Решение № 1434 от 15.4.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 9924/2025 г.

Производството е образувано по подадена искова молба от Г. Г. Ж., гр. *, с която срещу *, са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на неизплатена част от трудови възнаграждения, обезщетение при пенсиониране и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск във връзка с действало между страните служебно правоотношение. В исковата си молба ищецът Г. Г. Ж. твърди, че е работил на длъжност „Надзирател I- ва степен“ в * I-ва категория към ••до 19.04.2025 г., когато навършил пределна възраст и бил освободен от служба. Сочи, че за периода от 01.01.2025 г. до 19.04.2025 г. му е изплащано основно месечно възнаграждение в размер на 1 868 лв. и допълнително за трудов стаж и професионален опит в размер на 674 лв. Излага, че за служителите в * се прилагат разпоредбите на ЗМВР, като след прекратяване на правоотношението му с влизане в сила на ЗДБ, считано от 01.01.2025 г. били увеличени основните заплати на служителите от МВР и основното му възнаграждение станало 2 327 лв. Сочи, че в Закона за изменение и допълнение на ЗИНЗС изрично е предвидено обратно действие и след като е работил в периода от 01.01.2025 г. до 19.04.2025 г. има право да получи разликата между изплатените му възнаграждения и обезщетения и тези, които му се следват след изменението. Твърди, че ако се приеме обратното, то би се допуснало различно третиране спрямо работещите на една и съща длъжност в един и същ период от време, което противоречи на КТ и КРБ. Счита, че има право на увеличени възнаграждения и обезщетения при пенсиониране и неизползван платен годишен отпуск, изчислени към 01.01.2025 г., поради което предявява настоящите осъдителни искове. В срока по чл. 131 ГПК от ответника *“ е депозиран отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват като неоснователни. Твърди, че правоотношението с ищеца е прекратено на 19.04.2025 г. и са му изплатени всички дължими възнаграждения и обезщетения към този период. Сочи, че със Заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на МП са утвърдени нови правила за работната заплата, като новите размери на възнагражденията се определят само за служители, които към и след датата на заповедта са в служебни правоотношения. Счита, че претенциите на ищеца е неоснователни. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба. Допуснато е изменение на исковете чрез увеличаването им съобразно заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ. В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора. Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи: Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове за заплащане на трудови възнаграждения, обезщетение при пенсиониране и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, които са квалифицирани по чл. 177, ал. 1, чл. 234, ал. 1 и чл. 234, ал. 8 ЗМВР. Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът е следвало да установи, че между страните е съществувало валидно служебно правоотношение, по което същият е полагал труд за периода от 01.01.2025 г. до прекратяването му със Заповед от 19.04.2025 г.; че съгласно публикуваното в ДВ, бр.25/25 г. Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 8121з-919/13.07.2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители е предвидено основно месечно възнаграждение в размер на 2 327 лв., считано от 01.01.2025 г., както и че посоченото увеличение е приложимо и по отношение на лицата, които към датата на обнародването на измененията не са били част от системата на МВР; че се дължи заплащане на възнаграждение в претендирания размер от ответника; че е налице основание за заплащане на обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в претендирания размер; че е налице основание за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в посочения размер. В тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил надлежно задълженията си да заплати дължимите възнаграждения в уговорените срокове; че е изпълнил задължението си да заплати обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и за неизползван платен годишен отпуск. Не се спори между страните и се установява от представените по делото писмени доказателства, че ищецът е работил в системата на МВР в * и е освободен от длъжност, считано от 19.04.2025 г., поради навършване на пределна възраст за служба, с процесната Заповед № Л-11-253 от 02.04.2025 г. на *, като е представен и Акт за сдаване на длъжност от 22.04.2025 г. На ищеца са му изплатени определените обезщетения, видно от представените справки, фишове и платежно нареждане /л. 30-35/, като същите не са изчислени на база увеличената стойност на възнагражденията от 01.01.2025 г . Не се спори между страните, че тези видове обезщетения се дължат, като е спорен единствено техният размер, както и че има неизплатено възнаграждение за положен труд през исковия период. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС за служителите от * към МП се прилагат разпоредбите на част трета, глави седма-дванадесета от ЗМВР. Съгласно ал. 4 от същия член статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на Кодекса на труда, съответните разпоредби на Закона за Министерството на вътрешните работи и на този закон. Съгласно чл. 177, ал. 4 ЗМВР конкретният размер на основните месечни възнаграждения на държавните служители се определя с наредба на министъра на вътрешните работи. Това е Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи и размера на началните и максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение, което е видно от § 2 от ЗР на същата. С влизане в сила на ЗДБ, считано от 01.01.2025 г. са увеличени основните заплати на служителите от МВР и на * към МП, като съгласно Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. /изм. ДВ бр. 25/2025 г./ размера на основното възнаграждение за длъжността „младши инспектор I-ва степен“ е 2 327 лв. Видно от относимите разпоредби в ЗИНЗС, ЗМВР и в Наредбата е придадено обратно действие на измененията в нормативните актове, като същите влизат в сила от 01.01.2025 г., която дата е предхождаща изменението с ДВ бр. 25 от 25.03.2025 г. Обратното действие на закон, наредба или на конкретна разпоредба от тях означава действие назад във времето, но единствено ако изрично е упоменато в правния източник и само в обществен интерес. Съгласно чл. 14 ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. На горепосочените разпоредби е придадено обратно действие във времето, като с тях са предвидени по-благоприятни последици за адресатите им. Чрез обратното действие законодателят преурежда възникналите вече в предходен момент правоотношения между правните субекти. По делото е представена Заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на Министъра на правосъдието, от която се установява, че са утвърдени нови Вътрешни правила за работната заплата на служителите в * и териториалните й служби, като същата влиза в сила от 01.01.2025 г. Представени са и самите правила, в които в § 2, т. 1 от ДР е предвидено, че когато със заповед на министъра на правосъдието, която влиза в сила със задна дата, са определени нови размери на основните месечни възнаграждения/заплати то те касаят служители, които са в служебно/трудово правоотношение с ГД „Изпълнение на наказанията“ към и след датата на издаване на заповедта. Ответникът твърди, че заповедта е послужила като основание на ищеца да не му бъдат изплатени допълнителни възнаграждения и обезщетения. Основният спорен въпрос по делото е полага ли се на служителя, чието служебно правоотношение е прекратено преди обнародването на измененията на съответните нормативни актове, на които е придадено обратно действие, касаещи възнаграждението за положения труд, разликата между полученото възнаграждение за времето, през което е работил, и определеното такова със задна дата за същия период, включително и разликата между в съответните обезщетения при пенсиониране и неизползван платен годишен отпуск, които се формират на база на това възнаграждение. По този въпрос няма формирана задължителна съдебна практика, като настоящият състав намира, че увеличеният размер на възнаграждението за положения труд и обезщетенията в тази връзка се полагат на служителя, когато същият е полагал труд в периода от датата, с която е прието, че влиза в сила закона, на който е придадено обратно действие, до прекратяване на служебното правоотношение. Да се приеме обратно винаги би поставило в по-неблагоприятно положение служителите, с които правоотношението е било прекратено преди обнародването на закона спрямо останалите служители, независимо че е полаган труд в един и същи период. Действащото трудово законодателство не следва да се тълкува по начин, който да води до наличието на изначална дискриминация между служителите, които са работили при еднакви условия на труд (на една и съща длъжност, през и един и същ период от време). Разпоредите на закона (включително придаденото обратно действие) и преследваната с него цел не могат да бъдат дерогирани със заповед на Министъра на правосъдието. В чл. 20, ал. 4 ЗИНЗС е предвидено, че конкретният размер на заплатата за длъжност се определя от Министъра на правосъдието, но съгласно чл. 20, ал. 2 ЗИНЗС държавните служители получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за длъжност. Както се посочи по-горе, това основно възнаграждение е увеличено и фиксирано с Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. на Министъра на вътрешните работи, която е нормативен акт. Заповедта на Министъра на правосъдието, с която се утвърждават Вътрешните правила, е ненормативен вътрешноведомствен акт и не може да й противоречи, доколкото това би довело до нейната незаконосъобразност. Още повече, че самата заповед се позовава на тази наредба (разпоредбата на закона, която предвижда издаването й – чл. 177, ал. 4 ЗМВР). Фактически заповедта, утвърждавайки вътрешните правила, стеснява приложното поле на Наредбата, като поставя условие, че новите размери на основните месечни възнаграждения/заплати касаят служители, които са в служебно/трудово правоотношение с *“ към и след датата на издаването й, вместо да се приложи Наредбата, която постановява конкретна дата, от която тези размери да се съобразяват. Законът не делегира на Министъра на правосъдието с тази заповед да може да определя и кои лица следва да получат възнаграждението, какъвто фактически е резултатът от приложението на § 2, т. 1 от ДР на Вътрешните правила, утвърдени със същата. Кои лица следва да получат това увеличение се определя директно от закона, или от издадената въз основа на него наредба. Със забавеното приемане на Закона за държавния бюджет за 2025 г. е разчетено от 01.01.2025 г. увеличение на основните възнаграждения на всички работещи в системата на МВР към тази дата, т.е. за всеки, който е бил в трудово правоотношение към 01.01.2025 г. Паричните средства предвидени за увеличение на индивидуалните работни заплати е съобразено именно с броя на заетите места в системата към 01.01.2025 г. Никъде в закона не посочено, че увеличението се отнася само за заетите в системата на МВР към датата на приемането на бюджета. Нещо повече, липсва изрично изключване на лицата, чийто правоотношения са прекратени към датата на обнародването на измененията. Това е така, тъй като в противен случай би се стигнало до неравно третиране на служителите полагали труд при същия работодател на равна или сходна длъжност след 01.01.2025 г., но чиито служебни правоотношения са прекратени към 25.03.2025 г. Без значение е фактът, че служебното правоотношение е прекратено по-късно. Така прекратяването на правоотношение на ищеца преди обнародването на закона не представлява правопогасяващ юридически факт, който да го лиши от правото му да получи увеличение на възнаграждението му, дължимо за периода от 01.01.2025 г. до 19.04.2025 г. С придадената обратна сила на закона и подзаконовите нормативни актове се предвиждат по-благоприятни последици за адресатите на посочените по-горе разпоредби, което изцяло е съобразено с изискванията на чл. 14 ЗНА, съгласно която разпоредба обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Ищецът, който е полагал труд през периода от 01.01.2025 г. до 19.04.2025 г. има право да получи предвиденото в Закона за държавния бюджет за 2025 г., ЗМВР и Наредбата увеличение на възнаграждението. Новият размер на трудовото възнаграждение съгласно Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 8121з-919 от 13.07.2017 г. /изм. ДВ бр. 25/2025 г./ следва да послужи като основа за изчисляване на дължимите към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца обезщетения за неизползван платен годишен отпуск и при пенсиониране. Видно от заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, разликата между полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2025 г. до 19.04.2025 г. след увеличението възлиза на сума в размер на 1 495.40 евро. Разликата между полученото от ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възлиза на сума в размер на 2 705.04 евро, а обезщетението при пенсиониране в размер на 9 176.67 евро. Върху тези суми се дължи и лихва от датата на подаване на исковата молба, като законна последица от забавата. В заключение предявените искове са изцяло основателни и следва да се уважат в посочените размери. Съобразно изхода на спора в тежест на ответника следва да възложат сторените от ищеца разноски, доколкото чрез неизпълнението на задължението си да заплати претендираните суми при настъпването на техните падежи ответникът е станал причина за образуване на делото. Ищецът е представил списък и доказателства за заплащане на сумата в размер от 1 124.84 евро адвокатско възнаграждение. С оглед цената на исковете възнаграждението не е прекомерно, съобразно Наредба № 1 за ВАР, а и не са изложени мотиви в тази връзка, с оглед действащата към този момент редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК /ДВ, бр. 17 от 2026 г./. Съдът определя обща държавна такса по всички предявени искове в размер на 535.08 евро. Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съда сумата в общ размер от 714.03 евро, доколкото се дължат и 178.95 евро за заплатено от бюджета възнаграждение на вещото лице, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Водим от горното, съдът