Решение № 238 от 21.3.2019 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 147/2019 г.

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на И.К.И. и С.Х.И. срещу решение № 4518/12.11.2018 г., постановено по гр.дело № 19281/2018 г. по описа на ВРС, с което е прието за установено в отношенията между ищеца Б.В.А. и ответниците - И.К.И. и С.Х.И., че в полза на ищеца съществува парично вземане, дължимо солидарно от ответниците, в размер на 2 811, 00 евро – главница, дължима по запис на заповед с дата на издаване 04.05.2009 г., с място на издаване гр. Варна, предявен за плащане на издателя на 13.12.2009 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.12.2009 г., до окончателното изплащане на сумата, т.е. вземането, за което е била издадена Заповед № 7298/14.12.2009 г. по частно гр.дело № 13 773/2009 по описа на ВРС ХVII – ти състав., на основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1 ГПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД. В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно поради нарушение на материалния закон. Според жалбоподателите първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна като не е взел предвид възражението на ответниците, че един от реквизитите не отговаря на законовите изисквания, тъй като в ценната книга не е посочена определена сума пари, а са посочени две суми, определени по размер и трета, която е неопределяема. Посоченият порок, според жалбоподателите води до нищожност на основание чл. 535, т. 2 от ТЗ, поради неяснота на сумата на задължението и въвеждане на каузален характер на менителничното задължение. На следващо място, сочи неправилното прилагане на закона по отношение на релевираното от ответниците възражение за погасителна давност, като решаващият състав не е съобразил, че давността не спира да тече по време на съдебния процес по установяване на вземането, когато е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК и кредиторът е могъл да предприеме действия по принудително изпълнение, но не е сторил това в периода от 14.12.2009 г. до датата на предявяване на исковата молба, като в обжалвания акт не са изложени мотиви относно прекъсване на давността и присъединяване на изп. лист към други изпълнителни дела. Излага подробна аргументация. Моли за отмяна на обжалвания съдебен акт, отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените разноски. В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по изложени съображения. Моли за потвърждаване на атакуваното съдебното решение и присъждане на разноски. Искания за събиране на нови доказателства не са направени. В открито съдебно заседание въззивниците не се явяват и не се представляват. Въззиваемата страна и нейният процесуален представител поддържат становището за неоснователност на жалбата. Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество. По предмета на спора: Настоящото производството се развива след проведено заповедно такова по ч.гр.дело № 13 773/2009 г. на РС Варна, където в полза на ищеца въз основа на запис на заповед от 04.05.2009 г., с падеж 14.12.2009 г., са издадени Заповед № 7298/14.12.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за сумата от 2 811, 00 евро. След постъпили в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК възражения от длъжниците И.К.И. и С.Х.И. пред ВРС е предявен иск от Б.В.А. с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.чл. 538, ал. 1 от ТЗ; чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 2 811, 00 евро – главница на основание запис на заповед с дата на издаване 04.05.2009 г., място на издаване гр. Варна, предявен за плащане на издателя на 13.12.2009 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.12.2009 г., до окончателното изплащане на сумата, т.е. вземането за което е била издадена Заповед № 7298/14.12.2009 г. по частно гр.дело № 13 773/2009 по описа на ВРС ХVII – ти състав. Ответниците в подаден в срок отговор са оспорили изцяло иска като неоснователен. Предявени са възражения за погасяване по давност на вземането за главницата на осн. чл. 531 ТЗ, евентуално на осн. чл. 110 ЗЗД, както и на вземането за лихви на осн. чл. 111, б. „б“ ЗЗД и чл. 111, б. „в“ ЗЗД за периода преди 21.12.2014 г.; за нищожност на записа на заповед поради липса на реквизити по чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ, наличие на добавки и непосочено място на плащане, посочване на две различни суми, уговорка за неустойка и 8 % месечна лихва; неистинност на подписите на платеца и авалиста. Фактическа страна. От приложения в оригинал по заповедното производство запис на заповед е видно, че същият е издаден на 04.05.2009 г. в гр. Варна за „сумата 2 811 /две хиляди осемстотин и единадесет/ евро и 2053 евро неустойка /две хиляди 53/, общо 4864 /четири хиляди осемстотин 64/ евро, 8% месечна лихва“ с падеж 11.12.2009 г. Посочено е, че записът на заповед е предявен за плащане на издателя на 11.12.2009 г. За издател на записа на заповед е положен подпис от С.Х.И., а за поръчител – от А.Я.С.. Поемател по ценната книга е ищецът Б.В.А.. Заповедният съд е уважил искането и е издал заповед за незабавно изпълнение Заповед № 7298/14.12.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист само в частта на сумата 2 811, 00 евро, а в останалата част искането е отхвърлено. Разпореждането в отхвърлителната му част е потвърдено с Определение № 654/09.03.2010 г. по в.т.д. № 320/2010 г. по описа на ОС Варна. От заключението на вещото лице по приетата от първоинстанционния съд съдебна графологична експертиза безспорно се установява, че: подписите от името на С.Х.И., положени за платец върху процесния записа на заповед са изпълнени от С.Х.И., а подписът на поръчител е положен от А.Я.С.. Видно от приложените по делото материали, съдържащи се в изпълнително дело № 20177120400880 по описа на ЧСИ Ил.Станчева със страни – взискател Б.А. и длъжници С.Х.И. и А.Я.С., на 19.07.2010 г., Б.А. е представил пред ЧСИ издадения в негова полза по ч.гр.дело № 13 773/2009 г. на РС Варна изпълнителен лист по висящо изпълнително дело на ЧСИ Ст. Янкова с цел събиране на вземането. От приложеното по изпълнителното дело удостоверение за наследници на А.Я.С. е видно, че на 01.04.2015 г. А.С. е починала, като е оставила трима наследника по закон – К.К.И., И.К.И. и С.Х.И. – и тримата низходящи. Първите двама са извършили надлежно отказ от наследството на майка си А.С., в резултат на което единствен наследник по закон е ответникът И.К.И.. Правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки. Предметът на въведения с иска по чл. 422 ГПК правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което ищецът – кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ по чл. 417 ГПК. Когато вземането произтича от документ, чиято формална редовност е условие за действителност на обективираната в него правна сделка и съответно за възникване на вземането, съдът следва да се произнесе относно съществуването на вземането след като извърши преценка за спазване на особените изисквания, които законът поставя към формата и съдържанието на документа. За да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ. Ищецът носи доказателствената тежест да установи редовен от външна страна запис на заповед. Поради това, независимо дали е налице възражение от ответника относно редовността на документа, при разглеждане на иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, съдът следва да съобрази доколко представеният от ищеца – кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 ТЗ, които му придават значението на запис на заповед (чл. 536, ал. 1 ТЗ) и на източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. Същата проверка дължи съдът и в заповедното производство, което се развива без участието на длъжника. По отношение на редовността на представения запис на заповед съдът намира следното: Волеизявлението за задължаване на издателя е направено от ответника С.Х.И., а поръчителството е от А.Я.С., чийто единствен наследник по закон е ответникът И.К.И., който е легитимиран да отговаря за дълга на авалиста по ценната книга. Налице са реквизитите, посочени в т.т. 1, 2, 3, 4, 5 и 6 на чл. 535 от ТЗ. Оплакването, че един от реквизитите не отговаря на изискването на чл. 535, т. 2 от ТЗ, тъй като в ценната книга не е посочена определена сума пари, а са посочени две суми, определени по размер и трета, която е неопределяема, което води до нищожност поради неяснота на сумата на задължението и въвеждане на каузален характер на менителничното задължение, съдът намира за неоснователно. Разпоредбите на менителничното право относно формата имат за цел да защитят оборота. За да бъде квалифициран като запис на заповед, документът трябва да изпълни определени минимални критерии за форма. Липсата на определен реквизит дисквалифицира документа като запис на заповед (респ. менителница), но не води автоматично до нищожност. В процесния запис на заповед фигурира безусловно обещание да се плати определена сума пари по смисъла на чл. 535, т. 2 от ТЗ. Това е сумата 4864, 00 евро, която е изрично е посочена като дължима обща сума. Дори да се приеме, че са посочени няколко различни суми, то това не води до нищожност на сделката, тъй като недостатъкът е преодолим посредством правилото на чл. 460, ал. 2 от ТЗ, съгласно което, ако в менителницата сумата е написана няколко пъти с думи или с цифри, при различие важи най-малката сума. В случая, обаче, изрично е поето обещание да се плати общо сумата общо 4864, 00 евро, т.е. не се касае за посочена няколко пъти дължима сума, по отношение на която е налице различие и правилото на чл. 460, ал. 2 от ТЗ не следва да се прилага. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 „д“ от ТР № 4/ 18.06.2014 год. по т.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, направена добавка относно наличието на каузално правоотношение е пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, само в случай, че тази добавка отрича безусловния характер на поетото задължение за плащане. Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите на менителничния ефект, същата следва да се счита за неписана и не опорочава формата му. По смисъла на т. 2 от ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. ОСГТК на ВКС, безусловността на менителничния ефект, като задължителен реквизит, съгласно чл. 535, т. 2 ТЗ, ще е засегната, когато в документа е поставено условие за пораждане действието на поетото задължение за плащане. В случая, както по отношение на сумата 2 811, 00 евро, така и по отношение на сумата от 2 053, 00 евро, макар и да е добавено, че последната представлява неустойка, не би могло да се приеме, че добавката „неустойка“, сочеща наличие на каузално правоотношение между страните, отрича безусловния характер на вземането в общ размер 4 864, 00 евро. Затова добавката следва да се счита за неписана (така Р № 21/04.07.2014 г., по гр.д. № 1348/2013 г., на ВКС, I ГО и Р № 183/04.02.2016 г., по т.д. № 2724/2014, на ВКС, I ТО). Следователно, представеният от ищеца в качеството му на заявител в заповедното производство документ по чл. 417, т. 10 от ГПК запис на заповед отговаря на предвидените в закона изисквания за форма. По отношение на оплакването за неправилно прилагане на материалния закон по отношение на релевираното от ответниците възражение за погасителна давност, съставът на ВОС намира следното: Съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ, исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Според разясненията дадени в ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, които са задължителни за съдилищата, заповедното производство е част от изпълнителния процес, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, той се счита за предявен с подаването на заявлението. Следователно цитираната правна норма има обратно действие и то само когато е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяването на иска. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. В случая, видно от ценната книга, падежът е настъпил на 11.12.2009 г., от която дата е започнала да тече и погасителната давност като не са могли да изтекат предвидените в закона 3 години, тъй като с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 14.12.2009 г. и предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността е била прекъсната. Съгласно разпоредбата на чл. 115, б. “ж“ ЗЗД докато трае съдебния процес давност не тече, т.е. налице е спиране на давността, считано от датата на подаване на исковата молба, която според законовата фикция на чл. 422, ал. 1 ГПК съвпада с датата на подаване на заявлението – 14.12.2009 г., до датата на влизане в сила на съдебното решение, с което искът е уважен. С оглед на това изтеклият срок от датата на издаване на заповедта и изпълнителния лист – 14.12.2009 г., до датата на депозиране на исковата молба – 21.12.2017 г., не може да бъде зачетен по начина поискан от въззиваемия – ответник по установителния иск. Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение ще бъде потвърдено. По разноските: Предвид изхода от спора на въззиваемата страна се следват разноски за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателства на присъждане подлежи за първоинстанционното разглеждане подлежи сумата 600.00 лв., адвокатски хонорар. Мотивиран от изложеното, съдът