Решение № 42 от 10.3.2025 г. на Окръжен съд - Разград по дело № 483/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 683 от 11.11.2024 г. по гражданско дело № 20243330101335 по описа за 2024 година на Районен съд – Разград, съдът е постановил следното: ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН •••••••••• от гр. •••, ул. ••••• ДА ЗАПЛАТИ на ПГССХВТ „Ангел Кънчев“, БУЛСТАТ 000499329, адрес гр. Разград, 7200, бул. "Априлско въстание" №103 представлявано от инж. В. Х. Н. – •••• сумата 2027, 40 лв. /две хиляди двадесет и седем лева и четиридесет стотинки/ обезщетение с правно основание чл.221, ал.2 от КТ, ведно със законната лихва от 30.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН •••••••••• от гр. ••••, ул. ••••• ДА ЗАПЛАТИ на ПГССХВТ „Ангел Кънчев“, БУЛСТАТ 000499329, адрес гр. Разград, 7200, бул. "Априлско въстание" №103 представлявано от инж. В. Х. Н. – •••• сумата 81, 10 лв. /осемдесет и един лева и десет стотинки/ разноски по делото и 502, 74 лв. /петстотин и два лева и седемдесет и четири стотинки/ платено адвокатско възнаграждение, намалено по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. Недоволен от това решение в останал ответникът В. С. С., който го обжалва, чрез пълномощника си адвокат Д. С. Д. от •••. Сочи се, че решението е незаконосъобразно като постановено в противоречие на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а също така е необосновано. Ето защо, моли за отмяна на решението и отхвърляне исковите претенции, като неоснователни и недоказани. Твърди, че хипотезата на чл. 221, ал.2 КТ включва следните факти: 1/ валидно прекратяване на трудовото правоотношение поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и 2/ оставането на работодателя без работник на същата длъжност. В процесния случай ищецът не е доказал втората предпоставка. Твърди, че искът е останал недоказан и по размер, защото съдът е допуснал съществено процесуално нарушение отказвайки да назначи съдебно-счетоводна експертиза и вместо това е решил сам да направи изчисленията. Налице е и противоречие с материалния закон, защото погрешно бил взет за основа на изчисляване на обезщетението месецът, който предхожда месеца, в който жалбоподателят бил уволнен – месец октомври 2022г., тъй като в него има само 13 работни дни. Счита, че съгласно чл. 228, ал.1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл. 221, ал.2 КТ, е полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника месечно трудово възнаграждение. В случая се има в предвид размера на брутното трудово възнаграждение на ответника за последния отработен пълен месец, т. е. за месеца, през който ответникът е работил през всичките работни дни. Твърди, че за 2022г. пълни отработени месеци са Януари и Март. Позовава са на съдебно практика - Решение № 490 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 342/2009 г., IV г. о., ГК. Прави искане за назначаване на ССЕ за определяне на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец. Излага подробни съображения. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна - ПГССХВТ „Ангел Кънчев“, чрез пълномощника си адвокат П. Г. Х. от АК - Разград, депозира отговор на жалбата. Намира жалбата за допустима, но неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Излага подробни съображения. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, въззивникът се явява лично и с пълномощника си адвокат Д. С. Д. от •••. Поддържат въззивната жалба и излагат подробни съображения. Молят исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна и недоказана, а при условие на евентуалност, сочат, че брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец от жалбоподателя – м. март 2022г., което съгласно ССЕ е в размер на 2 507.28 лв. включва и сумата от 750 лв. за работно облекло. Ето защо, в случай, че съдът реши да присъди обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ, то не следва да бъде в размера на БТВ от 2 507.28 лв., а тази сума следва да бъде намалена със сумата от 750 лв. за работно облекло – т.е. обезщетението по чл. 221, ал.1 КТ следва да бъде в размер на 1 757.28 лв. Претендират разноски. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззиваемата страна се явява пълномощника адвокат П. Г. Х. от АК - •••••. Поддържа отговора на въззивната жалба и излага подробни съображения. Претендира разноски. Разградския окръжен, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и частично правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд, с изключение на извода на съда, че за основа на изчисляване на обезщетението следва да се вземе БТВ за месец октомври - месецът който предхожда месеца, в който жалбоподателят бил уволнен, и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, с изключение на горепосочения месец, респективно размера на обезщетението. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното: Ищецът е работил по безсрочен трудов договор при ответника на длъжност организатор стопански дейности. Последното допълнително споразумение между страните е от 24.08.2022 г., в което е посочено основно трудово възнаграждение в размер на 1635 лв. и 24 % допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /л.7 РС/. В същото е записано, че срокът на предизвестието е по КТ. Съгласно чл. 326, ал.2, изр.1 КТ: „Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца.“ Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед №РД-196- 196/02.11.2022г., с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и това прекратяване е констатирано и в Заповед №РД-197-197/02.11.2022 г. С решение № 194/ 29.03.2023 г. по гр.д.№2253/2023 г. на РС - Разград са отхвърлени исковете, предявени от В. С. С., ЕГН •••••••••• с адрес гр.••••, ул.••• А срещу ПГССХВТ „Ангел Кънчев“, град Разград, БУЛСТАТ 000499329 с адрес гр.Разград, бул.“Априлско въстание“, №№103 за признаване за незаконосъобразно на прекратяването на трудовото му правоотношение, за което са издадени заповеди №РД 196-196/02.11.2022 г. и № РД 197- 197/02.11.2022 г., за възстановяването му на преди заеманата от него длъжност „организатор стопански дейности“. Това решение е потвърдено с решение №110/05.07.2023 г. по в.гр.д.№134/2023 г. по описа на ОС – Разград, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 2275 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4800/2023 г., III г. о., ГК. С покана от 12.07.2024 г. ищецът, чрез законния си представител, е поискал от ответника заплащането на сумата 2027, 40 лв. на осн. чл.221, ал.2 от КТ. Видно от представеното извлечение от интернет страницата на РУО – Разград не е обявена свободна работна позиция за организатор стопански дейности в ПГССХВТ „Ангел Кънчев“. В длъжностното разписание, в сила от 05.12.2022 г. липсва щатна длъжност „организатор стопански дейности“, каквато длъжност е имало в предходните длъжностни разписания. Настоящия въззивен състав, като намери за основателно оплакването във въззивната жалба, че неоснователно първоинстанционния съд е оставил без уважение искането за назначаване на назначаване на ССЕ. Ето защо, на осн. чл. 266, ал.3 ГПК уважи искането на жалбоподателя за назначаване на ССЕ. Видно от неоспореното й заключението, което съдът приема като пълно, ясно, обосновано и правилно, както и от изслушването на вещото лице по реда на чл. 200 ГПК, е че: Последния отработен пълен месец от ответника, т. е. месеца, през който ответникът е работил през всичките работни дни, е месец март 2022г. Брутното трудово възнаграждение на ответника за този месец е в размер на 2 507.28 лв., като тази сума включва сумата от 750 лв. изплатена за работно облекло. Т.е. брутното трудово възнаграждение за м. март 2022г., без сумата изплатена за работно облекло, е в размер на 1 757.28 лв. Горепосочената фактическа обстановка е безспорна, а и се установява от събрания доказателствен материал. Предявеният иск е с правно основание чл. 221, ал. 2 от КТ. Нормата на чл. 221, ал. 2 от КТ предвижда, че при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. За да бъде уважен иск на посоченото основание е необходимо да се установят следните предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение и 2. наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Досежно размера на претенцията ищецът-работодател следва да установи брутното трудово възнаграждение на работника в първата хипотеза, респ. за колко време е останал без работник/служител във втората хипотеза на чл. 221, ал. 2 от ГПК (арг. на чл. 221, ал. 4, т. 2 от КТ, който посочва, че действителните вреди по предходните алинеи се изчисляват в случаите по ал. 2 и 3 - за времето, през което работодателят е останал без работник или служител за същата работа, но за не повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение). В контекста на горното по делото липсва спор, че страните се били в трудовоправни отношения, при сключен безсрочен трудов договор, които са приключили с налагането на дисциплинарно наказание "Уволнение". В този смисъл са и събраните по делото писмени доказателства, подробно и надлежно анализирани от първостепенния съд. Страните не спорят и по това, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание е влязла в сила. Основният спорен въпрос, пренесен пред въззивна инстанция е: Дали при прекратяването на безсрочно трудово правоотношение оставането на работодателя без работник/служител за същата работа е елемент от фактическия състав по чл. 221, ал. 2 КТ. Действително, съдебната практика по този въпрос е противоречива, като са налице следните две становища: Според ПЪРВОТО становище: Дори и при прекратяването на безсрочно трудово правоотношение предпоставка за възникване на правото на работодателя да получи обезщетение по чл. 221, ал. 2 във вр. ал. 4, т. 2 КТ, е оставането на работодателя без работник/служител за същата длъжност. Това становище е намерило израз в окончателното Решение № 61 от 18.03.2022 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 58/2022 г. и потвърденото с него Решение № 260490 от 24.11.2021 г. на РС - Сливен по гр. д. № 4319/2020 г., както и в Решение № 1019 от 21.09.2022 г. на РС - Пазарджик по гр. д. № 3836/2021 г. Според ВТОРОТО становище: При прекратяването на безсрочно трудово правоотношение НЕ Е елемент от фактическия състав по чл. 221, ал. 2 КТ работодателят да е останал без работник за същата работа. При прекратяването на безсрочно трудово правоотношение, законодателят не се интересува от размера на действителните вреди, а предпоставките са наличието на дисциплинарно уволнение, свързаното с него прекратяване на трудовото правоотношение и размера на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. "Действителни вреди" по чл. 221, ал.2 и ал.4 КТ законодателят е имал предвид само при прекратяването на срочните трудови договори и разпоредбата не касае безсрочните. В правната теория "Коментар на Кодекса на труда", изд. Сиби, с автори Красимира Средкова, Атанас Василев, Васил Мръчков, се сочи като втора предпоставка на обезщетението на същата работа веднага след дисциплинарното уволнение да не е назначен друг работник само при срочно трудово правоотношение. Това становище е намерило израз в Решение № 281 от 13.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 210/2009 г., III г. о., ГК, окончателното Решение № 282 от 3.06.2016 г. на ОС - София по в. гр. д. № 41/2016 г. и Решение № 247 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 960/2010 г., III г. о., ГК. Горепосочената противоречива съдебна практика не е преодоляна с Тълкувателно решение по чл. 124 ЗСВ. Настоящият съдебен състав намира за правилно ВТОРОТО становище. Ето защо, се явява неоснователно възражението на жалбоподателя, че иска е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал обстоятелството, че е останал без работник на същата длъжност. По възражението на жалбоподателя, че неправилно първоинстанционния съд е взел за основа на изчисляване на обезщетението брутното трудово възнаграждение за месец октомври 2022г., който е месецът който предхожда месеца, в който жалбоподателят бил уволнен, вместо брутното трудово възнаграждение за месец март 2022г., който е последния отработен пълен месец, т. е. месеца, през който ответникът е работил през всичките работни дни. Това възражение се явява основателно. Според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл. 221, ал.2 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно. В този смисъл и Решение № 490 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 342/2009 г., IV г. о., ГК, Определение № 542 от 12.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2018 г., IV г. о., ГК, Решение № 665 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 665 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 432 от 3.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 1685 от 30.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1643/2022 г., Решение № 299 от 20.09.2021 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 481/2021 г., Решение № 372 от 20.01.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 11786/2011 г., Решение № 1628 от 7.03.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 14716/2018 г., Решение № 98 от 11.05.2023 г. на ОС - Враца по в. гр. д. № 136/2023 г., Решение № 7383 от 12.11.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 5484/2011 г., Решение № 549 от 24.01.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 11618/2017 г., Решение № 1050 от 10.08.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1865/2017 г. В настоящия случай видно от неоспореното заключение на ССЕ е, че последният пълен отработен от ответника месец преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните е месец март 2022 г. За този месец начислено на ответника брутното трудово възнаграждение възлиза на сумата от 2 507.28 лв., като в тази сума се включва сумата от 750 лв. за работно облекло. Съдът намира, че сумата от 750 лв. за облекло, не може да бъде отнесена по чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) определяща какво включва брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда. В този смисъл вж. и Решение № 847 от 14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2009 г., IV г. о., ГК. Ето защо, от горепосоченото БТВ в размер на 2 507.28 лв. следва да се приспадне сумата за дрехи в размер на 750 лв., поради което иска по чл. 221, ал.2 ГПК се явява основателен до размера на разликата между тези две суми, а именно явява се основателен за сумата от 1 757.28 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.07.2024 г. /от която дата ищецът е поискал присъждане на законната лихва/, на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД. Т.е. решението на първоинстанционния съд ще следва да бъде отменено в частта за сумата над 1 757.28 лв. до присъдения размер от 2 027.40 лв., като се постанови решение, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен за разликата над 1 757.28 лв. до присъдения размер от 2 027.40 лв. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която искът е уважен до размера от 1 757.28 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.07.2024 г. По отношение на разноските: Пред първата инстанция. При отмяна на решението горната инстанция е длъжна служебно да разпредели отговорността за разноските и за предходното /предходните/ производства, тъй като тази отговорност е обусловена от изхода на спора пред съда, осъществяващ инстанционния контрол. Така и Определение № 235 от 18.05.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1063/2017 г., I т. о., ТК. Счита се, че щом се обжалва решението по иска, обжалват се и разноските, като акцесорна последица по чл. 78 от ГПК. Промяна на изхода на спора по иска обуславя същото и в частта за разноските - решението за разноски не може да влезе в сила, след като се обжалва това по спора /иска/, във връзка с който са присъдени. Така и Определение № 96 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2012 г., III г. о., ГК. Пред първата инстанция. С оглед изхода на делото, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за разликата над 70.29 лв. за заплатена държавна такса, както и за разликата над 435.76 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК. С оглед изхода на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 53.29 лв. представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК. Пред въззивната инстанция. С оглед изхода на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 260.03 лв. представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съразмерно с уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК. С оглед изхода на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 53.29 лв. представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК. По държавната такса за въззивно обжалване и разноските изплатени от бюджета на съда. На основание чл. 78, ал.6 във вр. чл. 359 КТ, ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Разград сумите от 5.40 лв. представляваща държавна такса за въззивна жалба и сумата 39.98 лв. представляваща разноски за заплатено възнаграждение на вещото лице по ССЕ, съразмерно с отхвърлената част от иска. Следва допълнително да бъдат начислени такса от още 5 лв. ( пет лева) и законна лихва по чл. 1 от ЗЛДТДПДВ, при условие, че осъденото лице не представи пред първоинстанционния съд доказателства за заплатената присъдена в полза на бюджета сума в срока за доброволно изпълнение и срещу него бъде издаден служебно изпълнителен лист, на осн. чл. 109 във вр. чл.111 от ПАС /така и Решение № 270 от 18.10.2024 г. на ВнАС по в. т. д. № 242/2024 г., Решение № 22 от 20.01.2025 г. на ВнАС по в. т. д. № 465/2024 г., Решение № 336 от 17.12.2024 г. на ВнАС по в. т. д. № 347/2024 г., Решение № 318 от 3.12.2024 г. на ВнАС по в. т. д. № 359/2024 г., Решение № 300 от 15.11.2024 г. на ВнАС по в. т. д. № 297/2024 г., Решение № 236 от 9.08.2024 г. на ВнАС по в. т. д. № 247/2024 г./ Останалата част от държавната такса за въззивно обжалване и разноски изпратени от бюджета на съда следва да останат в тежест на бюджета, доколкото производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите (чл. 359 от КТ). Така мотивиран, съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,