Решение № 2416 от 17.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12912/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадени от „ТИВАС СПЕД“ ЕООД срещу решение № 8253/19.07.2022г. постановено по гр.д. №55769/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144 състав, с което:

• са уважени предявените от „ТРАНСПЕРА“ООД осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 вр. 361 от ТЗ вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 980, 00 лв. –неплатена част от възнаграждение по договор – заявка от 18.05.2021г. за автомобилен транспорт на товари с релация от Полша до България с един бордови автомобил и три товарни пункта на датите – 20.05.2021г. от ул.Konduktorska 8, Катовице, на 20- 21.05.2021г. от ул.“Panewnicka“ 87, Катовице и на 20.05.2021г. от „Парадиз, Orzeszkowej 50“, за което е издадена фактура № 7094/ 26.05.2021г. ведно със законната лихва върху главницата считано от 13.09.2021г. до окончателното плащане на сумата;

-е отхвърлен предявения от „ТИВАС СПЕД“ ЕООД срещу „ТРАНСПЕРА“ООД осъдителен иск с правно основание чл.82 ал.1 от ЗЗД за сумата от 888, 00 лв., представляваща вреда от неизпълнение на договорно задължение по договор за превоз по заявка от 18.05.2021г. и в размер н а стойността на превозна цена, платена от „Тивас спед“ ЕООД на „Сабис 2021г.“ ЕООД за превозване на стока – шест броя палети от адрес в Катовице по заявка от 26.05.2021г. с дата на товарене 28.05.2021г. и дата на разтоварване 31.05.2021г. по фактура № 1322/ 31.05.2021г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване исковата молба 19.11.2021г. до окончателното й изплащане;

• „ТИВАС СПЕД“ ЕООД е осъден да заплати направените по делото разноски на насрещната страна.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е постановено при съществени нарушения на съпроизводствените правила, в нарушение на диспозитивното начало, нарушаване на принципа на равенство на страните, неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми и неправилна преценка на събраните по делото доказателства.

Счита, че в обжалваното решение липсват мотиви, от които да е видно как е формирал волята си отразена в диспозитива на съдебното решение, твърди, че районният съд се е позовал на неправени възражения от страна на ищеца, респективно – игнорирал е напълно направените такива от страна на ответника, не е ясно дали се е произнесъл по иск за реално изпълнение или за обезщетение вместо реално изпълнение предявен от ищеца, което затруднява защитата на ответника, неправилно е счел, че въззивникът-ответник по първоначалния иск дължи заплащането на пълния договорен размер на навлото, при условие, че целия превоз не е бил превозен, а напротив – счел е за неоснователен иска за вреди в размер на допълнително заплатените от възложителя суми за допълнителен превоз на ненатоварения товар от превозвача. Счита, че по делото липсват надлежни доказателства, че ответникът е дал съгласие превоза да бъде извършен само с натоварените от пункт 2 - 11 вместо 17 палета, а напротив – превозвачът самоволно е напуснал пункта и извършил превоза без пълния товар и не е спазил указанията на възложителя за изчакване до пристигане на товара, който е следвало да бъде превозен. Счита, че иска е неоснователен и липсва виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на възложителя, респективно налице е такова от превозвача, поради което и не му дължи пълния размер на първоначално уговореното възнаграждение за целия товар. Възразява и срещу присъждане на лихва за забава от датата на подаване на молба за обезпечение на бъдещ иск, доколкото в това производство ответникът не е страна, а то е едностранно такова и не може да постави ответника в забава. Освен горното, счита, че лихва не се дължи в размер на законната такава, а в размер на 5% съобразно разпоредбите на Конвенцията за международен автомобилен превоз, приложима в отношения между страните.

Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел размера на разноските, които подлежат на присъждане на ищеца и е осъдил ответника да заплати такива.

