Решение № 365 от 3.8.2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 951/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс. С решение на Велинградски районен съд рег.№206 от 03.07.2025г. постановено по гр.д. № 20245210101433 по описа на същия съд за 2024г. са отхвърлени като неоснователни исковете на М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••••, П. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••• и Д. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••• срещу Л. В. Б. с . ••••••••••, с адрес: гр. ••••• на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, с които се иска ответникът Л. В. Б., да заплати на М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, П. Г. Б. с ЕГН •••••••••• и Д. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, сумата от 3669,64 лв. /три хиляди шестстотин шестдесет и девет лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид. ч. от втори жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в УПИ XXIX / двадесет и девети /, пл. №3539, в квартал № 180, по КК на гр. Велинград, одобрен със Заповед № 300-4- 41/11.05.202 г. на АГКК, при граници и съседи по скица - от север УПИ XXVII, пл. № 3538, от изток УПИ III, пл. № 3540, от запад - улица и от юг - УПИ XXVI, пл. № 3542, ведно с 1/2 ид. част от мазето и тавана, както и 1/2 идеална част от УПИ XXIX / двадесет и девети/ отреден за имот № 3539 от кв. 180 по плана на град Велинград, при граници и съседи - Л. и Г. Б., Ф. Б., П. П. и улица и съседи по скица - от север УПИ XXVII пл. № 3538, от изток УПИ III пл. № 3540, от запад - улица и от юг - УПИ XXVI, за периода от 16.01.2019 г. до 02.02.2021 г. Със същото решение са оставени без разглеждане като недопустими исковете на М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••••, П. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••• и Д. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••• срещу Л. В. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••• на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, с които се иска ответникът Л. В. Б., да заплати на М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, П. Г. Б. с ЕГН •••••••••• и Д. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, сумата от 80,36 лв. /осемдесет лева и тридесет и шест стотинки/ представляваща обезщетение за лишаване от ползването на гореописаните втори жилищен етаж и поземлен имот, ведно с части от мазе и таван, за периода от 02.02.2021 г. до 16.02.2021 г., и е прекратено производството в тази част. Осъдени са на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••••, П. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••• и Д. Г. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••• да заплатят на Л. В. Б. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••• сумата от общо 600 лв. /шестстотин/, разноски по гр. д. 1433/2024 г. на РС Велинград. С определение рег. № 642 от 04.09.2025 г., постановено по същото дело и от същия съд, в производство по чл.248 ал.1 от ГПК, е оставено без разглеждане като процесуално недопустимо искането за изменение на решение №206 от 03.07.2025г. постановено по гр.д.№1433/2024г. в частта за разноските инкорпорирано в молба с вх.№4987 от 09.07.2025г. от А. С. У. от АК- Пазарджик. Решението се обжалва с въззивна жалба с вх.№5160 от 17.07.2025г. подадена от ищците в производството М. Т. Б., ЕГН ••••••••••, П. Г. Б.,ЕГН- •••••••••• и Д. Г. Б., ЕГН •••••••••• всичките чрез адвокат И. П. от АК - Пазарджик с доводи за порочност като неправилен и незаконосъобразен съдебен акт поради противоречия с материалноправни разпоредби, несъответствие с целта на закона, необоснованост и нарушаване на процесуалните правила, предвид направеното от ищците своевременно доказателствено искане като новооткрито доказателство да бъде прието по делото електронно изявление от 17.01.2019 г., което удостоверява, че служител на Еконт Експрес И. Н. Щ.,тел.••••• е предал пратката на Л. Б., тел.•••••, което е удостоверено с неговия подпис. Твърди се , че в нарушение на процесуалните правила заявената от ищците претенция като период от време и размер била редуцирана от съда, и заявените своевременно претенции относно наказателна и законна лихва също необосновано и неправилно били отхвърлени, поискани изменения по реда на чл. 214 от ГПК също, както и им бъдат присъдени всички разноски по делото за двете съдебни инстанции. На първо място жалбоподателите считат решението за незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила с оглед предявеният иск по чл.З1,ал.2 от ЗС, който считат за основателен и доказан. Твърди се, че исковото производство е образувано след като с въззивно гражданско дело .№ 638/2023г. по описа на Окръжен съд Пазарджик е прогласено за нищожно решение 260040 от 30.12.2022г.,постановено по гр.д. №519/2018г. по описа на Районен съд Велинград, в частта, с която е осъден Л. Б. на основание чл.31,ал.2 от ЗС да заплати сумата от 2856лв., представляваща обезщетение за невъзможността на ищеца да ползва делбените жилищен и поземлен имот, за периода 04.02.2019г. до 08.06.2021г. и е отхвърлен иска за разликата над установения размер от 2856 лв. до претендираната сума в размер на 5600 лв. и за периода от 19.01.2019г. до 08.06. 2021г., и се връща делото за произнасяне по иска по чл.31,ал.2 от ЗС от друг състав на районният съд. Поддържа, че съгласно задължителните за съдилищата постановки по т.8 на ППВС № 21/10.11.1985 г., нищожното решение не поражда правни последици, но създава привидност за признати и присъдени права. Затова такова решение също може да се обжалва и съдът, пред който то е било атакувано, обявява този негов порок, като в зависимост от конкретното основание на нищожността делото може да бъде върнато за ново разглеждане, при което производството следва да започне от процесуалното действие, довело до нищожност на решението. Поставя въпроса от кое процесуално действие следва да започне новото разглеждане на делото с оглед конкретното основание на нищожността приета по в.гр.д.№638/2023г. по описа на Окръжен съд Пазарджик ? Смята, че от мотивите на постановеното решение, този вид нищожност попадала в приложното поле на процесуалноправната група основания, поради което счита, че е налице хипотеза на първоначално предявяване на иска по чл.31,ал.2 от ЗС. В тази връзка се поддържа, че е направено от ищците с молба вх. № 8428/09.12.2024г. съгласно разпореждане № 2437 от 22.11.2024г. по гр.д. №1433/2024г. по описа на РС Велинград и съгласно указанията дадени в това съдебно заседание относно индивидуализацията на предявеният иск по чл.31,ал.2 от ЗС. Заключава, че в случая претенцията е само за минал период, в който съделителят им е лишен от възможността да ползва имота, а не се претендира обезщетение за бъдеще време на основание член З 1,ал.2 от ЗС както се твърдяло в постановеното решение. Като неправилен се квалифицира извода на съда, че претенцията на ищците е неоснователна за периода до 02.02.2021 г., а тази касаеща периода от 02.02.2021 г. до 16.02.2021 г. е недопустима, като мотиви в този смисъл са изложени в самото решение. Смята се, че изложените доводи на съда за неправилни с оглед изложеното и прието по гр.дело №519/ 2018г. по описа на РС Велинград, където от фактическа страна се установявало следното: 02.02.2021 г. стр. 1 57 от кориците на делото - протокол от съдебно заседание с личното участие на ответника Л. Б. е приета по делото нотариална покана заверена на 16.01.2019г. от нотариус С. Д. с рег.№ 541 с район на действие РС Велинград. Според съдържанието на тази нотариална покана в нея било обективирано искане за достъп до недвижимият имот и при липса на подсигурен достъп е направена претенция по чл.З1,ал.2 от ЗС от получаване на тази покана до окончателното уреждане на съсобствеността, именно при нейното прекратяване чрез доброволна делба или съдебна такава, както или чрез продажба на идеални части. Считат, че от тълкуването на волята на Г. Б. се установявало, че същият е предявил претенцията си за обезщетение с начална дата 16.01.2019г., до прекратяване на съсобствеността между двамата братя, чрез способите посочени в нея, респективно до прекратяване на съсобствеността чрез съдебна делба. Поддържа се още, че съдебната делба между страните приключва и това става на 22.07.2024г., когато Л. Б. в изпълнителното производство изплаща на ищците присъдената му от съда парична сума с оглед възлагането на имота на него. Заключава се, че в случая е налице нотариална покана, но не може да се тълкува в смисъл, че същия е предявил претенцията си и за напред, тъй като страните са се стремили да уредят имуществените си отношения помежду си не само с оглед изминали периоди, но и с оглед бъдещите техни взаимоотношения, поради което счита, че доводът на съда за неоснователност на претенцията от 2019 г. до 02.02.2021 г., и тази касаеща периода от 02.02.2021 г. до 16.02.2021 г. като недопустима е неправилен. Заключава се, че в този смисъл претендираното вземане не е погасено по давност, тъй като то е потърсено по исков ред едва във втората фаза на производството. Допълва, че в същия смисъл редуцирането на молбата на ищците с вх.№ 8428/09.12.2024г. на РС Велинград от страна на съда с оглед и направеното от същите своевременно искане по реда на чл.214,ал. I от ГПК относно изменение на размера на предявеният иск е неправилно. Посочва, че от кориците на гр.дело №519/ 2018 по описа на РС Велинград следващото писмено поискване е направено от ищеца с молба вх. №260649/04.02.2021г., където по разпореждане на съда конкретизира претенцията за обезщетение. Допълва, че впоследствие с искова молба от 22.02.2021 г., - вх.№261016- стр.191 от кориците на делото отново е предявена претенцията за обезщетение като съдържанието не се различава от съдържанието изложено с молба вх.№ 260649/04.02.2021г. на РС Велинград, същата е конкретизирана относно период и размер. Като с протокол от . съдебно заседание проведено на 06.04.2021г.- стр.206 от делото е допуснато изслушване на съдебно-оценителна експертиза с оглед депозираната от ищеца молба с вх. № 261016 от 22.02.2021 г. Заключава се, че е налице писмено поискване по чл.31,ал.2 от ЗС от страна на ищеца на 16.01.2019г. и от този момент ответникът дължи обезщетение за лишаването на ищеца от ползване на общият имот, като действа общата петгодишна давност за това вземане. Акцентира се, че тези повторни покани не оказват влияние върху давностните срокове, тъй като се явяват повторни покани, претенцията за лишаване от ползването е предявена на 02.02.2021г., като от този момент назад следва да се брои и давностния срок за погасяването й. Спорен момент по делото бил отказа на съда да приеме като новооткрито доказателство представеното от ищците Електронно изявление от Еконт Експрес, от което е видно че на 17 .01.2019г. на адреса на ответника в гр. •••• се е осъществило приемопредаване на пратка между Л. Б., тел.•••••••••• и служител на Еконт Експрес И. Н. Щ., тел.•••••, изпращач на мини плика в който се е намирала нотариалната покана за Г. Б.. Съответно и подпис на клиента Л. Б.. Жалбоподателите поддържат, че мотивите на съда не им станали ясни, затова молят въззивния съд като новооткрито доказателство да се приеме това електронно изявление, което се представя в заверен препис с въззивна жалба. Жалбоподателите молят да бъдат взети в предвид и другите процесуални искания направени своевременно касаещи въпросите свързани с мораторната и законна лихва, съответно исканията за изменение по чл.214,ал.1 от ГПК както и с оглед назначената по делото съдебно икономическа експертиза, при евентуално преразглеждане на делото от въззивния съд и евентуална негова отмяна, като бъде преразгледан и въпроса за разноските по делото, и им бъдат присъдени такива за двете съдебни инстанции. Молят обжалваното решението на районният съд да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и бъде постановено ново такова, с което бъде уважена исковата им претенция по съображенията изложени по-горе както им бъдат присъдени всички разноски и за двете съдебни инстанции. В срок са постъпили три писмени отговора по отделно за всеки един от жалбоподателите, с идентично съдържание вх. № 6163 от 10.09.2025 г., № 6164 и № 6165, в които се поддържат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че тази въззивна жалба е процесуално допустима, но по същество е процесуално и материално неоснователна и поради това следва да бъде оставена без уважаване, а като последица от това - въззивния жалбоподател да понесе отговорността за разноски във всички досегашни съдебни производства - включително чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за представителството на ответника по реда на чл. 38 от ЗА във второто по ред първоинстанционно производство. Заявените в тази въззивна жалба твърдения за процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалваното с нея първоинстанционно решение се квалифицират като неоснователни. Посочва, че всички искания и твърдения на всеки един от тримата жалбоподатели са неоснователни и трябва да бъдат оставени без уважаване. По въпроса за отказа на съда да приеме като доказателство електронното изявление на Еконт Експрес се поддържа, че нито един от ищците не е бил в обективна невъзможност да представи този документ при първоначалното предявяване на процесните искове или по време на първото въззивно производство;че самият документ е неотносим към предмета на спора доколкото от съдържанието на „електронното изявление“ не може да се установи, че посочената в него пратка/мини плик/ е съдържала именно процесната нотариална покана. Освен това връчването/получаването на нотариални покани става по императивно уреден законов ред, а не чрез пощенска пратка с неизвестно съдържание. При условията на евентуалност ако се приеме документа ответникът заявява че го оспорва като неверен защото ответника Л. Б. не е получавал описаната в него пратка/мини плик/ с подател; Г. Б.; че е неавтентичен - защото положения в този документ подпис на получател на пратката /мини плик/ - посочен като,Л. Б.“е подправен, поради факта, че в действителност този подпис не е положен от ответника Л. Б.. По отношение отказа на РС-Пазарджик да уважи исковете за периода 16.01.2019г. - 16.02.2021г. се поддържа, че редовното предявяване и уважаване на иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС изисква императивно да се формулира конкретно процесния период за обезщетяване като се посочи - начален и краен срок на исковата претенция. А когато иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС е предявен под формата на искане по сметки в хода на дело за делба, началният срок на процесния период е - датата на получаване на писмената покана за заплащане на обезщетение или датата на подаването исковата молба за обезщетение. Като крайния срок на процесния период е първото по делото съдебно заседание във втората фаза на делбата. И че за да бъде основателна сега процесната исковата претенция за периода от 16.01.2019г.до 16.02. 2021г. Ищецът трябва да докаже извършено на 16.01.2019г. по отношение на ответника Л. Б. връчване на поканап /искане за плащане на обезщетение за лишаването от ползване на процесните имоти, А крайният срок на заявената от ищеца искова претенция/16.02.2021г/ не трябва да е след датата на първото съдебно заседание във втората фаза на делбата /02.02.2021г./. Счита, че в случая липсват и двете основни предпоставки за уважаване на претенцията за обезщетение за периода от 16.01.2019 г. до 16.02.2021 г., липсва доказателство за получена от ответника покана за заплащане на процесното обезщетение, която да му е била връчена на 16.01.2019 г. или друга дата. Акцентира, че за пръв път искането за заплащане на някакво обезщетение за лишаване от ползване е било заявено устно от първоначалния ищец /Г. В. Б./ в проведеното на 02.02.2021 г. съдебно заседание във втората фаза на делбата — без да се посочва конкретния имот, период и размер на търсеното обезщетение, поради което това искане е определено за нередовно и е даден срок за отстраняване на неговата нередовност; след което На 04.02. 2021 г. от страна на ищеца Г. В. Б. е подадена писмена молба вх. №260649 от 04.02.2021г. по гр. Дело №519/2018 г. на РС Велинград /препраща се към последното изречение на л. 162 от същото дело с искане за присъждане на обезщетение за два имота, която отново е определена като нередовна поради липса на посочен в нея период и размер на обезщетението. Според въззиваемата страна по-конкретно по основание, начален период и размер искане за плащане на обезщетение от датата 16.01. 2019г. е било заявено за първи път от първоначалния ищец „Г. В. Б. / едва на 23. 02. 2021 г. чрез съдържанието на подадена от него молба вх. №261016 от 22. 02. 2021 г. по гр. дело №519/2018 г. на РС Велинград / л.179 180/, но без да посочва крайния срок на този иск представляващо друга процесуална нередовност, която е била отстранена по-късно в хода на предходното въззивно производство, където адвокат Р. е посочила като краен срок на обезщетението датата - 16.01.2019г до 16.02.2021г. Допълва, че крайният момент на процесния срок за обезщетяване/ 16.02.2021г./ е след датата на провеждане на първото съдебно заседание във втората фаза на делбата /02.02.2021 г./. Поради което заключава, че възраженията на въззивните жалбоподатели срещу правилността на решението относно исковете за периода от 16.01.2019 г. до 16.02.2021 г. са неоснователни, а обжалваното решение в тази му част е валидно, допустимо и правилно. Относно отказът на съда да разгледа исковете за периода 16.02.2021 г. 22.07.2024 г. се сочи, че жалбоподателите са предявили за пръв път в хода на сегашното процесно първоинстанционно производство няколко напълно нови главни иска по чл.31, ал. 2 от ЗС за съвсем новия период -от 1 6.02.2021 г. до 22.07. 2024 г., ведно с акцесорни за тях искове за лихви, като жалбоподателите поддържат допустимостта и основателността на тези свои напълно нови искания - позовавайки се на чл. 214 от ГПК. Поддържа, че предявяването на тези искове е недопустимо, защото това са напълно нови по период и размер искове, чието предявяване не представлява предприето по реда на чл. 214 от ГПК изменение на досега разглеждания първоначален иск по чл.31, ал. 2 от ЗС за периода от 16. 01. 2019г. до 16. 02. 2021г., формулиран изрично от адвокат Р. в производството пред предишния въззивен състав след дадени от него указания за посочване на началния и крайния периоди на този иск. Допълва, че предявяването на тези искове е процесуално недопустимо защото това става след като вече са приключили устните състезания по делото и същото е в крайния процесуален стадии на решаване на делото - при което е недопустимо да се извършват нови процесуални действия от страните - било за изменение на вече предявените искове по реда на чл. 214 от ГПК, било за предявяване на напълно нови по период и размер искове, каквито обективно са сега процесните искове за периода от 16.02. 2021 г. до 22.07.2024 г. Следвало да се съобразят коректно основанието и процесуалния стадий при които новия първоинстанционен съд е бил длъжен да проведе и е провел повторното първоинстанционно производство по делото след неговото връщане за ново разглеждане, като се вземат предвид и мотивите по т. 8 на ППВС №1 от 10.11.1985 г. според които при нищожност на съдебното решение и връщане за ново разглеждане производството по делото следва да започне от процесуалното действие, довело до нищожност на решението и че в случая, подлежащото на повторно извършване процесуално действие е самото „решаване“ на делото по смисъла на чл. 235 от ГПК, което „решаване“ обективно следва края на устните прения и се извършва от съда в закрито заседание при което няма валидна възможност за изменение на вече предявените или за предявяване на нови искове. Този извод следвал и от подробните мотиви на стр. 12-та предходното въззивно решение където: въззивният съд констатирал логическа неразбираемост на мотивите /волята./ на РС по отношение на възприетата от РС дата - 04. 02. 2019 г. - като дата на писменото поискване на процесното обезщетение и произтичащите от така приетата дата на поискване на обезщетението последици за установяване на периода и размер на иска за обезщетение. Допълва че така установената от ОС пълна логическа неразбираемост на мотивите на РС относно датата 04.02.2019 г. е била обективно формирана от РС именно в процесуалната фаза /стадий/ на „решаване на делото“ по смисъла на чл. 235 от ГПК, което следва края на устните прения и се извършва в закрито заседание без валидна възможност за изменение на вече предявените или за предявяване на нови искове. Заключава, че в случая няма съмнение, че в производството по гр. дело №1433/ 2024 г. на РС гр. Велинград, новия първоинстанционен съд е бил длъжен да се „произнесе по иска по чл.31, ал. 2 от ЗС” във фазата на „решаване на делото“ - тоест - след края на устните прения, когато страните вече не могат да извършват никакви процесуални действия включително чрез извършване на претендираното от жалбоподателите като допустимо изменение на иска по реда чл. 2 14 от ГПК - което не е никакво изменение, а предявяване на напълно нови по периоди и размери искове от 16.02.2021г. до 22.07. 2024 г. Смята, че ако въззивният съд разгледа по същество всички искове общо за всички периоди – от 16.01.2009 г. до 22.07. 2024 г., то тези искове следва да бъдат отхвърлени за целия общ период като неоснователни по основание или /евентуално/ като частично неоснователни по размер. Допълва, че съгласно трайната съдебна практика по чл. 31, ал. 2 от ЗС - ответникът се освобождава от отговорност, ако след получаване на писменото искане за плащане на обезщетение предостави на ищеца възможност да осъществява съразмерно на неговите правата ползване, като първоначалния ищец Г. Б. е заявил искане за плащане на обезщетение за ползването на втория жилищен етаж с писмена молба вх. № 260649 от 04.02.2021 г. по гр. дело №519/2018г. на РС Велинград/ последното изречение на л. 162 от същото дело/, като това искане е прието за нередовно и на ищеца Г. Б. е предоставен срок за неговото уточняване, което е извършено от него с част от молба вх. №261016 от 22.02.2021г. по гр. дело № 519/2018 г. на РС Велинград /л. 79 - л. 80/ където е посочена датата 16.01.2019 г. като начален момент на иска си по чл.31, ал. 2 от ЗС - но без да посочва крайния срок на този иск представляващо друга процесуална нередовност, като в крайна сметка / в о.с.з. на 16.03.2021 г./ е приет от съда за разглеждане като редовен, поради което в същото заседание на ответника Л. Б. е предоставен срок за подаване на писмен отговор на този иск.И че последният е подал в срок писмено изявление гр. Дело №519/2018 г. на РС Велинград /л. 200 - л. 204/ от същото дело, в което е заявил, че той не е получавал писмено искане от страна на ищеца Г. Б. за предоставяне на ползването на 2-ри жилищен етаж или за заплащане на обезщетение за лишаването от такова ползване, както и че към 2019г. той не оспорва правото на ищеца Г. Б. да ползва 2-ри жилищен етаж по предназначение, но съобразно неговата квота и съвместно с Л. Б.. В отговора било заявено от Л. Б. още, че ищецът Г. самоволно и едностранно отказва да ползва съобразно своята квота и съвместно с Л. Б. процесния втори жилищен етаж, защото Г. Б. има собствено жилище, което се намира на друг, но напълно идентичен с процесния 2-ри жилищен етаж в съседна двуетажна жилищна сграда, като двата 2-ри етажа ги дели само една обща стена, като по същото време Г. Б. е в трайно влошени лични отношение с Л. Б. по повод други техни имотни спорове, което прави съвместното ползване на 2-ри жилищен етаж нежелано от самия Г. Б.. Такова фактическо поведение и отказ от съвместно ползване се демонстрирали и от останалите ищци след конституирането им като страна в процеса на мястото на починали си праводател Г. Б., като същите претендират заплащане на обезщетение за два имота - жилищен етаж и УПИ, което обезщетение е в съответен размер от пазарния наем и за двата имота, съответстващ на правата които има и определят квотата й в съсобствеността съизмерима с частта й от средния пазарен наем. По въпроса за присъждане на адвокатско възнаграждение въззиваемата страна подържа, че в тежест на ищците /въззивниците/ следва д се присъдят всички разноски в процесните съдебни производства - включително и за заплащане на адвокатското възнаграждение за процесуалното представителство на ответника във всяко от тези производства на съответното основание, като размера на това възнаграждение трябва да се съобрази с факта, че адвокатското представителство на ответника при второто първоинстанционно разглеждане на делото е предоставено по отношение на извършено от ищеца въззивен жалбоподател изменение на първоначалната искова претенция - чрез добавяне на нови искови периоди и нови /поголеми,/ размери на неговите искове, които пък са били оставени от първоинстанционния съд без разглеждане като недопустими - именно в резултат на обоснованите възраженията на адвоката на ответника, съдържащи се в съставния и депозиран от него писмен отговор на предприетите от ищците нови искания, както и факта, че в настоящото въззивно производство се осъществява адвокатско представителство и защита по отношение на ясно и конкретно заявените от ищците /въззивни жалбоподатели/ искания в неговата въззивна жалба - за отмяна на първоинстанционното решение поради процесуално незаконосъобразен отказ да се допусне исканото от ищеца изменение на първоначалната му искова молба чрез добавяне на нови искови периоди и размери на неговите искове, както и допускане на тези изменения за разглеждане и уважаване от настоящия въззивен съд. Заключава, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение за представителството и защитата на ответника трябва да се съобразят неоснователно претендираните от въззивниците изменени размери на неговите претенции - независимо дали същите въобще няма да бъдат допуснати до разглеждане по същество като процесуално недопустими. Обжалвано е и определение рег. № 642 от 04.09.2025 г. по гр.д.№1433/ 2024 г. по описа на Районен съд гр. Велинград, постановено в производство по чл. 248 от ГПК. В частната жалба с вх. № 6353 от 18.09.2025 г., подадена от адвокат У. като пълномощник на ответника Л. В. Б. се поддържат доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Твърди се, че, районният съд неправилно се е произнесъл по искане за изменение на решението, а не по искане за допълване на решението; неправилно е приел, че липсва годен списък за присъждане на разноски по чл. 80 ГПК,във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА, доколкото действително РС е бил сезиран с искане за изменение на решението по въпроса за разноските, но съдът е бил длъжен да квалифицира и да се произнесе по основателността на това искане не съобразно неговото „заглавие”, а по съдържащите се в него фактически твърдения и възражения, а при противоречие между твърденията и искането да разпореди тяхното уточняване. И че в случая съдът изобщо не е произнесъл по искането за присъждане на разноски относими до второто по ред първоинстанционно производство гр. д. №1433/2024 г. Смята, че РС неправилно не е разграничил платеното представителство на ответника Л. Б. в производството по гр.д. № 519/2018 г. на РС гр.Велинград от неговото безплатно представителство по гр. дело №1433/2024 г. на РС гр. Велинград и поради това „де факто” РС се е произнесъл само по искането за присъждане на заплатените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение по гр. дело №519/2018 г. на РС гр. Велинград, но не и за разноските дължими за представителството на същия ответник в производството по гр. дело №1433/2024г. на РС гр. Велинград, което е било осъществено безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. З, пр. З от 2 от ЗА /като на близък/. Допълва, че в действителност РС е бил сезиран не с искане за изменение на решението, а с искане за неговото Допълване - чрез произнасяне по цялото искане за разноски - включващи не само разноските по гр. Дело №519/2018г. на РС гр. Велинград, но и разноските по гр. дело №1433/2024 г. на РС гр. Велинград, дължими на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. с чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2 от НМРАВ. Акцентира, че при искане за допълване на решението за разноските не е необходимо представянето на списък за разноски и че противно на констатацията на РС - такъв релевантен за спора списък за разноски, дължими на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА е налице. Оспорват се мотивите на съда, че е бил сезиран с поне две изрични писмени искания за присъждане — едното от които представлява : Искане с вх. №3130 от 02.05.2025г. поради което последващо заявеното искане за изменение на решението за разноските е недопустимо, поради липсата на изрично волеизявление, че претенцията за разноски следва да се счита за списък по смисъла на чл.80 от ГПК; че списъкът за разноски би могъл да бъде обективиран не само в отделен, изходящ от страната документ, но като такъв /списък/ може да се счита и съдържанието на друго нейно изявление по делото- стига в това изявление претендираното от страната вземане за разноски да е достатъчно определено или определяемо по вид и размер и това изявление да е адресирано до съда. Цитирано е в частната жалба и дословно част от съдържанието на искането вх. № 3130 от 02.05.2025 г. като се акцентира, че е налице конкретно отправено към РС и достатъчно ясно по съдържание изявление за присъждане на разноски в определен или определяем чрез посочените правни норми на ГПК, ЗА и НМРАВ вид и размер на тези разноски - което изявление еднозначно трябва да се квалифицира като напълно валиден списък за разноски по чл. 80 от ГПК. Счита, че обжалваното определение следва да се отмени, а спора да се реши по същество като се присъди в тежест на всеки един от тримата въззивници задължение за плащане на адвокатско възнаграждение за представителството на ответника в производството по гр. дело № 1433/2024 г. на РС - Велинград при условията на чл. 38. ал. 2 от ЗА вр. с чл. 38. ал. 1. т. З. пр. 2 от ЗА и съобразно съдържанието на становището на ответника по съществото на гр. дело № 1433/2024 г. на РС гр. Велинград и съдържанието на последващото искане на ответника за изменение/допълване на решението за разноски. Постъпил е писмен отговор от насрещната страна чрез пълномощника си адв. П. с вх. № 7096 от 20.10.225 г., в който частната жалба се квалифицира по същество за неоснователна, доколкото се касае за искане за присъждане на още едно възнаграждение за адв. У. по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Излагат се конкретни факти по делото в тази насока, като се заключава, че адв. У. претендира повторно адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА след като реално му е извършено плащане от отв. Л. Б. за процесуално представителство. Акцентира се, че претендиращата разноски страна не е представила списък за разноски в производството по гр.д. № 1433/2024 г. и да е поискал присъждането на такова. Смята, че не са налице и условията за прилагане на чл.250 от ГПК за допълване на решението. Позовава се и на ТР № 6 от 06.11.2013 г. на тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за дължимостта на разноските, какво представляват разноските за правна защита, както и наличието на сключен между ответника в исковия процес и неговия пълномощник ДПЗС с уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, поради което подадената жалба се явява по същество неоснователна, но и недопустима. Моли същата да не се уважава. Страните не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция по частната жалба. Въззивният съд не е уважил направените с въззивната жалба доказателствени искания поради липса на основание за приемане, че се касае за новооткрито обстоятелство по смисъла на закона -чл.266 ал.2 т.1 и ал.3 от ГПК Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба на тримата ищци в производството пред първата инстанция и отговора на насрещната страна и за да се произнесе взе в предвид следното: Производството пред Районен съд Велинград е образувано след постановяване на Решение № 111/29.03.2024 г., по ВГД № 638/2023 г. по описана Окръжен съд Пазарджик, с което е прогласено за нищожно Решение № 260040 от 30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 519/2018 г. по описа на РС Велинград, в частта, с която е осъден Л. В. Б. с ЕГН •••••••••• от гр. ••••• да заплати на Г. В. Б. с ЕГН •••••••••• от гр. ••••• на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС сумата от 2856 лв., представляваща обезщетение за невъзможността на ищеца да ползва делбените жилищен и поземлен имот, за периода от 04.02.2019 г. до 08.06.2021 г. и е отхвърлен иска за разликата над установения размер от 2856 лв. до претендираната сума в размер на 5600 лв. и за периода от 19.01.2019 г. до 08.06.2021 г. и делото е върнато за произнасяне по иска по чл. 31 , ал. 2 от ЗС от друг състав на съда. Първоначалното гр. д. №519/2018 г. е имало за предмет делба върху недвижими имоти. С влязло в сила решение № 267/09.08.2019 г. РС Велинград е допуснал извършването на съдебна делба между Г. В. Б., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. •••• и Л. В. Б., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: гр. ••••, на следния недвижим имот: втори жилищен етаж от двуетажна масивна къща , построена в УПИ XXIX / двадесет и девети /, пл. №3539, в квартал № 180, по КК на гр. Велинград, одобрен със Заповед № 300 4-41/11.05.202 г. на АГКК, при граници и съседи по скица - от север УПИ XXVII, пл. № 3538, от изток УПИ III, пл. № 3540 , от запад - улица и от юг УПИ XXVI, пл. № 3542, ведно с 1/2 ид. част от мазето и тавана следните квоти: 1/2 ид.ч. за Г. В. Б. и 1/2 ид.ч. за Л. В. Б.. Допусната е и съдебна делба между Г. В. Б., ЕГН •••••••••• и Л. В. Б., ЕГН: ••••••••••, на следния недвижим имот: ½ идеална част от УПИ XXIX / двадесет и девети / отреден за имот № 3539 от кв. 180 по плана на град Велинград, при граници и съседи - Л. и Г. Б. , Ф. Б., П. П. и улица и съседи по скица - от север УПИ XXVII пл. № 3538 , от изток УПИ III пл. № 3540, от запад - улица и от юг - УПИ XXVI, при следните квоти : 1/2 ид.ч. за Г. В. Б. и 1/2 ид.ч. за Л. В. Б.. В първото по делото заседание във втора фаза на съдебната делба, проведено на 02.02.2021 г. процесуалният представител на Г. Б. адв. Р., е предявила претенция към ответника, за който твърди, че с нотариална покана е поканен да плаща обезщетение за това, че Г. Б. е лишен от възможността да ползва имота, за което дължи месечен наем в размер на 350 лв. В открито съдебно заседание е представена и писмена нотариална покана от 16.01.2019 г. С писмена молба с вх. № 261713/23.03.2021 г. ответникът Л. Б. намира така предявения иск, предмет на настоящото производство, за недопустим, а по същество за неоснователен. Твърди, че ищецът има пълен достъп до втория жилищен етаж, мазето и тавана, но никога не е предприемал никакви реални фактически действия за упражняване на правото на ползване. Нежеланието му произтичало от това, че не би допуснал ответника да има достъп до негови вещи. С протоколно определение от 06.04.2021 г. е приет за разглеждане иска с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС по реда на чл. 346 от ГПК. След постановяване на решение № 260040 от 30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 519/2018 г. по описа на РС Велинград е постъпила въззивна жалба. В хода на въззивното производство по ВГД № 638/2023 г. по описа на ПОС, е установено, че ищецът Г. Б. е починал на 15.12.2023 г., като видно от Удостоверение за наследници с изх. № 4028/19.12.2023 г. е оставил като наследници неговата съпруга М. Т. Б. с ЕГН ••••••••••, както и дъщерите му Д. Г. Б. –М. с ЕГН •••••••••• и П. Г. Б. с ЕГН ••••••••••. С определение № 9/08.01.2024 г. Окръжният съд е конституирал наследниците като правоприемници в производството, на мястото на Г. Б.. С протоколно определение от 08.02.2024г. въззивният съд е оставил без движение предявената претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като се посочи начален и краен момент на претенцията, както и нейния размер. В изпълнение на дадените указания на съда адв. Р. с молба от 15.02.2024г. заявява, че претендира обезщетение в размер на 150 лв. на месец, считано от 16.01.2019 г. до 16.02.2021 г. общо сумата от 3750 лв. В хода на образуваното гр.д. №1433/2024г. по описа на РС-Велинград, конституираните наследници на Г. Б. с различни процесуални действия исковият е констатирал, че от ищците се претендира по-голяма сума, както и добавят нов срок и мораторна лихва върху главницата, които в съдебно заседание съдът не е допуснал за разглеждане, поради прието недопустимост на искането. С протоколно определение от 16.05.2025 г. съдът е указал на ищците, че следва да конкретизират точно от сумата от 150 лв. каква част се отнася за поземления имот и каква за втори жилищен етаж, както и всеки от наследниците какви част претендира от общата сума. С молба с вх. № 3576/19.05.2025 г. ищците уточняват следното: претендират общо за всички наследници по 130 лв. месечно за лишаването от правото да ползват частта от втори жилищен етаж, както и общо 20 лв. месечно за частта от дворното място, от която са лишени, или за целият претендиран период – за етажа – 3250 лв., а за дворното място – 500 лв., от които М. Б. претендира 4/6 от вземането, П. Б. и Д. Б. – по 1/6 част от вземането. Исковият съд е приел за установено, че е постановено влязло в сила Решение 267/09.08.2019 г., с което РС Велинград е допуснал извършването на съдебна делба между Г. В. Б., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. •••• и Л. В. Б., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: гр. ••••, на следния недвижим имот: втори жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в УПИ XXIX / двадесет и девети /, пл. №3539, в квартал № 180, по КК на гр. Велинград, одобрен със Заповед № 300-4-41/11.05.202 г. на АГКК, при граници и съседи по скица - от север УПИ XXVII, пл. № 3538, от изток УПИ III, пл. № 3540 , от запад - улица и от юг - УПИ XXVI, пл. № 3542, ведно с 1/2 ид. част от мазето и тавана следните квоти : 1/2 ид.ч. за Г. В. Б. и 1/2 ид.ч. за Л. В. Б.. Допусната е и съдебна делба между Г. В. Б., ЕГН •••••••••• и Л. В. Б., ЕГН: ••••••••••, на следния недвижим имот: ½ идеална част от УПИ XXIX / двадесет и девети / отреден за имот № 3539 от кв. 180 по плана на град Велинград, при граници и съседи - Л. и Г. Б. , Ф. Б., П. П. и улица и съседи по скица - от север УПИ XXVII пл. № 3538 , от изток УПИ III пл. № 3540, от запад - улица и от юг - УПИ XXVI, при следните квоти: 1/2 ид.ч. за Г. В. Б. и 1/2 ид.ч. за Л. В. Б., тоест призната е със стабилизиран съдебен акт, че първоначалните страни по делото са съсобственици при равни идеални части по ½ ид. ч. за всеки един от тях за имотите, предмет на настоящото дело. Съобразено е , че Решението е влязло в сила и е следва да се зачете от съда на основание чл. 297 от ГПК. От приетото по делото удостоверение за наследници се установява, че М. Б. е съпруга на ищеца Г. Б., а П. и Д. Б.и са негови деца. Според исковия съд от разпитания в хода на производството свидетел – П. се установява, че след смъртта на А. Б., сестра на първоначалните страни по делото, ответникът не е допускал никой във втория етаж. Установено е, че А. Б. е починала на 02.11.2017 г. След това ответникът е сменил ключалката, което било констатирано от свидетеля, която искала да вземе от етажа шуба за погребението на сестрата на Г. и Л. Б.и. Знаела и за други случаи, а именно, че Г. питал брат си дали може семейството му да преспива на този етаж, когато идват за празници, на което получил отрицателен отговор. По делото е прието като писмено доказателство нотариална покана от дата 16.01.2019 г., с която Г. Б. кани ответника да му заплаща сумата от 350 лв. месечно за ползването върху частта, негова собственост, от която е лишен, считано седем дни след получаване на поканата. Според исковия съд липсват доказателства, които да установят, че нотариалната покана е връчена на Л. Б., както и датата на която това се е случило, заради което съдът не може да приеме този факт за доказан, които фактически и правни доводи не се споделят от настоящата въззивна инстанция като направени в разрез с установените по делото факти и обстоятелства и с оглед на установеното процесуалното поведение на страните в процеса. По делото е приета съдебно-оценителна експертиза, според която справедливата наемна стойност на имота /етаж и поземлен имот/ възлиза на 350 лв., а за ½ ид. ч., собственост на наследниците на Г. Б. – 175 лв. общо за етажа и земята. Исковият съд е приел още, че е сезиран с иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. Този иск е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване, приложима в отношенията между съсобственици по повод ползването на обща вещ. Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС право на обезщетение. То е средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността, съсобственикът има право на парично обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал формата, а именно - писмена. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Според исковия съд в настоящият случай има отправена писмена нотариална покана, но липсват доказателства за получаването й по съответния ред за връчване на нотариални покани, регламентиран в ГПК. Доказано е връчването й едва в открито съдебно заседание, в което същата е представена като доказателство по делото, по който начин е стигнала и до нейния адресат – ответника по делото . Това се е случило на 02.02.2021 г., в който момент е осъществен фактическият състав на правото на обезщетение. Тези фактически и правни изводи също не се споделят от настоящата въззивната инстанция, като направени при превратно тълкуване на фактите и обстоятелствата установени по делото. Според исковия съд от този момент насетне се дължи обезщетение на съсобствениците, които са били лишени от правото да ползват имота, съобразно правата си. Ищците претендират обезщетение за периода от 16.01.2019 г. /твърдяното връчване на нотариалната покана/ до 16.02.2021 г. /датата на предявяване на претенцията в съда/. Отчетено е, че първото по делото заседание е проведено на 02.02.2021 г., в деня в който е получена поканата за плащане по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Отбелязва се , че с така предявения иск се претендира обезщетение винаги за минал период , а най-късно този иск може да се предяви в първото по делото заседание от втората фаза на съдебната делба, на основание чл. 346 от ГПК. Дори и процесуалното действие претенция по сметки да е било нередовно извършено и да са дадени указания от съда за привеждане в съответствие със закона, същите да са отстранени в дадения срок, на основание чл. 101, ал. 2 от ГПК поправеното действие се смята за редовно от момента на извършването му. Така казано, следва че искът е предявен не на 16.02.2021 г., а на 02.02.2021 г. Това означава, че макар и да се доказа наличието на пречки създавани от ответника да се ползва имота от ищеца, то обезщетение не следва да се присъжда, поради това, че в един и същи ден е започнал и свършил претендирания период. Тези правни изводи на първата инстанция също не се споделят от настоящата въззивната инстанция. Според исковия съд Обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС не може да се претендира за бъдещ период, а само за минал период от време, през който съответно съделителят е лишен от възможността да ползва имота. Недопустимо е да се присъжда претендирано от съсобствениците, обезщетение за бъдеще време, на основание член 31, ал. 2 ЗС, с каквото е бил сезиран съда. В случая не е налице хипотезата на член 344,ал.2 ГПК, а само заявена претенция по член 31,ал.2 ЗС, заявена по реда на член 346 ГПК. Това е така, защото срокът, в който съделителите могат да предявят претенции по сметки помежду си е преклузивен и е недопустимо да се предявяват в делбата свързани с вътрешните отношения между съсобствениците осъдителни искове след изтичането на този срок, както и да се претендират суми за времето след първото заседание във втората фаза на делбеното производство, както е в настоящия случай. Счетено е от исковия съд, че възникване на вземане между съсобствениците след този момент е извън предмета на делото по обективно съединения в делбата осъдителен иск, приет за разглеждане в срока по член 346 ГПК. В този смисъл съдът е приел, претенцията е неоснователна за периода от 16.01.2019 г. до 02.02.2021 г., а тази, касаеща периода от 02.02.2021 г. до 16.02.2021 г. е недопустима /за тези 15 дни се изчисли обезщетение от 80,36 лв. след разделяне на наема от 150 лв. на 28 дни в месец февруари и умножаването му по 15 дни/, поради съображенията, изложени по-горе и препращащи към решение 182/26.01.2017 г. на ВКС, заради което и в тази част производството по делото следва да се прекрати. По отношение неоснователността на претенцията за периода от 16.01.2019 г. до 02.02.2021г. въззивната инстанция не споделя мотивите на първоинстанционния съд По отношение на постъпилото искане с вх. № 4987/09.07.2025 г. от адв. А. С. У. – АК Пазарджик, с което иска да се измени Решение № 206/03.07.2025 г. по гр. д. № 1433/2024 г. по описа на РС Велинград. е прието от исковия съд, че е сезиран с молба за изменение на решението в частта за разноските, която е подадена от надлежна страна в процеса, в предвидения от закона срок и се отнася до подлежащ на изменение акт на съда по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК в посочената по-горе част, но че въпреки това е недопустима защото възможността да се иска изменение на определението в частта за разноските принадлежи на всяка една от страните в процеса, независимо дали в нейна полза има присъдени разноски или същата е осъдена да заплати такива в полза на противната страна. И че в случая съдът е приел, се е произнесъл в оспорваната част, а молителят в настоящото производство не е представил списък с разноските по делото, което е изискване за допустимост на настоящото производство. Посочил е, че съгласно чл. 80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските, най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. В конкретния случай адв. У. не е представил списък по чл. 80 ГПК. Претендира в писмени процесуални действия и в съдебно заседание адвокатско възнаграждение. Други разноски не са сторени от страната на ответника. Позовава се на т. 2 от ТР № 6/2013 г., постановено по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС че страната следва да представи списък по чл. 80 ГПК, дори когато е направила само един разход в производството, за който е представено доказателство. Като съдът е намерил , че в случая не е представен отделен списък с разноски, или инкорпориран такъв в друг писмен документ и че никъде молителят не е направил волеизявление, че претенцията следва да се счита за списък по смисъла на чл. 80 ГПК В този смисъл съдът е приел, че искането е недопустимо. Доводите и съображения изложени в производството по чл.248 от ГПК от исковия съд не се споделят от въззивната инстанция поради неправилно тълкуване и прилагане на закона и постановките на цитираното ТР. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма и при наличие на правен интерес за ищците да установят, че поради факта , че другият съсобственик не ги допуска , не им осигурява достъп за ползване до съсобствения имот в който последните имат собственически права и им пречи реално да ги упражнява като им осигури достъп, заради което да искат присъждане на обезщетение от това недопускане. По същество исковата претенция по чл.31 ал.2 от ЗС е изцяло основателна за претендирания период от преди предявяването на иска - 16.01.2019г.-02.02.2021г. и недопустима за периода след подаването на иска. В тази връзка въззивната инстанция не споделя мотивите на Велинградски районен съд изложени към обжалваното решение Основният елемент от фактическия състав на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗЗД /закона за задълженията и договорите/ е съсобственикът който претендира присъждане на обезщетение за това че е лишен от правото си да използва имота като негов съсобственик наред с ответника-съсобственик възпрепятстващ упражняването на това му право на собственост е , пречещият съсобственик да бъде уведомен по надлежния ред с нарочна писмена покана ,изпратена му от лишения от ползите съсобственик , с която същият се уведомява , да осигури незабавно и занапред достъп на имота на лишения от това съсобственик като при неизпълнение от него ще се претендира обезщетение за ползите от които е лишен съсобственика неползващ имота според правата си. Установяването на изпращането от лишения от ползите съсобственик и получаването на такава покана от съсобственика който не осигурява достъп до имота на лишения от ползите съсобственик , следва да бъде установено само при оспорване от насрещната страна и при условията на пълно и главно доказване проведено по реда на чл.154 ал.1 от ГПК като доказателствената тежест е изцяло за ищеца неползвайки съсобствения имот . В хипотеза когато насрещната страна /адресатът на нотариалната покана/ признае, че е получила такава писмена покана от ищеца, или заяви че не я оспорва и че въпреки нея не е осигурил достъп на ищеца до имота , това признание на неизгоден за него факт с правно значение следва да се зачете от съда като реално осъществил се и доказано по реда на ГПК.В хипотеза като ответникът оспорва получаването на такава покана както и факта, че ищецът никога не го е канил писмено или устно да му осигури достъп и последният да не му и осигури такъв, в тежест на ищеца претендиращ обезщетение е да установи този факт с правно значение с всички възможни и допустими по ГПК доказателства, защото от посочения документ извлича изгодни за себе си правни последици. В случая в първото по делото открито съдебно заседание след допускането на делбата, в производството по сметки по чл.346 от ГПК, проведено на 02.02.2021г. г. /гр.д.№519 /2018г./ ищецът Г. В. Б. чрез пълномощника си е депозирал по делото нарочна нотариална покана рег. №176, от дата 16.01.2019г. адресирана до ответника Л. В. Б. и със съдържание имащо характер на писмена покана по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС -изложени обстоятелства че двамата са съсобственици при равни квоти от по ½ ид.ч. за всеки един от тях от УПИ-XXIX-отреден за имот №3539 от кв.180 по плана на гр.Велинград, както и на втори жилищен етаж от двуетажна масивна къща, построена в този УПИ ,ведно с ½ ид.ч. от мазето и тавана и ½ ид.от общите части на двуетажната масивна къща. Изрично е посочено от съсобственика отправящ нотариалната покана, че той не може да ползва този недвижим имот по вина на другия съсобственик Л. Б. който е заключил имота и е ограничил достъпът му до него; че той, Г. Б. няма ключ от входната врата, няма възможност да ползва имота поради което отправя покана до Л. Б. незабавно да му предаде ключа от този етаж, ключа от входната врата на къщата и за двора, което да бъде извършено в едноседмичен срок от получаването на поканата. В частният документ е отразено още, че при неосигурен достъп до имота, адресатът на нотариалната поканасъсобственика Л. Б. следва да му заплаща месечен наем в размер на 350лв считано от получаване на поканата, ,представляващо обезщетение за това, че само Л. Б. ползва общата вещ и че Г. Б. е лишен от ползите на вещта. Наемът се претендира като обезщетение до окончателното уреждане на съсобствеността между страните. Съдържанието на нотариалната писмена покана отговаря и покрива напълно изискването на закона за покана по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС. В това заседание пълномощникът на ищеца изрично е заявил, че поканата е връчена на ответника на 16.01.2019г. защото от тази дата се претендира месечния наем като обезщетение. Насрещната страна изобщо не е възразила или оспорила по така изложените факти и обстоятелства по претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС и не е оспорила изрично съдържанието на документа както и деня на връчването му на адресата Л. Б.- 16.01.2019г., нито е поискала откриване на производството по чл.193 от ГПК за оспорване истинността на документа. С втора последваща молба вх. №260649 от 04.02.2021г. /л.162/ ищецът Г. Б. уточнява претенцията си по чл.31 ал.2 от ЗС и началния момент от който с претендира и който съответства и на чл.31 ал.2 от ЗС- обезщетение от 350лв, считано от получаването на поканата от ответника-16.01.2019г. съвпадащ с деня на нотариалната й заверка . На 08.02.2021г. е постъпила по делото молба от ответника Л. Б. по претенциите по сметки, с вх.№260696 в която няма заявено каквото и да било оспорване на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС-както по отношение съдържанието и истинността на документа, така и по твърдението на ищеца че му е връчено на 16.01.2019г и по тази причина претендираното обезщетение да се изчислява от тази дата, а не от някоя друга дата. В следващо открито съдебно заседание проведено на 16.02.2021г./л.174/ тези документи са приобщени към доказателствения материал и отново няма въведени каквито и да било възражения от ответника Л. Б. относно редовността на поканата за осигуряване на достъп до съсобствените имоти нито по твърдението, че същата е връчена на ответника на посочената в нея дата-16.01.2019т. С молба /л.181-л.189- вх.№261016 от 22.02.2021г./ Г. Босев уведомява съда по претенцията си по сметките за подобрения, за ремонтни дейности увеличената стойност на общата вещ , като в т.13 продължава да поддържа и претенцията си по чл.31 ал.2 от ЗС в първоначалния си непроменен вид, като началната дата от която се претендира обезщетението- датата на връчване на поканата 16.01.2019г, като периодът е уточнен с начална дата-16.01.2019- датата на връчване на поканата . Крайният момент на исканото обезщетение не е фиксиран В молба /за допълнителна конкретизация от ответника Л. Б./, вх. №261094 от 24.02.2021г., отново няма направено оспорване на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС от гледна точка момента на получаването на документа /нотариалната покана/ от адресата на твърдяната от ищеца дата и от която се претендира обезщетението-датата на получаване на поканата- 16.01.2019г. В следващото открито съдебно заседание -16.03.2021г., от пълномощника на ответника е заявено единствено, че претенцията по т.13-за обезщетението по чл.31 ал.2 от ЗС е недопустима, а по същество неоснователна, без заявена някаква правна и фактическа обосновка и конкретика./ л.198 протокол от о.с.з. от 16.03.2021г Направено е единствено възражение за погасяване на претенциите по сметки по давност без яснота дали и в тази група попада и претендираното обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС. Едва на 23.03.2021г. е постъпила молба вх.№261713 от ответника чрез пълномощника му адв.А. У. от АК-Пазарджик в която за първи път и без да му е дадена такава процесуална възможност /указанията на съда са да изрази становище само по доказателствените искания , а не по предмета на претенциите по сметки , взима отношение в частност по чл.31 ал.2 от ЗС, защото е настъпила преклузия за оспорване по отношение твърдяната дата на връчване на документа , истинността и автентичността на писмената покана , и че действието на поканата вече е стабилизирано-чл.133 от ГПК /. В тази молба или след повече от един месец и 23дни ,при положение че срокът за отговор по тази претенция и по-конкретно по твърдените факти от ищеца, че покана е връчена на адресата на 16.01.2019г. и от тази дата се претендира обезщетение доколкото последният не е осигурил достъп до съсобствения имот на ищеца -съсобственик, за първи път се прави възражение по допустимостта на иска, и за неговата основателност като не се поставя под съмнение нито се въвежда възражение ,че процесната нотариална покана реално не е получавана от адресата, нито на 16.01.2019г. нито на по-късна дата, освен в откритото съдебно заседание когато е представена за първи път от ищеца /02.02.2021г./ като основание претенцията да е неоснователна. Знание за наличието и получаването на такава покана от ответника още на 16.01.2019г. за ответника Л. Б. косвено се извлича и от твърдението му, че Г. Б. не е заявявал желание да ползва етажа по предназначение за живеене и че това може да се осъществи само при съвместно ползване, което е признание за водени разговори между двамата и знание на Л. Б., че изначално Г. Б. иска да ползва жилищния етаж, да има достъп до него , като е без значение дали фактически ще се възползва или ще го отдаде под наем /примерно на трето лице/ , тоест същественото е Г. Б. да му осигури достъп, а дали Л. ще се ползва е друг въпрос и в зависимост от неговото решение зависи и отговорността на адресата на нотариалната покана. И в тази молба ответникът изрично не оспорва, че процесната нотариална покана е била връчена на 16.01.2019г , че ответникът има знание за отправена такава покана от другия съсобственик както и знание какви биха били правните последици ако не изпълни задължението си по закон и с оглед искането от съсобственика лишен от ползите от съсобствения имот. В следващото открито съдебно заседание този въпрос не е бил повдигнат от ответника по иска и след като съдът е приел за съвместно разглеждане претенциите на двамата съсобственици по сметки / протокол о.с.з. на 06.04.2021г.-л.206/ За първи път въпросът за редовността нотариалната покана по чл.31 ал.2 от ЗС в смисъл че такава покана не е връчвана на ответника , още повече на дата 16.01.2019г. така както изначално твърди ищеца в производството , се поставя една в писмената защита на ответника подробно се развиват тези доводи които въззивната инстанция намира за преклудирани/л.244/, като страната е пропуснала възможността своевременно да заяви възраженията си, поради което този факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване поради липса на изрично оспорване до приключване както на срока за отговор така и на устните състезания в производството пред първата инстанция. С писмена молба вх.№1596 от 15.02.2024г. е уточнен периода за който се претендира обезщетението- 16.01.2019г-изпращаето и получаването на поканата до 16.02.2021г. /л.63 в.гр.д..№638/2023г. на ОС-Пазарджик, като претенцията е предявена пред съда на дата 02.02.2021г. /л. 157 гр.д. №519/2018г. на РС-Пазарджик, уточнена на 16.02.2021г. в съдебно заседание по молба л.174 при претендирано обезщетение от 150лв месечно /окончателно по гр.д.№ .№1433/2024г. л.45/- общо 150 лв от които 130лв за етажа и 20лв за поземления имот или за периода от 25 месеца 3250лв + 500лв за дворното място =3750лв Съгласно Протокол от 06.04.2021г.-/л.206/- приета е от първоинстанционния съд за разглеждане претенцията така както е заявена, /без мораторна лихва/ и са дадени указания по доказването на главниците. По повод поредното оставяне на заявената искова претенция по чл.31 ал.2 от ЗС без движение /протоколно определение №74 от 08.02.2024г. по в.гр.д.№638/2023г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, , същата е уточнена в смисъл че се претендира обезщетение в размер на 150лв месечно , считано от 16.01.2019г.- датата на връчване на нотариалната покана на адресата Л. Б. и до 16.02.2021г. -датата на предявяване на претенцията в съда или общо 3750лв Реалното отправяне и получаване на покана или признание за получаването й от съсобственика, възпрепятстващ ползването на съсобствения имот от другия съсобственик, който е отправил поканата преследва два правни ефекта- с факта на получаването й адресатът има право на избор- да осигури реален достъп на съсобственика до имота от който е лишен да го ползва до размера на правата му за което последният несъмнено следва да уведоми писмено лишения от право на ползване съсобственик или да откаже да го допусне, като във втория случай ответникът изпада в забава от момента на получаването на нотариалната покана и от този момент започва да дължи обезщетение за ползите от които е лишил неползващия имота съсобственик. Надлежното връчване на поканата на адресата/ответника едноличен ползвател на съсобствения имот/ поставя последния в забава и от датата на връчване настъпва изискуемостта на обезщетението като същото започва да се начислява от момента на получаване на поканата и отказа на адресата да удовлетвори искането за предоставяне на достъп на другия съсобственик до имота. Без връчена писмена покана адресатът не изпада в забава, той не дължи обезщетение и за него не е възникнало и задължение да осигури достъп до съсобствения имот на лицето имащо право за го използва като съсобственик . След като се претендира обезщетение с начална дата 16.01.2019г. това означава, че на посочената дата най-късно следва да е била връчена и поканата за осигуряване на достъп респективно при отказ да постави началото на начисляване на обезщетението по чл.31. ал.2 от ЗС. В случая и въпреки преклудираното оспорване на ответника, че той не е получил такава нотариална покана, обратно доказване не е било проведено в заседанието в което се предявява осъдителния иск за претендирано обезщетение за минало време , нито в следващото съдебно заседание и до приключване на устните състезания. Оспорването истинността на поканата и момента на връчването й на ответника изрично не е заявено, нито явно, нито несъмнено, и в тази връзка исковият съд не е давал указания на ищеца да установи момента на връчването на поканата на ответника възпрепятствал използването на съсобствен имот от ищеца-л.154-л.157-159 от гр.д.№ 519/2018г. по описа на РС-Велинград, съдебен протокол от открито съдебно заседание 02.02-2021г. , в което заседание частният документ е представен за първи път по делото като е пояснено изрично от пълномощника на ищеца , че въз основа на нотариалната покана се претендира обезщетение че ищецът като съсобственик е лишен от възможността да използва съсобствен недвижим имот, като нотариалната покана е от 16.01.2019г. и тогава е връчена на адресата и от тогава /от тази дата/ се претендира обезщетението., защото заявено оспорване на тези факта няма. Автентичността и истинността на документа /нотариалната покана/, както и съдържанието му ,включително и твърдения от ищеца момент на връчването на поканата не са оспорени от ответника нито са изложени контра аргументи на твърдяното от ищеца нито са ангажирани доказателства. На проведеното съдебно заседание при депозирането на документа е присъствал лично ответника Л. Б. както и пълномощника му, не е открито по тяхно искане производство за оспорване на истинността му, нито е въведен довод, че такъв документ изобщо не е връчван и получаван от адресата на поканата, тоест този факт с правно значение мълчаливо е признат от ответника за валидно осъществил се и безспорен при липса на заявено изрично оспорване /наличието на изготвена и отправена покана от ищеца и връчването на поканата на отв. Л. Б. на 16.01.2019г./, затова на ищеца не са и давани от съда указания за сочене на доказателства. С допълнителна молба ищецът е уточнил размера на претенцията си по чл.31 ал.2 от ЗС /вх.№260649 от 04.02.202г. -л.162/, при непроменена начална дата от която се претендира обезщетението-16.01.2019г. ,като уточнителната молба е приета по делото в открито съдебно заседание на 16.02.2021г. без каквито и да било заявени възражения или оспорвания от страна на ответника. До приключване на устните състезания по делото 08.06.2021г. няма заявено оспорване на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС. Въпреки ,че постановеното първоинстанционно решение и по този иск / решение №260040 от 30.12.2022г. / е прогласено за нищожно, няма промяна във фактите и обстоятелствата и настъпилите преклузии за спора по претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС - същата никога не е била оспорвана от ответника по същество в срока за отговор, никога не е бил оспорван факта, че нотариалната покана е изпратена и е получена от ответника на 16.01.2019г., и че същият не е осигурил достъп на ищеца до имота - все процесуални въпроси, които не може да не бъдат зачетени в приключилото първоинстанционно производство при първоначалното разглеждане на спора като уточняващите от ответника факти и обстоятелства са други , те касаят периода през който е налице пречене от ответника и лишаване от ползване на ищеца, с крайна и начална дата както и размера , но не и факта на получаването на поканата от ответника -изрично неоспорен факт, защото ако същите са били изрично оспорени, е следвало да бъдат дадени указания от съда за доказването им, при което ангажираните в тази връзка от ищеца доказателства биха били допустими , необходими и относими, тоест в случая заявеното от ответника едва с писмената защита при приключили устни състезания на производството, оспорване на факта на изпращане и получаване на нотариалната покана е преклудирано, и новият състав на районния съд не следва да разглежда вече преклудирани по смисъла на чл.131, чл.144 и чл.147 от ГПК възражения на ответника по иска , съгласно чл.64 ал.1 от ГПК. Нищожността на решението не елиминира валидно извършени до момента процесуални действия по допускането и събирането на относими към предмета на спора доказателства и до степен, че същите да бъдат валидно повторени, ако са извършени порочно. Няма и такива указания на въззивната инстанция прогласила нищожността на решение №260040 от 30.12.2022г. по гр.д.№519/2018г. по описа на РС-Велинград по отношение на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС и да е върнала делото на първата инстанция за ново разглеждане от етап размяна на книжата по претенцията с преклузиите по чл.131 от ГПК./ решение №111 от 29.03.2024г. по в.гр.д. №638/2023г. на ОС-Пазарджик/ . Установява се от доказателствата по делото и от разпита на свидетелката Н. Б. П. на 76г. възраст ,без родство със страните, съсед на имота и очевидец на фактическите отношения между страните която е категорична, че непосредствено след смъртта на А. В.а Б., сестра на Г. и на Л. Б.и и обитавала до смъртта си процесния втори жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда настъпила през 2017г. /02.11.2017г./, братът Л. Б. е сменил вратата и е възпрепятствал изцяло и занапред достъпа на брат си Г. Б. до целия съсобствен имот – застроена и незастроена част, като е отказал да допусне брат си и семейството му в имота дори и по време на идването им за празници като Великден и Коледа. Доказателства които да разколебават тази свидетелски показания не са ангажирани от насрещната страна поради което съдът ги кредитира като обективни и незаинтересовани и дадени от лице под страх от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване. От изслушаната по делото съдебно-оценъчна експертиза, заключението по която изготвено от вещото лице Борислав Здравков Генов, вх.№4012 от 04.06.2025г., се установява, че средният месечен пазарен наем за претендираната 1/2 ид. част от целия имот е равна на сумата от 175лв или размера на дължимото обезщетение за ползването на имота за 25месеца или за периода от 16.01.2019г. до 16.02.2021г. е от 4375лв. Според уточнението с молба вх.№ 3576 от 19.05.2025г.- претенцията на ищеца/респективно наследниците му / е за периода от 16.01.2019г. до 16.02.2021г. при общ размер на обезщетението за претендираната идеална част този имот от 150лв месечно или за 25месеца общо 3750лв , от които за жилищния етаж 3250лв и още 500лв за дворното място., като са посочени и идеалните части на всеки един от тримата конституирани в хода на производството наследници на починалия ищец, което въззивната инстанция намира за ненужно, доколкото същите не са предявили иска на собствено основание, а встъпват в процеса и са конституирани като наследници на починалия в хода на производството ищец, поради което в този случай претенцията следва да се присъди общо за всички наследници на наследодателя ищец. След допълнително направени от съда изчисления, за периода 16.01.2019г до 02.02.2021г.-датата на предявяване на искането по сметки за присъждане на обезщетение по чл.31 ал.2 от ГПК размерът на обезщетението е в размер на 3669.64лв/ нямо искане на поправка на ОФГ при изчисляване на размера/, който в същност е от 3699лв, но тъй като няма такова искане въззивната инстанция не може да се произнесе за констатираната разлика за която няма постановен нарочен диспозитив в акта постановен от РС- Велинград . В такъв размер /3669.64лв/ следва да бъде уважена претенцията по изложените по-горе съображения, като доказана по основание и по размер от събраните доказателства посочени в изложението и обсъдени от въззивния съд. Решението е правилно и законосъобразно в частта с която е оставена без разглеждане претенцията за обезщетение за период следващ подаването на иска за присъждане на обезщетение считано от 02.02.2021г. до 16.02.2021г. Исковите претенции по чл.31 ал.2 от ЗС имат своя специфика и тя е ,че същите могат да се претендират само за период предхождащ исковото производство за присъждане на обезщетението. Претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС е заявена пред съда на 02.02.2021г. поради което до тази дата е допустима и основателна в посочения размер. За последващ период от време следва да се води отделно следващо исково производство да присъждането й. Между другото в тази част решението е потвърдено с въззивен съдебен акт- определение №818 от 13.11.2025г. по в.ч.гр.д.№880/2025г. на ОС-Пазарджик. Въззивната инстанция не споделя за основателен нито един от доводите изложени в отговора на въззивната жалба По въпроса за връчването на нотариалната покана въззивната инстанция е изложила подробни правни и фактически аргументи и препраща към тях в изложението. Началния срок за претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС в делбеното производство е ясен- момента на отправяне и получаване на поканата с поискано обезщетение във фазата по сметките между съделителите съсобственици. Крайният момент на присъждане на обезщетението е до предявяване на иска за присъждане на обезщетение за минало време, освен като давността е изтекла. В случая погасителната давност не е изтекла предвид краткия срок за който се претендира обезщетение по чл.31 ал.1 от ЗС- начало 16.01.2019г.- край 02.02.2021г.-втора фаза на делбата -гр.д.№5 19/2018г. Искането за последващ период включващ висящото производство е недопустимо както правилно се е произнесъл и първоинстанционния съд Нищожността на съдебното решение не води до автоматично елиминиране на всички извършени предхождащи процесуални действия ако същите са извършени валидно и в съответствие с процесуалния закон, поради което в случая и предвид липсата на указания от въззивния съд прогласил нищожността на първото първоинстанционно решение в частта за иска по ч.31 ал.2 от ЗС , то делото се връща на етап постановяване на ново решение без събиране на нови доказателства, освен по указание за въззивния съд и за установяване на фактите и обстоятелствата които са указани от инстанцията прогласяваща съдебния акт за нищожен. Предмет на настоящата въззивна проверка не е за исков период за обезщетение за период след предявяване на иска / 02.02.2021г. /, респективно след 16.02.2021г. и до 22.07.2024г. доколкото по такава претенция исковият съд не се е произнесъл и тя не е била надлежно въведена като предмет на спора. По частната жалба против определението за разноски. Жалбата е допустима и основателна. Неправилно първоинстанционният съд е оставил без разглеждане искането за разноски на пълномощника на ищеца в производството пред първата инстанция доколкото съгласно съдебната практики и цитираното ТР , съдът дължи първоначално произнасяне по искането за разноски без да е необходимо да бъде предоставен списък на разноските по чл.80 от ГПК, като в този случай рискът е за страната която не е представила списък, доколкото ако съдът по една или друга причина пропусне да включи в разходите и присъди някое перо, за страната която не е представила списък на разноски липсва правен интерес да иска след това изменение на решението в частта относно вече присъдените от съда разноски и тогава искането й се явява процесуално недопустимо. „В случая от мотивите на първоинстанционния съд и от данните по делото се налага извода, че РС-Велинград с постановеното си решение №206 от 03.07.2025г. изобщо не се е произнесъл с диспозитив относно разноските претендирани от ответника при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. Следователно в срока по чл.248 от ГПК и при поискано такова присъждане съдът дължи произнасяне по същество. В случая съдът е оставил неправилно молбата за допълнение на решението в частта за разноските претендирани от ответника без разглеждане, вместо да я разгледа по същество. Затова определението ще следва да сe отмени и делото се върне на РС-Велинград за произнасяне по искането като се съобрази и изхода на спора и пред настоящата въззивна инстанция. При този изход на делото в полза на ищеца в производството ще следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 673.89евро, формирани от 600евро заплатени като адвокатски хонорар и 73.89евро заплатени като държавна такса по обжалването. Разноски за насрещната страна -Л. Б. не се следват тъй като исковата претенция се уважава изцяло, а разноски по частната въззивна жалба ако има такива следва да се присъдят от първоинстанционния съд с оглед крайния изход на спора по чл.248 от ГПК. В обжалваната прекратена производство част на първоинстанционното решение, въззивната инстанция е присъдила разноски в полза на страната Л. Б. -жалбоподател /виж определение рег.№818 от 13.11.2025г./ поради което такива не му се следват за настоящото производство. За първата инстанция в полза на ищците ще следва да се присъдят разноски в размер на 5150лв /2633.15евро/ общо за всички инстанции , с изключение на последната /настоящата въззивна такава за която се присъждат отделно разноски/, по списък по чл.80 от ГПК представен в производството по гр.д.№1433/2024г. на РС-Велинград-л.58/. Водим от горното Пазарджишкият окръжен съд