основавал защитата си на разбирането, че е могъл да се разпорежда със средства на дружеството, да увеличава трудовото възнаграждение на служителите и да ги стимулира финансово.От особено значение било обстоятелството, че по-голямата част от плащанията били по доклади, изготвени от ответника по евентуалните искове, и се извършвали в полза именно на последния, което ясно свидетелствало за наличието на съгласувани между двамата действия.

Относно вредите, причинени на дружеството било ирелевантно обстоятелството, че постъпилите по сметката на ищеца юрисконсултски възнаграждения не са били отчитани като приходи от дейността на дружеството, поради което не били начислявани разходи с последващото им изплащане на служителите. Без отношение към правилността на решението били неособено коректните твърдения за идентичност на юрисконсултското представителство пред съд с „адвокатското представителство по дела“, предвид ноторното обстоятелството, че юрисконсултите осъществяват трудова дейност по трудово правоотношение и получават фиксирано месечно възнаграждение, докато адвокатската професия е свободна и не предполага получаването на подобни фиксирани плащания.

Изцяло бланкетни били оплакванията за недоказваност на размера на акцесорните претенции, предвид неоспорването на размера от ответника и поради липсата на конкретно оплакване в жалбата за присъждането на суми над действително дължимите.

Молбата е решението да бъде потвърдено.

Ответникът по въззивната жалба К. С. И. от гр. ••• в писмения отговор е заявил, че е основателна и следва да бъде уважена. В случай, че главният иск бъде отхвърлен моли да бъде отхвърлен като неоснователен и предявения срещу него в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, прр. 1 от ЗЗД.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от страна, която има правен интерес от обжалването на подлежащ на въззивен контрол валиден и допустим съдебен акт.

При обсъждането на нейната основателност приема за установено следното.

В исковата молба ищецът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД- гр. София твърдял, че ответника И. В. Й. от гр. •••, област ••• е бил изпълнителен член на управителния съвет на дружеството в периода 12.12.2014 г. - 14.02.2018 г. В това си качество, в периода от 1.01.2016 г. до 31.01.2018 г., въз основа на 38 доклада, изготвени от ръководителя на управление „Правно“ К. И. и един доклад, изготвен от ръководителя на управление „Обществени поръчки“ Р. Й., разпоредил да бъдат начислени и изплатени като допълнителни възнаграждения към месечните заплати на 19 служители - 8 юрисконсулти и 11 служители от различни звена на дружеството, присъдените по водени от дружеството дела юрисконсултски възнаграждения в общ размер 336 211.20 лева.

Тези действия били извършени в нарушение на вътрешните правила и актовете на дружеството, уреждащи начина за определяне на работната заплата на служителите и реда за изплащане на премии и бонуси, което нарушение било установено в доклад № ДИД 1- СФ-27/ 21.11.2019 г., съставен от държавен финансов инспектор на Агенцията за държавна финансова инспекция. Действията били извършени умишлено и били в причинна връзка с причинените на дружеството имуществени вреди в общ размер 333 755.70 лева.

Молбата към съда била да постанови решение, с което да осъди ответника И. В. Й. да му заплати: 1) на основание чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 237, ал. 2 от ТЗ сумата 333 755. 70 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане; 2) на основание чл. 86 от ЗЗД сумата 101 360.68 лева представляваща общия размер на законната лихва за забавата върху сумите по главницата, считано от 19.11.2018 г. до деня на подаване на исковата молба - 19.11.2021 г..

С исковата молба ищецът предявил в условията на евентуалност и иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД срещу К. С. И. от гр. •••, който основал на твърдението, че в качеството му на ръководител на управление „Правно“ нито в трудовия договор, нито в друго споразумение било предвидено да му се заплаща юрисконсултско възнаграждение за осъществяването на процесуално представителство по - 7 - дела, по които дружеството е страна. Затова и сумите за юрисконсултско възнаграждение били платени при начална липса на основание.

Молбата към съда била да осъди К. С. И. да му възстанови на посоченото основание сумата 301 335.33 лева - общия размер на платените въз основа на доклади №№ 9, 10, 14, 15, 23, 26, 29 и 35 суми.

В писмения отговор ответникът И. В. Й. от гр. •••, област ••• оспорил исковете като неоснователни.

