Решение № 40 от 26.1.2026 г. на Районен съд - Разград по дело № 1228/2025 г.

дело № 20253330101228 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното: Депозирана е искова молба от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, с която е предявен иск срещу П. Н. Н. за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 731,86 лева непогасена главница по Договор за потребителски паричен кредит № 5615715 от 06.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноските по делото. Твърди, че на 06.06.2023 г. е сключен Договор за потребителски паричен кредит № 5615715 между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и П. Н. Н., по силата на който кредиторът отпуснал на ответника паричен кредит с общ размер 1 120 лева, а последният се задължил да възстанови сумата чрез 24 месечни погасителни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 58,30 лева. Първата погасителна вноска била с падежна дата 14.06.2023 г., а последната на 14.05.2025 г. Кредитът бил отпуснат при годишен лихвен процент в размер на 17,88 % и годишен процент на разходите 35,17 %. Кредиторът изпълнил задълженията си по договора, но не получил пълно и точно насрещно изпълнение от страна на заемополучателя. Ответникът не изпълнил поетите задължения по договора, като не изплатил задълженията си по него, поради което дължал на кредитора сума в размер на 731,86 лева непогасена главница. На 14.10.2024 г. чрез договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД прехвърлило вземанията си към П. Н. Н. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. В изпълнение на императивните разпоредби на чл. 99 от ЗЗД, пълномощник на цедента уведомил длъжника за извършената цесия като му изпратил писмено съобщение на 05.02.2025 г. на посочения в договора за кредит адрес, че считано от датата на получаване на уведомлението за цесия, кредитор спрямо него по отношение гореописаното парично вземане е „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Това обстоятелство се установявало от приложеното към исковата молба известие за доставяне, видно от което писмото е върнато в цялост с отбелязване, че е непотърсено, с което длъжникът се считал уведомен за извършената цесия. В случая, първоначалният кредитор, действащ чрез упълномощено лице, надлежно изпълнил своето задължение да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на парично вземане. В случай, че длъжникът е сменил адреса, вписан в договора за кредит, предвид принципите на добросъвестност и добри нрави, следвало да уведоми кредитора за актуалния си адрес за кореспонденция. До момента нямало данни за подобно уведомяване. Така, когато едната от страните не пребивавала на посочения от нея адрес и не уведомила съконтрагента си за актуалния адрес, респективно е отказала да получи волеизявление, адресирано до нея, тя сама се поставяла в невъзможност да узнае за волеизявлението на другата страна. В този смисъл счита, че длъжникът в следствие на своето недобросъвестно поведение не следва да се ползва и да черпи благоприятни за себе си права. Наред с това счита, че ако едната страна по договора не пребивава на посочения от нея адрес или отказва да приеме изпратеното до нея съобщение, без да има съответните съображения за това, законът допуска да се приеме, че волеизявлението е достигнало до нея. В същия смисъл била и разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът информирал потребителя на хартиен или на друг траен носител за всяко увеличение на лихвения процент или на дължимите от потребителя разходи преди тяхното влизане в сила, като потребителят се смятал за уведомен, когато уведомлението е изпратено на последния посочен от него адрес. Евентуално, в съответствие с установената съдебна практика, моли да се приеме, че по отношение на ответника е налице валидно уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, извършено с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е уведомлението за цесия, както и че на основание чл. 99. ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на задължението е породило действие за длъжника. Поради липса на изпълнение както към стария, така и към новия кредитор, с цел съдебното установяване и присъждане на вземанията си, „ЕОС Матрикс“ ЕООД депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в съда, по повод на което било образувано ч. гр. дело № 20253330101000 по описа на РС Разград, по което било отхвърлено депозираното от ищеца заявление. Последващи действия за погасяване на задължението по Договор за потребителски паричен кредит № 5615715 от 06.06.2023 г. не били осъществени, не били налице и основания, въз основа на които задължението да е отпаднало. Горното пораждало правния интерес на ищеца да предяви иск срещу П. Н. Н., на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК. Исковата молба и доказателствата към нея са връчени на ответника, който в срока по чл. 131 от ГПК не е подал отговор и не е взел становище по допустимостта и основателността на предявените искове. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното: От приложените по делото копия от заявление по чл. 410 от ГПК и разпореждане № 1699/29.05.2025 г. по ч. гр. д. № 1000/2025 г. по описа на РС Разград, се установява, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение в полза на ищеца срещу ответника е оставено без уважение, поради вероятно наличие на нищожна клауза в договора за потребителски кредит. В предоставения едномесечен срок заявителят е предявил настоящия иск, с който претендира осъждане на ответника да му заплати само дължимата главница в размер на 731,86 лв., като в допълнителна уточняваща молба заявява, че в настоящото производство не претендира от ответника сумата от 89,97 лв. договорна лихва, за която също е оставено без уважение заявлението по горното дело. Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че на 06.06.2023 г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника е сключен Договор за потребителски паричен кредит № 5615715, по силата на който кредиторът предоставил на ответника кредит в размер на 1 000,00 лева, със задължението на последния да върне получената сума, ведно с уговорената договорна лихва. В договора е предвидена такса за разглеждане на кредита в размер на 120,00 лева, която е добавена към главницата, с което общият размер на същата се равнява на сума от 1 120,00 лева. Ответникът се задължил да върне сумата от 1 329,47 лева, включваща главница и договорна лихва. Уговорен е годишен лихвен процент 17,88 % и годишен процент на разходите 35,17 %. Връщането на сумата било уговорено да става чрез 24 месечни вноски, всяка в размер на 55,39 лева. Първата погасителна вноска следвало да бъде платена на 14.06.2023 г., а последната – на 14.05.2025 г. Няма спор, че длъжникът е спрял плащанията по договора. От приетото по делото заключение по изготвената ССЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установи, че кредитът в размер на 1 000,00 лв., отпуснат с процесния договор, е усвоен на 06.06.2023 г. чрез превод по банкова сметка, чийто титуляр е П. Н. Н.. Експертизата е установила, че ответникът е извършвал плащания в общ размер на 516,05 лв., с които са погасени задължения за главницата по кредита в размер на 388,14 лв. и задължения за лихва в размер на 127,91 лв. Ответникът е преустановил плащанията след 14.03.2024 г., когато е платена сума в размер на 17,54 лв., като напълно са погасени девет вноски по погасителния план, а десетата е частично платена. Вещото лице посочва, че размерът на непогасената главница възлиза на сума от 731,86 лева, а останалите задължения не се претендират в настоящото производство. След датата на цесията (14.10.2024 г.) няма постъпили суми от ответника към новия кредитор за погасяване на задълженията по договора. В съдебно заседание вещото лице посочва, че годишният процент на разходите включва и таксата за разглеждане на кредита. От представения по делото индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 14.10.2024 г. и анекс № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 14.10.2024 г., се установи, че „УниКредит Кънсюмър Файненсинг ЕАД е прехвърлило на ищеца всички, дължими на цедента и станали ликвидни и изискуеми вземания, като същите са индивидуализирани в Приложение № 1 към договора. От него става ясно, че в кръга на цедираните вземания са включени и задълженията на ответника по процесния договор. На основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането. По делото е представено уведомление, от което се установява, че ищецът, действащ като пълномощник на цедента, е изпратил същото до ответника, като го уведомява за прехвърляне на вземанията по договора, както и че при неизпълнение на задълженията му, в допълнително предоставен 15-дневен срок, ще пристъпи към принудително събиране на цялото задължение по договора. Уведомлението е върнато при ищеца като непотърсено на 26.02.2025 г., с което длъжникът не е надлежно уведомен за настъпилата цесия и смяна на кредиторите. Съобразно задължителната съдебна практика, обаче, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В настоящия случай препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно връчени на ответника, а в приложенията са както уведомителното писмо от бившия кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършено упълномощаване, така и изричното, за тези действия, пълномощно от цедента. Предвид сключения договор за цесия и уведомяването на ответника, в качеството му на длъжник, съдът приема, че е настъпил прехвърлителният ефект на цесията и носител на вземанията по процесния договор за кредит, е ищецът. При така установено от фактическа страна, съдът извежда следните правни изводи: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца 731,86 лв. по договор за потребителски паричен кредит № 5615715 от 06.06.2023 г. Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна, при наличие на правен интерес, като предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество. От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и задълженията по него, съдът намира, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за кредит са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143-147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – аргумент от чл. 23 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните. Следователно, за да бъде обвързан потребителят от Общите условия, следва писмено да ги е приел, кредиторът да му е предал екземпляр от същите при сключването на договора и всяка страница да бъде подписана от страните по договора. В разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е установена пълна недействителност на договора за потребителски кредит при неспазване на последното изискване. В случая Общите условия към договора за потребителски кредит не са подписани на всяка страница от кредитополучателя. Нещо повече, те не са подписани на нито една страница, поради което не е спазено, императивното изискване на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, а според правната норма на чл. 22 от ЗПК, в този случай договорът за потребителски кредит е недействителен. На последната страница в края на общите условия се съдържа декларативното изявление на кредитополучателя, че е прочел, разбрал и безусловно приема написаното на всяка една от страниците на договора, в това число и Общите условия, но от това изявление не се установява, че длъжникът се е запознал именно с представените по делото Общи условия и установените в тях клаузи. Посоченото декларативно изявление на потребителя, което също не е подписано, не може да санира липсата на подпис на всяка една страница от общите условия. Последното е въведено с оглед осигуряване защита на правата на потребителя и гарантиране на обстоятелството, че той реално се е запознал с клаузите на Общите условия на договора за потребителски кредит, установяващи правата и задълженията на страните по възникналото правоотношение. Предвид изложеното, договорът за кредит следва да се счита за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 2 от ЗПК, доколкото последният е сключен при отнапред определени от кредитора Общи условия, без да са спазени императивно установените изисквания всяка страница от последните да бъде подписана от потребителя. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От заключението на вещото лице се установява, че месечните вноски в частта си за главницата включват освен чистата стойност на кредита, но и такса за разглеждане на същия в размер общо на 120,00 лв., а непогасената главница е в размер на 731,86 лв. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В процесния договор в раздел Характеристики и условия на потребителския паричен кредит изрично е предвидено заплащане на такса за разглеждане на кредит в размер на 120 лв., с което общият размер на главницата по кредита е 1 120,00 лв. Видно от заключението на вещото лице, отпуснатият кредит е усвоен от ответника в размер на 1 000 лв. С оглед на изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че кредиторът не е имал правото да претендира заплащане на горната такса, затова е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, поради което и на основание чл. 21, ал. 1 от същия закон е нищожна. Въпросната такса за разглеждане представлява услуга, която по естеството си е свързана с усвояване на кредита. Разглеждането и изплащането му по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита, изразяваща се в разглеждане на искането за кредит, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., като това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. Отделно от това, съдът счита, че посочената клауза, установяваща такса за разглеждане на кредит, накърнява добрите нрави, тъй като същата увеличава размера на кредита, без в действителност да е налице яснота относно насрещната престация. Този извод не се променя от факта, че таксата е включена при изчисляване размера на годишния процент на разходите. Поради изложеното, добавената сума при отпускане на кредита в размер на 61,36 евро/120,00 лв. се явява недължима, а реално усвоената главница по кредита без добавената такса е 511,29 евро/1 000,00 лв. След съобразяване на извършените плащания, които вещото лице сочи в размер на 263,85 евро/516,05 лв., отнесени за погасяване на усвоената главница, дължимият непогасен остатък се равнява на 247,44 евро/483,95 лв. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника следва да се възложат разноските, сторени от ищеца, съразмерно на уважения иск в размер на 30,42 евро/59,49 лв. за държавна такса и 101,43 евро/198,38 лв. платен депозит за вещо лице в настоящото производство. Ищецът е поискал и разноски за заповедното производство, но такива не му се дължат, предвид отхвърляне на заявлението. По изложените мотиви, съдът