Въззиваемата страна „ТРАНСПЕРА“ООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор на въззивнана жалба, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба. Твърди, че правилно първоинстанционният съд е подвел установените факти по делото под приложението на съответната правна норма, като не е необходимо страните да са я посочили като приложима и което е правомощение именно на съда. Счита, че по делото безспорно е установено виновното неизпълнение на задължението на ответника – неплащане на изискуемо възнаграждение за извършен превоз, като обстоятелството, че част от товара не е превозен е по изключителна вина на възложителя, който не е осигурил това в момента на натоварването, както и не се е съгласил с предложението за допълнително възлагане на натоварване от друг пункт срещу допълнително възнаграждение, поради което и дължи пълния размер на първоначално уговореното възнаграждение. Счита, че насрещната претенция за платено допълнително възнаграждение за превоз на трето лице, не може да бъде подведено под виновно неизпълнение на задължение на ищеца и поради което същия не носи гражданската отговорност за възстановяване на стойността платена от ответника.

Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба подадена от от „ТИВАС СПЕД“ ЕООД / жалба с вх. №230949/28.10.2022г. / срещу решение № 10109/15.09.2022г. постановено по гр.д. № 55769/2021г /неправилно именовано от съда – „решение“/, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 8253/19.07.2022г. в частта за разноските.

В частната жалба срещу определението постановено от първоинстанционният съд по реда на чл.248 от ГПК се посочва, че същото е недопустимо, тъй като не е решение по съществото на спора, а на следващо място е незаконосъобразно – липсват каквито и да са мотиви, като първоинстанционният съд няма право да препраща към собствените си мотиви и които именно са предмет на искането за изменение, отделно от горното – не е изложил ясни мотиви защо счита, че молбата на ответника е неоснователна.

Моли съдебния акт да бъде обезсилен или отменен и уважена молбата с искането за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските съобразно мотивите изложени в същата.

В срока по чл.276 от ГПК от насрещната страна – „ТРАНСПЕРА“ООД е постъпил писмен отговор на частната жалба със становище за нейната неоснователност. Посочва, че всички присъдени разноски на първоначалния ищец са дължими като реално направени и именно във връзка с настоящото дело. Моли обжалвания съдебен акт да бъде потвърден.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Във връзка с направеното възражение за нередовна искова молба от въззивника:

При преценка допустимостта на обжалваното решение, настоящият съдебен състав, счита следното:

Недопустимо е решението, постановено при липса на някоя от изрично и изчерпателно предвидените в закона процесуални предпоставки (каквато е вкл. нередовността на исковата молба) или наличие на процесуална пречка за възникване или надлежно упражняване правото на иск. Исковата молба е нередовна, когато не отговаря на изискванията, посочени в разпоредбите на чл. 127 и 128 ГПК. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК съдът е длъжен да даде указания за отстраняване на нередовностите - чл. 129 ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на същите – да върне исковата молба на основание чл. 129 ал. 3 ГПК. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС /запазило в тази част действието си и при ГПК от 2007г. вр. т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /.

В настоящият случай от депозираната от „ТРАНСПЕРА“ООД искова молба е видно, че същата отговаря на изискванията на чл.127 от ГПК. Изложени са фактически обстоятелства, от които ищецът счита, че произтича правото му да претендира процесната сума от ответника, като в съответствие с тях е заявен и осъдителния петитум на иска – за осъждане на ответника да заплати остатъка от неплатеното възнаграждение по договор за превоз. Т.е. не е налице основание за оставяне на исковата молба без движение и даване на указания, тъй като предявения иск е ясно индвивидуализиран по основание и размер, както и ясен и недвусмислен е петитума. В съответствие с горното, първоинстанционният съд е дал и съответната правна квалификация на иска с доклада по делото, обявен за окончателен в първо редовно открито съдебно заседание и обективиран и в диспозитива на обжалваното съдебно решение. Предвид посоченото, настоящият състав счита, че направеното възражение за недопустимост на решението е неоснователно.

