Решение № 5948 от 1.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6736/2024 г.
Софийски градски съд01.11.2024 г.докладчик Димитър Ковачев
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7514 от 24.04.2024г., постановено по гр. д. № 68771/2022г. по описа на Софийски районен съд, 160 с-в, в частта му с която са отхвърлени, предявените от В. Д. Ц. срещу 149 СУ “Иван Хаджийски“-гр. София искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за отмяна на уволнението извършено със заповед 0465-0465/24.10.2022г. и възстановяване на заеманата длъжност „старши учител по изобразително изкуство и обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ и иск по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия, вследствие от виновно и противоправно поведение на служители на ответника в периода 25.08.2022 г. - 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат ищеца на работа, държали се враждебно и го тормозели психически. Решението на настоящият въззивен съд в частта му, с която се потвърждава решението на СРС за отхвърляне на искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните. В останалата си част (по иска за обезщетяване на неимуществени вреди) въззивното решение е окончателно с оглед на цената на иска.
Мотиви
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от В. Ц. чрез адвокат Й. Т. срещу Решение № 7514 от 24.04.2024г., постановено по гр. д. № 68771/2022г. по описа на Софийски районен съд, 160 с-в, в частта му с която са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу 149 СУ “Иван Хаджийски“-гр. София искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за отмяна на уволнението извършено със заповед 0465-0465/24.10.2022г. и възстановяване на заеманата длъжност „старши учител по изобразително изкуство и обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, както и по иска по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно недопускане до работа от служители на ответника. С жалбата моли решението да се отмени като неправилно. Прави оплакване за необсъждане на възражението му за липса на работодателска власт у лицето подписало заповедта, което не било директора и съответно заповедта била нищожна. Не било обсъдено обстоятелството, че заповедта му била връчена докато е болнични. Искът за неимуществени вреди бил доказан от свидетелските показания. Иска се отмяна на решението и уважаване на отхвърлените искове. Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението. СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми. СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за неоснователна по следните фактически и правни съображения: В исковата молба е изложено твърдение за незаконност на уволнението поради връчване на заповедта за уволнение в период, в който ищецът е бил в болничен. Това е оплакване по същността си за нарушаване на предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Фактически невярно в жалбата се сочи, че това не било обсъдено от СРС. Видно от мотивите на решението (стр.9 и 10) наличието на болничен към връчването на заповедта е обсъдено и правилно квалифицирано, като и правилно е прието за неоснователно. Процесното прекратяване е извършено със заповед с посочено основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ- придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО. Предварителна закрила по чл. 333 КТ, относима към дата на връчване на заповедта за прекратяване на ТПО (чл. 333, ал. 7 КТ) е уредена само за изрично и изчерпателно изброени в чл. 333 КТ хипотези на прекратяване на ТПО, между които не попада тази на прекратяване на ТПО поради придобиване право на пенсия (без значение дали се касае за т.10 или т. 10а на чл. 328, ал. 1 КТ). Следователно такава закрила не е налице и оплакването в тази насока е неоснователно. В исковата молба не е направено възражение за липсата на придобито право на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО. С молба от 02.10.2023г. е направено възражение за липса на учителски стаж от 30г. и 8 месеца и за липса на общ трудов стаж от над 39 г. Очевидно се прави възражение, че не е налице хипотезата на чл. 69“в“ КСО за „ранно пенсиониране“, респективно на чл. 68, ал.1 и ал. 2 КСО. Разпоредбата на чл. 68, ал. 1-3 от КСО урежда хипотези на право на т.нар „пълна пенсия“, тоест пенсионирането е по общият ред (Решение № 454 от 8.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 6/2023 г., IV г. о., ГК; Решение № 43 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2035/2018 г., III г. о., ГК), а не се касае за хипотеза на право на ранно пенсиониране с право на намалена пенсия, които се уреждат в чл. 68“а“ (обща норма за „ранно пенсиониране“) и сл. КСО, каквато хипотеза на ранно пенсиониране специално за учителите е установена с чл. 69“в“ КСО и на която работодателя не се е позовавал за да прекрати ТПО. Изрично в заповедта за прекратяване е посочена възрастта на ищеца-навършени 68 г. при изискуеми от чл. 68, ал. 3, изр. 2 от КСО - 67г. и придобит над 25г. осигурителен стаж при изискуеми 15 години според чл. 68, ал. 3 КТ (към деня на прекратяване на ТПО). Към връчване на заповедта за прекратяване с оглед на датата му на раждане ищецът е имал навършени 68 г., а от трудовия му договор се установява, че към деня на неговото сключване е имал 8г., 11м. и 13 дни трудов и осигурителен стаж като учител (стаж по специалността-както е посочено в ТД). Този учителски стаж се установява и от завереното копие на трудова книжа от 1976г. (стр. 11 от тази трудова книжка), находящо се в приетото като доказателство в ОСЗ на 25.01.2024г. на СРС копие на трудовото досие, представено от работодателя (приложенията в бял класьор към съдебната папка-последните 5 листа от класьора.) и натрупан в периода 1998г. - 2006г. в „10-то СОУ Теодор Траянов“-гр. София. От трудовата книжка представена по настоящото дело и издадена от ответника се установява, че към 26.08.2020г. (когато е имало предходно прекратяване на ТПО- впоследствие отменено от съда) е имал 12г., 11м. и 23 дни трудов и осигурителен стаж само при ответника. Следователно към момента на процесното прекратяване на ТПО на 24.10.2022г. е имал над 20г. учителски осигурителен стаж и 68 г. възраст и е придобил право на пенсиониране с пълна пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, при което за работодателя е възникнало и правото да прекрати ТПО с ищеца на основанието посочено и в заповедта – чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. Оплакването в жалбата, че не е обсъдено възражение, че заповедта за прекратяване на ТПО била нищожна като неподписана от директора на ответното училище, а от негов заместник е неоснователно. Това възражение е обсъдено от СРС (стр.9, ред последен и стр. 10 от решението) макар и той в мотивите си да е посочил, че е направено едва с писмена защита след даване на ход на устните състезания и приключване на делото в ОСЗ (при което е преклудирано). Това оплакване направено едва с писмена защита пред СРС е преклудирано. Работника не може след предявяване на исковата молба да въвежда нови основания за незаконосъобразност на уволнението. В исковата молба не е имало оплакване, че зам. директорът подписал заповедта не е разполагал с работодателска власт за прекратяване на ТПО. Това, че заповедта била подписана и връчена от заместник директор не е било сочено като основание за незаконност на уволнението. Твърдението за незаконност на уволнението е изведено в исковата молба само от връчването на заповедта в период на болничен. Същото е положението и в последващите молби на ищеца. Едва в писмена защита се формулира за пръв път такова възражение и то е преклудирано. Отделно е неоснователно. В самата заповед е посочено, че е подписана „За директор“ от Г. А. Самият ищец твърди, че е подписана от заместник - директор. Съгласно Чл. 216, ал. 1 от ЗПУО трудовите договори с педагогическите специалисти се сключват и прекратяват от директора на училището. Съгласно Чл. 261.
ЗПУО при отсъствие на директора на държавна и общинска детска градина, на държавно и общинско училище и на център за подкрепа за личностно развитие за срок, по-малък от 60 календарни дни, той се замества от определен със заповед за всеки конкретен случай заместник-директор. В процесната заповед (под името на подписалия заповедта) е посочен номер на заповед за заместване от 16.09.2022г. По отношение оспорването да е подписал връчената му заповед:
След като изрично се признава, че процесната заповед е връчена на ищеца (искова молба, стр. 2, абз. 3; молба от 02.10.2023г.) е ирелевантно за законността на прекратяване на ТПО дали е подписана от ищеца връчената му заповед. Изискването връчването да е срещу подпис има за цел да се удостовери датата на прекратяване на ТПО, а тя в случая се признава от ищеца.
Предвид изложеното предявения иск по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е неоснователен и решението по този иск следва да се потвърди, а като последица следва да се потвърди и по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
По иска за неимуществени вреди:
СГС споделя напълно мотивите на СРС и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях/. Неоснователно е оплакването, че със свидетелските показания се доказвало основанието на този иск. Правилно СРС не е кредитирал показанията на свидетелката Д.Д.П. – С.. При нейния разпит тя изрично посочва, че изнесеното от нея пред съда е било разказно от ищеца, тоест показанията преразказват информация, която ищецът е споделял е нея, поради което не могат да бъдат ценени от съда като достоверен и обективен източник, от който да се направят изводи за действително осъществилите се факти.
Следва да се добави и че видно от представен болничен лист на от 20.09.2022г. (л.100 от делото на СРС) ищецът е бил във временна нетрудоспособност поради общо заболяване от 17.09.2022-06.10.2022г, като това е било продължение на предходен болничен-видно от отбелязването в самия болничен лист на л. 100. Този болничен е издаден на основание решение на ЛКК (видно от посоченото в самия него). ЛКК може да разреши болничен - продължение само ако личния лекар не може да разреши нов болничен, а това е в хипотезата на чл. 13 от НАРЕДБА за медицинската експертиза, когато лекуващия лекар е издал болнични за общо 40 дни за календарната година (в хипотеза с прекъсване). Горното означава, че предвид чл. 13 от наредбата предходния болничен е бил с продължителност от поне 12 дни от лекуващ лекар (14 +14=28- остават възможни 12 дни от лекуващ лекар за да се стигне до ЛКК) или и че към 05.09.2022г. ищецът е бил в болничен, което означава, че ответника не е имал право да го допуска да работи, което изключва възможността недопускането до работа да е неправомерно, за да породи отговорност за неимуществнеи вреди.
В амбулаторния лист за преглед на 08.09.2022г. от „УМБАЛ Пирогов“ (л.18) е посочено, че ищецът е съобщил, че: “ от млади години получава подобни епизоди…“ Тоест твърдението му, че мигренозен пристъп и нервен срив получил като следствие от действия на служители на ответника не намира опора в медицинския документ-явно и преди е страдал от такова заболяване.
Обективни данни за присъствие на ищеца в ответното училище след влизането в сила на решението за възстановяването му на работа на 22.08.2022г има само за 25.08.2022г, когато е депозирал молба (л. 52 от делото) и за 05.09.2022г. когато е депозирал молба (видно от трудовото досие и представена по делото на л. 7) за връщането си на работа. За периода заявен като такъв на търпени неимуществени вреди от 25.08.2022г. до 05.09.2022г. няма доказателства въобще да е присъствал в училището и няма как да се приеме, че е осъществявано някакво негативно спрямо него поведение от служители на ответника.
Предвид изложеното решението следва да се потвърди в обжалваните му части, включително тази по разноските. Оплакването направено в ход на устни състезания пред въззивния съд за липса на произнасяне от СРС по възражение на ищеца за прекомерност на хонорара на адвоката на ответника не може да се разглежда от СГС- не е правено в срока по чл. 248 ГПК искане за изменение на решението на СРС в частта му по разноските. Отделно СРС е намалил хонорара на адвоката на въззиваемия-видно от мотивите на решението.
В останалата част (по иска по чл. 224 КТ) решението е влязло в сила като необжалвано.
При този изход на делото само въззиваемия ответник има право на разноски, но не доказва такива.
Цитирани разпоредби
26- чл. 225, ал. 1 КТ
- чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ
- чл. 68, ал. 1
- чл. 248 ГПК
- чл. 258 ГПК
- чл. 269 ГПК
- чл. 272 ГПК
- чл. 45 ЗЗД
- чл. 216, ал. 1 ЗПУО
- чл. 68, ал. 3 КСО
- чл. 224 КТ
- чл. 328, ал. 1 КТ
- чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
- чл. 333, ал. 7 КТ
- чл. 333 КТ
- чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
- чл. 68, ал. 3 КТ
- чл. 13 НАРЕДБА
- чл. 13
- чл. 261
- чл. 344, ал. 1, т. 1
- чл. 344, ал. 1, т. 2
- чл. 49
- чл. 68, ал. 3
- чл. 68
- чл. 69