Решение № 9161 от 13.7.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 1160/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/. Образувано е по жалба, подадена от М. С., с регистрационна карта за временна закрила № ••••••••••••••, гражданство: Украйна, с настоящ адрес в гр.Варна, [улица], ет.*, ап.*, законен представител на детето К. С., подадена чрез адв.А., съдебен адрес- гр.Варна, [улица], вх.*, ет.*, ап.••, против Заповед № ЗСПД/Д-В/4158 от 27.03.26г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“-Варна, с която й е отказана месечна помощ по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД за дете на родители/осиновители, когато отглеждат деца с трайни увреждания. Жалбоподателката твърди, че издадената заповед е незаконосъобразна и необоснована, постановена в нарушение на материалния закон и при несъответствие с неговата цел. Твърди, че детето К. С., с ЛЧН •••••••••••, съгласно експертно решение № 90476/16.02.2023 г. на Многопрофилна болница за активно лечение „Света Петка“ АД, гр. Видин, е с вид и степен на увреждане 65% с водеща диагноза детски аутизъм, с необходимост от чужда помощ. Твърди, че мотивите за отказа за отпускане на месечна помощ за едно дете за родители/осиновители/, когато отглеждат дете с увреждания по чл.8д, ал.1 от ЗСПД, че не са налице предпоставките на чл.3 т.5 от ЗСПД са неправилни. Твърди, че административният орган неправилно е приел, че няма друг закон или международен договор, по който Република България да е страна и в който да е предвидено получаването на този вид помощ, предвид това, че членовете на семейството са украински граждани. Твърди, че разпоредбата на чл.2, ал.6 от Закона за социално подпомагане визира, че от правото по ал.3 /право на социални помощи/ се ползват чужденците с разрешение на дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено право на убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна. Твърди, че се установява противоречие на чл.3, т.5 от ЗСПД с разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.27 от Конвенцията за правата на детето, ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11.04.1991 год., Конституцията на Република България, ЗСП и ЗЗДт, като разрешаването на това противоречие е предвидено в чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България-международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Твърди, че поради прякото приложение на Конвенцията на ООН за правата на детето, поради противоречие със ЗСПД с Конституцията и основните принципи по ЗЗДт и ЗСП, както и с чл.39, ал.1, т. 4 от ЗУБ /чужденците с временна закрила имат право на социално подпомагане/, са налице предпоставките на ЗСПД за отпускане на месечна помощ за едно дете за родители на дете с увреждания по чл.8д ал.1 от ЗСПД. Моли да бъде отменена обжалваната заповед и да й бъде отпусната исканата помощ, както и да й бъдат присъдени направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Ответната страна - директор на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, редовно призован не се явява в с. з. С писмена молба оспорва жалбата и изразява становище, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, издаден е в изискуемата от закона форма, съгласно чл. 59 от АПК, като в хода на административното производство не са допуснати процесуални нарушения и правилно е приложен материалния закон, с оглед императивния характер на чл. 3, ал. 5 от ЗСПД. Излага твърдения, че за възникването на субективно право по чл. 8д от ЗСПД е необходимо да са изпълнени предвидените в закона предпоставки. Посочва, че в случая към момента на подаване на заявлението за отпускане на помощта детето и родителят са с украинско гражданство. Твърди, че правото на семейни помощи за деца на чужди граждани е регламентирано в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, която не е налице в случая и регламентира две кумулативно дадени предпоставки - постоянно пребиваване и отглеждане на деца в страната и получаването на такива помощи да е предвидено в друг закон или международен договор, по който Република България е страна. Твърди, че към момента не е налице такъв договор, предвиждащ изплащането на подобни помощи. Прави възражение за прекомерност по претендираните разноски. След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 168 от АПК, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното: Обжалва се Заповед № 3СПД/Д-В/4158/27.03.2026 г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която е отказано отпускане на месечна помощ за едно дете за родители/осиновители/, когато отглеждат дете с увреждания по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД. От представеното заявление -декларация № 3СПД/Д-В/4158/20.03.2026 г. до директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна за отпускане на помощи за дете с трайно увреждане по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД, се установява, че жалбоподателката е поискала отпускане на помощ за дъщеря си К. С., като е декларирала, че е гражданка на Украйна и е [семейно положение] за А. С., от който има – К. С., гражданин на Украйна. Съгласно експертно решение на ТЕЛК № 90476/26/16.02.2026 г., на Многопрофилна болница за активно лечение „Света Петка“ АД, гр. Видин, детето е диагностицирано с детски аутизъм, като вид и степен на увреждане е 65% ВСУ с чужда помощ, със срок 2 години, дата на инвалидизиране - 24.11.2025 г. От декларация за семейно и материално положение и имотно състояние се установява, че М. С. е декларирала, че семейството й се състои от нея, съпругът й А. С. и дъщеря й К. С.. От регистрационна карта, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, издадена на М. С., родена на [дата]. в Украйна, се установява, че й е предоставена временна закрила на 18.02.2026 г., която важи до 04.03.2027 г. От регистрационна карта, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет се установява, че на А. С., роден на [дата]. в Украйна, е предоставена временна закрила на 16.03.2026 г., която важи до 04.03.2027 г. Представен е лист за извършен предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа от 27.03.2026 г. в който е отразено, че е налице отказ за отпускане на помощта. Със заповед № 3СПД/Д-В/4158/27.03.2026 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, на жалбоподателката е отказано отпускане на помощ за едно дете за родители/осиновители/, когато отглеждат дете с увреждания по чл. 8д ал. 1 от ЗСПД. В мотивите си директорът посочва, че членовете на семейството са с украинско гражданство, нямат постоянно пребиваване в Република България, като получаването на такава помощ не е предвидено в друг закон или международен договор, по който Република България да е страна. На основание чл. 8д, ал. 1 във връзка с чл. 3, ал. 5 от ЗСПД директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна е отказал отпускането на месечна помощ за отглеждане на дете с трайно увреждане. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. При извършване на задължителната проверка по реда на чл. 168 от АПК, вр. чл. 146 от АПК, съдът констатира следното: Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗСПД семейните помощите за деца се отпускат със заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него длъжностно лице. В ал. 2 на чл. 2 от Правилника за прилагане на закона за семейните помощи за деца (ППЗСПД) законодателят е предвидил, че заявлението-декларация се подава от посочените в Закона за семейни помощи за деца лица в дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия им адрес. В случай обжалваната заповед е издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна. Обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената писмена форма и при спазване на изискванията на чл.59 от АПК, поради което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. С оспореният акт на жалбоподателката е отказана помощ за дете с увреждания по чл.8д ал.1 от ЗСПД. Процедурата по отпускане или отказ за отпускане на семейните пощи за деца е регламентира в чл. 10 от ЗСПД и чл. 24 от ППЗСП. В случая е подадено заявление – декларация по образец от нуждаещо се лица – чуждестранен гражданин, ведно с изисканите по закон приложения. Заявлението – декларация е разгледано, като оправомощеният орган се е произнесъл с мотивиран административен акт, който надлежно е съобщен на жалбоподателя. Обжалваната заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел. От разпоредбите на чл. 2, § 1, букви а/ и в/, вр. § 4, буква б/ от Решение за изпълнение /ЕС/ 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. следва, че жалбоподателката и детето й К. С. - като граждани на Украйна, се ползват с временна закрила, съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием. Съгласно съображение 16 към Решение за изпълнение /ЕС/ 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила. Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, тъй като посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО. Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием. Съгласно съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица. Съгласно съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. С оглед това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация. Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Поради причини, свързани с политиката по отношение на пазара на труда, държавите-членки могат да предоставят предимство на граждани на Европейския съюз и на граждани от държави, обвързани с Договора за Европейското икономическо пространство, както и на законно пребиваващи на техните територии граждани на трети страни, които получават помощи за безработни. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта. На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. Съгласно чл.1, ал.2 ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане. В случая спорът е относно това дали подпомагането по ЗСПД, конкретно по чл.8д ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп. Съгласно разпоредбата на чл.8д, ал.1 от ЗСПД месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до [възраст] възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от [възраст] възраст, се предоставят на родители (осиновители), когато отглеждат деца с трайни увреждания, независимо от доходите на семейството, при условие че детето живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Съгласно чл.3, т.5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД, в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, разпоредбата на чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл.21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл.12 от Директивата и на нейната цел. Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, точка 54, СЕС е приел, че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза. Това означава държавите членки, при прилагане на националните схеми за социално подпомагане, да не третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които са получили международна закрила – тези, на които е предоставено убежище и са получили статут на бежанец. В случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., в сила от 0.07.1991г. Съгласно чл.27, § 1 от Конвенцията, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от чл.27 от Конвенцията родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл.27, § 3 от Конвенцията, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Съгласно чл.2, § 1 от Конвенцията държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 КПД. Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и изискванията във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - чл.13и Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/. Съгласно чл.13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи. Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние. Съгласно чл.34, § 1 ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според чл. 34 ХОПЕС всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики, а съгласно § 3 с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Видно от Разясненията относно Хартата на основните права /2007/С 303/02/, официален вестник С 303/17/, цитираната разпоредба на чл.34, § 3 ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ. Съгласно чл.21, § 1 ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл.18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството. Съгласно чл.1, ал.2 ЗСПД семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл.8д ЗСПД е за родители/осиновители/, когато отглеждат дете с увреждания, и се предоставя независимо от доходите на семейството, при условие че детето живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Тази помощ, която е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП, е част от част от общата система за социално подпомагане, попада изцяло в обхвата на чл.16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО. Предвид горното, разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл.27, § 1 КПД, вр.чл.5, ал.4 КРБ, достъпът до тази помощ следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката и детето й. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 КПД, чл.21, ал.2 ХОПЕС, чл. Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО. Предвид горното, съдът намира, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация вх. № 3СПД/Д-В/4158/20.03.2026 г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. При този изход на спора, на основание чл.143, ал.1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, в размер на 260.76 евро, от които 5.11 евро – за ДТ и 255.65 лв.- адвокатско възнаграждение. Видно от приложеното пълномощно и декларация, на жалбоподателката е предоставена безплатна правна помощ и съдействие на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, поради което адв. А. има право на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Предвид направеното възражение от ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, при определяне на размера съдът съобрази Решение на СЕС от 23 ноември 2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, и предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и като взе предвид предмета на делото, а именно законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл.8д ЗСПД, с която е отказана месечна помощ на родители, когато отглеждат дете с трайни увреждания; фактическата и правна сложност на спора; че делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, като не са събирани доказателства, извън представените от страните, намира, че възнаграждение в размер на 255.65 евро е справедливо и обосновано. Водим от горното, на основание чл. 172 ал.2 вр. чл.173 ал.2 АПК, съдът