Досежно правилността обжалваното решение, настоящият въззивен състав счита следното:

Първоинстанционният съд есезиран с искове с правно основание чл.372 ал.1 от ТЗ вр.чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на остатъка от неплатено възнаграждение по договор за превоз от 18.05.2021г. и мораторна лихва върху неплатената главница, както и с насрещен иск с правно основание чл.82 ал.1 от ЗЗД за вреди от виновно неизпълнение на договорно задължение за извършване на превоз на цялата стока.

Както първоначаланата, така и насрещната искова претенция са обусловени и зависят от установяването на идентични релевантни факти и правни изводи, поради което ще бъдат разгледани съвмество в следващото изложение.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Предвид посоченото, като неспорна между страните и извън предмета въззивна проверка и установяване е следната фактическа обстановка: между страните е сключен договор по заявка - договор от 18.05.2021г., приложен на л.10-11 от делото на СРС делото именно със съдържанието вписано в цитирания писмен документ; въз основа на този договор ответникът е поел задължението да извърши превоз на товари от Полша до България с един бордови автомобил и три товарни пункта на датите – 20.05.2021г. от ул. Konduktorska 8, Катовице, на 20-21.05.2021г. от ул. Panewnicka 87 Катовице, на 20.05.2021г. от Парадиз, Orzeszkowej 50 на следните товари – от първия адрес цинкови аноди на плочи, чемберовани – два европалета, 2080 кг. за Финтех и разтоварване в Равно поле; от втория адрес - 17 PAL, 12т. за фирма Вибо и адрес на разтоварване в София, и от третия адрес- 8 палета с 5440 кг. с разтоварване в Ботевград, Дон Марин; ответникът е възложил извършването на превоза на трето неучастващо лице – „МИРАБО ТРАНС“ЕООД със заявка №6618/21.05.2021г. и което е извършило превоза; стоките от първи и трети адрес на натоварени, така както са заявени, а от втори адрес – вместо 17 са наторавени 11 палета, тъй като останалите 6 към момента на натоварване – преди обяд на 21.05.2021г. не са били да уговорения адрес за товарене и по данни на ответника същите биха могли да бъдат на адреса на 24.05.2021г., след което превоза е извършен именно без първоначлно заявените палети –с 6 по – малко, като стоката е доставена в срок и на местоназначението за което са издадени и съответните международни товарителници съответно от 25.05.2021г. с получател трето по делото лице „Дон Марин Къмпани“ ООД, от 25.05.2021г. с получател Вибо – 71 – В.Б. ЕТ в София и от 26.05.2021г. с получател ‚Финтех“ ООД, ищецът –възложител е издал фактура с № 7094/ 26.05.2021г. за пълния размер на уговореното налво – 2900 лв. без ДДС, по която фактура ответникът на 28.07.2021г. е извършил плащане в размер на 2500 лв., като остатъка от сумата от 980, 00 лв. и към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд не е заплатена от ответника.

Страните не спорят, напротив има съвпадение в техните твърдения, че ищецът е действал като спедитор.

Следва да се има предвид, че спедиторът по правило действа от свое име, но за чужда сметка /чл. 361 ал. 1 ТЗ / - същински спедиционен договор /несъщински, който е съпроведен с упълномощителна сделка/. Той изпълнява своя мандат за сметка и в интерес на товародателя, като резултатите от изпълнителната сделка следва да бъдат прехвърлени /чл. 355 вр. чл. 361 ал. 2 ТЗ/ и която правно-техническа конструкция разкрива белезите на косвено представителство. Посочената конструкция предполага сключване на три сделки – учредителна, изпълнителна и отчетна. Извън нея остава правоотношението между доверителя и третото лице, защото след даването на сметка и прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка, косвеното представителство се прекратява. Спедиционният договор изпълнява ролята на учредителна сделка, а превозният договор с третото лице – на изпълнителна. При изпълнение на мандата спедиторът в качеството си на косвен представител изразява своя воля, макар превозният договор да обслужва интересите на доверителя при съблюдаване на дадени от последния указания /арг. от чл. 365 ТЗ/. Волята на спедитора като косвен представител е решаваща за възникване на договорната връзка с превозвача. Тази воля е с насоченост удовлетворяване крайния интерес на доверителя. Именно спедиторът става страна по превозния договор с обвързващо между него и превозвача действие /арг. от чл. 21 ал. 1 ЗЗД/. Правата и задълженията възникват за спедитора при знание на превозвача на името на доверителя /арг. от чл. 349 ал. 1 вр. чл. 36, ал. 2 ТЗ /. Спрямо превозвача спедиторът се смята негов товародател, поради което и превозвачът не може да насочи претенциите си директно срещу доверителя преди да е поел задълженията на спедитора към превозвача /арг. от чл. 349 ал. 4, пр. 2 вр. чл. 361 ал. 2 ТЗ /. С пряк иск не разполага и доверителят: последният също не може да насочи претенциите си срещу превозвача преди прехвърляне на правата от изпълнителната сделка /арг. от чл. 349 ал. 4 пр. 1 вр. чл. 361 ал. 2 ТЗ/.

Може да се приеме обаче, че при спедиционния договор съществуването на отчетната сделка е поставено под условие, че възникнат подлежащи на прехвърляне права. А такива биха възникнали не от превозния договор, а от неговото неизпълнение /арг. от чл. 352, ал. 2 вр. чл. 361 ал. 2 ТЗ/. Тези права се считат спрямо кредиторите на спедитора за права на доверителя и без да са му били още прехвърлени: те се обхващат от действието на фикцията /арг. от чл. 349 ал. 2 вр. чл. 361 ал. 2 ТЗ/. В отклонение от правилото на чл. 292 ал. 2 изр. 3 ЗЗД е без значение дали кредиторите са добросъвестни или не. Ето защо и с цел да не се създава правна несигурност тези права следва да бъдат прехвърлени, като правното средство за това е отчетната сделка, която включва освен фактическото предаване на всички документи и изявление от страна на спедитора, че е изпълнил спедиционния договор, съответно приемане на резултатите от превозния договор с третото лице от доверителя и евентуално възникналите права във връзка с неизпълнението му.

В настоящият случай ищецът в качеството си на спедитор по договор с трето неучастващо в делото лице, сключва договор за превоз с ответника по заявка – договор от 18.05.2021г. Доколкото няма доказателства, нито твърдения, че е направена отчетна сделка, то до този момент именно ищецът е страната по договора за превоз и същия има правата и задълженията по него вкл. и да претендира възвнагражедние, да прави рекламации, предявява претенции за вреди и т.н. В този смисъл съдът намира, че ищецът е легитимиран да предяви претенция за възнаграждение за извършен превоз.

Несъмнено се касае за сключен договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна /в случая и двете – България/.

Горепосоченото обосновава извода за приложимост Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ - §1 т.1 от същата, независимо, че същата е само ратифицирана / с Указ № 1143/29.07.1977г., /, но не обнародвана по съответния ред, тъй е влязла в сила за Република България съгласно предвидените в чл. 43, § 2 от същата условия /с изтичане на деветдесетия ден след депозиране на документа за ратификация, след като пет държави вече са били депозирали документа си за ратификация или присъединяване/ и като международен източник на правни норми компетентният български съд е длъжен да приложи нейните норми, съобразявайки, че същите имат приоритетно действие приоритет над нормите на българското не на основание чл.5 ал.4 от Конституцията, а поради обстоятелството, че се явяват специална уредба. /в т. см. решение № № 7/02.07.19952г. по к.д. № 6/1992г., решение № 143/12.05.2016 г. по т. д. № 1234/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 174/19.122017г. по т.д. № 417/2017 на ІІ т.о. / Спорни между страните са въпросите дали е налице неизпълнение на договорно задължение от страна на ищеца като превозвач за натоварване и превозване на целия товар, предмет на договора за превоз обективиран в договор- заявка от 18.05.2021г., поради което и същия няма право да получи пълния размер на уговореното навло, както и налице ли е неизпълнение на договорно задължение от страна на възложителя, който не е осигурил наличността на целия товар, предмет на договора, поради което и същия следва да заплати уговорения пълен размер на извършения превоз.

От фактическа страна спорно е дали е налице изменение на съдържанието на договора за превоз между страните относно броя на палетите от пункт 2, които следва да бъдат натоварени и превозени. Както се посочи по – горе в договора от 18.05.2021г. страните са постигнали съгласие от пункт 2 да бъдат натоварени и превозени до местоназначението 17 палети, а при пристигане на товарния автомобил са били налични 11 палета, които са натоварени. Няма спор, че ищецът е предложил изменение на договора относно мястото на товарене на 6-те палета, които се намирали на 160 км. от мястото на адрес № 2 при допълнително възнаграждение от 275 евро, което ответникът е отказал.

Ищцовата страна твърди, че след проведена кореспонденция по имейл и телефон, законният представител на ответното дружество е дал съгласие превоза да бъде извършен без липсващите 6 палета, за които става ясно, че не се намират на адрес № 2, а на около 160 км. от него, което обстоятелство не се оспорва от ответната страна.

По делото е представена от двете страни разменена по електронен път кореспонденция между тях.

За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги- ЗЕДЕУУ, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата относно които са направени. Електронното изявление се приема за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ и се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕУУ/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13 ал. 4 ЗЕДЕУУ /.

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.

Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава- чл. 180 ГПК.

Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание в. т.см. решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК., а ако изявлението съдържа признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената му стойност.

В настоящият случай страните по делото, не само не оспорват изявленията направени по електронен път, напротив позовават се на същите и смисъла на изявленията отправени помежду си, поради което съдът цени доказателствената им стойност съобразно чл.184 вр. чл.180 от ГПК, както и с оглед останалите доказателства по делото.

Видно от същите, след проведена имейл кореспонденция на 21.05.2021г. в периода 10, 14 ч. – 13, 07 ч. служител на ищцовото дружество в 13, 07 ч. на 21.05.2021г. праща запитване до ответника дали натоварения автомобил с 11 палета от адреса да тръгва, след което липсва отговор. Показанията на свидетеля Павлина Р., водила цитираната кореспонденция освен по имейл и по телефон, процесуалният представител на ищеца интерпретиран некоректно, посочвайки, че същата установява, че г-н В. е потвърдил и дал съгласие камиона да тръгне без 6-те палета. Никъде в показанията на свидетелката не се намира такова изявление. Същата посочва, че в края на работния ден /което е много след като е направено запитването по имейл и товарния автомобил е потеглил/ г-н В. се е обадил, като неясно е твърдението й – „ да потвърди, че камиона е тръгнал..“ – като изпълнител е логично превозвачът да потвърди, че е тръгнал, а не възложителя, още повече, че в случая трето за правоотношението между страните лице извършва превоза и за което няма данни възложителят да е осъществил пряка връзка или ищецът като превозвач едва в края на деня е потвърдил тръгването на камиона.. В тази им част показанията на свидетелката поради различния смисъл, който може да бъде вложен в цитирания израз, настоящият състав не кредитира, при обща преценка за правдивост и обективност на показанията й.

Следователно, доколкото изменението на клаузи и съдържание на сключен между страните писмен договор е положителен факти и от който ищецът се домогва да черпи благоприятни правни последици, то същия следва да бъде доказан при пълно и главно доказване, каквото не може да се приеме, с оглед събраните доказателства и тяхната доказателствена стойност, като напротив – обратното доказване е достатъчно да бъде непълно и то е успешно проведено от ответника, видно от показанията на свидетеля К., които преценени по реда на чл.172 от ГПК настоящият състав кредитира като обективни и достоверни, кореспондиращи с останалите доказателства по делото вкл. и показанията на свидетеля Р. и от които се установява, че след като не е приел предложението срещу допълнително възнаграждение превозвачът да натовари 6-те палета от друг адрес, е направил изявление, че няма да им разреши да тръгнат без да натоварят цялата стока.

Следващият спорен релевантен въпрос е дали ответникът, който както беше посочено по – горе в отношенията с ищеца следва да се счита, че е превозвач, в нарушение на задълженията си да изпълнява нарежданията на изпращача не е изчакал натоварвавнето на стоката и за което е виновно неизпълнение на договорно задължение.

От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.365 от ТЗ вр. чл.14 §1 и §2, чл. 12 §1- §7 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ се налага извода, че превозвача е задължен да следва указанията на изпращача вкл.и относно искане за спиране на превоза, но във всички случаи изпълнение на тези указания трябва да е възможно в момента, когато тези нареждания стигнат до лицето, което трябва да ги изпълни, и то не трябва да спъва нормалната работа на предприятието на превозвача, нито да ощетява изпращачите или получателите на други пратки /чл.12 §5 б. „б“ от Конвенцията CMR/.

Доколкото е безспорно, че превоза е бил групажен т.е. с превозния товарен автомобил са извършвани и други превози на товари освен уговорения между страните, то изчакване да пристигнат 6-те липсващи палета от 21.05.2021г. /петък - сутринта/ до понеделник /24.05.2021г./ несъмнено би увредило интересите както на превозвача /за който свидетеля Р. споделя, че е т.нар. кръгов превозвач на ищцовото дружество и което получава възнаграждение за километър/, така и на трети лица, сключили договор за превоз на товари осъществяван от този превозвач, каквито са налице видно от заявка № 6618/21.05.2021г. Т.е. от аргумент на противното на чл.12 §7 от Конвенцията CMR, превозвачът не е длъжен да изпълни нареждания за допълнителен превоз или изчакване за повече от 48 часа, които са дадени в последния момент – т.е. в момента, когато стоката е следвало да бъде налична на адреса на пункт № 2 за товарене и спъват работата на превозвача съответно причиняват щети на него и трети лица, поради което макар и без съгласие от изпращача за промяна на съдържанието на договора, респективно дори против неговите указания за престой и изчакване, извършването на превоза без липсващите 6 палета, несъмнено не е по вина на превозвача, не е виновно и противоправно. Ирелевантно е дали за липсващите палети товародателя виновно не е осигурил същите, доколкото с оглед горното, същия носи риска от несвоевременната им обективна наличност и готовност за превоз и съответно невъзможността да бъдат превозени.

Изводът, който следва от горното е, че несъмнено е налице забава на кредитора – товародателя и поради която забава не са превозени процесните 6 палета стока. Принцип в облигационното право е, че длъжникът отговаря не само за своите действия, но и за действията на всички трети лица, с помощта на които той изпълнява договора /арг. от чл. 23 ЗЗД/, както и за годността на вещите, служещи за изпълнението, освен ако те са осигурени от кредитора /арг. от чл. 259, чл. 260 и чл. 267 ал. 1 ЗЗД/. В случая несъмнено наличието на годен товар за превоз е изцяло в задълженията на кредитора.

Съобразявайки горепосоченото /като не е необходимо която и от страните да се позовава на материални разпоредби, за да може съдът да ги разгледа, а служебно задължение на съда е да субсумира установените по делото факти под приложимата правна норма/, настоящият състав приема, че на ищеца се дължи възнаграждение за извършения превоз в пълен размер, доколкото всички негови задължения по договора са изпълнени точно и качествено – осигурен е товарния автомобил за натоварване на уговореното количество стока, както и предадената от товародателя е доставена на местоназначението в срок и без забележки. Рискът от непревозване на част от стоката, поради непредаването й на превозвача е изцяло за товародателя – ответник.

В този смисъл дори и товародателя да е направил последващи разходи за допълнителен превоз на 6-те палета, макар и вреди за имуществото на възложителя, то за същите отговорност не носи превозвача, поради липса на виновно неизпъление на задълженията по договора респ. основания за ангажиране на обективната му отговорност т.е. предявената претенция са сумата от 888, 00 лв. – разход за превоз на 6-те палета, платени от ответника на трето лице, не следва да бъдат възлагани в отговорност на ищеца и предявения и насрещен иск е неоснователен.

Относно мораторната лихва:

Първоинстанционният съд не е направил разликата между присъждане на законна лихва върху уважения размер на осъдителната искова претенция като законна последица, когато е поискано от ищеца и самостоятелния иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД – обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на законната лихва. Заявяването на законните последици, като присъждането на законна лихва върху главницата след предявяване на иска и присъждането на разноски, може да стане и в хода на висящото съдебно производство без към това да са относими изискванията за изменение на иска по чл. 214 ал. 1 ГПК, поради което и съдът присъжда законна лихва с посочването на нейния начален и краен момент, а не с нейния размер. Поради това този размер не формира цената на иска, дори след завеждане на исковата молба да е станал определяем.. Основание в тази насока е нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК - не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване. /в т. см. решение №32 от 15.05.2014 г. по т.д. № 1897 /2013 г. на І т.о., решение № 10/12.02.2021г. по гр.д. № 1298/2020г. на I г.о на ВКС, определение № 149/14.04.2020г. по гр.д. №411/2020г./. В такъв случай началния момент е не по – рано от подаване на исковата молба пред съда и именно от този момент може да се присъди като законна последица – законната лихва върху присъдената парична сума. От аргумент от по – силното основание от приетото с решение № 60141/25.11.2021г. по т.д. №2022/2020г. на ВКС, I т.о., според което „при частично предявен иск претенцията за присъждане на законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част“ и при съобразяване на обстоятелството, че подаването на молба за обезпечение на бъдещ иск не може да се приравни на действието предявен иск чрез депозирана в в съда искова молба, която поставя началото на състезателното исково производство, напротив – обезпечителното до датата на връчване на препис от обезпечителната заповед от съдебния изпълнител е едностранно, без участието на ответника, то следва да се приеме, че най – ранния момент, от който може да се присъди законната лихва като законна последица при наличие на изрично искане от ищеца е датата на депозиране на исковата молба – в случая – 28.09.2021г.Липсва предявен иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Предвид горното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с което е присъдена законна лихва върху уважената главница по предявения от първоначалния ищец иск от датата на подаване на молба за обезпечение на бъдещ иск и такава присъдена от датата на подаване на исковата молба, по която е образувано гражданското дело пред районния съд, чието решение е предмет на обжалване в настоящото въззивно производство.

По частната жалба срещу определение постановено по реда на чл.248 от ГПК.

В подадената от „ТИВАС СПЕД“ ЕООД частна жалба срещу определение постановено от първоинстанционният съд по реда на чл.248 от ГПК, с което е отказано изменението на решението в частта за разноските, са наведени доводи за непроизнасяне по доводи за прекомерност на адвокатските възнаграждения претендирани от ищеца вкл. и доводи срещу присъждане отделно на ДДС върху всяко от тях, настоящият състав счита следното:

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, за ответника е възникнала гражданската отговорност за заплащане на направените от ищеца разноски по предявения от него иск, респективно – на основание чл.78 ал.3 от ГПК – за разноските по отхвърления насрещен иск. За направените разноски в прозиводството пред първоинстанционният съд ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК и по който претендира общо сумата от 1490 лв, от които: по гр.д. № 55769/2021г. - платено адвокатско възнаграждение - 480 лв., държавна такса – 100, 00 лв., 84 лв. – разходи за превод на документи на български език, по ч.гр. № 53033/ 2021г. по описа на СРС, ГО, 144 състав /по молбата по чл.390 от ГПК/ - 480, 00 лв., 40 лв. – държавна такса, по изпълнително дело № 20218510402405 по описа на ЧСИ Мариян Петков – 66 такси, 240 лв. – адвокатско възнаграждение.

Направените разноски в производството по обезпечение на бъдещ иск подлежат на присъждане с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход – т.5 от ТР № 6/ 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатските възнагражедния, настоящият състав счита следното:

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл.3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на съответните действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, както и реално извършените процесуални действия в хода на производството по обезпечение на бъдещ иск, както и в изпълнителното образувано въз основа на издадената обезпечителна заповед, състоящи се в подаване на молба съответно за допускане на обезпечение на бъдещ иск и за образуване на изпълнително дело, съдът счита, че справедливия размер на възнаграждението по двете дела следва да бъде намалено до размер от 300, 00 лв., а адвокатското възнаграждение от 480, 00 лв. за исковото производство –намира за съответно и справедливо.

Във връзка с наведените възражения в частната жалба срещу заплащане като отделно перо и върху вече определения размер на възнаграждението на ДДС, настоящият състав счита, че липсва законово основание за присъждане на отделна сума като ДДС върху определения размер на адвокатско възнаграждение. При условие, че адвоката е регистриран по ЗДДС същия дължи внасянето на данъка добавена стойност, но следва да се счита, че неговия размер е включен в общия от определената и съответно присъдена сума от съда, а не се дължи отделно.

Съгласно т. 5 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС направените за обезпечителното производство разноски следва да бъдат съобразени от съда, разглеждащ иска и да бъдат присъдени по реда на чл. 78 ал. 1 ГПК в исковото производство, при направено своевременно искане. Обезпечителният процес има две фази - по допускане на обезпечението на иска и по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Независимо, че те се развиват пред различни органи, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход. Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото, образувано по обезпечителна заповед /чл. 400 ал. 1 ГПК /. Преценката за дължимостта им е на исковия съд.

Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл. 400 ал. 1 ГПК приключва с извършване от СИ на действията за привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпва и предметът на образуваното пред СИ изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се разрешава в исковия процес.

Следователно разноските, които подлежат на присъждане на ищеца в първоинстанционното производство са: 480, 00 лв - адвокатско възнаграждение по исковото производство, 50, 00 лв. – дължимо внесена държавна такса /остатъка до внесения размер от 100, 00 лв. –не се дължи и подлежи на връщане/, 84, 00 лв. – превод документи, общ размер за адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство /макар и в две фази, както беше посочено по – горе настоящия състав счита, че се дължи едно възнаграждение за адвокат, а не две отделни/ - 300, 00 лв. – адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство/предвид направеното възражение за прекомерност и фактическата и правна сложност на делото и принципа за съответност на възнаграждението/, 40 лв. държавна такса по молба за допускане на обезпечение и 66, 00 такси през ЧСИ, 360 лв. – възнаграждение за защита по неоснователния насрещен иск или общо 1020, 00 лв.

По насрещния иск: с оглед неоснователността на насрещния иск, адвокатското възнаграждение от 360, 00 лв., което по преценка на настоящия състав се явява съответно и справедливо, следва да бъде присъдено на ответника по насрещния иск на основание чл.78 ал.3 от ГПК.

Във въззивното производство:

С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК следва да е присъдят разноски – направени 480, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

„ТРАНСПЕРА“ООД претендира и адвокатско възнаграждение от 480, 00 лв. за отговор по частната жалба, като настоящият въззивен състав счита, че доколкото се касае за жалба срещу акт по чл. 248 от ГПК функционално свързано с производството по съществото на спора, не се присъждат отделно разноски на страните, като по този въпрос има формирана трайна съдебна практика / виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС /.

Съобразявайки гореизложеното, решение /неправилно посочено вместо определение/ № 10109/15.09.2022г. постановено по гр.д. № 55769/2021г. следва да бъде частимно отменено.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд