Решение № 30 от 1.4.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 1/2024 г.

Производството е по реда на чл.424, ал.1, вр. чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Образувано е по искане на осъденото лице Я. М. Б. за възобновяване на наказателното производство по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд гр. Ямбол, отмяна на решение №53/06.06.2023г., с което е изменено определение № 260049/05.12.2022г., постановено по НОХД № 149/2017г. на Районен съд гр. Ямбол и прекратяване на производството по чл.68 от НК за привеждане в изпълнение на наложено на Б. по ЧНД № 465/2015г. по описа на Софийски районен съд общо наказание от една година лишаване от свобода. В алтернативен план, без конкретни съображения, се заявява искане за връщане на делото на Окръжен съд – Ямбол за ново разглеждане или изменение на постановеното по него решение в полза на осъдения. В искането се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК (нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила), които са основание за възобновяване на наказателното производство по чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Формално е посочено и касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание), без да са изложени данни в негова подкрепа и без да е заявено искане за изменение на наказанието. Осъденият Б. първоначално е подал искане за възобновяване на наказателните производства по ВЧНД № 44/2023г. на Окръжен съд – Ямбол и по ВНОХД № 178/2021г. на Окръжен съд – Ямбол. С Разпореждане № 26 от 01.12.2023г. дежурният съдия, извършил проверка за наличие на процесуалните изисквания за образуване на дело по Глава тридесет и трета от НПК, отказал образуване на производство пред Апелативен съд – Бургас за възобновяване на приключилото наказателно производство по ВНОХД № 178/2021г. по описа на Окръжен съд – Ямбол и оставил без движение искането за възобновяване на наказателното производство по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, като дал подробни указания за привеждането му в съответствие с чл.426 вр. чл.351, ал.1 от НПК. В изпълнение на дадените указания и в предоставения преклузивен срок осъденият Б. е представил молба, с която е конкретизирал искането си за възобновяване на наказателното производство по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. В същото се твърди, че решението по посоченото дело е постановено от незаконен състав, доколкото са налице предпоставките за отвод на съдебния състав по чл.29, ал.1, т.1 и чл.29, ал.2 от НПК. Сочи се, че съдебният състав се е произнесъл при предходното разглеждане на същото наказателно производство, като е постановил решение № 19 от 01.04.2022г. по ВНОХД № 178/2021г. на ОС-Ямбол. Поддържа се, че съдът е следвало да си направи отвод по искането на защитата в тази насока, тъй като са налице данни за предубеденост на състава, видни от предходното му произнасяне, препятстващо възможността за обективна преценка при решаване на делото по същество. Обръща се внимание на обстоятелството, че първоинстанционният съд се е произнесъл по въпроса за привеждане в изпълнение на наказанието по предходна присъда по чл.68 от НК, без да образува ново дело, а в рамките на воденото НОХД № 149/2017г. по описа на РС-Ямбол, след постановяване на присъдата. Постановеното в откритото съдебно заседание на 05.12.2022г. определение се сочи, че е незаконосъобразно, тъй като обявяването му съгласно отразеното в протокола предхожда началния час на провеждане на заседанието по делото. По съществото на спора искателят аргументира допуснато нарушение на правилата за давността по чл.82 от НК. Сочи, че производството по привеждане в изпълнение на общото наказание по ЧНД № 475/2015г. на РС- София е следвало да бъде прекратено, тъй като на 27.09.2022г. е изтекла абсолютната давност от седем години и половина по чл.82 от НК. Позовавайки се на практика на ВКС, засягаща въпроса за приложимостта на правилата за абсолютна давност, осъденият подчертава, че след изтичането на определения в закона давностен срок, привеждането в изпълнение на наказанието е невъзможно. На основание горните съображения се поставя искане за възобновяване на наказателното производство, отмяна на въззивното решение и прекратяване на производството по чл.68 от НК. Алтернативно е заявено искане за връщане на делото на Окръжен съд – Ямбол за ново разглеждане или изменение на постановеното решение в полза на осъдения, ако са налице предпоставки за това. В съдебно заседание пред АС-Бургас искателят - осъдено лице Я. Б., редовно призован, не се явява. Същият се представлява от своята майка И. Б., надлежно упълномощена, която поддържа искането ведно с наведените в него възражения. Акцентира върху неправилното приложение на чл.68 от НК поради изтекла към момента на постановяване на определението от 05.12.2022г. по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол погасителната давност за изпълнение на общото наказание лишаване от свобода от една година, наложено по ЧНД № 475/2015г. на РС-София. С позоваване на практика на ВКС, защитникът подчертава, че правният ефект на условната присъда започва от деня на влизането й в сила и трае до деня, в който е изтекъл изпитателният срок. Излага доводи и в подкрепа на заявеното оплакване за незаконност на съдебния състав, постановил решение №53/06.06.2023г. по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд гр. Ямбол. Изтъква, че предвид произнасянето на същия състав във въззивната инстанция с решение №19/01.04.2022г. по ВНОХД № 178/2021г., след възобновяване на делото, е налице нарушение на забраната по чл.29, ал.1, т.1 и ал.2 от НПК. Оспорва като незаконосъобразно определение № 260049/05.12.2022г., постановено в открито съдебно заседание на 05.12.2022г., по НОХД № 149/2017г. на Районен съд-Ямбол, с довод, че същото е обявено преди началото на проведеното съдебно заседание по делото, с оглед отразените в протокола часове. Представителят на Апелативна прокуратура–Бургас изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване, заявено от осъденото лице Я. Б. чрез защитника му - неговата майка И. Б. и предлага същото да бъде оставено без уважение. Счита, че не е налице претендираното нарушение на правото на справедлив процес, аргументирано с довод за незаконност на съдебния състав, постановил решение №53/06.06.2023г. по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд гр. Ямбол, тъй като в случая не се касае за осъществен контрол върху правилността на присъдата на първата инстанция, а произнасянето на въззивната инстанция е по повод атакуваното определение на РС-Ямбол по чл.306, ал.1, т.3 от НПК. Относно твърдяното в искането нарушение на правилата за давността по чл. 82 от НК прокурорът ангажира становище, че преценката на съда относно началния срок, от който започва да тече давностния срок – датата на постановеното определение по чл.68 НК на РС-Ямбол, не противоречи на закона и поради това не е налице основание за корекция на акта на въззивната инстанция. Бургаският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери за установено следното: Искането за възобновяване на наказателното производство е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл.419 от НПК – атакувано е решението по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд-Ямбол, с което е изменено определение № 260049/05.12.2022г., постановена по НОХД № 149/2017г. на Районен съд-Ямбол, влязло в сила на 06.06.2023г. Посочени са основания по чл.422, ал.1, т.5 вр. чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Искането е направено в срока по чл.421, ал.3 от НПК. Разгледано по съществото си, в контекста на очертаната аргументация, искането на осъденото лице е неоснователно. Съображенията за това са следните: С присъда № 4 от 08.01.2020 г., постановена по НОХД № 149/2017 г. по описа на РС-Ямбол, Я. М. Б. е бил признат за виновен в това, че на 03.09.2016 г. в 22.30ч. в гр.Ямбол по ул. „Николай Петрини“ до кръстовището с ул. „Преслав“, в посока към ул. „Г.Дражев“ е управлявал МПС лек автомобил „Мерцедес Ц 430 Л“ с рег.№ СА... ТМ, без да притежава съответното свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за управление на МПС с НП №15-4332-013637/17.07.2015г. на Началник отдел ПП при СДВР, влязло в сила на 23.12.2015г., поради което и на основание чл.343в, ал.2 от НК и чл. 54 от НК на същия е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим, както и глоба в полза на Държавата в размер на 1000.00 лева. Със същата присъда на основание чл.343г от НК Б. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Присъдени са разноски. С въззивно решение № 92 от 02.11.2020 г., постановено по ВНОХД №25/2020 г. по описа на Ямболския окръжен съд присъдата е изменена в санкционната й част, като наложеното на Я. Б. наказание лишаване от свобода е намалено от една година и шест месец на една година, а наказанието глоба от 1000 на 600 лева. Присъдата е отменена в частта относно наложено на Б. наказание по чл.343г вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК - лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Въззивното решение по ВНОХД №25/2020 г. по описа на ОС-Ямбол е атакувано по реда на Глава тридесет и трета от НПК пред Апелативен съд Бургас, който с решение № 31 от 12.07.2021г., постановено по НВОХД № 100/2021г. е възобновил производството по ВНОХД №25/2020 г. по описа на Ямболския окръжен съд, отменил е постановеното по него решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При повторното разглеждане на наказателното производство пред Окръжен съд – Ямбол е образувано ВНОХД № 178/2021г., приключило с решение № 19 от 01.04.2022г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като е намален размерът на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Б., от една година и шест месеца на една година лишаване от свобода, както и размерът на наказанието глоба от 1000 лева на 600 лева. Присъдата е отменена в частта, с която на основание чл.343г вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК на Б. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Това въззивно решение отново е атакувано пред Апелативен съд – Бургас по реда на Глава тридесет и трета от НПК. С решение № 97 от 25.11.2022г., постановено по НВОХД № 179/2022г. апелативният съд е оставил без уважение искането на осъдения Б. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 149/2017г. по описа на Районен съд – Ямбол и ВНОХД № 178/2021г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. На 07.04.2022г. след постановяване на окончателното решение № 19 от 01.04.2022г. по ВНОХД № 178/2021г. на ОС-Ямбол, с което присъдата по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол е била изменена в санкционната й част, този съд /Районен съд – Ямбол/ по собствена инициатива е открил производство по реда на чл.306, ал.1, т.3 от НПК, вр. чл.68, ал.1 от НК /спр. л.313 от НОХД №149/2017г. на РС-Ямбол/. С определение № 260049 от 05.12.2022г., постановено по НОХД № 149/2017г., на основание чл.68, ал.1 от НК, съдът е привел в изпълнение наложеното на осъдения Б. по ЧНД № 475/2015г. по описа на Софийски районен съд общо наказание от една година лишаване от свобода, което е постановил да се изтърпи при първоначален общ режим. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което осъденият Б. е бил с мярка за неотклонение задържане под стража по НОХД № 9861/2012г по описа на Софийски районен съд, считано от 27.12.2011г. до 31.12.2011г., както и по НОХД № 149/2017г. по описа на РС- Ямбол, считано от 14.08.2021г. до 17.08.2021г. Определение № 260049 от 05.12.2022г., постановено по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол е обжалвано пред Окръжен съд – Ямбол, който с решение № 53 от 06.06.2023г. по ЧНД № 44/2023г. е изменил същото в частта относно приложението на чл.59, ал.1 от НК, като вместо от общото наказание по ЧНД № 475/2015г. на СРС, времето, през което Я. Б. е бил с мярка за неотклонение задържане под стража по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол, считано от 14.08.2021г. до 17.08.2021г., е приспаднато от наказанието по НОХД № 149/2017г. по описа на РС-Ямбол. В останалата част определението е потвърдено. В рамките на заявеното в искането за възобновяване касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК настоящият състав извърши проверка, при която не констатира наличие на порок на производството, попадащ в обхвата на абсолютните процесуални нарушения - чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Развитото в искането оплакване за незаконност на състава на въззивния съд, постановил решение №53 от 06.06.2023г. по ЧНД № 44/2023г. на ОС- Ямбол, е неоснователно. Данните по делото действително указват на това, че съдия В.П. е бил председател, а съдия П.К. - член на съдебните състави, разгледали и решили ВНОХД № 178/2021г. и ВЧНД № 44/2023г. -двете по описа на ОС-Ямбол. Първото от тези дела е образувано след възобновяване на ВНОХД №25/2020г. по описа на ОС-Ямбол и отмяна на постановеното по него решение №19/01.04.2022г, а второто – по реда на чл. 341, ал. 1, във връзка с чл. 306, ал. 1, т. 3 НПК, по жалба на защитника на осъдения Б. против определение № 260049/05.12.2022г., постановено по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол. Така констатираното обаче не обуславя наличие на хипотезата по чл.348 ал.3 т.3 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради следните съображения. На първо място следва да се посочи, че участието на един съдия в състав, разгледал наказателно дело и постановил присъда, съответно ревизирал по реда на въззивното производство такъв акт на първостепенния съд, не е законово основание по чл. 29 ал.1 от НПК за отвеждането му от съдебния състав, ангажиран да се произнесе по въпросите, визирани в чл. 306 ал.1 от НПК, без оглед на това към кой момент се решават те – преди или след влизане в сила на присъдата. Възраженията на осъдения, застъпени в противния смисъл, очевидно не са съобразени със законодателната идея за допълващия характер на определението по чл.306 ал.1 от НПК, изразена ясно в разпоредбите на НПК относно компетентния съд по тези въпроси, както и подкрепата на същата идея в тълкувателните актове на висшата съдебна инстанция. Според ТР №2/30.08.2005г. на ВКС по т.н.д. №1/2005г., ОСНК, определението по чл.304, ал.1 от НПК /отм./, сегашен чл. 306 ал.1 от НПК има значение на акт, допълващ присъдата, защото има същите основания за своето постановяване и същите правни последици /същата материална сила като присъдата/. Тези изводи са направени на основата на чл. 301, ал.1 от НПК /стар чл.299, ал.1 от НПК- отм./, задължаващ съда да се произнесе освен по множеството формулирани в него въпроси, така и относно наличието на условията по чл.68-69а и чл.70, ал.7 от НК и какво наказание подсъдимият да изтърпи /т.8 на чл.301, ал.1 от НПК/. Когато по някакви причини решаващият съд е пропуснал да се произнесе по приложението на чл.68 от НК /както е в разглеждания случай/, то е очевидно, че част от въпросите, съставляващи задължителен предмет на присъдата, са останали нерешени и това е пречка присъдата да бъде приведена в изпълнение. В тези случаи по изцяло прагматични съображения законодателят е въвел последващо допълващо производство по чл. 306, ал.1 от НПК, което не пререшава, а дорешава въпросите от задължителния предмет на присъдата. Поради това и произнасянето по въпроса, свързан с преценката относно наличието на условията по чл.68 от НК, е възложено именно на съда, постановил присъдата, като няма пречка инстанционната проверка на този съдебен акт да бъде извършена от въззивен съд в състав, който включва съдии, участвали в съдебния състав, осъществил проверката за правилност на по-рано произнесената присъда. В подкрепа на изразеното становище се явява и разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от НПК, съгласно която, компетентен да определи общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди на различни съдилища е съдът постановил последната влязла в сила. Така дадено, законовото разрешение цели да обезпечи правилното приложение на чл. 25 вр. чл. 23 от НК, тъй като именно съдът, решил наказателното дело по същество, е запознат най-пълно с личността и съдебното минало на подсъдимия, и поради тази причина той е не само компетентния съд, а и компетентния състав да реши делото по чл. 306 ал.1 т.1 от НПК. Определянето на общо наказание при няколко влезли в сила присъди съобразно чл. 23-25 от НК включва и хипотези, в които се изисква приложението на чл.68 от НК, доколкото е възможно престъплението по постановената последна влязла в сила присъда да е извършено в изпитателния срок на няколко от предходните присъди, отнасящи се за престъпления, които помежду си са в отношение на съвкупност. Подобна хипотеза ще наложи за съда да групира наказанията по предходните осъждания, за да е в състояние да посочи какво наказание привежда в изпълнение. Ето защо и съгласно застъпено в т.3 от ТР №3/2009 год., ВКС, ОСНК становище, в този случай /при произнасяне с определение по чл. 306, ал.1, т.3 от НПК/, както и при определението по чл. 306, ал.1 т.1 от НПК, компетентен ще е съдът, постановил последната влязла в сила присъда. В този смисъл, отчитайки ролята на производството по чл. 306 ал.1 т.3 от НПК, а именно да допълни със съдебно произнасяне нерешените с присъдата въпроси, то не само, че не съществува забрана в него да участва съдия от състава, постановил присъдата, респ. проверил правилността й при осъществен въззивен контрол, а напротив, възлагането му следва да бъде на състава, разгледал и решил основното дело /НОХД/, по което е била постановена присъдата. Изхождайки от горните съображения, настоящият състав намери за несъстоятелни доводите в искането за възобновяване, че участието на съдиите В.П. /председател на съдебния състав/ и П.К. /член на съдебния състав/ във всяко от посочените две производства – по ВНОХД № 178/2021г. по описа на ОС- Ямбол /явяващо се контролно такова по отношение на присъдата, която последна е влязла в сила/ и ВЧНД № 44/2023г. по описа на същия съд /производство във връзка проверка на определението по чл. 306 ал.1 т.3 от НПК/ е обусловило незаконност на съдебния състав, решил въпросите по приложението на чл.68, ал.1 от НК. Обобщено следва да се посочи, че съдебният акт, който осъденият претендира, че изпълва съдържанието на чл. 29, ал. 1, т. 1, б.„а“ от НПК и поради това е налагал самоотвод, респ. отвод на съдебния състав, е бил постановен по реда на чл.341, ал.1, вр. чл. 306, ал.1, т.3 от НПК, като същият не засяга въпросите, свързани с доказване участието на подсъдимия Б. в инкриминирана дейност и неговата вина, а обективира преценката на съда относно привеждането в изпълнение на наказанието по предходно осъждане на Б. по реда на чл.68 от НК. В мотивите на посоченото решение на ОС- Ямбол е видно, че липсват съображения на съда и изводи за авторството на Б. или неговото виновно поведение, както и не са обсъждани доказателствата по конкретното дело. Поради това и в случая не е налице нито твърдяната от осъдения хипотеза на чл. 29, ал. 1, т. 1, б.„а“ от НПК, нито такава по ал. 2 на чл. 29 от НПК. Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от НПК гарантира на страните правото на „непредубеден“ съд по силата на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, като идеята на законодателя е, че в състава на съда не следва да участват лица, които предварително са си изградили убеждение по делото. Съществуването на такова предварително убеждение законът допуска, че е налице във всички хипотези на ал. 1 на чл. 29 от НК, докато във втората алинея от текста са визирани случаите, в които поради други реално съществуващи особени обстоятелства, личната безпристрастност на съдията е поставена под съмнение. За наличието на такива обстоятелства обаче следва да са налице обективни данни – необходимо е да съществуват факти, които да указват на пряка или косвена заинтересованост на съдията /членовете на съдебния състав/, респ. съдебния заседател, от изхода на делото или на неговата предубеденост. Преценката за основателност, респ. неоснователност, на отвода се базира не на субективни изводи, нито на съображения за целесъобразност, а единствено и само въз основа на обективната наличност на конкретни данни, поставящи под съмнение свободното формиране на вътрешното убеждение на членовете на съдебния състав по фактите и приложимото право. Без наличието на такива проверими особени обстоятелства, чрез които да се прояви заинтересоваността или предубедеността на съответния член на колективния съдебен орган, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната функция на съда в разрез със законовите изисквания. Ето защо и в конкретния случай, основавайки се на обективните данни по делото, съдът намери, че възраженията срещу законността на съдебния състав, разгледал и решил ВЧНД № 44/2023г. по описа на ОС-Ямбол, се явяват безпочвени такива. Без основание е по-нататък оплакването, че в контролната си дейност по проверка правилността на определение № 260049/ 05.12.2022г. по НОХД № 149/2017г. на РС - гр. Ямбол, въззивният съд не е отчел факта, че първоинстанционният съд не е образувал ново дело /под нов номер/, а актът е постановен по същото дело - НОХД № 149/2017г. на РС- гр. Ямбол, приключило с постановяване на присъда срещу Я. Б.. Тук отново следва да се обърне внимание на обстоятелството, че определението по чл. 306, ал.1, т.3 от НПК съставлява акт, допълващ присъдата, поради което не само не е налице пречка произнасянето да се извърши по същото дело, а напротив – това следва да се случи именно в рамките на самото дело /НОХД/, както е разписано и в чл.80, ал.3 от Правилника за администрацията в съдилищата /ДВ, бр. 68 от 22.08.2017 г., в сила от 22.08.2017 г., изм. и доп., бр. 91 от 23.10.2020 г., доп., бр. 94 от 10.11.2023 г., в сила от 1.07.2024 г., попр., бр. 97 от 21.11.2023 г./. Цитираната норма от Правилника е ясна по отношение на регламента, че в случаите по чл.68, ал.1 от НК /както и в много други, подробно изброени/ не се образува частно наказателно дело, а произнасянето се извършва от съда „в рамките на самото дело“, т.е. по вече образуваното НОХД. Ето защо и РС-Ямбол не може да бъде упрекнат в това, че се е произнесъл по приложението на чл.68, ал.1 от НК в рамките на образуваното НОХД № 149/2017г. по описа на същия съд, съответно и ОС-Ямбол като въззивен съд не е имал основание да се ангажира с нарочно обсъждане на въпроса под какъв номер на дело е произнесено определението по чл. 306, ал.1, т.3 от НПК, което е било атакувано пред него. Не може да бъде споделено на следващо място възражението за незаконосъобразност на постановеното по реда на чл. 306, ал.1, т.3 от НПК определение № 260049 от 05.12.2022г. по НОХД № 149/2017г. на РС-Ямбол, поради това че същото по данни от съдебния протокол се установява да е обявено преди началото на проведеното открито съдебно заседание по делото. Действително, в съдебния протокол от заседанието по делото на 05.12.2022 г., е отразено, че заседанието е започнало в 13, 30ч. и приключило в 14, 00 ч., а обявяването на определението е посочено с час 13, 20 ч. Съгласно чл. 131 от НПК, когато е съставен при условията и по реда, предвидени в закона, съдебният протокол съставлява писмено доказателствено средство за извършването на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства. Доказателствената сила на съдебния протокол несъмнено се отнася и до времето на започване и завършване на съдебното заседание, както и до времето на обявяване на съответния акт на съда, който по конкретното дело е определение по чл. 306, ал.1, т.3 от НПК. В разглеждания случай по данни от съдебния протокол, обективиращ данните по чл. 311 от НПК, се установява, че заседанието по делото е било с продължителност от половин час /30 минути/, като в рамките на същото са били изслушани становищата на страните по хода на делото, изявленията им по доклада на съда, както и по доказателствата, а така също и пренията по същество на поставените за разрешаване въпроси. От удостоверените в протокола обстоятелства е видно също, че съдът се е оттеглил на съвещание след изслушване на пледоарията на защитника, обявявайки, че ще се произнесе с определение в 13, 20 ч. – час, който предхожда началния такъв на провеждане на заседанието - 13, 30ч. В същия час е посочено, че публично е обявено и определението на съда. Същевременно се установява от материалите по делото, че нито една от страните, участвала в заседанието, не е инициирала производство по чл. 312 от НПК, за поправка на протокола, идващо да покаже, че същите не са имали възражения относно начина и реда на провеждането му, съответно отразяването от съдебния секретар на обстоятелствата от кръга по чл. 311 от НПК в съставения протокол. Отчитайки горното, настоящият състав на АС-Бургас намира, че отразяването в съдебния протокол като час – 13, 20 ч. на публичното обявяване на определението по чл. 306, ал.1, т.3 от НПК, се дължи на техническа грешка, която няма за последица незаконосъобразност на постановения съдебен акт, както се твърди в искането. Още повече, че осъденият не спори относно вписаните в протокола часове за начало и край на провеждане на съдебното заседание по делото, както и по отношение на отразеното в него, че определението е обявено публично след изслушване пледоариите на страните, и след проведено от съда тайно съвещание. Ето защо, макар да се констатира неточност в отразяването на точния час на публичното обявяване на акта на РС-Ямбол, то не може да се счете, че в случая е допуснато нарушение на процесуалните правила, попадащо в категорията на съществените такива по смисъла на чл. 348, ал.3 от НПК. Поради това и наведените в тази насока доводи от осъдения, съдът намира за неоснователни. Относно заявеното в искането „несъгласие“ на осъдения с констатациите в решение №53/06.06.2023г., касаещи времето, през което в рамките на производството по НОХД 149/2017г. на РС-Ямбол спрямо него е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“, следва да се посочи, че същото е напълно неясно като аргументация в подкрепа на твърдението за допуснато от съда процесуално нарушение. Поради това и настоящият състав на АС-Бургас не би могъл да се ангажира с конкретен отговор по него. От гледна точка на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК в искането за възобновяване е изложено твърдение за допуснато нарушение на чл. 82 от НК, довело до неправилно активиране по реда на чл.68, ал.1 от НК на наказанието от една година лишаване от свобода, наложено на Б. с определение по ЧНД № 475/2015г. по описа на Софийски районен съд /некоректно посочено в искането под № 465/2015г./. Повдигнатото възражение е изцяло неоснователно. В случая от данните по делото безспорно се установява, че с определение от 11.03.2015г. по ЧНД № 475/2015г., влязло в сила на 27.03.2015г., Районен съд-София на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК е определил едно общо наказание на осъдения Б. по влезли в сила присъди, постановени по НОХД № 9017/2012г., НОХД № 9861/2012г. и НОХД № 11520/2012г. – трите по описа на СРС, като му е наложил най- тежкото наказание - това от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил за изпитателен срок от три години. Установено е също, че в тригодишния изпитателен срок, за който е било отложено наказанието, е извършено и престъплението по чл. 343в, ал.2 от НК, предмет на осъждането на Б. по НОХД № 149/2017г. на ЯРС /деянието е извършено на 03.09.2016г./. При това положение, преценката на съда, че са налице материалноправните предпоставки за привеждане в изпълнение на отложеното наказание, не търпи никаква критика, тъй като формираните в тази насока изводи стоят в пълно съответствие с правилото, разписано в чл. 82, ал. 2 от НК. Според цитираната материалноправна норма давността за изпълнение на наказанието започва да тече от деня, когато присъдата е влязла в сила, а по отношение на наказание, отложено съгласно чл. 66 НК - от влизане в сила на присъдата или определението по чл. 68 НК, на последното от които сочи конкретното дело. Това означава, че когато с осъдителната присъда се налага ефективно наказание, срокът на давността за изпълнение започва да тече от влизането й в сила, а в случаите, в които наказанието е било отложено по силата на чл. 66 от НК и с последващ съдебен акт е постановено наказанието да бъде изтърпяно, срокът на давността за изпълнение започва да тече след влизане в сила на този друг съдебен акт. Тоест, последният акт е този, който придава изпълнимост на наложеното наказание и именно датата на влизането му в сила е определяща за началния момент на изпълнителската давност, а не моментът на влизането в сила на присъдата, с която е определено условното наказание /в т. см. Решение № 574 от 28.12.2011 г. на ВКС по н. д. № 1868/2011 г., I н. о., НК; Решение № 297 от 16.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 273/2010 г., III н. о., НК; Решение № 289 от 8.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1564/2011 г., I н. о., НК; Решение № 137 от 9.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 779/2009 г., III н. о., НК и др./. Гореизложеното, касателно тълкуването на относимите разпоредби, регламентиращи изпълнителската давност, преценено в контекста на конкретиката по настоящото дело сочи, че съдебният акт, който придава изпълнимост на наложеното на Б. по ЧНД № 475/2015г. на СРС наказание, е определение № 260049/05.12.2022г. по НОХД № 149/2017г. на ЯРС, като именно датата на влизане в сила на това определение - 06.06.2023г. /датата на постановяване на решението по ВЧНД № 44/2023г. по описа на ОС-Ямбол/ е определяща за началния момент на изпълнителската давност, а не моментът на влизането в сила на определението по ЧНД№ 475/2015г. на СРС, както се твърди в искането за възобновяване. Фактът, че с присъдата, постановена по НОХД № 149/2017г. на ЯРС г., не е приложен чл. 68, ал. 1 от НК, е неотносим към решаването на поставения въпрос, защото приложението на чл. 68 от НК може да стане и в процедура по чл. 306 от НПК, каквато именно е била проведена и от РС-Ямбол, който е постановил определение № 260049/05.12.2022г. по НОХД № 149/2017г. на ЯРС /в т. см. виж, съобразителната част на ТР № 2/05 г. на ВКС, т. н. д. № 1/2005 г. на ОСНК/. Отделно от горното, в отговор на развитите в искането за възобновяване съображения за правния ефект на условната присъда е важно да се подчертае, че разпоредбата на чл. 66 от НК губи своето самостоятелно значение за всяка една от присъдите, по която е била приложена, след като те са обхванати от едно общо наказание, определено по правилата на съвкупността. Такъв е и разглежданият случай, в който с постановяване на определението по ЧНД № 475/2015г., влязло в сила на 27.03.2015г., РС- София, на основание чл. 25, ал.1 вр. чл. 23, ал.1 от НК е определил на Б. по три от постановените срещу него присъди /влезли в сила/ общо най-тежко наказание от една година лишаване от свобода, постановявайки отлагането му за изпитателен срок от три години. Констатирайки при тези данни наличие на последващо престъпно поведение на Б., попадащо в изпитателния срок на така определеното му общо наказание по съвкупността, съдът правилно е приел наличие на законово основание за приложимост на чл. 68, ал.1 от НК /Решение № 553 от 15.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 600/2008 г., III н. о., НК; Решение № 21 от 21.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 768/2010 г., III н. о., НК; Решение № 68 от 10.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 689/2008 г., III н. о., НК и др./. Мотивиран от изложеното, в пределите на предоставената му компетентност, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, в какъвто обхват искателят е направил своите възражения. Поради това и възприе, че искането за отмяна на въззивното решение по ВЧНД № 44/2023г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено определение № 260049/05.12.2022г., постановена по НОХД № 149/2017г. на Районен съд гр. Ямбол, следва да бъде оставено без уважение. Липсват също основания за упражняване от съда на правомощията му по чл. 425, ал.1, т.4 от НПК. Водим от горното, Бургаският апелативен съд