Решение № 104 от 8.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 9331/2024 г.

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът „Банка ДСК” АД, ЕИК: 121830616, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от изпълнителните директори Д. Д. М. и С. Л. С., чрез пълномощник юрисконсулт Л. А.- П., е предявил против М. О. О./ M. O. O., с идентификатор: •••••••••••, от В., •••••••••••••••, •••••••••••, •••••••, иск за осъждането й да заплати следните парични суми: сумата в размер на 10 438, 28 леваглавница, произтичаща от договор за целеви потребителски кредит ••••••••••••••••• от 05.12.2014 г. и допълнително споразумение от 12.02.2015 г., сумата от 367, 75 левадоговорна лихва за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г. и сумата от 10, 63 лева- обезщетение за забава за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на иска- 29.05.2024 г. до окончателното й изплащане. Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за целеви потребителски кредит •••••••••••••••••• от 05.12.2014 г., за сумата от 78 233, 20 лева, за заплащане на такси за обучение. С допълнително споразумение от 12.02.2015 г. кредитният размер се намалявал от 78 233, 20 лева, на 7 823, 32 лева, за същия срок на издължаване- 120 месеца. Сумата била преведена по сметка на •••••••••••, като преводът бил в размер на ••••••. Ответникът бил ••••••••••••••- гр. П. Кредитополучателят дължал и фиксирана лихва в размер на 7 % годишно. Крайният срок на погасяване бил 30.09.2020 г., като гратисният период бил до 30.10.2021 г. Кредитът се погасявал съгласно погасителен план, като били приложими и Общите условия и Тарифата на банката. Банката изпълнила задълженията си по кредита, но ищецът бил в просрочие на 6 броя месечни вноски за периода 28.12.2023 г.- 28.02.2024 г. Съгласно т. 17.2. от ОУ, при забава в плащанията повече от 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем, като исковата молба играела ролята на покана за изпълнение и считано от връчването й на ответника, кредитът се обявявал за предсрочно изискуем. По договора били дължими следните суми: сумата в размер на 10 438, 28 леваглавница, сумата от 367, 75 лева- договорна лихва за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г. и сумата от 10, 63 лева- обезщетение за забава за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г. В тази връзка се моли за осъждане на ответника да ги заплати. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, в който се прави възражение за международна некомпетентност на настоящия състав, предвид гражданството на ответника. Оспорва се наличието на валидно сключен между страните договор, твърди се, че не били спазени изискванията на разбираем за потребителя език да му се предостави цялата информация по договора. Посочва се, че в договора били допуснати нарушения на ЗКСД с капитализиране на лихви и анатоцизъм. Относно неустойката за забава нямало разписани ясни правила по договора. Лихвата по закон не можела да надвишава 7 %, но в договора липсвал фиксиран размер на лихвата. Не бил посочен и ГПР, а неясна била и методиката му за изчисляване, поради което кредитът бил недействителен. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Постъпило е становище на ищеца по отговора на ответника. Посочва се, че договорът и ОУ били двуезични, доколкото страната била чужденец. Капитализирането на лихвата не представлявало анатоцизъм. Законовият размер на лихвата от максимум 7 % се отнасял само за възнаградителната лихва, а не и за санкционната. С подписване на договора ответникът преценил икономическите последици на кредита, като погасителният план не бил подписан, защото лицето не се явило в банката, за да си го получи и подпише. Договорът бил действителен и се моли за осъждане на ответника да заплати дължимите суми по кредита, който бил станал предсрочно изискуем. Претендират се отново и разноските в процеса. След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното: С договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 05.12.2014 г., сключен между страните, на ответника е отпуснат кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233, 20 лева, за срок от 120 месеца, като кредитът се усвоява на части- за съответния семестър, удостоверен с документ от учебното заведение. Представени са още извлечение от счетоводни книги на банката и погасителен план, както и ОУ по кредита. С допълнително споразумение от 12.02.2015 г. размерът на кредита се намалява на 7 823, 32 лева. Представени са уверения от •••••••••••••••- П. за •••••••••••••••••••••• за периода 2014 г.- 2021 г., както и удостоверение от •••••••••••• за ••••••••••••••••••••••••••••••. По делото е прието основно заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на счетоводната документация на банката е установила, че сумата по кредита от 7 823, 32 лева е била преведена по банков път на ответницата след представен документ за заплащане на •••••••••••. Посочено е, че общият размер на кредита според договора и ОУ е 12 402, 82 лева, от които: главница- 7 823, 32 лева и капитализирана лихва- 4 579, 50 лева. Въпросната лихва била в размер на 7 % и се начислявала върху усвоената част от кредита, включително и по време на гратисния период. Установено е, че по кредита има извършени плащания общо в размер на 5 185, 77 лева, от които 1 386, 38 лева са платени след завеждане на иска. Посочено е още, че за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г. са просрочени главница от 498, 28 лева, възнаградителна лихва от 367, 75 лева и лихва за забава от 10, 63 лева. Към заключението в табличен вид като приложение е представена справка за движението по договора. Прието е още и допълнително заключение по ССчЕ, по което вещото лице е изчислило размерите на непогасените задължения към датата на връчване на исковата молба- 19.11.2024 г., като е посочено, че вече допълнително са били начислени и съдебни разноски. Така с общо платената сума от 5 185, 77 лева, са погасени вземания по кредита, както следва: главница- 2 606, 82 лева (при остатък за плащане- 9 796 лева); възнаградителна лихва- 2 147, 21 лева (изцяло погасена); санкционна лихва (лихва за забава)- 66, 02 лева (също изцяло погасена); законна лихва- 131, 95 лева (при остатък за плащане- 522, 95 лева) и съдебни разноски- 517, 73 лева (при остатък за плащане- 283, 76 лева). При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното: На първо място, следва да се отбележи, че настоящият съд е компетентен да се произнесе по спора. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Кодекса за международно частно право, българският съд е компетентен да разгледа даден спор не само, когато ответникът има обичайно местопребиваване в страната, но и тогава, когато ищецът е юридическо лице и е регистрирано в Република Б., както е в случая. Съгласно чл. 16 от КМЧП, уреждащ компетентността на съда по спорове засягащи права на потребители, в случаите, когато страна по делото е потребител, следва да се приложи чл. 4 от КМЧП, т.е. след като банката като юридическо лице, което е регистрирано в страната, то и българският съд се явява компетентен да разгледа делото. Няма спор, че между страните е бил сключен процесният договор •••••••••••••••, с който на ответника е предоставена в заем сумата от 7 823, 32 лева- за заплащане на •••••••••••••••••••. Вещото лице по ССчЕ е установило, че именно тази сума е била преведена по банков път на •••••, като точно това следва да бъде и размерът на чистата стойност на усвоения финансов ресурс. Ищецът е банкова финансова институция по смисъла на ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ответникът е физическо лице- потребител на финансова услуга. В тази връзка тук приложение ще следва да намерят не само общите норми на ЗЗД и ТЗ, но също и особените правила на ЗЗО и ЗПК. Отделно, така сключеният между страните договор попада в приложното поле и на Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД), с който пък е въведена специална правна уредба и защита на кредитополучателите с оглед гарантиране достъпа до образование чрез държавна подкрепа. Съобразно разпоредбата на чл. 17 ал. 2 от ЗКСД с договора за кредит банката предоставя на студента целеви кредит за заплащане на таксите за обучение, а кредитополучателят се задължава да върне заетата сума в срока и при условията и по реда, предвидени в договора, като съгласно ал. 4 кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. В чл. 19 ал. 2 от ЗКСД пък е въведена забрана при този вид договори за заплащане на нещо друго, а само това, което е уговорено с договора, т.е. законодателят забранява по тези кредити да се извършват плащания, които не са включени в условията на сключения договор и, за които кредитополучателят не е уведомен преди сключване на договора. По този тип договори се дължи и лихва, която не може да надхвърля 7 %, като в противен случай уговорката е нищожна- чл. 20 ал. 1 и ал. 2 от ЗКСД. Отделно, дефинирано е и понятието „гратисен период“- от сключването на договора до изтичане на една година от ••••••••••••••••••••••••••••••, съответно от датата, на която изтича определеният срок на ••••••••••••, през време на който кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита- чл. 23 от ЗКСД. В разпоредбата на чл. 24 ал. 1 от ЗКСД е предвидено, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: първо- главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и второ- лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Имайки предвид горните императивни правила, съдът намира, че процесният договор за целеви потребителски кредит не отговаря на специалните законови изисквания, а съгласно чл. 17 ал. 6 от ЗКСД, когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4, както и на чл. 18 ал. 3, договорът за кредит е недействителен. В случая съгласно чл. 10.2 от приложимите към договора ОУ начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, т.е. прибавя се към главницата, увеличавайки нейния размер. По този начин след изтичане на гратисния период, размерът на главницата вече няма да е равен на размера на отпуснатите средства за такси за обучение, както изисква чл. 24 ал. 1 т. 1 от ЗКСД, а обхваща и възнаграждението на банката за визирания период. От това следва, че след изтичане на гратисния период възнаградителна лихва се начислява освен върху усвоената главница, също така и върху тази възнаградителна лихва, която вече е начислена по време на гратисния период и включена към главницата. Видно от погасителния план (лист ••• от делото), първата падежна дата след изтичане на гратисния период, е 28.10.2021 г., като според записаното в плана остатъчната главница тогава е в размер на 12 331, 17 лева, което обаче е много повече от реално усвоената главница от 7 823, 32 лева. Според заключението на ССчЕ пък тази дата главницата за олихвяване е била дори повече- 12 402, 82 лева, която сума е формирана от дадената в заем главница от 7 823, 32 лева и капитализирана лихва от 4 579, 50 лева, за която се посочва, че е била начислена в гратисния период. По този начин изтеклата възнаградителна лихва през гратисния период се включва към главницата и не се отчита като самостоятелна договорна лихва, но това води до неправилно изчисление на приложимия за договора ГПР. ЗКСД урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10 ал. 3 от ЗЗД. Както по- горе вече се посочи, с нормата на чл. 24 от ЗКСД се приема, че общият размер на задължението на кредитополучателя след изтичане на гратисния период включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Или, законът не е предвидил увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, което неминуемо би довело до надхвърляне на законово определения максимум по чл. 20 от ЗКСД от седем процентни пункта. Нещо повече, чл. 20 ал. 2 от ЗКСД предвижда, че уговорката за повисока лихва е нищожна, а според договора (чл. 7) кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Или, липсва ясно посочване на точния размер на приложимия лихвен процент, а посочването, че същият не може да надвишава 7 % на годишна база не е достатъчно. Изложеното обуславя извод и за допуснато нарушение на изискванията на чл. 17 ал. 4 от ЗКСД и чл. 18 ал. 3 от ЗКСД, доколкото при сключването на процесния договор на кредитополучателя не е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация относно условията на договора, включващи плащанията, които следва да извърши и оскъпяването на кредита. Наред с това, чрез олихвяването на лихвите се достига до т. нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, който съгласно чл. 294 ал. 1 от ТЗ е допустим само при уговорка между търговци, какъвто не е настоящият случай. По този начин на практика се начислява възнаградителна лихва, която надхвърля предвидения максимален размер от 7 %, което пък противоречи на чл. 20 от ЗКСД и е в отклонение на потребителската закрила от неравноправни клаузи по чл. 143- 146 от ЗЗП, към която препраща нормата на чл. 17 ал. 5 от ЗКСД. С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че процесният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 17 ал. 6 от ЗКСД, поради противоречие на чл. 10.2 от ОУ с изискванията на чл. 17 ал. 4, чл. 18 ал. 3, чл. 19 ал. 2, чл. 20 и чл. 24 ал. 1 от ЗКСД. Съгласно чл. 17 ал. 7 от ЗКСД, в случай на недействителност на договора за кредит, кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Посоченият текст е аналогичен на чл. 23 ЗПК и не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а е предвидена последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. В тази връзка, след като недействителността по договора за кредит се установи по настоящото дело, съдът следва да се произнесе с решението си за дължимостта само на главницата по приетия за недействителен договор за кредит. Според основното заключение на ССчЕ общо платената от ответника сума възлиза на 5 185, 77 лева и същата следва да бъде приспадната единствено от дължимата главница (чистата стойност на кредита)- 7 823, 32 лева. Така се получава сума от 2 637, 55 лева (разликата между получено и платено или 7 823, 32 - 5 185, 77 = 2 637, 55), до който размер искът се явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, като тази стойност представлява именно невъзстановеният остатък от усвоената от кредитополучателя сума. Сумата, за която се уважава иска (2 637, 55 лева), се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска- 29.05.2024 г., доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция. За разликата над уважения размер на главницата, до пълния претендиран такъв от 10 438, 28 лева, включващ освен невърната главница и капитализираната в съответствие с т. 10.2 от ОУ лихва в размер на 4 579, 50 лева, начислена през гратисния период, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Без значение е по какъв начин кредиторът е отчитал счетоводно погашенията по кредита, защото в хипотезата на нищожен договор не се дължи нищо повече от полученото (в конкретния случай- разликата между дадено и върнато), като е напълно ирелевантно с кое плащане какво е било прието, че е погасявано, респективно- какъв е остатъкът по отделните пера. Предвид недействителността на договора за потребителски кредит и дължимостта на основание чл. 17 ал. 7 от ЗКСД единствено на чистата стойност на договора, следва да се отхвърлят изцяло и останалите две претенции- за сумата от 367, 75 лева- договорна лихва за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г. и за сумата от 10, 63 лева- обезщетение за забава за периода 28.12.2023 г.- 28.05.2024 г., които представляват акцесорни вземания и като такива в случая са недължими, защото по тях потребителят не дължи изпълнение. Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност, които претендира и за които представя списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е направил следните разноски в процеса: внесени държавна такса в размер на 517, 53 лева и депозит за вещо лице по ССчЕ в общ размер на 300 лева, като на страната е дължимо още и юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство на пълномощника й, на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, което с оглед на фактическата и правна сложност на делото съдът определя в размер от 150 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 1 200 лева, видно от договора за правна защита и съдействие. Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- сумата от 244, 47 лева, а на ответника- 896, 78 лева. По изложените съображения, съдът