Решение № 81 от 23.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2252/2023 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по жалбата на ищците К. И. Д. и К. И. Д., подадена чрез адв. В. К. срещу Решение № 260806/02.06.2023г. по гр.д.№ 13808/17 по описа на СГС, I- 2 състав, изцяло срещу решението, с което е уважен установителния иск за собственост на по 3/12 идеални части за всеки от ищците от апартамент в •••, ж.к. „•••" блок •••, вход •, ет.8• и са отхвърлени иска за признаване право на собственост над размера от по 3/12 идеални части до претендираните от по 5/12 идеални части за всеки от ищците; иска за обявяване нищожността на саморъчното завещание на И. Д., съставено във Франция, на френски език и обявено от френски нотариус; иска за унищожаване на същото завещание и иска за възстановяване на запазените части на К. Д. и К. Д. от наследството на И. Д.. В жалбата си жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърдят, че съдът не е взел предвид всички представени доказателства и изложените от тях доводи. Твърдят, че съдът вместо да се произнесе по претенцията им за възстановяване на запазената им част от наследството оставено от техния баща Й. Д. – ½ от процесния апартамент в град •••, се концентрирал върху въпрос, който не е предмет на делото, а именно – правота на собственост на тяхната майка и наследодателка върху ½ идеална част от същия. Твърдят, че съд неправилно и неясно е квалифицирал предявените от тях искове и начина им на съединяване, което е довело до нарушаване на правото им на защита. Излагат подробни съображения относно правото на собственост върху процесния имот, придобито от тяхната майка. Счита, че предявените от тях искове са основателни и доказани и молят да бъде отменено първоинстанционното решение и постановено ново, с което да бъдат уважени предявените от тях искове. В срок е постъпил отговор от процесуалния представител на ответницата, в който се оспорва жалбата, твърди се, че е отчасти недопустима и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес да обжалва решението в неговата отхвърлителна част. Отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК и чл.261 от ГПК, поради което е отчасти процесуално допустима и редовна от външна страна и подлежи на разглеждане. В частта, в която ищците обжалват решението, с което са уважени исковете им с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК, за признаването им за собственици на по 3/12 идеални части всеки от тях, жалбата е недопустима, поради липса на правен интерес и производството в тази му част следва е прекратено и определението е влязло в сила. Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението за валидно и допустимо в обжалваната част, поради което следва да разгледа наведените оплаквания във въззивната жалба относно неговата неправилност. По отношение на компетентността на българския съд да разгледа настоящия спор е налице влязло в сила определение № 190/03.11.2020г. по ч.гр. д. № 2785/20 на I г.о.на ВКС, в което е прието, че към конкретния случай е неприложим Регламент (ЕС) № 650/2012г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнение на решенията и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство. Формулиран е извод, че съгласно чл. 83.1 от общите и заключителните разпоредби на регламента, той се прилага по отношение наследяването на лица починали на или след 17.08.2015г., а от доказателствата по делото е видно, че наследодателя на ищците е починал на 02.01.2015г. Предвид изложеното е формулиран извод, че компетентния съд се определя от нормата на чл. 14 КМЧП. Не е налице и друга евентуална пречка за допустимостта на настоящото производство, а именно – заведен спор пред съответния Френски съд. Видно от събраните доказателства чрез съдебна поръчка, пред съда в град Грас, Република Франция, е било образувано дело №RG 19/2937 по описа на първи граждански състав, което е с предмет делба на имотите оставени в наследство от И. Д. и което в момента не се разглежда, като съгласно процедурата по френското право страните са изпратени при нотариус за извършването на делбата. Липсват доказателства за заведено производство пред френския съд по въпросите, предмет на настоящото дело: валидността на оставеното от наследодателя завещание и накърняването на запазената част на наследниците по закон с право на такава. В