Изтъкнал, че при наличието на договор за управление отговорността му като изпълнителен член на дружеството е договорна, а не деликтна. Оспорил констатациите в доклада на АДФИ, които не се ползвали с обвързваща съда доказателствена сила, тъй като доклада не бил акт за начет. Посочил, че разпорежданията за изплащане на въпросните средства на отделни служители не били неправомерни действия, тъй като били извършени в изпълнение на изрично делегираното в т.4.3 от договора право. Нямало законова забрана работодателят да изплаща на юрисконсултите си допълнителни суми като бонуси и премии заради успешна защита на интересите му по съдебни дело, а конкретните суми били разпределени едва след като са били събрани от загубилата делото страна. Не били нарушени разпоредбите на Системата за финансово управление и контрол (СФУК) на дружеството, нито на Вътрешните правила за работната заплата на служителите на дружеството. С извършените действия не била нанесена вреда на дружеството, тъй като плащанията не били за фактически неизпълнена работа, поради грешно начисляване или нередовно осчетоводяване на сумите. Разрешавайки плащанията той изпълнил паричното задължение на ищеца за компенсиране на положените от служителите му усилия. По отношение на плащанията към К. И. посочил, че той нямал според длъжностната си характеристика задължението да осъществява процесуално представителство, затова и трудовото му възнаграждение не било еквивалентно на полагания труд по конкретните дела, затова и ответникът действал на основание делегираното му от закона и договора правомощие да определя целеви награди за постигнати резултати по тези дела. Нямало виновно негово поведение, което да е било свързано с неполагането на грижата на добрия търговец при изпълнение на функциите му на изпълнителен директор. Затова не била налице и причинна връзка между неговите действия и твърдените вреди за ищеца. Релевирал възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички плащания, извършени в периода от 11.03.2016 г. до 19.11.2016 г. и законните лихви за забава по тях.

Молбата към съда била да отхвърли претенциите като неоснователни.

В писмения отговор ответникът по евентуалния иск К. С. И. от гр. ••• го оспорил като неоснователен.

Посочил, че твърденията на ищеца били основани на фактическите констатации в доклада на АДФИ, който не бил акт за начет по смисъла на чл. 21 от ЗДФИ, затова и те не се ползвали с обвързваща съда доказателствена сила. Претендираните суми му били платени вследствие упражненото от изпълнителния директор право да определя по собствена преценка целеви награди за изпълнение на срочни задачи от служители на дружеството. Самият той нямал задължение по трудовия си договор и длъжностната си характеристика да осъществява процесуално представителство по съдебни дела, затова и получаваното трудово възнаграждение не било еквивалентно на реално полагания от него труд по тези дела. В случай, че тези суми не му били платени, дружеството щяло да се обогати неоснователно, спестявайки си разходите по осъществената процесуална защита на неговите интереси. Ответникът се ползвал от закрилата на чл. 271, ал. 1 от КТ, тъй като съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ неговата добросъвестност се предполагала до доказване на противното. Той не се бил обогатил в посочения в молбата размер, тъй като се претендирали и суми, които били удържани за заплащането на данъци и осигуровки. Релевирал възражение за прихващане до размер на сумата по исковата претенция с негово насрещно вземане срещу дружеството в същия размер, произтичащо от неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 59 от ЗЗД.

Молбата към съда била да отхвърли претенцията като неоснователна.

В допълнителна искова молба ищецът оспорил възраженията на двамата ответници, като изложил допълнителни фактически твърдения и правни аргументи в подкрепа на поддържаната теза.

В отговора на допълнителната искова молба ответникът И. В. Й. релевирал още доводи срещу основателността на исковите претенции като заявил възражение за изтекла погасителна давност в хипотезата на чл. 111, б. „б“ от ЗЗД.

В отговора на допълнителната искова молба ответникът К. С. И. повторил в обобщен вид съображенията си относно неоснователността на предявения срещу него иск.

Установената от доказателствата фактическа обстановка на спора е следната.

В договор за управление и контрол от 28.11.2014 г. „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД - гр. София възложило на И. В. Й. да осъществява оперативно ръководство, да управлява и - 9 - представлява дружеството и да организира дейността му, да извършва всички действия и сделки, свързани с дейността на дружеството. Съгласно чл. 3 договорът влизал в сила от вписването на решението на управителния съвет за избора на довереника за изпълнителен член в търговския регистър и се сключвал за срок до 27.05.2017 г. От справката по партидата на дружеството в търговския регистър се вижда, че с вписване № 20180214130421 е бил вписан нов управителен съвет, а И. В. Й. е бил заличен като изпълнителен член поради изтичането на срока на договора за управление.

В доклад № ДИД 1- СФ-27/ 21.11.2019 г., съставен от държавен финансов инспектор на Агенцията за държавна финансова инспекция, са отразени констатациите от извършената финансова инспекция на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД със задача: Проверка за законосъобразност при начисляване, изплащане и отчитане на изплатени допълнителни възнаграждения на служители на дружеството от присъдени в негова полза юрисконсултски възнаграждения за периода от 1.01.2016 г. до 31.01.2018 г. По силата на трудов договор № 27 от 4.07.2008 г. К. С. И. бил назначен на длъжността Ръководител отдел „Договорно - правен“ в „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД.

Ответникът И. В. Й. не оспорва следните фактически твърдения на ищеца:

1) по разпореждане на изпълнителния член И. В. Й. са били начислени и изплатени допълнителни суми, събрани от юрисконсултско възнаграждение по успешно приключили съдебни дела, както следва: 1 556.41 лева - платени на 11.03.2016 г. на К. И.; 1 050 лева - платени на 11.03.2016 г. на К. И.; 634.96 лева - платени на 12.05.2016 г. на К. И.; 600 лева - платени на 12.07.2016 г. на Д. М.; 600 лева - платени на 11.08.2016 г. на Д. М.; 1 180 лева - платени на 12.10.2016 г. на Д. М.; 800 лева - платени на 12.10.2016 г. на Д. М.; 9 5066.25 лева - платени на 12.12.2016г. на К. И.; 11 9135.60 лева - платени на 10.02.2017 г. на К. И.; 300 лева - платени на 12.04.2017 г. на Д. М.; 400 лева - платени на 12.06.2017 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 12.06.2017 г. на Р. С.; 6 226.31 лева - платени на 10.08.2017 г. на К. И., Р. П., С. Б. и Р. Д.; 5 650.78 лева - платени на 10.08.2017 г. на К. И. и С. С.; 3 600 лева - платени на 10.08.2017 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 10.08.2017 г. на Г. К.; 500 лева - платени на 10.08.2017 г. на Г. К.;

4 000 лева - платени на 10.09.2017 г. на Л. Р. - Т. и Н. И.; 1 300 лева - платени на 12.09.2017 г. на Р. С.; 1 900 лева - платени на 11.10.2017 г. на Д. М.; 400 лева - платени на 11.10.2017 г. на Г. К.; 5 860 лева - платени на 9.11.2017 г. на К. И.; 2 665 лева - платени на 9.11.2017 г. на Д. М.; 200 лева - платени на 9.11.2017 г. на Д. М.; 833.23 лева - платени на 12.12.2017 г. на К. И.; 192 лева - платени на 12.12.2017 г. на С. С.; 800 лева - платени на 12.12.2017 г. на Г. К.; 800 лева - платени на 12.01.2018 г. на Д. М.; 69 573.38 лева - платени на 12.01.2018 г. на К. И.; 1 000 лева - платени на 12.01.2018 г. на Г. К.; 200 лева - платени на 12.01.2018 г. на Д. М.; 500 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 200 лева- платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 300 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 200 лева - платени на 12.02.2018 г. на Д. М.; 1 881.78 лева - платени на 12.02.2018 г. на К. И.; 200 лева - платени на 12.02.2018г. на Г. К.; 400 лева - платени на 12.02.2018 г. на Г. К.; 50 лева - платени на 12.02.2018 г. на О. Б.; 400 лева - платени на 12.02.2018г. на О. Б.; 200 лева - платени на 12.02.2018 г. на Г. К.; 275 лева - платени на 10.03.2017 г. на Г. К.; 400 лева - платени на 10.03.2017 г. на С. Р.; 250 лева - платени на 10.03.2017 г. на М. К.; 250 лева - платени на 10.03.2017 г. на Й. Т.; 200 лева - платени на 10.03.2017 г. на Д. З.; 150 лева - платени на 10.03.2017 г. на А. А.; 150 лева - платени на 10.03.2017 г. на А. Ч. и 325 лева - платени на 10.03.2017 г. на Р. Й.;

2) разпорежданията на изпълнителния член И. В. Й. са били обективирани в писмени резолюции върху представените му 39 доклада, приложени към исковата молба;

3) на К. С. И. са били начислени и изплатени описаните в исковата молба суми за юрисконсултско възнаграждение, събрани във връзка с успешно приключили съдебни дела, по които той лично осъществил процесуално представителство, и постъпили по сметка на дружеството.

Ответникът К. С. И. не оспорва следните фактически твърдения на ищеца:

1) по разпореждане на изпълнителния член И. В. Й. са били начислени и изплатени допълнителни суми, събрани от юрисконсултско възнаграждение по успешно приключили съдебни дела, изброени подробно по - горе;

• 11 - 2) К. С. И. е заемал длъжността ръководител на управление „Правно“ в процесния период и са му били начислени и изплатени описаните в исковата молба суми за юрисконсултско възнаграждение, събрани във връзка с успешно приключили съдебни дела, по които той лично осъществил процесуално представителство;

3) К. С. И. е изготвил и депозирал подробно описаните в исковата молба 39 доклада с предложение за изплащане на въпросните средства;

4) отделните актове на разпореждания за плащане на процесните суми са били извършени от изпълнителния член И. В. Й.. След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, в обхвата на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав приема от правна страна следното.

І. По главния иск, предявен срещу И. В. Й.. Изложените в исковата молба фактически твърдения обуславят извода за претенция, основана на разпоредбата на чл. 240, ал.2, вр. с чл. 237, ал. 2 от ТЗ, която регламентира специалната имуществена отговорност на членовете на съветите на акционерно дружество, произтичаща от т.нар. „управленски деликт“, която отговорност е договорна, а не деликтна и съставлява обезщетение за неизпълнението на договор за възлагане на управление.

Съгласно приетото в Решение № 110 от 18.07.2019 г. по т. д. № 2029/ 2018 г. на ВКС, II т. о. за да бъде ангажирана тази отговорност е необходимо да е налице противоправно поведение на член на управителния орган, вреда за дружеството и причинна връзка между виновното поведение и настъпилата вреда. Противоправното поведение може да се изразява в нарушение на конкретни задължения, които възникват от сключения договор за възлагане на управление, от устава на дружеството или от закона, както и в нарушаване на общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ за изпълнение на функциите на член на съвета с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.

Съобразно правилата на чл. 154 от ГПК тежестта на доказване на наличието на всеки елемент от фактическия състав на приложимата правна норма, при условията на пълно и главно доказване, е на ищеца.

Доколкото твърденията за противоправност на извършените от ответника действия са основани на констатациите в цитирания по - горе доклад на държавния финансов инспектор, е нужно да се отбележи следното. Правният статут и функциите на Агенцията за държавна финансова инспекция, чиято основна цел е да защитава публичните финансови интереси, са уредени в Закона за държавната финансова инспекция. В съответствие с разпоредбата на чл. 17 от ЗДФИ за резултатите от финансовата инспекция съответният финансов инспектор изготвя доклад, който съдържа направените констатации, подкрепени с доказателства, а след връчването на доклада на ръководителя на проверяваната организация или лице и на лицата, чиято дейност е била обект на финансовата инспекция, и обсъждането на представените от тях писмени становища, се произнася с мотивирано писмено заключение.

На основание чл. 22, ал. 1 когато са налице условията за търсене на пълна имуществена отговорност по този закон на бюджетните организации, на държавните предприятия по чл. 62, ал. 3 от ТЗ, както и в общинските предприятия, на търговските дружества с блокираща квота държавно или общинско участие в капитала, финансовите инспектори съставят акт за начет, като фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното (ал.5).

Ищецът е „търговско дружество, в чийто капитал участва с блокираща квота лице по т. 2 или 3“, по смисъла на чл. 4, т. 4 от ЗДФИ (едноличен собственик на капитала е „Български енергиен холдинг“ ЕАД), и е изключено от обхвата на лицата, изброени в чл. 22, ал. 1, поради което при констатирани нарушения не се съставя акт за начет, а на основание чл. 20, ал. 4 информация се изпраща на юридическото лице, което притежава блокираща квота в капитала, за предприемане на последващи мерки.

След като в специалния закон не е изрично регламентирана оборимата презумпция за истинност и по отношение на констатациите в доклада и мотивираното писмено заключение на държавния финансов инспектор по чл. 20 от ЗДФИ, в конкретната хипотеза те нямат обвързваща съда доказателствена сила, че фактите - предмет на удостоверителното изявление на органа, който ги е издал, са се осъществили така, както се твърди в документа. Затова информацията, съдържаща се в тях, следва да бъде преценявана в съвкупността на останалите събрани по делото доказателства.

Твърдяната противоправност на описаните в молбата фактически и правни действия - поставянето на положителни резолюции върху предложенията на ръководителя на отдел „Правен“ на дружеството постъпилите по сметката на дружеството суми от присъдени разноски по съдебни дела да бъдат платени на него (ръководителя на отдела) - за осъществено процесуално представителство по повечето от тези дела, или на юрисконсулти и служители, които са имали принос за успешния им край, според ищеца се изразява в „пряко нарушение на вътрешните правила и актове на дружеството, уреждащи начина за определяне на - 13 - работната заплата на служителите и реда за изплащане на премии и бонуси“.

Възражението на ответника е основано на твърдението, че въпросните действия са били извършени правомерно и в изпълнение на правомощието му по чл. 4.3. от договора за управление и контрол „да определя индивидуалните заплати на всеки служител и да определя целеви награди за решаване на важни и срочни задачи на дружеството“.

Начина на формиране на индивидуалната работна заплата, определянето на размера на основната работна заплата, както и основанията за заплащане на допълнителни и други трудови възнаграждения, са регламентирани във Вътрешни правила за работната заплата. Съгласно чл. 10, ал. 1 индивидуалната работна заплата включва основната работна заплата, договорена в индивидуалния трудов договор за действително отработено време и остатъка от средства за работна заплата, разпределен между работниците и служителите в съответствие с постигнатите резултати по количествени и качествени показатели. В съответствие с посоченото по - горе правомощие и на основание чл. 13, ал. 2 от вътрешните правила изпълнителният член може едностранно да увеличава основната работна заплата на служителите, но в случая дори и самият ответник не твърди платените суми да са били част от индивидуалната работната заплата на лицата, посочени в докладите (изявлението на с. 8 от въззивната жалба). От друга страна в Раздел ІV на цитирания вътрешен акт, регламентиращ заплащането на допълнителни и други трудови възнаграждения, не е предвидено заплащането на допълнително трудово възнаграждение от суми, постъпили в касата на дружеството от присъдени разноски по съдебни дела.

От съвкупната преценка на доказателствата не може да се приеме, че плащанията са били извършени като целеви награди на приобретателите на сумите. Преди всичко, в такъв случай несъмнено в докладите, изготвени от ръководителя на правното управление, това щеше да бъде посочено като основание за плащанията, а такова посочване няма в нито един от тези доклади. Логично е да се мисли, че това не е било сторено, тъй като не намира опора в разпоредбите на приложимия вътрешен акт, в който е регламентирана методиката за разпределението на средствата между отделните структурни звена в дружеството във връзка с поощряването или санкционирането на работниците и служителите в дружеството - Правила за разпределяне на средствата за премиране/ санкциониране на работниците и служителите от „ЕСО“ АД. Според този акт утвърдения от управителния съвет и надзорния съвет на дружеството общ размер на средствата се разпределя съобразно формула, в която като съставна компонента участва показател, отчитащ поставената от изпълнителния директор индивидуална оценка за приноса на служителите в дейността на дружеството. В чл. 2.1.2. от Правилата сумата за разпределение между работниците и служителите в Централното управление (каквито без съмнение са всички юрисконсулти и служители, посочени в докладите) е определена в размер на 5 % от общата сума за разпределение и се разпределя само на служители с най - голям принос в изпълнение на задачи, свързани с дейността на дружеството. Разпределението се извършва по предложение на прекия ръководител, чрез прилагане на коефициент в диапазон от 0.2 до 1.

Във връзка с извършването на въпросните плащания, по делото липсват данни, а и самият ответник не е твърдял, на когото и да било от лицата, посочени в докладите, да е била направена индивидуална оценка от изпълнителния директор, в съответствие с правомощието по чл. 2.1.1. от Правилата. Също така няма данни, както и твърдения от страна на ответника К. И., че в качеството си на ръководител на отдел „Правен“ е представил на изпълнителния директор изготвено от него предложение за изплащане на някое от тези лица на целева награда, с посочен в предложението коефициент, определен в рамките на установения в чл. 2.1.2. от Правилата диапазон.

Следователно сумите - предмет на исковата претенция, не са нито част от индивидуалното (респ. допълнително или друго) трудово възнаграждение, определено в съответствие с Вътрешните правила за работната заплата, нито са целеви награди за решаване на важни и срочни задачи на дружеството, разпределени съобразно Правилата за разпределяне на средствата за премиране/ санкциониране на работниците и служителите от „ЕСО“ АД, поради което и ответникът не е имал основание да разреши заплащането им по силата на правомощието по чл. 4.3. от договора за управление и контрол.

В защитната теза на ответника не е посочено друго, произтичащо от нормативен акт или от вътрешен акт на дружеството, основание за плащане на сумите. Тя е основана най - общо на липсата на законова забрана за работодателя „да изплаща на юрисконсултите си целеви бонуси и финансови поощрения заради успешно осъществена защита на интересите му по съдебни дела“, и то не непременно от средствата за работна заплата, а „за сметка на присъденото по делата и ефективно събрано с помощта на същите тези юрисконсулти възнаграждение“. Принципно това е вярно, но предоставената от закона свобода не е безгранична и безконтролна. Всяко работещо търговско предприятие само организира своята икономическа и финансова политика, която регламентира във вътрешни актове. Такъв вътрешен акт е Системата за финансово управление и контрол в „ЕСО“ ЕАД, чиято цел е - 15 - „осигуряването на разумната увереност, че процесите по разходване на средствата на дружеството се регламентирани, прилагани и контролирани (чл.2, ал.1). В чл.5, ал.1 управленската отговорност на изпълнителния директор е дефинирана като задължение да изпълнява дейности, насочени към постигане на целите на дружеството, като осъществява всяко свое действие, спазвайки принципите на законосъобразност, добро финансово управление и прозрачност, включително да се отчита за действията си и резултатите от тях пред тези, които са възложили управленската му отговорност. В обхвата на тази отговорност е включено и осигуряването на пълно, вярно, точно и своевременно осчетоводяване на всички операции в съответствие с установените нормативни изисквания (чл.5, ал.5, т. 25).

Според констатациите в доклада на държавния финансов инспектор (л. 234) от проверката на счетоводните регистри (счетоводни сметки 42101 „Персонал по трудови договори“, 44505 „Присъдени вземания, 49900 „Сруги кредитори, 49905 „Други кредитори безкасова заплата“, 5031004 „Разплащателна сметка в СЖ Експресбанк - лева“, 50337000 „Разплащателна сметка в УниКредит Булбанк – лева“ и 71910 „Други приходи“), първичните счетоводни документи и издадените съдебни актове в полза на дружеството, се установило, че за периода от 1.01.2016 г. до 31.01.2018 г. по разплащателните сметки са постъпили общо 374 221.20 лева - присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК по общо 97 съдебни дела, от които в приход на дружеството по сметка 71910 „Други приходи“ са били отчетени само 38 010 лева, а останалите 336 211.20 лева са били начислени и изплатени като допълнителни възнаграждения на общо 19 служители на дружеството. От изготвените общо 39 броя доклади до изпълнителния директор само един с вх. № ВтрД-668 от 22.07.2016 г. е бил заведен в Информационната система за документооборота на дружеството. Останалите доклади били без входящ номер и дата (не били заведени в регистрите на ИСД), съгласно изискванията на утвърдените със Заповед № ЦУ-470 от 16.03.2015 г. на изпълнителния директор Правила за организация на деловодната дейност и документооборота в „ЕСО“ ЕАД.

Тези констатации, които не се оспорват от ответника, следва да бъдат кредитирани изцяло, тъй като отразяват обективно фактите, установени в резултат на проверката, извършена от оторизирано по силата на специален закон длъжностно лице, а не са негов коментар, с който съдът не е длъжен да се съобразява.

В контекста на изложеното, възприемането за основателно на възражението на ответника, че по отношение на докладите до изпълнителния директор не важали изискванията за регистриране в деловодната система на дружеството поради наличието на лични данни, би означавало де се обезсмисли съществуването на информационната система, тъй като съгласно Раздел „Б“ от Приложение № 2 към Правилата за организация на деловодната дейност и документооборота в Информационната система за документооборота, личните данни са задължителен реквизит към съдържанието на създаваните документи.

Разпоредбата на чл. 11 от Правилата въвежда задължителното изискване за регистриране на всички входящи и изходящи документи, с изключение на включените в приложение № 1 - периодични печатни издания; анонимни писма и сигнали; финансово - счетоводни и статистически документи, по отношение на които се регистрират само придружителните писма към тях; документи, предназначени за служебни и кадрови досиета; лична кореспонденция; здравни документи; съдебни документи; честитки, поздравления, покани, афиши, съобщения и други. Следователно докладите на ръководителя на управление „Правно“, с поставената на тях резолюция на изпълнителния директор, които не са включени в списъка на изброените изключения, е трябвало да бъдат регистрирани в деловодството, но от доклада на финансовия инспектор се вижда, че това изискване не е било изпълнено, а обратното не се и твърди от ответника.

В обобщение на изложеното до тук съдът приема, че допуснатото нарушение следва да бъде преценявано като неизпълнение на задълженията на ответника по чл. 4.6 от договора - да обезпечава ръководството на финансите, планиране на финансовите средства, вземания и контрол върху паричните средства, счетоводство.

За да бъде даден отговор на въпроса дали с плащането на сумите по исковата претенция е била причинена вреда на дружеството трябва да бъде изяснено дали глобалната сума представлява възстановен разход или осъществен приход за предприятието. Според изложеното в мотивите на Решение № 10 от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. на Конституционния съд принципът за възстановяване на разходите за процесуална защита е присъщ на българския правен ред. „Присъждането на направените по делото разноски цели да възмезди страната, в чийто интерес е решено делото, т.е. тя да си възстанови понесените разходи за производството. При правна защита, осъществена от юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, което не означава, че такъв не е бил направен (отсъства), не може да бъде направен или че априори не е адекватен на минималното възнаграждение на адвокат според скалата на Наредба № 1 от 2004 г. Безспорно е, от една страна, че юрисконсултите работят по трудово или служебно правоотношение. В този смисъл те получават ежемесечно възнаграждение, като в длъжностните им характеристики е включено и осъществяване на процесуално представителство на страната по съдебни дела. Известно е наред с това, че - 17 - в номиналното брутно изражение на работната заплата на юрисконсултите отсъства разбивка по отделни видове дейности - фиксирана сума за ежедневно правно обслужване (договори, консултации, становища и т.н.) и фиксирана сума за евентуално процесуално представителство по дела. Макар и подобна неопределеност да е налице, фактът, че работодателят включва тези различни по вид разходи във възнаграждението на юрисконсулта, не може да се отрече. За работодателя съществуват и задължения по трудовото законодателство за повишаване квалификацията на работната сила и юрисконсултите в частност, за предоставяне на здравословни условия за труд, в т.ч. материално-техническа обезпеченост за полагането му и др., които също налагат осъществяване на специфични разходи.“ Цитираното авторитетно становище насочва към извода, че по своята характеристика присъждането на разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 8 от ГПК е възстановяване на изброените в решението специфични разходи, направени от дружеството във връзка с осъщественото от неговите юрисконсулти процесуално представителство по конкретните дела. Не може да има съмнение, че постъпването на всяка една от сумите по сметката на дружеството е отделна стопанска операция, която води до изменения на имущественото и финансовото му състояние, по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за счетоводството и е следвало да бъде счетоводно отчетена в хронологичен ред. Пряка последица от неизпълнението на установеното в цитираната разпоредба задължение е намаляването на имуществото на дружеството със сумите, които вместо да останат в неговия патримониум са били платени на лицата, посочени в исковата молба. Следователно сумата 333 755.70 лева представлява вреда (претърпяна загуба) за дружеството.

При този извод наличието на причинна връзка следва да се приеме за доказано, тъй като причинената на дружеството вреда е пряка и непосредствена последица от извършените от ответника фактически и правни действия. В качеството си на изпълнителен член той е представлявал работодателя, с който облагодетелстваните от тези действия лица са в трудово правоотношение, и тъкмо в изпълнение на поставените положителни резолюции в докладите (разрешения за плащане по смисъла на чл. 23 от Системата за финансово управление и контрол) въпросните суми са били начислени и са им били изплатени като допълнителни възнаграждения. Както се установи от изложението на фактите и обстоятелствата по - горе, ответникът не е имал основание да разреши заплащането им по силата на правомощието по чл. 4.3. от договора за управление и контрол, нито на някое друго основание, произтичащо от нормативна разпоредба или от вътрешен акт.

В обобщение на казаното до тук настоящият съдебен състав приема, че ответникът, действащ в качеството на изпълнителен член на управителния съвет на ищцовото дружество, не е изпълнявал функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери, като вследствие неизпълнението на задълженията си по чл. 4.3 и чл. 4.6 от договора за управление и контрол, е причинил на дружеството имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба на сумата 333 755.70 лева, поради което и исковата претенция, заявена на основание чл. 240, ал.2, вр. с чл. 237, ал. 2 от ТЗ, е основателна.

Основателността на главния иск обуславя основателност и на акцесорния иск, предявен на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за присъждане на сумата 101 360.68 лева, представляваща законната лихва за забава върху всяка една от главниците от деня на извършването на плащанията по тях до деня на подаването на исковата молба - 19.11.2021 г. При този извод заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност следва да бъде преценявано като основателно. Претенцията по главния иск е за обезщетение на вредите от неизпълнението на договор за възлагане на управление. Съгласно чл. 111, б. „б“ от ЗЗД вземанията за обезщетения от неизпълнен договор за управление се погасяват с изтичане на тригодишна давност. В този смисъл е безпротиворечивата съдебна практика - Решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/ 2019 г. на ВКС, І т.о.

Денят, от който започва да тече срока е датата на заличаването в търговския регистър на ответника като изпълнителен член на дружеството- 4.02.2018 г., което означава, че давностният срок е изтекъл на 4.02.2021 г. Исковата молба е подадена в съда на 19.11.2021 г. - девет месеца след изтичането на срока на погасителната давност, поради което и претенциите по главния и акцесорния иск следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност.

В своята константна практика касационната инстанция последователно се е придържала към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи - 19 - съответния материален закон. Неправилната правна квалификация в резултат от неправилно приложение на материалния закон, съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. (Решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о.) По тези съображения обжалваното решение ще следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго решение, с което искът с правилно определена правна квалификация по чл. 240, ал.2, вр. с чл. 237, ал. 2 от ТЗ и този, предявен на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да бъдат отхвърлени като погасени по давност.

ІІ. По евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 1 от ЗЗД, предявен срещу К. С. И.. Съгласно принципните разяснения в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленум на Върховния съд на НРБ в хипотезата на първия фактически състав на приложимата правна норма се изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е на лице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. Не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание, само когато законът не допуска да се иска обратно даденото - чл. 271, ал. 1 от КТ и др. При подробно изложените при обсъждането на главния иск съображения, които обосновават извода, че сумите - предмет на исковата претенция не са трудово възнаграждение, нито целеви награди и не са били платени на някое друго основание, произтичащо от нормативна разпоредба или от вътрешен акт, следва да бъдат обсъдени възраженията на ответника, че същите не са били получени без основание, а са били дължими във връзка с изпълнението на задълженията му като юрисконсулт.

Според първото възражение тези суми са били дължими, тъй като в трудовия договор и длъжностната му характеристика не бил включено задължението да извършва процесуално представителство, затова и „получаваното трудово възнаграждение не е било еквивалентно на реално полагания от него труд по тези дела“.

В цитираното решение на Конституционния съд се посочва, че юридическите лица и едноличните търговци могат да избират дали да ползват услугите на адвокат или юрисконсулт за правно обслужване и процесуално представителство пред съдилищата. Техният статут, целите, с които се създават, и организацията им на дейност, участието им в стопанския живот и сложността на правоотношенията, в които влизат, обосновават необходимостта от постоянно и незабавно (като разполагаемост и готовност) за правно съдействие на място присъствие на правен специалист (юрисконсулт), включително и представителство, и защита пред съд. Правното положение на юрисконсулта, макар и неуредено от специален закон, предполага придобИ.е на права (образование, стаж, юридическа правоспособност и др.). Съществено изискване относно процесуалния представител - юрисконсулт, е да се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания, респ. учреждението, където е административният орган, и да е изрично упълномощен да осъществява процесуално представителство в процеса. Характерът на правоотношението между юридическото лице или едноличния търговец и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Достатъчно е то да съществува валидно. След като отговорността за разноските по своята същност съставлява облигационно правоотношение, произтичащо от процесуалния закон (ГПК или ДОПК), прилагайки чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на страната - юридическо лице или едноличен търговец.

При така изяснения правен статут на юрисконсулта възражението е очевидно неоснователно. В длъжностната характеристика на ръководителя на управление „Правно“, каквато длъжност ответника е изпълнявал в изследвания период, осъществяването на процесуално представителство по дела не е посочено изрично в т.2. „Основни функции и задължения“, но изброяването там не е изчерпателно, тъй като в края на списъка има т. 2.20.

„Други задължения, възложени от изпълнителния директор, свързани с работата му“ и несъмнено сред тези други задължения е и процесуалното представителство. Същественото е, че при разглеждането на правните спорове правораздавателните органи не изискват от процесуалните представители по чл. 32, т. 3 от ГПК (юрисконсулти) да се легитимират и да удостоверят наличието на трудово правоотношение със страната, която представляват, нито длъжностна характеристика, в която изрично да е отбелязано правомощието за процесуално представителство, като задължителна предпоставка за участието им в съдебното производство. Достатъчно е юрисконсултът да е изрично упълномощен да осъществява процесуално представителство в процеса.

Следователно липсата на изрично посочване в длъжностната характеристика на ответника на обсъжданото задължение не означава, че осъществяването на процесуално представителство е дейност, за която - 21 - работодателят, който е представлявал по конкретен съдебен спор, му дължи допълнително възнаграждение извън индивидуалното трудово задължение, и с неплащането му би се обогатил неоснователно за сметка на служителя.

Възражението, основано на разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ, която освобождава работника или служителя от задължението да върне сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, е неоснователно.

Преди всичко следва да се подчертае изопачаването от ответника на смисъла на правната норма, закрилата по която, според него, се прилагала „по отношение на всички плащания към служителя, произтичащи от трудовото му правоотношение“. Такова разширително тълкуване е недопустимо, тъй като цитираната норма е stricti iuris и ясно посочва кои точно суми не подлежат на връщане.

Съгласно приетото в Решение № 791 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 271/ 2010 г. на ВКС, III г. о. определящо за преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите „е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби.“ В контекста на тези разяснения е логично да се мисли, че такава добросъвестност при определени обстоятелства би могла да се признае на всеки произволно посочен работник или служител, но при конкретната фактическа обстановка е необосновано и в немалка степен несериозно да се приеме, че ръководителят на правното управление, в длъжностната характеристика на когото са включени задълженията да обезпечава ефективна защита интересите на дружеството при спазване на действащото законодателство; да следи за законосъобразността на вътрешните заповеди, разпореждания, указания, правилници, инструкции и др.; да дава съвети на ръководството на дружеството и изразява становище по правни въпроси във връзка с дейността на дружеството, не е осъзнавал, че сумите, за плащането на които е изготвил въпросните доклади, не му се дължат нито като допълнително трудово възнаграждение, нито като целеви награди, нито на каквото и да било друго, произтичащо от нормативен акт или от вътрешен акт, и че за него не е съществувало правото да ги получи.

Затова настоящият състав достига до извода, че при така изяснените факти и обстоятелства, установената в чл. 8, ал. 2 от КТ презумпция е оборена, което означава, че сумата 301 335.33 лева, представляваща общия размер на платените въз основа на доклади №№ 9, 10, 14, 15, 23, 26, 29 и 35 суми, е била платена при начална липса на основание, което обуславя основателност на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД.

Заявеното от ответника възражение за прихващане на тази сума с негово насрещно вземане срещу ищеца в същия размер, произтичащо от неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 59 от ЗЗД, е неоснователно, тъй като ответникът не е доказал в негова полза да съществува изискуемо и ликвидно вземане срещу дружеството.

Обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските и предвид крайния изход от спора в настоящата инстанция ищецът да бъде осъден да заплати на ответника И. Й. сумата 15 000 лева, с включен ДДС, платена за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното производство.

Ищецът - ответник по въззивната жалба следва да бъде осъден да заплати на въззивника разноските, направени в настоящето производство, които са в общ размер 30 303.33 лева, в това число 8 703.33 лева държавна такса и 21 600 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. Възражението на ответника по въззивната жалба за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде преценявано като неоснователно. Платената сума - 21 600 лева, е по- малка от минимума, установен в чл. 7, ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който е 22 055 лева.

К. С. И. следва да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД разноските, направени в настоящата инстанция - сумата 9 204 лева адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав