Решение № 55 от 4.4.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 103/2025 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 1308/11.11.2024 г., постановено по гр.д. № 674/2024 г. на ОС-Пловдив, с което са отхвърлени исковете, предявени от Л. Р. Б. срещу П.Р.Б.-гр.С. за заплащане на обезщетение в размер на 189 800 лв. за неимуществени вреди и в размер на 300 лв. за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнато срещу него обвинение в престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл. 209, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал.1 от НК, за което е образувано ДП № 108/2010 г. по описа на сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВР-Пловдив и НОХД № 5851/2023 г. по описа на Районен съд-Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 12.12.2023 г. Жалбоподателят Л. Р. Б. моли решението на окръжния съд да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображенията, изложени в подадената на 12.12.2024 г. въззивна жалба, и да бъдат уважени предявените от него искове. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника П.Р.Б. да му заплати обезщетение в размер на 189 800 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение и процес против него и на обезщетение в размер на 300 лв. за претърпени имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение, които вреди са настъпили вследствие на воденото срещу него наказателно производство по ДП № 108/2010 г. по описа на Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВР-Пловдив и НОХД № 5851/2023 г. на РС-Пловдив за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1 от НК, което е прекратено с влязло в сила на 29.12.2023 г. определение, постановено на 12.12.2023 г. по НОХД № 5851/2023 г. на ПРС поради изтичане на абсолютна давност за наказателното преследване. Претендира за присъждане на разноски. Ответникът по въззивната жалба П.Р.Б.-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявените от Л. Б. искове и моли те да бъдат отхвърлени като неоснователни. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното: Безспорно е между страните, че срещу ищеца Л. Б. е било водено наказателно производство по ДП № 108/2010 г. по описа на Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВР-Пловдив за престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1 от НК, по което той на 23.02.2011 г. е привлечен като обвиняем, съответно, по НОХД № 5851/2023 г. на РС-Пловдив. Безспорно е, видно е и от представения от ищеца в копие с исковата молба протокол № 7814/12.12.2023 г. по НОХД № 5851/2023 г. на ПРС и от приложеното НОХД № 5851/2023 г. на ПРС, че наказателното производство е приключило с прекратяването му с определение, постановено в откритото съдебно заседание на 12.12.2023 г., влязло в сила на 29.12.2023 г., на основание чл.250 във вр. с чл. 24, ал.1, т.3 от НПК поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване. С подадената на 13.03.2024 г. искова молба ищецът Л. Б. твърди, че на 12.12.2023 г. поради изтичане на абсолютна давност от 15 години е приключило воденото против него наказателно производство по ДП № 108/2010 г. по описа на Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВР-Пловдив за деяния, твърдени за довършени на 12.09.2008 г. Твърди, че срещу него е било повдигнато незаконно обвинение за тежко умишлено престъпление и за него е налице правен интерес да търси обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени му вследствие воденото против него дело. Посоченото правно основание на иска е чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Твърди, че наказателното производство е образувано през 2010 г. и на 23.02.2011 г. му е било повдигнато обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1 от НК, след което същото обвинение му е било повдигано на 28.01.2022 г., 22.11.2022 г. и 29.06.2023 г. и в периода от 2012 г. до датата на постановяване на определението за прекратяване на делото 12.12.2023 г. Прокуратурата е внасяла 8 пъти обвинителен акт в РС-Пловдив по наказателни дела №№ 7407/2012 г., 498/2013 г., 5566/2013 г., 1629/2014 г., 5084/2014 г., 1514/2015 г., 5072/2015 г., като през 2022 г. делото било изпратено на РС-С., там е било образувано НОХД № 15 328/2022 г. и след повдигнат спор за подсъдност от ВКС е определено делото да се гледа в РС- Пловдив, където отново бил внесен обвинителен акт и било образувано НОХД № 5851/2023 г., приключило с определението за прекратяването му поради изтекла абсолютна давност. Твърди, че от воденото срещу него наказателно производство са му причинени имуществени вреди в размер на 300 лв. за заплатен от него адвокатски хонорар. Твърди, че са му причинени и неимуществени вреди вследствие първоначален стрес при предявяване на обвинението и поС.ен страх да не бъде осъден невинен, който страх продължил през цялото времетраене на процеса, повече от 15 години и който го накарал да ограничи до минимум контактите си с близки и приятели, да се затвори в себе си, да има поС.ни тревожни мисли как ще завърши процесът и че може да попадне в затвора, не можел да спи от мисли за делото или се събуждал със страх от затвора. Твърди, че от предявяване на обвинението до влизане в сила на присъдата са минали 13 години и 3 месеца или 4745 дни, през които той живял в страх. Затова моли да бъде осъдена П.Р.Б. да му заплати обезщетение за причинените му от незаконното обвинение и процес против него в продължение на 4745 календарни дни неимуществени вреди в размер на 189 800 лв., ведно със законната лихва върху тази главница за периода от 12.12.2023 г. до окончателното изплащане, както и обезщетение за причинените му имуществени вреди в размер на 300 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 12.12.2023 г. до изплащането. С подадения на 26.04.2024 г. писмен отговор от страна на ответника по делото П.Р.Б. исковете се оспорват по основание, както и по размер. Заявено е, че производството е прекратено по инициатива на защитата, като не е отправено искане за продължаване на делото и произнасяне на съда с влязъл в сила съдебен акт, поради което претенциите на ищеца по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ са неоснователни, защото в случая единственото основание, поради което е постановено прекратяването, е изтекла в хода на производството давност. Ответникът се позовава на т.8 от ТР №3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004 г., ОСГК. Възразява се, че изтичането на давността в хода на производството би имало значение само ако е поискано от обвиняемия/подсъдимия продължаване на наказателното производство и лицето е оправдано, които обстоятелства в случая не са налице. Заявени са и съображения за недоказаност на търпените вреди и тяхна връзка с процесното обвинение, както и на техния размер. В единственото проведено открито съдебно заседание на окръжния съд на 14.10.2024 г. от пълномощника на ищеца изрично е заявено, че не се претендира обезщетение за неразумен срок на разглеждане на делото, а се претендира само обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания и имуществени вреди за платен адвокатски хонорар и няма искане за осъждане на Прокуратурата да плати обезщетение за разглеждане на делото в неразумен срок. Заявено е, че в исковата молба ищецът се позовава на срока на разглеждане на делото 4745 дни само като уточнение какво време са продължавали неговите страдания. Заявено е, че в исковата молба няма твърдения за разглеждане на делото в неразумен срок, което е самостоятелно основание за отговорност по ЗОДОВ. В същото съдебно заседание от страна на Прокуратурата е представено писмо от Министерство на правосъдието от 24.04.2024 г., в което е посочено, че Л. Б. е подал на 12.02.2024 г. заявление по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ, касаещо оплакване, че правото му на разглеждане в разумен срок на производството по ДП № 108/2010 г. по описа на С“ПИП“ при ОДМВР-Пловдив (сл.д. № 173/2017 г. по описа на ОСлО при ОП-Пловдив), пр.пр.№ 11023/2009 г. на РП-Пловдив е нарушено, производството по което искане към този момент е висящо. С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че в случая не е налице никоя от посочените в нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ хипотези. Съдът установява, че наказателното производство е прекратено с определение от 12.12.2023 г. по НОХД № 5851/2023 г. на РС-Пловдив поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване, както и че наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност, като последният обвинителен акт е внесен от Прокуратурата в съда за образуване на наказателно дело на 5.09.2023 г. Съдът посочва, че според данните от наказателното дело абсолютната давност за наказателно преследване по чл.81, ал.3 от НК е изтекла на 12.09.2023 г., а последният обвинителен акт против ищеца е внесен в съда на 5.09.2023 г., образувано е наказателно дело от общ характер преди датата на изтичане на абсолютната давност – НОХД № 5080/2023 г. на РС-Пловдив, производството по което е било прекратено и делото е изпратено по подсъдност на СРС, който е повдигнал препирня за подсъдност и с определение от 17.10.2023 г. е определено делото да се разгледа от РС-Пловдив, където при повторното постъпване на делото на основание чл. 80, ал.9 от Правилника за администрацията в съдилищата то е образувано под нов номер – НОХД № 5851/2023 г. на ПРС. Съдът посочва, че съгласно ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д.№3/2004 г., ОСГК процесуалните действия, извършени преди изтичане на давността не дават право на обезщетение, защото са били законни. Съдът посочва, че отговорът на въпроса дължи ли Прокуратурата по иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ обезщетение за вреди след като наказателното производтсво е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, е изяснен с т.8 на ТР №3/2004 г. на ВКС, ОСГК – че искът е допустим, но неоснователен, освен ако наказателното производство продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл.24, ал.2 във вр. с чл. 24, ал.1, т.3 от НПК и чл. 289, ал.2 от НПК или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда и лицето бъде признато за невинно с влязла в сила присъда, като тогава държавата отговаря за вреди ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност. Съдът приема, че в случая обезщетение на основание уредената в чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ хипотеза не се дължи на ищеца, доколкото по смисъла на специалния закон не е установена незаконност на повдигнатото обвинение – то не е прекратено поради това че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, нито има постановена влязла в сила оправдателна присъда, наказателното преследване не е било погасено по давност преди образуване на наказателното производство, като ищецът е имал възможност, но не се е възползвал от правото си да иска продължаване на наказателното производство или да обжалва постановлението за прекратяване. Затова съдът намира, че предявените искове са неоснователни и като такива ги отхвърля. С подадената на 12.12.2024 г. въззивна жалба жалбоподателят Б. твърди, че окръжният съд неправилно е приел, че поради прекратяването на делото на основание изтекла погасителна давност обвинението против ищеца е било законно и затова не му се дължи обезщетение независимо от доказателствата какви неимуществени и имуществени щети е понесъл. Заявено е, че съобразно чл.16 от НПК обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда, а отхвърляйки исковете на ищеца с мотива за законно обвинение съдът е приел, че той е бил виновен в извършването на твърдяното обвинение, т.е. извод в противоречие с чл.16 от НПК. Заявено е, че презумпцията за невиновност е прогласена и в чл.5, ал.2 от ЕКПЧОС. Твърди се, че съобразно тези текстове от националното и европейското законодателство изводът на съда е незаконосъобразен. Заявено е, че е недопустимо да се твърди, че Б. е бил справедливо обвинен въпреки че е невинен, като се получава парадокс, при който невинен гражданин според съда е справедливо обвинен. Заявено е, че този извод е направен само на база факта, че Прокуратурата не е признала безсилието си да осъди невинен човек и не е прекратила делото поради липса на доказателства. Твърди се, че фактът, че тя не е успяла да докаже обвинението в продължение на повече от 15 години, говори, че са липсвали доказателства за това, независимо от липсата на постановление за прекратяване на делото поради липса на доказателства. Заявено е, че ако Б. е бил виновен, е следвало да бъде осъден през тези 15 години, през които е бил разследван и е внасян обвинителен акт против него в съда. Посочено е, че се поставя логичният въпрос щом Б. е бил виновен, защо въпреки че Прокуратурата е внасяла 8 пъти обвинителен акт в съда, той не е бил осъден при положение, че той не е възпрепятствал процеса и не е ставал причина за неговото продължително времетраене. Счита се, че в случая са налице доказателства за това какво е търпял ищецът през всички тези години и той има право да получи обезщетение за тях, защото Прокуратурата не е успяла да обори законовата презумпция за невиновност по отношение на ищеца. Затова се иска решението да бъде отменено и да бъдат уважени предявените от ищеца искове. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Съгласно нормата на чл. 7 от ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява срещу органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. В случая е безспорно, видно е от изложените в исковата молба съображения и е изяснено изрично в съдебното заседание на окръжния съд на 14.10.2024 г., че ищецът не претендира в това производство за присъждане на обезщетение при условията на чл.2б от ЗОДОВ и за вреди, причинени му от правото на разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 от КЗПЧОС, като по негово искане е образувано неприключило производство в административна процедура по чл.8, ал.2 от ЗОДОВ. Както е посочено в исковата молба, ищецът претендира за присъждане на обезщетения за причинени му имуществени и неимуществени вреди от наказателното производство по ДП № 108/2010 г. по описа на Сектор „ПИП“ при ОДМВР-Пловдив за деяния, твърдяни като довършени на 12.09.2008 г., приключило с определение от 12.12.2023 г. за прекратяването на НОХД № 5851/2023 г. на РС-Пловдив поради изтичане на абсолютна давност от 15 години за носене от него на наказателна отговорност за посоченото в исковата молба престъпление, за което на 23.02.2011 г. му е било повдигнато обвинение. Безспорно е, че наказателното производство е било образувано преди наказателната отговорност за престъплението по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1 от НК да е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност и е прекратено при условията на чл.24, ал.1, т.3 от НПК - поради изтичане преди да е приключило наказателното производство на предвидената в закона давност за наказателното преследване. Съгласно нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ в тази хипотеза – на прекратяване на наказателното производство поради изтичане на предвидената в закона давност - специалният закон, какъвто е ЗОДОВ, не предвижда носене от държавата на отговорност за вреди спрямо лицето, срещу което е водено така прекратеното наказателно производство. Тази отговорност се носи само ако действията на Прокуратурата, посочени в нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, са били незаконосъобразни, защото са противоречали на материалноправни или процесуални норми, която незаконосъобразност е установена при провеждането на наказателното производство и именно затова то е приключило по един от начините, посочени в тази разпоредба. В производството по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ не се проверява и преценява дали ищецът е бил невинен или виновен в извършването на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение в хода на наказателното производство. Несъмнено е, че съгласно установената в чл.16 от НПК презумпция за невиновност обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда, но в производството по предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ отговорност на държавата в негова полза се ангажира само когато е установено, че обвинението е било незаконно, а когато това не е установено искът се отхвърля като неоснователен. Неоснователно е затова позоваване само на презумпцията за невиновност по чл.16 от НПК при претенция, основана на нормата на чл.2, ал.1, т.3 от НПК. Елемент от фактическия състав на отговорността спрямо ищеца е установяване на незаконосъобразността на действията на Прокуратурата при образуването и провеждането на наказателното производство срещу него, която незаконосъобразност не се преценява от гражданския съд в хода на производството по този иск, а тя е следваща от основанието, поради което наказателното производство е приключило по един от начините, посочени в нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Както изрично е посочено в мотивите по т.8 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004 г., ОСГК, процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността, не дават право на обезщетение, защото са били законни, основната предпоставка за отговорността на държавата е незаконност на действията на държавните органи, това, че е изтекла давността, изключваща наказателната отговорност, не дава право на лицето да иска заплащане на обезщетение за вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността. Изрично е посочено в мотивите по т.8 от тълкувателното решение, че в тази хипотеза не може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от него действия са били законни, т.е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. В същата т.8 от мотивите на тълкувателното решение е посочено и какъв е в този случай съществуващият в българското законодателство способ за защита на лицето, срещу което е водено наказателното производство за престъпление, давността за преследването на което е изтекла в хода на това производство – съгласно чл.24, ал.2, изр.1 във вр. с чл.24, ал.1, т.3 от НПК обвиняемият или подсъдимият може да направи искане наказателното производство да продължи и тогава то не се прекратява, а продължава и ако лицето бъде признато за невинно с влязла в сила присъда, тогава Прокуратурата отговаря за вреди. Безспорно е, видно е от приложения в копие към исковата молба протокол от съдебното заседание на районния съд от 12.12.2023 г., както и от приложеното НОХД № 5851/2023 г. на ПРС, че такова искане не е било направено от страна на подсъдимия Бояджиев и наказателното производство не е било продължено, а е било прекратено, съответно, ищецът не е признат от наказателния съд за невинен с влязла в сила присъда, поради което той в случая няма право да претендира за присъждане на обезщетение за вреди съгласно чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Неоснователно е затова оплакването на жалбоподателя, че окръжният съд с обжалваното решение неправилно е приел недължимост на претендираните от ищеца обезщетения поради недоказване в случая, че действията на Прокуратурата са били незаконни, което според жалбоподателя е приемане, че обвинението е законно, съответно, че в нарушение на чл.16 от НПК е прието, че той е виновен в извършването на престъпление. Дали обвинението срещу ищеца е било неоснователно, защото въпреки внасянето на обвинителен акт в съда 8 пъти не е било доказано от Прокуратурата в продължение на повече от 15 години, и дали са липсвали доказателства за осъждане и е имало основание за прекратяване на делото от прокурор поради липса на доказателства, е следвало да бъде проверено при продължаване на производството по искане на ищеца по посочения по-горе процесуален ред, каквото искане обаче от него не е било направено, поради което е неоснователно и заявеното от него оплакване, че му се дължи обезщетение от Прокуратурата, тъй като тя не е успяла да обори законовата презумпция за невиновност по отношение на него и затова той е търпял вреди в хода на наказателното производство. Установява се, че не е налице в случая основание за ангажиране на отговорност на П.Р.Б. при условията на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, съответно, няма основание съгласно нормата на чл. 4 от ЗОДОВ тя да дължи на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждане, поради което претендираните обезщетения не следва да бъдат присъждани, както правилно е установил и постановил окръжният съд с обжалваното решение. Подадената от ищеца по спора Л. Б. въззивна жалба против решението на окръжния съд е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Съответно, при този резултат от въззивното обжалване няма основание за присъждане на разноски по реда на чл.38 от ЗА за пълномощника на жалбоподателя. С оглед на гореизложеното съдът