частта по установителния иск за правото на собственост, предявен от ищците, чуждия съд не бил компетентен, тъй като се касае за недвижим имот, находящ се на територията на Република България. От събраните доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна: И. Е. Й. Д. е бил гражданин на Република Франция по рождение. С Указ № 349/24.09.1960г. получава българско гражданство и е вписан в Регистрите на населението с имена И. Й. Д.. До смъртта си притежава двойно гражданство – френско и българско. През 1957 г. в Турция, сключва граждански брак с френската гражданка Л. М. Ф.. Съпрузите имат три общи деца: К. И. Д. род. на ••••••••г. в град •••, К. И. Д. род на ••••••••г. в град ••• и А. И. Д. роден на ••••••••г. в град ••• и починал на 03.01.2000г. Бракът между родителите е прекратен през 1987г. чрез развод с решение на Френския съд, в което е посочено, че страните не са сключвали предбрачен договор. И. Й. Д. е сключил граждански брак с ответницата В. А. Д. на 15.11.1996г. Двамата са заживели постоянно във Франция от 1999г. В края на 2014г. двамата съпрузи са се завърнали в България, където И. Й. Д. е бил настанен в хоспис в град •••. На 02.01.2015г. същият е починал. Майката на ищците Л. Ф. М. е починала на 28.03.2015г. във Франция. На 11.05.2015г. в кантората на нотариус Ж. Ж. в град Кане е било обявено, оставеното за съхранение при този нотариус, завещание на И. Е. Й. Д., починал на 02.01.2015г. в град •••. Било е констатирано, че същото е написано изцяло ръкописно на френски, на бяла хартия със синьо мастило и е подписано. За извършване на превод на завещанието е било възложено на експерт – юрист, доцент А. С., да извърши същия, с оглед листа на специални знания на лицата преводачи от френски език, които нямат юридическа правоспособност. В представеното от нея заключение се посочва, че правилния смислов превод на завещателното разпореждане, отговарящ на това, което един разумен човек би изразил е следният: „Подписаният ………., завещавам по своя свободна воля (свободен избор) позволената от закона към деня на моята смърт разполагаема част между съпрузи от моето имущество, на съпругата си В. Д.….“ Видно от извършения превод от лингвист, в началото на завещанието е записано името и датата на раждане на завещателя, а за ответницата също е записана дата на раждане, място на раждане и място на живеене. Посочена датата и мястото на съставяне на завещанието – Кане 03.10.2014г. Страните не са оспорвали автентичността на завещанието. С договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти (в писмена форма), от 04.06.1985г. сключен между СНС, представляван от първи зам. Председател на ИК, като продавач и Й. И. Д. и Л. Ф. М. – Д., като купувачи, въз основа на Заповед № 301/20.05.1985г., е прехвърлено правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 16, на осми етаж, в жилищен блок № •••, вход А в квартал „•••“ град •••, застроен върху 109, 04 кв.м., състоящ се от три стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, при описани граници. В договора е записано, че имота е държавна собственост, одържавен с акт № 2046, на ведомство ВТО „Кореком“. Записано е също така, че цената в размер на 23 340лв. е платена с фактура № 17800/27.05.1981г. Представени са писмени доказателства, че сумата е била изплатена изцяло от банковата сметка на Л. Ф. М. – Д. във Външнотърговска банка на 06.02.81г. и на 20.05.1981г. В цитирания договор е записано, че купувачите са жители на град •••. Към настоящия момент имота се индивидуализира, като ПИ с идентификатор 68134.4089.449.1.16 по КККР, одобрени със заповед № РД -18- 15/06.03.2009г. на ИД на АГКК. На 14.04.1998г. имота бил деклариран от И. Й. Д., като ½ негова собственост и ½ на Л. Ф. М. – Д.. Имота бил инцидентно ползван както от наследодателя и неговата последна съпруга, така и от ищеца К. Д., като бил отдаван под наем и от единия и от другия. На 24.08.2015г. ответницата подала декларация за облагане на имота с данък върху недвижимите имоти, като въз основа на завещанието, декларирала че е собственик на ½ идеална част от същия, а ищците – на по ¼ идеална част. На 23.05.2015г. завещанието на И. Д. било вписано в Имотния регистър, като било отбелязано, че В. Д. е собственик на ½ идеална част от същия, а ищците К. и К. Д. – на по ¼ идеална част. Установява се от събраните доказателства, че към момента на смъртта си И. Й. Д. е притежавал и недвижими имоти ½ идеална част от апартамент в град Льо Кане, Франция, ½ идеална част от апартамент в град Кан, Франция и лек автомобил. На базата на приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Предявени са при условията на обективно евентуално съединяване иск с за прогласяване на нищожност на завещание с правно основание чл. 42 б.