Решение № 6398 от 21.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13331/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20060844/07.10.2022 г. по гр. д. № 3445/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 41 състав, ответникът Българска академия на науките, ЕИК 000662018, е осъден да заплати на ищцата М. А. М., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 2 640, 48 лева – заплатена от ищцата и получена от ответника при начална липса на основание наемна цена за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС сумата от 500, 00 лева – обезщетение за неимуществени вреди от увеличаване на наемната цена по договор за наем № ДНФЛ- 2/10.01.2018 г. за периода 01.07.2019 г. – 01.07.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Българска академия на науките е осъден да заплати на ищцата М. А. М. сумата от 1 166, 00 лева – разноски за производството пред СРС.

Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Българска академия на науките /БАН/, чрез старши юрисконсулт Ц.А.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Развиват се доводи, че при неговото постановяване решаващият районен съд не е съобразил приложимата подзаконова нормативна уредба, касаеща увеличението на наемната цена на процесното ведомствено жилище и конкретно чл. 36 от Правилника за прилагане на ЗДС /ППЗДС/. Счита, че в разглеждания случай са били спазени императивните повели на чл. 33 и 34 ППЗДС, но съдът е следвало да приложи корективно тълкуване на разпоредбата на чл. 34, ал. 2 ППЗДС, с която се имало предвид, че когато жилището е с показатели, различни от посочените в ал. 1 от чл. 34, размерът на основната наемна цена се определя съгласно Приложение № 1. В тази насока акцентира и върху предвиденото в текста на чл. 23 ППЗДС, че критериите за определяне и степенуване на жилищните нужди на лицата по чл. 22 и критериите за увеличаване или намаляване на наемната цена се определят с правила, утвърдени от ръководителя на съответното ведомство. Поддържа, че незаконосъобразно СРС се е позовал на приетата от експертното заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/ стойност на наемната цена за процесния период, изчислена по реда на ППЗДС, без да обсъжда по-подробно разписания в подзаконовия акт механизъм за изчисляването. Счита за незаконосъобразен извода на съда, че е налице ограничение за общия срок на наемното правоотношение по отношение на имотите – публична държавна собственост, но не и за ведомствените жилища – частна държавна собственост. В тази насока твърди, че договорът за наем с ищцата изначално е бил сключен като срочен, като срокът му е бил извънредно продължен с допълнително споразумение до 2020 г. Срочността на наемното правоотношение между страните била обусловена не само от характера на сключения договор за наем и допълнителното споразумение към него, но и от регулиращата ги правна уредба и принципната недопустимост имот частна държавна собственост да бъде предмет на безсрочен договор. В тази връзка сочи за фактически необосновано и в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗДС приетото от СРС, че процесният апартамент представлява публична, а не частна държавна собственост. Твърди, че при неправилен анализ на доказателствата по делото районният съд е достигнал до погрешен извод за основателност на претенцията за неимуществени вреди. Счита за недоказана по делото причинната връзка между твърдените от ищцата болки и страдания и участието на ответника в тези промени в психичното и емоционалното състояние. Изтъква обстоятелството, че Българската академия на науките е юридическо лице по смисъла на чл. 1, ал. 3 ЗБАН и чл. 1, ал. 5 от Устава на БАН и като такова не притежава лична дееспособност, респ. фактически и юридически невъзможно е лично да извършва действие/бездействие, с което да засегне психическото състояние на ищцата. Допълнително сочи, че погрешно в случая е прието възникване на неимуществени вреди за ищцата като резултат от увеличението на наемната цена – реквизит, подлеждащ на свободно договаряне съобразно чл. 9 ЗЗД, който в разглежданата хипотеза е бил изменен по обща воля на страните, а не както се мотивира от съда – едностранно от ответника – наемодател. Поддържа, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало, СРС е счел, че е сезиран с твърдения за осъществена от БАН държавна принуда при изменение на цената като реквизит на сключения договор за наем, при липса на заявени подобни претенции в исковата молба. При тези доводи обосновава недопустимост на решението в частта, в която е признато за установено наличието на принуда. Счита, че необосновано завишено съдът е кредитирал изслушаните по делото свидетелски показания, като не е отчел обстоятелството, че свидетелите са лица от приятелски кръг на М. М., които принципно не притежават специални знания относно здравословното състояние на последната. Сочи недоказаност на претенцията за неимуществени вреди, а в условията на евентуалност се релевира възражение за съпричиняване на вредите от страна на въззиваемата посредством приеманите от нея медикаменти без лекарско предписание, както и възражение за прекомерност на претендираното обезщетение. При тези съображения се моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата М. А. М., чрез адвокат В. П.. Поддържа се неоснователност на заявените с жалбата доводи за неправилност на обжалваното решение и се моли за неговото потвърждаване.

В проведеното на 24.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът Българска академия на науките, редовно призован, представлява се от юрисконсулт Ц.А. и юрисконсулт М.Г.. Процесуалните представители заявяват, че поддържат въззивната жалба, нямат нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и молят за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявените искове в тяхната цялост. Претендират разноски по делото.

В проведеното на 24.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна М. А. М., редовно призована, представлява се от адвокат В. П.. Процесуалният представител заявява, че оспорва въззивната жалба и няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция. Претендира разноски по делото.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не се констатира допуснато от районната инстанция нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна разпоредба при неговото постановяване.

По правилността на обжалваното решение: Първоинстанционното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, като настоящият въззивен съдебен състав изцяло споделя изложените в мотивите му фактически и правни съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от М. А. М. срещу Българска академия на науките, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС и на основание чл. 272 ГПК изцяло препраща към тях, като по този начин те стават част от фактическите и правните съждения в настоящия съдебен акт.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съдебен състав е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са подробно и прецизно обосновани с оглед на данните по делото и на събраните по него доказателства, като същите в пълна степен кореспондират с направените такива от въззивната инстанция, поради което и с оглед правомощията си по чл. 272 ГПК настоящият състав намира за ненужно те да бъдат преповтаряни.

Въззивният съд намира доводите, изложени в жалбата, за неоснователни. Във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Софийски районен съд е сезиран с обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 33 и чл. 34 ППЗДС за осъждане на ответната страна да заплати на ищцата сумата в размер на 2 640, 48 лева – заплатена от М. А. М. и получена от Българската академия на науките при начална липса на основание наемна цена за периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 500, 00 лева – обезщетение за неимуществени вреди от увеличаване на наемната цена по договор за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. за периода 01.07.2019 г. – 01.07.2020 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното плащане.

С проекта на доклад, обективиран в Определение 20206351/02.11.2021 г., и обявен за окончателен без възражения на страните в проведеното на 02.12.2021 г. открито съдебно заседание, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 153 ГПК, като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1./ апартамент № 715, находящ се в гр. София, ж. к. ••••, е частна държавна собственост и в него ищцата и членовете на семейството са били настанени въз основа на настанителна заповед № РД- 09-680/22.11.2000 г. на министъра на образованието и науката; 2./ въз основа на настанителната заповед е бил сключен договор за наем при първоначална наемна цена от 55, 01 лева; 3./ със Заповед № РД-11-14/10.07.2007 г. на министъра на образованието и науката процесното жилище е било предоставено за стопанисване и управление на ответника, на основание чл. 15, ал. 3 ЗДС, поради което е бил сключен наемен договор № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. между страните в настоящото производство; 4./ с допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-1/2019 г. към договора за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. наемната цена е била увеличена на 275, 05 лева; 5./ ищцата е заплатила уговорената наемна цена в периода 01.07.2019 г. – 30.06.2020 г.; 6/ с т. 3 от Протокол № 11/23.09.2020 г. на УС на БАН е взето решение да не се продължава срокът на настаняване на ищцата и семейството в апартамент № 715.

По делото не е спорно, а и се установява от представената с исковата молба служебна бележка № 14/08.10.2020 г., издадена от директора на Института по металознание, съоръжения и технологии с Център по хидро- и аеродинамика „Акад. Ангел Балевски“ при БАН, че М. А. М. е служител при ответника по постоянен трудов договор № 11/23.10.1995 г., както и че трудовият договор не е бил прекратен към края на процесния период.

По делото е представен и приет Акт № 01016/13.07.1998 г. за частна държавна собственост досежно недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Искър“, ж. к. ••••.

По делото е представена и приета Заповед № РД-09-680/22.11.2000 г. на министъра на образованието и науката, с която, на основание чл. 22 ЗДС, вр. чл. 27, ал. 1 ППЗДС, М. А. М., научен сътрудник – III степен в Институт по металознание – БАН, и четиричленното семейство, са настанени във ведомствено жилище, находящо се в гр. София, ж. к. ••••, ап. 715.

По делото е представен и приет Договор № 163/28.11.2000 г. за наем на ведомствено жилище, сключен между Министерството на образованието и науката /МОН/ – в качеството на наемодател, и М. А. М. – в качеството на наемател, с предмет на отдаване ведомствено жилище с административен адрес: гр. София, ж. к. ••••, ап. 715. По силата на така сключения договор същият се сключва за срок до прекратяване на трудовото или служебното правоотношение на наемателката с висше училище, МОН, звено на МОН, БАН или научен институт в системата на БАН /чл. 25 от договора/. В договора е уговорено е, че наемодателят има право да промени наемната цена при промяна на нормативната уредба, касаеща размера на наема на държавни ведомствени жилища без предизвестие /чл. 8, чл. 27/.

По делото е представена и приета Заповед от 10.07.2007 г. на министъра на образованието и науката, с която, на основание чл. 25 от Закона за администрацията, чл. 15, ал. 3 ЗДС и съгласие на председателя на БАН, ведомствени жилища, сред които и процесният апартамент № 715, се предоставят за управление на БАН.

Между страните по делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че помежду им са били последователно сключени следните договори за наем с предмет на отдаване апартамент № 715, находящ се в гр. София, ж. к. ••••: 1./ договор за наем от 01.01.2008 г. – за срок от 3 години, т. е. до 31.12.2011 г., 2./ договор за наем от 01.01.2011 г. – за срок 3 г., т. е. до 31.12.2013 г., 3./ договор за наем от 01.01.2013 г. – за срок 3 г., т. е. до 31.12.2016 г., 4./ договор за наем от 01.01.2017 г. – за срок 1 г., т. е. до 31.12.2017 г., 5./ договор за наем от 10.01.2018 г. – за срок 1 г. и 6 м., т. е. до 01.07.2019 г. /съгласно чл. 3 от него/.

От представения по делото договор за наем от 10.01.2018 г. се установява, че в същия е посочено, че договорът се сключва на основание чл. 228 ЗЗД и сл. ЗЗД и разпоредбите на Правилника за определяне на условията и реда на настаняване на служители във ведомствения жилищен фонд на БАН /Правилника/ с предмет апартамент № 715 при наемна цена 55, 01 лева, определена по реда на същия Правилник. С договора /чл. 2, ал. 5/ е посочено, че наемната цена подлежи на актуализация по реда на чл. 23, ал. 4 от Правилника. Договорът е сключен за срок до 01.07.2019 г. В чл. 11 са уредените хипотезите на прекратяване на договора – с изтичане на срока за настаняване, с едномесечно предизвестие, при неплащане на наемната цена за повече от 60 дни или при системно неплащане в срок след покана за изпълнение, изпратена от наемодателя до наемателя; при прекратяване на трудовото правоотношение с наемателя, при придобиване на собствено жилище, при смърт на лицето, страна по договора. Съгласно чл. 17 договорът може да бъде продължаван в случаите, предвидени в Правилника.

С писмо рег. № 74-02-523/6 ответникът е уведомил ищцата, че с решение по Протокол № 9/27.06.2019 г., т. 5.2.1, УС на БАН е дал съгласие за продължаване с 1 година, считано от 01.07.2019 г., на срока на договора за наем на процесния апартамент № 715 при петкратно увеличен месечен наем в размер на 275, 05 лева. Към писмото е бил приложен проект на допълнително споразумение към договора за наем. С писмото на ищцата е указано, че при несъгласие с предложените условия, тя следва да освободи имота в 14-дневен срок от получаване на уведомлението.

На непосочена дата през 2019 г. между страните е подписано допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-а към договора за наем от 10.01.2018 г., като е посочено, че същото се сключва на основание взетото от УС на БАН решение за продължаване на срока на договора за наем, чл. 25, ал. 2 от Правилника и т. 5.2.1.2 за промяна на месечната наемна цена на ведомствено ателие от жилищния фонд на БАН, чл. 2, ал. 5 от договора за наем, чл. 23, ал. 4 от Правилника. Съгласно споразумението срокът на договора за наем се продължава с една година, считано от 01.07.2019 г – до 01.07.2020 г., а размерът на месечния наем се променя на сумата 275, 05 лева.

С писмо рег. № 74-02-549/15.06.2020 г. ответникът е напомнил на ищцата, че срокът на сключения договор за наем изтича на 01.07.2020 г., с оглед на което и предвид чл. 13, ал. 2 от договора в рамките на 14-дневен срок следва да освободи жилището.

С решение по т. 3 от Протокол № 11/23.09.2020 г. на УС на БАН е решено да не се продължава срокът за настанвяване на М. А. М. в апартамент № 715, като е предвидено ведомственото жилище да бъде освободено на 31.10.2020 г. С уведомление, прието при ответника с рег. № 74-02-523/04.11.2020 г., ищцата е уведомила ответника, че е оспорила пред съда решението по т. 3 по Протокол № 11/23.09.2020 г. на УС на БАН относно непродължаване на срока на настаняването във ведомственото жилище, поради което счита, че посоченото решение не е влязло в сила и не подлежи на изпълнение, както и че няма да предприеме действия по освобождаване на имота с оглед на липсата на основания за прекратяване на извършеното по реда на ЗДС настаняване.

В отговор на горното с писмо рег. № 74-02-523/27.11.2020 г. ответникът е информирал ищцата, че срокът на наемния договор е изтекъл, поради което тя следва да освободи имота в 14-дневен срок след прекратяването на договора. Писмото съдържа покана в 7-дневен срок от получаване на същото да освободи жилището. Припомнено е, че цената на месечния наем възлиза на сумата от 275, 05 лева, както и че на основание чл. 14 от договора за наем наемателката дължи неустойка в размер на петкратния размер на наемната цена за времето на забавата. Съобщено е, че са налице неизплатени задължения към ответника, в т. ч. и неустойка поради неосвобождаването на имота.

Между страните не се спори, а и това се установява и от представената по делото служебна бележка № 673/07.10.2021 г., че в периода м. 07.2019 г. – м. 06.2020 г. на М. А. М. са правени удръжки за наем и към ответника са били превеждани ежемесечно суми в размер на по 275, 05 лева или общо 3 330, 60 лева за горепосочения период.

По делото е представен Правилник за определяне на условията и реда на настаняване на служители във ведомствения жилищен фонд на БАН. Съгласно чл. 23, ал. 4 от него размерът на наемната цена се определя от УС на БАН по предложение на Общоакадемичната жилищна комисия за 1 кв. м. полезна площ съобразно категорията на населеното място, зоната по смисъла на ЗМДТ, в която жилището попада, конструкцията на сградата, разположението на жилището във височина, преобладаващото изложение, блогоустройствено съоръжаване, качествата на околната среда. Наемната цена се актуализира на всеки две години. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Правилника настаняването е за срок от 3 години и може да се подновява още един път за 3 години при положение, че жилищната нужда е останала принципно непроменена. Съгласно ал. 2 по изключение и при наличие на особено важни причини, след изтичане на общия срок от 6 години, договор със същото лице може да се сключи само след предварително разрешение от УС на БАН, който решава въпроса за неговата продължителност. Според предвиденото в чл. 29 наемните отношения се прекратяват при условия и по ред, предвидени в договора за наем. В срок от един месец преди изтичането на срока на съответния наемател се изпраща покана за освобождаване на помещенията и уреждане на финансовите взаимоотношения. При изтичане на срока за настаняване договорът за наем се продължава само при условията и реда на чл. 25 от правилника.

В производството пред районната инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката С.К., дългогодишна приятелка на ищцата. От разпита на свидетелката се установява, че през лятото на 2019 г. ищцата е била видимо много притеснена, след като била получила съобщение, че й увеличават наемната цена 5 пъти. Притеснявала се дали ще подновят договора за наем и дали със семейството ще останат да живеят в това процесното жилище. По-късно, през 2020 г., точно преди коледно- новогодишните празници М. получила съобщение, че трябва да освободи жилището. В резултат на последното тя станала раздразнителна, плачела без повод, оплаквала се от главоболие, приемала успокоителни лекарства, които сама си била назначила.

В производството пред районната инстанция е изслушано заключението на вещото лице Д.М. по допуснатата съдебно-техническата експертиза /СТЕ/. Съгласно експертното заключение, прието без възражение на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК, което преценено по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, размерът на наемната цена на ведомствения апартамент № 715, изчислена по реда на ППЗДС за процесния период, е в размер на 54, 60 лева месечно или 655, 20 лева за една година. Средната пазарна наемна цена за едногодишния процесен период възлиза на сумата 3 432, 00 лева /по 277, 00 лева месечно за 2019 г. и по 295, 00 лева месечно за 2020 г./.

Спорът между страните, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, се концентрира относно действителността на клаузата в допълнителното споразумение от 2019 г., с която е завишен размерът на наемната цена от 55, 01 лева на 275, 05 лева, вкл. редът, по който се определя размерът на наемната цена на процесното ведомствено жилище, както и относно наличеието на елементите от фактическия състав на иска по чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД С Постановление на Пленума на ВС № 1/28.05.79 г. е прието, че по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респ. плащането на парична сума, а ответникът – основание за получаването или за задържане на полученото.

В конкретния случай, между страните не се спори, а и се установява по несъмнен начин и от приетата служебна бележка № 673/07.10.2021 г., че в периода м. 07.2019 г. – м. 06.2020 г. на М. А. М. са правени удръжки за наем и към ответника са превеждани ежемесечно суми в размер на по 275, 05 лева или общо 3 330, 60 лева за горепосочения период. С оглед на това съдът приема за изпълнена доказателствената тежест на ищцата да установи факта на плащането на процесната парична сума.

По делото не е спорно, поради което и на основание чл. 153 ГПК районният съд е отделил като безспорно между страните обстоятелството, че процесното жилище – апартамент № 715, находящ се в гр. София, ж. к. ••••, е частна държавна собственост. Посоченото обстоятелство се установява по категоричен начин и от приетия по делото Акт № 01016/13.07.1998 г. за частна държавна собственост.

Страните не спорят и относно това, че помежду им е подписано допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-а към договора за наем от 10.01.2018 г., в което е посочено, че същото се сключва на основание взето от УС на БАН решение за продължаване на срока на договора за наем, чл. 25, ал. 2 от Правилника и т. 5.2.1.2 за промяна на месечната наемна цена на ведомствено ателие от жилищния фонд на БАН, чл. 2, ал. 5 от договора за наем, чл. 23, ал. 4 от Правилника. Съгласно споразумението срокът на договора за наем се продължава с една година, считано от 01.07.2019 г – до 01.07.2020 г., а размерът на месечния наем се променя на сумата 275, 05 лева. Следователно по делото е установен и фактът, че за периода, за който на ищцата са били удържани ежемесечно суми за наемна цена от по 275, 05 лева /01.07.2019 г. – 30.06.2020 г./, страните са били обвързани от наемно правоотношение. При така установеното по делото съдът намира за неотносими към правния спор, с който е сезиран, съображенията на ответната страна касателно срочността на сключения договор за наем и възможността той да бъде продължаван или не извън нормативно установените срокове за това.

По същество спорът между тях, както правилно е изтъкнал районният съд, се свежда до преценка на приложимия към вече сключения договор за наем законов режим, както и преценка дали за ответника е било налице правомощие да вземе решение, с което да се увеличи петкратно месечната наемна цена за имота през периода, респ. в противоречие със закона ли се явява сключеното между страните допълнително споразумение относно увеличаването на наемната цена за ведомственото жилище. По тези въпроси въззивният съд намира следното:

Съгласно нормата на чл. 22 ЗДС настаняването под наем в държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи се извършва от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотите са предоставени за управление, по ред, определен с правилника за прилагане на закона. От приетата по делото Заповед от 10.07.2007 г. на министъра на образованието и науката, се установява, че процесният апартамент № 715 е предоставен, на основание чл. 25 от Закона за администрацията, чл. 15, ал. 3 ЗДС и съгласие на председателя на БАН, за управление на БАН.

Наемното правоотношение с предмет частни държавни ведомствени жилища, каквото както се отбеляза е процесното, възниква по специален ред, включващ сложен фактически състав. Това обстоятелство се установява от ППЗДС и Правилника за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН. Така, според ППЗДС ръководителят на ведомството назначава с писмена заповед жилищна комисия /чл. 24 ППЗДС/, която разглежда молбите за настаняване във ведомствени жилища и изготвя проект за разпределение на жилищата във ведомството. Срещу проекта могат да постъпят възражения, които се разглеждат от ръководителя на ведомството и се утвърждава окончателен списък /чл. 24, ал. 3 ППЗДС/. Настаняването в свободните за разпределение жилища се извършва със заповед на ръководителя на ведомството /чл. 25 ППЗДС/.

Редът за настаняване във ведомствени жилища и в Правилника за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН от 10.06.2016 г., и в Правилника за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН от 21.05.2020 г. е идентичен, като следва разпоредбите на ППЗДС. Така, кандидатите за настаняване във ведомствени жилища подават молби в деловодството на БАН /чл. 19, ал. 1 от Правилника от 2016 г. и 19, ал. 1 от Правилника от 2020 г./. Молбите се разглеждат от Общоакадемичната жилищна комисия /ОАЖК/ по реда, предвиден в чл. 19 от Правилника от 2016 г. и в чл. 19 от Правилника от 2020 г. ОАЖК подрежда кандидатите и изготвя проект за разпределение /чл. 19, ал. 6 от Правилника от 2016 г. и чл. 19, ал. 7 от Правилника от 2020 г./. Проектът се публикува на сайта на БАН /чл. 21 от Правилника от 2016 г. и чл. 21 от Правилника от 2020 г./. Кандидатите могат да подадат възражение срещу проекта, като възраженията се разглеждат от ОАЖК с мотивирано решение, протоколът за разпределение и мотивираното решение се изпращат на председателя на БАН, който може да утвърди разпределителния протокол /чл. 22 от Правилника от 2016 г. и чл. 22 от Правилника от 2020 г./. Настаняването се извършва с договор за наем с БАН, който е типов и се утвърждава от председателя на БАН. От нормативната уредба може да се изведе извода, че предвид специалния ред, който се предвижда във връзка със сключването на договора за наем на ведомствено жилище, наемната цена, срока, възможността за продължаване на срока на договора, то ЗЗД намира съответно приложение само за неуредените случаи в подзаконовите нормативни актове във връзка с отдаването под наем на ведомствени жилища. Обратният отговор би довел до възможността всичките ограничения в специалната уредба за отдаване под наем на части от имоти – частна държавна собственост да се заобикалят след изтичането на предвидения в тях срок на действие, без да се спазва редът, предвиден за настаняване във ведомствени жилища. В тази насока, въззивният съд изцяло споделя мотивите на първата инстанция, че спецификата на наемното правоотношение с обект на отдаване имот – частна държавна собственост, обхваща и дължимата от наемателя по такъв договор наемна цена, доколкото със специални разпоредби на подзаконовия нормативен акт е разписан механизъм за изчисляване на дължимата от наемателя за ползването престация. Съответно не могат да бъдат подкрепени възраженията на ответната страна, че с оглед на изтеклия към процесния период допустим според приложимата нормативна уредба срок на наемното правоотношение, то в отношенията между държавното ведомство и наемателя са приложими правилата на чл. 9 ЗЗД и изцяло в рамките на договорната им свобода е бил въпросът за размера на дължимата по договора наемна цена, респ. взетото от БАН решение да продължи срока на наемното правоотношение на М. А. М. след изтичане на срок, надхвърлящ регламентирания в собствения му правилник максимално допустим такъв, не освобождават същия от задължението да прилага в отношенията с наемателя нормативно разписания механизъм за изчисляване на дължимата наемна цена. В случая свободата на договаряне отстъпва на специалния ред за настаняването под наем в държавни ведомствени жилища, който е от публичноправен порядък.

Съгласно чл. 21 ППЗДС настаняването под наем в държавни ведомствени жилища се извършва от ръководителя на ведомството по цени, определени по реда на чл. 33 от този правилник.

Съгласно чл. 33 ППЗДС наемната цена за ведомствените жилища, ателиета и гаражи се определя за 1 кв. м. полезна площ съобразно категорията на населеното място и зоната по смисъла на Закона за местните данъци и такси, в която жилището попада, конструкцията на сградата, разположението на жилището във височина, преобладаващото изложение и благоустройственото му съоръжаване, както и от качествата на околната среда съгласно приложение № 1.

Съгласно чл. 34 (1) ППЗДС основната наемна цена за 1 кв. м. полезна площ е 1 лв. и се отнася за жилище със следните показатели:

1. местонахождение на жилището според категорията на населеното място и зоната, в която попада: а) първа зона – в населени места от III категория; б) втора зона – в населени места от II категория; в) трета зона – в населени места от I категория; г) четвърта зона – в населени места от нулева категория - София; 2. конструкция на сградата – код М2; 3. разположение на жилището във височина – първи етаж; 4. изложение – преобладаващ запад за жилищните (без сервизните) помещения. (2) Когато жилището е с показатели, различни от посочените в ал. 1, размерът на наемната цена се определя съгласно приложение № 1.

Съгласно чл. 23, ал. 4 от Правилника за определяне на условията и реда на настаняване на служители във ведомствения жилищен фонд на БАН размерът на наемната цена се определя от УС на БАН по предложение на ОАЖК за 1 кв. м. полезна площ съобразно категорията на населеното място, зоната по смисъла на Закона за местните данъци и такси, в която жилището попада, конструкцията на сградата, разположението на жилището във височина, преобладаващото изложение, блогоустройственото му съоръжаване, качествата на околната среда. Наемната цена се актуализира на всеки две години.

В разглеждания случай, страните не спорят, че наемната цена по процесния договор в размер на 275.05 лева е петкратният размер на уговорения до тази дата наем в размер на 55.01 лева.

От изслушаното и прието без възражения експертно заключение на вещото лице Д.М., изготвено вкл. след непосредствен оглед на процесното ведомствено жилище, се установява, че с оглед на конкретните характеристики на последното и при съобразяване на механизма по чл. 34, ал. 1 ППЗДС, то месечната наемна цена за процесния период възлиза на 54, 60 лева или 655, 20 лева за една година. Съдът намира за несъстоятелни възраженията на въззивника досежно извода на районния съд да кредитира изцяло така изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК експертно заключение, доколкото то е обективно и компетентно изготвено след отчитане на заложените в ППЗДС критерии и конкретното тяхно проявление при апартамент № 715. Що се касае до наведените за първи път във въззивната жалба възражения относно наличие на предпоставки за прилагане на предвиденото в чл. 36, ал. 2 ППЗДС, въззивната инстанция намира същите, от една страна, за преклудирани, а от друга – за голословни и неподкрепени от каквито и да е доказателства, навеждащи към извод относно това, че процесното ведомствено жилище е с показатели, различни от посочените в ал. 1, вкл. че наемната цена по допълнително споразумение № ДНФЛ-2-А-а към договора за наем от 10.01.2018 г., е определена в съответствие с чл. 34, ал. 2 ППЗДС. Както се посочи по-горе, настаняването под наем в държавни ведомствени жилища е уредено с норми от публичноправен порядък, поради което недопустимо и правно неиздържано е поддържаното от въззивника корективно тълкуване на разпоредбите, регламентиращи съдържанието на наемното правоотношение с обект на отдаване държавни ведомствени жилища.

При гореизложеното въззивният съд формира извод, че наемодателят без да съобразява законовите изисквания сам е изменил наемната цена за жилището в размер на петкратно дължимата. Разпоредбите на чл. 34, ал. 1 ППЗДС и чл. 23, ал. 4 от Правилника за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН регламентират напълно идентични критерии за ценообразуване на наемната цена, поради което правно необосновано и лишено от правно основание е решението на УС на БАН да „актуализира“ същата, повишавайки я до петкратния размер. Освен, че в приложимата нормативна уредба не е предвиден ред за периодично актуализиране на наемната цена, във вътрешноведомствения правилник на БАН липсва разписана и ясна процедура за това, включваща конкретни и прозрачни критерии, при които наемната цена да бъде актуализирана. Поради това и доколкото изчислената по реда на 34, ал. 1 ППЗДС наемна цена възлиза на 54, 60 лева месечно, въззивният съд се солидаризира с изводите на СРС, че клаузата от допълнителното споразумение към договора за наем от 10.01.2018 г., с която се увеличава наемната цена пет пъти, противоречи на специални императивни разпоредби на подзаконов нормативен акт /чл. 31, чл. 33, чл. 34 ППЗДС/ и поради това е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Специалната нормативна уредба на наемното правоотношение с обект на отдаване държавни ведомствени жилища не предоставя правомощие на наемодателя – държавно ведомство по свое усмотрение да определя, макар и въз основа на утвърден вътрешен правилник, наемната цена на предоставените му за управление ведомствени жилища, след което да „облича“ това свое решение във формата на сключен между страните договор, позовавайки се на свободата на договаряне и на общата воля на страните за подписването му.

Правилно районният съд е съобразил, че в разглежданата хипотеза са налице предпоставки за прилагане на нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и като е взел предвид изчисленията на неоспореното заключение на СТЕ е заключил, че дължимата за процесния период наемна цена възлиза на 655, 20 лева, респ. горницата над тази сума се явява платена при липса на основание за това, поради което подлежи на връщане на ищцата по делото.

При горните мотиви въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в частта по разгледания иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което същото следва да бъде потвърдено.

По иска с правно основание чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД Съгласно приетото в ТР по т. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при липсата на обща уредба на вредата от неизпълнението /или неточното изпълнение/ на договорни задължения и наличието на общи правила за пределите на отговорността за обезщетение на имуществени вреди в чл. 82 ЗЗД и за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди в чл. 52 ЗЗД, следва да се приеме, че и нарушаването на общата забрана да се вреди другиму, и нарушаването на договорно задължение може да причинят неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението /или неточното изпълнение/ на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението.

Фактическият състав на договорната отговорност за вреди по чл. 82, ал. 1 ЗЗД, включва: 1./ наличие на действително облигационно правоотношение; 2./ неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника; 3./ настъпването на имуществени и/или неимуществени вреди и 4./ причинна връзка между виновното неизпълнение на договорното задължение и настъпването на вредоносен резултат.

На първо място, въззивният съд намира за неоснователни и некореспондиращи с процесуалното поведение на ищцовата страна възраженията във въззивната жалба, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало, СРС е счел, че е сезиран с твърдения за осъществена от БАН държавна принуда при изменение на цената като реквизит на сключения договор за наем, при липса на заявени подобни претенции в исковата молба, съответно възраженията на въззивника за недопустимост на решението в частта, в която е признато за установено наличието на принуда. В тази насока следва да се посочи, че в уточнителна молба от 23.02.2021 г., депозирана на основание и в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищцата по делото изрично е заявила, че претендира обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, настъпили в резултат на налагането на изключително неблагоприятни финансови условия, изразяващи се в неправомерно петкратно увеличение на наемната цена чрез предлагане за подписване на процесното допълнително споразумение. Отчитайки ясно изразената воля на сезиращата съда страна, правилно СРС е квалифицирал претенцията по чл. 82, вр. чл. 52 ЗЗД като такава за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неправомерното увеличаване на наемната цена по договор за наем № ДНФЛ-2/10.01.2018 г. за периода 01.07.2019 г. – 01.07.2020 г. За несъстоятелни въззивната инстанция намира възраженията на въззивника, че бидейки юридическо лице по смисъла на чл. 1, ал. 3 ЗБАН и чл. 1, ал. 5 от Устава на БАН, той не е пасивно материално легитимиран да отговаря за описаните в исковата молба неимуществени вреди на М. А. М.. В настоящия случай се касае до хипотеза на ангажиране договорната отговорност на ответната страна – наемодател по сключен с ищцата договор за наем, за действия, извършени не лично от юридическото лице – страна по договора, а от негови служители, за чиито действия то отговаря като за свои, изразяващи се в неизпълнение на задължението на наемодателя да осигури на наемателя спокойно и безпрепятствено ползване на имота.

След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за доказаност на предявената претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на неправомерното поведение на ответника, изразяващо се в неизпълнение на нормативно регламентираната част от наемното правоотношение с предмет ведомствен имот – частна държавна собственост, предоставен му за управление, чрез петкратно увеличение на наемната цена. В този смисъл въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта им относно изложеното, че отговорността на въззивника – наемодател за нарушаване на нормативното съдържание на договора за наем в частта относно цената на същия, представлява неизпълнение на задължението му да осигури спокойното ползване на имота срещу заплащането на точно определената по реда на чл. 33 – чл. 34 ППЗДС наемна цена. Това неизпълнение и причинените от същото вреди не са причинени от нарушаване на общото правило да не се вреди другиму, а съставлява неизпълнение на договорно поето задължение, с оглед което са налице основание за ангажиране на отговорността на ответника.

Не могат да бъдат споделени възраженията на въззивника, че необосновано завишено СРС е кредитирал изслушаните по делото свидетелски показания, като не е отчел обстоятелството, че свидетелите са лица от приятелски кръг на М. М., които принципно не притежават специални знания относно здравословното състояние на последната. Макар в действителност по делото да се установява, че свидетелката С.К. е в дългогодишни приятелски отношения с ищцата, посоченото обстоятелство не прави същата заинтересовано лице и не занижава доказателствената стойност на изнесеното от нея пред съда. Напротив, с оглед на изтъкнатите по делото конкретни обстоятелства, формиращи основанието на иска по чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, въззивният съд намира за житейски логично и обяснимо именно близки на ищцата лица да са възприели твърдените от нея неблагоприятни емоции от вътрешния душевен свят, които обичайно човек проявява пред хора от близкото си обкръжение, а не ги прави публично достояние.

Настоящият съдебен състав счита, че определеният от първоинстанционния съд размер за обезщетение на претърпените от ищцата неимуществени вреди е съобразен с обстоятелствата, релевантни за размера му, преценени в тяхната съвкупност и съответства на установения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Съдът е съобразил характера и степента на вида на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е получено, както и вредоносните последици. Отчетено е, че предприетите действия от ответника по петкратно увеличение на наемната цена водят до раздразнение, безпокойство и притеснение и са съобразени обстоятелствата, че ищцата е дългогодишен служител на ответника, както и социално-икономическия стандарт на живот за периода 2019 г. – 2020 г. Допълнително следва да се отбележи като обстоятелство, сочещо за по-висок размер на обезщетението, това и, че в процесното жилище са били настанени наред с М. А. М. и четиричленното семейство, което създава допълнителни негативни емоции на несигурност в бъдещото пребиваване на цялото семейство, което е от естество да завиши безпокойството и притеснението на ищцата. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната процесния период, настоящият въззивен състав намира за справедливо по размер определеното от първата инстанция обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищцата в резултат на конкретното неизпълнено от ответната страна договорно задължение. Поради това първоинстанционното решение подлежи на потвърждаване и в частта по иска с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД.

Като направено след срока по чл. 133, вр. чл. 131 ГПК възражението за съпричиняване на вредите не подлежи на обсъждане.

При горните мотиви и предвид липсата на други конкретни оплаквания в жалбата, с оглед правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, първоинстанционното решение следва да се потвърди изцяло като правилно и законосъобразно.

Относно разноските във въззивното производство С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна. В случая последната претендира разноски за заплатен адвокатски хонорар в размер на 960, 00 лева съгласно списък с разноски по чл. 80 ГПК и представен договор за правна защита и съдействие от 20.04.2023 г., съдържащ отбелязване за извършено в брой плащане Искането е основателно и следва да се уважи.

Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на обжалване.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав