Решение № 4453 от 20.6.2017 г. на Софийски градски съд по дело № 13984/2016 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 26.10.2015г. на СРС, І ГО, 118 състав по гр.д.№ 32775 /2013 г. е отхвърлен като неоснователен предявения от Агенция по заетостта срещу, , Ф.Б. ” ООД иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.124 ГПК за признаване за установено, че, , Ф.Б. ” ООД дължи на Агенция по заетостта сумата от 2137, 75 лв., представляваща неустойка по чл.7.2 от Договор по чл.55а от Закона за насърчаване на заетостта от 18.07.2011г., ведно със законна лихва за периода от 28.09.2012г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 45625 /2012 г. по описа на СРС, І ГО, 118 състав. Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца Агенция по заетостта, в която са изложени оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност. Въззивникът твърди, че ответникът, , Ф.Б. ” ООД не е изпълнил задълженията си по т.4.1 от сключения между страните договор от 18.07.2011г., като е отказал да наеме на работа едно от трите безработни лица над 50-годишна възраст, насочени с насочващи писма от ДБТ-Люлин при условията на т.6.1 от договора. Поддържа, че неизпълнението на това задължение е основание за заплащане на неустойка по смисъла на т.7.2 от договора. С оглед така заявените доводи моли съда да отмени обжалваното решение ида уважи предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД. Въззиваемата страна, , Ф.Б. ” ООД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът следва да разгледа доводите във връзка с неговата правилност. Предмет на договора от 18.07.2011г., сключен между страните, съответно като възложител и работодател, е предоставяне от възложителя на работодателя на средства от държавния бюджет за всяко разкрито работно място за наемане на работа по трудово правоотношение за срок не по-малък от 12 месеца на насочено от ищеца безработно лице над 50-годишна възраст, при условията на чл.55а ЗНЗ. Ответникът, , Ф.Б. ” ООД като работодател е поел задължение на разкритите работни места да осигурява заетост на безработни лица над 50-годишна възраст, за срок не по-малък от 12 месеца ( съгласно и изричната уговорка в т. 4.1 от договора), което включва и задължението да наема по трудов договор последователно повече от едно, насочени от възложителя лица, отговарящи на посочените критерии (т.4.5). При неизпълнение на задълженията по т. 4.1 договорът се прекратява по отношение на съответното работно място и работодателят дължи неустойка в размер на цялата получена сума по т. 1 за съответното работно място, ведно със законната лихва върху нея, при две изключения по т.5 (обявяване в несъстоятелност и обективна невъзможност на бюрото по труда да насочи друго подходящо безработно лице лице (т.7.2). Не е спорно между страните, че получената сума за работното място, за което ответникът е сключил трудов договор с лице, посочено от бюрото по труда въз основа на горепосочения договор, възлиза на 2001, 43 лв. – за периода м.юли 2011г.– месец януари 2012г. От събраните по делото доказателства се установява, че от Бюрото по труда са насочени три безработни лица след прекратяване на трудовото правоотношение, за което ответникът е получил плащане по договора, като първите две лица са отказали да заемат работното място при ответника, а с третото лице Е.К.не е сключен трудов договор поради отказ от страна на работодателя. Неоснователен е поддържания от въззиваемия – ответник довод, че договорът е прекратен на основание чл. 83 ЗЗД от въззивника, тъй като в продължени на два дни изпратил трима безработни, след което от негова страна нямало никакви предложения. Неоснователно и недоказано е възражението, че отказът за сключване на третия договор с Е.Ц.К.е направен от неупълномощено лице. Отговорът на насочващото писмо за заемане на работно място не е оспорен в качеството му на писмен документ и върху него фигурира печат на дружеството Ф.Б. ООД. Отделно от това, поддържането на подобна защитна теза в процеса е без значение за крайния извод, тъй като ответникът не твърди и доказва, да е осигурил реално заемане на работно място на насоченото лице Елка Костадинова, за да се освободи от собствената си отговорност. Спорният въпрос между страните по делото е дали е виновно неизпълнение на задължението на ответника по т.4.1 от договора, което да обоснове ангажиране на договорната му отговорност при условията на неустоечната клауза на т.7.2 от договора. Основен принцип в българското облигационно право, както е посочено в задължителните постановки на ППВС № 3/73г., е изпълнение на поетото по договора задължение и постигане на целите, които страните са преследвали със сключването му. В този смисъл предмет на договорното правоотношение е определен резултат, към който е насочено поведението на длъжника. В настоящия случай съдържанието на сключения между страните договор ясно и недвусмислено сочи, че целта на договора се свежда до разкриване на работни места и осигуряване на трудова заетост на безработни лица над 50-годишна възраст за определен период от време. С оглед постигането на тази цел, от момента на сключване на договора, за ответника възниква задължение да наема на работа по трудово правоотношение насочени от ищеца безработни лица, като това задължение формира дължимата от него престация, в какъвто смисъл е и чл. 4.1 от договора. Естеството на поетото от ответника договорно задължение предполага увреждане на интереса на кредитора в случай на неизпълнение, поради което страните изчерпателно и лимитативно са посочили и изброили обстоятелствата, при които работодателят може да не изпълни основното си задължение по договора да осигурява заетост на безработни лица на разкрити от него работни места за периода на действие на договора: при обявяване в несъстоятелност и при обективна невъзможност на бюрото по труда в срок от един месец от освобождаване на работното място да насочи друго подходящо безработно лице. Изрично установените в договора хипотези, при които ответникът придобива право да откаже да изпълни задължението си по договора, дават основание да се приеме, че това право е релевантно само при обективното наличие на договорените от страните предпоставки в чл.5 от договора, каквито в случая не са налице. Съществените елементи на договора и неговия специфичен характер и предназначение изключват възможността волята на ищеца да бъде уговаряне на основното задължение на ответника като хипотетично и възможно неизпълнимо, в зависимост от субективното отношение на кредитора. Тълкуването на уговорките на страните по договора, обективирани в чл.4.1, чл.5 и чл.7.2 от договора, в тяхната връзка и обусловеност и с оглед целта на договора, налага извода, че основание за разваляне на договора по смисъла на чл.7.2, съответно за пораждане на неустоечно вземане, възниква при неизпълнение на задължението на ответника да осигури трудова заетост на насочени от ищеца безработни лица по условията на чл.55а ЗНЗ, което неизпълнение уврежда интереса на кредитора от постигане целите на договора. Фактическите състави, при които в полза на ответника възниква право да откаже да изпълни задължението си по чл.4.1 от договора, са предмет на уговаряне между страните в чл.5 от договора, и единствено те са правно значими за релевиран от ответника отказ да осъществи дължимата по договора престация. В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът е отказал да наеме на освободеното работно място търсещо работа безработно лице, насочено от ищеца, и по този начин не е осигурил заетост на това лице в срока на действие на договора. С това свое поведение същият не е изпълнил основното си задължение по договора с насрещната страна, поради което е неизправна страна и дължи уговорената неустойка при прекратяване на договора поради неизпълнение на задължението по т.4.1 от договора (чл. 92, ал. 1 ЗЗД ). С оглед несъвпадението на изводите на двете инстанции, обжалваното решение подлежи на отмяна, като вместо това се постанови друго, с което исковете се уважат. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят и разноските по делото, както следва: 142, 75 лв.-разноски за исковото производство пред СРС, сумата 142, 75 лв.-разноски за въззивното производство /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/, както и сумата 142. 75 лв. – разноски за заповедното производство. Така мотивиран, Софийски градски съд