б от ЗН поради неспазване на предписаната форма за нотариално завещание – липса на двама свидетели при съставянето му, в условията на евентуалност иск по чл. 43 ал.1 б.б от ЗН за унищожаване на завещателното разпореждане поради грешка във волята на наследодателя и в условията на евентуалност, ако съдът прецени, че е налице действително завещание - иск с правно основание чл. 30 ал.1 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане до размера на запазената част. Предявен е и иск с правно основание чл. 124 от ГПК, който не е в условията на евентуалност, а при условията на обективно, кумулативно съединяване с посочените предявени искове. САС намира за основателен довода във въззивната жалба, че условията при които са били съединени исковете са неправилно преценени от СГС и ще разгледа исковете в изброената последователност и начина на предявяване. Неточното формулиране в исковата молба, като алтернативно съединяване, не влияе на преценката на съда, че същите са съединени при условията н евентуалност. По отношение на иска по чл. 124 от ГПК за установяване на правота на собственост, липсват основания за предявяване в условията на евентуалност или алтернативност, както е посочено в исковата молба, поради което настоящата инстанция намира, че той е кумулативно съединен с останалите искове. Приложими към настоящия спор са нормите на българското материално право на основание чл. 89 ал.2 от КМПЧ във вр. чл. 91 т. 8 и 9 от КМПЧП във вр. чл. 90 ал. 1 и ал.2 от КМЧП. Според цитираните разпоредби наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират, като в обхвата на приложимото право към наследяването влизат и разполагаемата част и условията за действителност на завещанието. Както бе посочено по-горе, към настоящия случай не са приложими разпоредбите на Регламент (ЕС) № 650/2012г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнение на решенията и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство, нито в частта му за определяне на компетентен съд, нито в частта за приложимото право, тъй като същият е влязъл в сила след датата на откриване на наследството. По предявения иск за обявяване на нищожност на завещанието: Твърди се нищожност на извършеното завещателно разпореждане, тъй като същото представлява нотариално завещание и при съставянето му не са присъствали двама свидетели. В конкретния случай следва да бъде взето предвид, че при определяне на относимите правни норми относно действителността на завещателното разпореждане чл. 90 ал.2 от КМПЧ дава възможност то да бъде преценено съобразно т.нар. най-благоприятен закон за страната, която го е съставила. По настоящото дело са събрани, чрез изискване на относимите правни норми от френското право и чрез писмено становище от експерт-юрист, доказателства какви са видовете завещания по френското право и какви са изискванията за действителност на същите. Установява се, че по критериите на френското право, приложеното завещание следва да се определи, като саморъчно завещание, което се съставя чрез изписването му саморъчно от завещателя, да е датирано и подписано от него, може да бъде оставено за пазене при нотариус или не (в случая е оставено) и при неговото съставяне не е необходимо да присъстват свидетели. Това завещание подлежи на обявяване пред нотариус, което видно от представените доказателства е извършено с представения протокол, но това обявяване не прави завещанието нотариално и не поставя изискване за присъствие и подпис на свидетели. По българското право изискванията за действителност на саморъчното завещание са аналогични и от представените доказателства, прилагайки нормите на ЗН, също следва извода, че наследодателя се е разпоредил за след смъртта си със саморъчно завещание, чиято форма за валидност не изисква присъствието и подписите на свидетели. В исковата молба е наведен довод и че завещанието е нищожно, тъй като има недопустим предмет, тъй като на ответницата бил завещан имот по неин избор. Видно от извършения превод на завещанието от експерта –юрист доц. С., не се касае за завещаване на имот по избор на ответницата, а думите „по своя свободна воля“, касаят волята на наследодателя за съставяне на завещание. Предвид изложеното не може да се определи кой е по-благоприятния закон за съставяне на завещание от наследодателя, тъй като изискванията на двата закона се покриват, но тъй като завещанието е съставено и оставено за пазене във Франция, на френски език, следа да се приеме че наследодателя е избрал то да отговаря на условията за форма и действителност на френското право и че те са спазени в конкретния случай. По тези съображения искат следва да бъде отхвърлен. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на СГС по предявени иск, решението в тази му част следва да бъде потвърдено. По предявения иск за унищожаемост на завещателното разпореждане поради грешка във волята на наследодателя: Ищците твърдят в исковата си молба, че завещанието е унищожаемо поради грешка в предмета и поради грешка в действителната и изразената воля от наследодателя. По отношение на предмета твърденията са същите, които са обсъдено по-горе, като твърдения за нищожност. Следва да се отбележи, че предмета на завещанието е определяем „разполагаемата част“ от имуществото на наследодателя, като се касае обща за имуществото му, а не за завет на определена вещ. Тази дробна част от имуществото към датата на откриване на наследството може да бъде определена въз основа на относимите правни норми. Твърди се, че налице несъответствие между действителната и изразената воля на наследодателя и това несъответствие е несъзнавано от него. Доказателствената тежест за установяване на това твърдение се носи от ищците, които не са доказали наличието на такова разминаване. В становището на екесперта-юрист е посочено, че действително при съставянето на завещанието, наследодателят е използвал юридически термини, които не били използвани в тяхното точно значение, но това не прави волята му напълно неразбираема и тя е установима от саморъчното завещание. По изложените съображения и този иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на СГС по предявени иск, решението в тази му част следва да бъде потвърдено. След като бе установено, че завещателното разпореждане не е нищожно или унищожаемо и е действително, следва да бъде разгледан иска за намаляване на същото до размера на запазената част на ищците. Ищците са наследници по закон с право на запазена част. Наследодателят е оставил завещание. Налице са предпоставките за разглеждане на иска. Предявеният иск е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен, тъй като завещателното разпореждане не засяга запазената част от наследството на ищците. Изрично наследодателят се е разпоредил със завещанието само със своята разполагаема част от наследствената маса в полза на ответницата. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на СГС по предявени иск, решението в тази му част следва да бъде потвърдено. По предявения иск с правно основание чл. 124 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на по 5/12 идеални части всеки от тях от процесния недвижим имот - апартамент № 16, на осми етаж, в жилищен блок № •••, вход А в квартал „•••“ град •••, застроен върху 109, 04 кв.м., индивидуализиращ се в момента, като ПИ с идентификатор 68134.4089.449.1.16 по КККР, одобрени със заповед № РД -18- 15/06.03.2009г. на ИД на АГКК. В обстоятелствената част на исковата си молба, ищците навеждат твърдения, че притежават, всеки от тях по наследство от майка си по ¼ от имота, (тъй като тя е била собственик на ½ идеална част от същия към момента на смъртта си) и по 1/6 идеална част за всеки от тях, като наследници по закон на баща си (който е притежавал към датата на откриване на наследството другата ½ идеална част от имота), като в този връзка считат, че не следва да се съобразява извършеното завещание. В отговора на исковата молба по този иск, ответницата навежда възражение, в което заявява, че майката на ищците Л. М.- Д. не е могла да придобие ½ идеална част от процесния недвижим имот, поради наличието на забрана в действащия към момента на придобиването ЗСВЦВК (отм.), чужденци да придобиват право на собственост върху недвижими имоти в България, без разрешение на МФ. Твърди, че лисва такова разрешение за майката на ищците. Твърди, че същата не е могла да придобие правото на собственост върху имота и тъй като не е притежавала жителство в гр. •••, което според чл. 116 от НДИ(отм.) е било пречка да придобие имота. Твърди също така, че липсват доказателства в какъв имуществен режим са били съпрузите и дали е прекратена СИО между тях. С оглед изложеното навежда твърдение, че единствено наследодателя на страните И. Д. е станал собственик на процесния недвижим имот по силата на сключения договор, тъй като той е имал право да го придобие. В условията на евентуалност, навежда възражение, че имота е придобит по давност от нея и съпруга й. Настоящата инстанция намира, че процесния имот е бил придобит от лицата посочени в договора, като купувачи - Й. И. Д. и Л. Ф. М. – Д. по силата правна сделка, кат съсобственици при равни квоти. Твърдението на ищците е че имота е бил придобит от родителите им в режим на СИО, а впоследствие тази СИО е била прекратена с развода между двамата. Към момента на сключването на гражданския брак на родителите на ищците през 1957г. в град •••, Турция и двамата съпрузи са били единствено френски граждани, от което следва, че бракът им и имуществените отношения възникнали по време на брака, следва да се уреждат по френското право. Ищците е следвало да докажат при условията на пълно и главно доказване, че родителите им са имали имуществен режима на съпружеска имуществена общност, какво е било неговото съдържание според френското право и че същия е прекратен с развода и какви са последиците от това по правото, по което се уреждат отношенията им. След като не се направили това, настоящата инстанция намира, че следва при преценка на възникването на съвместното право на собственост да бъде приложен ЗС, като се приеме, че след като в договора за придобиване на правото на собственост са посочени двамата ищци, без да са уточнени частите има от правото на собственост, то те са придобили имота в режим на съсобственост, при равни части от правото на собственост. Възражението на ответницата за противоречие с императивни норми на ЗСВЦВК (отм.) на сключената сделка, настоящата инстанция счита, че представлява възражение за нищожност на сключения договор поради противоречие с императивна правна норма, макар и да не е формулирано по този начин. Същото е неоснователно и недоказано. Разпоредбата на чл. 23 ал.1 б. в от ЗСВЦВК (отм.), в редакцията му към 1985 г. е било предвидено, че без разрешение на Министерството на финансите не могат да бъдат извършвани сделки и действия, с които местни лица прехвърлят в собственост на чуждестранни лица имущества, намиращи се в страната. Легалното определение на понятията местни лица е в чл. 4 от закон и дефинира същите, като всички физически и юридически лица с постоянно местопребиваване или седалище в Народна република България без оглед на гражданството им. Процесният договор за покупко-продажба на недвижим имот е сключен по реда на НДИ (отм.). С него се продава имот държавна собственост (посочен е АДС № 2046) т.е. продавач по договора е държавата, представлявана от общинския народен съвет по местонахождението на имота (чл. 111 ал.1 от Наредбата). Характера на собствеността на жилището на държавна, не се променя от обстоятелството, че същото е било ведомствено на ВТО – Кореком, което е посочено в договора. От изложеното, следва извода, че описаната сделка не попада в приложното поле на чл. 23 ал. 1 б.в от ЗСВЦВК (отм.), тъй като продавачът по нея не е „местно лице“ по смисъла на чл. 4 от същия закон. Държавата е субект различен от физическите и юридическите лица с постоянно местопребиваване или седалище в Народна република България без оглед на гражданството им. Целта на ЗСВЦВК (отм.) е била държавен контрол по отношение на сделките с недвижими имоти, извършвани между определена категория лица, който се е осъществявал чрез предварително разрешение от държавен орган МФ. След като продавач по сделката е самата държава не е логично да е налице изискване за даване на разрешение, което да бъде изисквано от неин орган т.е от самата нея. По тази причина процесната сделка за продажба на държавен имот от държавата на граждани по реда на НДИ (отм.) не попада в приложното поле на чл. 23 ал.1 т.в от ЗСВЦВК (отм.). Допълнителен аргумент в тази посока е и обстоятелството, че в НДИ (отм.), в която подробно се описва реда на сключване на такива договори не е предвиден ред за искане и получаване на разрешение от МФ и последиците от липсата на такова. Следва да се отбележи и че въз основа на събраните доказателства не може да се направи категоричен извод, че Л. Ф. М. – Д., към датата на сключването на договора е била „чуждестранно лице“ по см. на чл. 5 от ЗСВЦВК (отм.), макар че е била чужд гражданин. Първоинстанционният съд е основал този си извод на свидетелски показания, които не съдържат изявление за точни дати и години и на документ на френски език, който не е бил представен в превод на български, съответно не е бил приет за писмено доказателство по надлежния ред. Това твърдение е следвало да бъде доказано от ответната страна, която твърди нищожност на договора на това основание. Твърдението на ответната страна, че Л. Ф. М. – Д. не е могла да придобие правото на собственост върху имота тъй като не е притежавала жителство в гр. •••, което според чл. 116 от НДИ(отм.) е било пречка да придобие имота е от една страна недоказано, тъй като в договора е посочено, че купувачите са жители на град •••, а от друга страна не води до нищожност на същия. Недоказано е и възражението на ответната страна за придобиване на имота по давност. Не са събрани доказателства, че ответницата е владяла имота срещу ищците, като е трансформирала държането на техните идеални части във владение за срок от десет години. Напротив, събирани са доказателства, че при подаването на декларация за облагане на имат с данък, те е посочила, че имота е съсобствен между нея и ищците. Това възражение не се поддържа в отговора на въззивната жалба. По изложените съображения за приложимост на българското право по отношение на запазената и разполагаема част от наследството и при липса на изричен избор от наследодателя на приложимото право по тези въпроси, изразен в завещанието, съдът намира, че следва да определи частите на наследниците по реда на ЗН. С оглед изложеното, към момента на откриване на наследството на наследодателя на страните И. Д., същия е притежавал ½ идеална част от процесния недвижим имот. Наследяването на същата е по силата на завещание от ответницата, която е наследила разполагаемата част от имота, с която наследодателя е можел да се разпореди за след смъртта си по чл. 29 ал.3, изр. последно, пр. второ от ЗН е ¼ (или от целия имот 1/8 идеална част). Останалата запазена част от наследството, с която наследодателя не може да се разпореди чрез завещание в размер на ¾ следва да се разпредели между наследниците му по закон – преживяла съпруга и две деца, които наследяват по равни части или по ¼ идеална част ( по 1/8 идеална част от целия имот). Ищците притежават по наследство от майка си равни части от притежаваната от нея ½ идеална част или по ¼ (2/8) идеална част от целия имот. Частите от правото на собственост за съсобствениците се формират по следния начин: за ищцата К. Д. – 2/8 по наследство от Л. Ф. М. – Д. + 1/8 по наследство по закон от И. Й. Д., общо 3/8 идеални части от имота; за ищеца К. Д.: 2/8 по наследство от Л. Ф. М. – Д. + 1/8 по наследство по закон от И. Й. Д., общо 3/8 идеални части от имота; за ответницата В. Д.: 1/8 идеална част по наследство по закон от И. Й. Д. + 1/8 идеална част по наследство по завещание от И. Й. Д. или общо 2/8 идеални части от имота. Искът на ищците следва да бъде уважен до размера на по 3/8(9/24) идеални части за всеки то тях и отхвърлен до предявения размер от 5/12 (10/24) идеални части. Тъй като правните изводи на настоящата инстанция не съответстват изцяло на тези на СГС, следва да бъде отменено обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен иска за признаване правото на собственост на ищците над размер от 3/12 (6/24) идеални части до 9/24 идеални части и да бъде уважен за тази част. В останалата част решението по този иск следва да бъде потвърдено. При този изход на производството на въззивниците се дължат разноски в размер на 463 лв. На въззиваемата страна се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената част от жалбата в размер на 5 250лв. Направено е възражение от насрещната страна за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, тъй като възнаграждението е уговорено за защита по четири иска и делото е с правна и фактическа сложност. Ръководен от изложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът