Решение № 5676 от 1.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10676/2025 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. А. З. срещу Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 40 000 лв. (20 451,68 евро), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство (ДП № 246/2024 г., по описа на СО-СГП, пр.пр. № 13755/2024 г. на СГП) е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. В исковата молба и уточнителна молба от 28.10.2025 г. ищецът твърди, че е бил задържан на 17.06.2024 г. в района на ж.п. гара на „ТЕЦ Марица Изток-2“ ЕАД, село Ковачево, община Раднево, област Стара Загора. На 18.06.2024 г., на основание чл. 212, ал. 2 от НПК, при условията на неотложност е образувано ДП № 246/2024 г., по описа на СО-СГП, пр.пр. № 13755/2024 г. срещу ищеца и на същата дата е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 104, ал. 1 НК. На 20.06.2024 г. по НЧД № 3725/2024 г., на СГС, НО, 13 състав, му е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“, потвърдено на 02.07.2024 г., по ВЧНД № 847/2024 г., на САС, НО, 8-ми наказателен състав. С определение от 12.12.2024 г., по ЧНД № 7965/2024 г., на СГС, НО, 7 състав, е отменена горепосочената мярка за задържане под стража, поради липса на извършено каквото и да е съставомерно по българския наказателен кодекс деяние, потвърдена след подаден от Прокуратурата протест с определение от 17.12.2024 г. по ВЧНД № 1608/2024 г., на САС, 12-ти наказателен състав. С прокурорско постановление от 11.06.2025 г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради липса на извършено престъпление. Твърди, че в периода 17.06.2024 г. – 17.12.2024 г. е бил задържан под стража, след което е бил освободен от следствения арест без каквато й да е мярка за неотклонение, но неговите права на свободно придвижване са били ограничени поради мярката за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България“. След многократни писмени молби, същата е отменена с протоколно определение на СГС, НО, 16 състав в закрито заседание, състояло се на 30.12.2024 г. Съобщението за отмяната е получено едва през м. януари 2025 г., при което ищецът е трябвало да прекара, както рождения си ден, така и новогодишните празници, без средства, далече от роднини и приятели. Сочи, че е прекарал шест месеца в условията на следствения арест на „Г.М. Димитров“ и поради тежестта на престъплението, в което е бил обвинен, често е бил сам в килията. Задържането през лятото на 2024 г. е попречило на обучението му във филологичен център (школа) по изучаване на френски език, което е трябвало да продължи през есента в Белгия. Изнесената информация за него като шпионин в средствата за масова информация в Украйна и България довела до изолация от близки и приятели, сломила психиката му и създала проблеми в общуването, забавен говор, търсене на точната дума при разговор. Поддържа, че незаконното задържане и неоснователното обвинение са му причинили значителни негативни изживявания, както физически, породени от условията в следствения арест, от изолацията, в която е бил поставен, така и силни душевни болки и страдания. Счита, че прокуратурата необосновано се е забавила с прекратяването на досъдебното производство, тъй като на 12.12.2024 г. е било обявено, че не е налице деяние, което да съставлява престъпление по НК, но наказателното производство е било прекратено едва на 12.06.2025 г. Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковата претенция като неоснователна, поради липса на доказателства за очертаните в исковата молба обстоятелства, причинили неимуществени вреди. При условията на евентуалност възразява срещу размера на претендираното обезщетение като силно завишен с оглед икономическия стандарт в Република България и съдебната практика по аналогични случаи. Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Между страните не съществува спор относно проявлението в обективната действителност на описаните в исковата молба факти, касаещи повдигнато на ищеца обвинение, взетата мярка за процесуална принуда и продължителността на наказателното производство, завършило с постановление за прекратяване на наказателното производство от 11.06.2025 г., на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради липса на престъпление. Според приетите писмени доказателства по делото се установява, че на 17.06.2024 г. ищецът е установен в района на стратегически държавен обект в непосредствена близост до ел. кабели и съоръжения, като със Заповед за задържане от 17.06.2024 г. същият е задържан в РУ - гр. Раднево за срок от 24 часа, с оглед съпричастност към извършени кражби от централата на „ТЕЦ Марица Изток-2“ ЕАД. Срещу Д. З. е било образувано наказателно производство по ДП № 246/2024 г. по описа на СО-СГП, прокурорска преписка № 13755/2024 г. по описа на СГП, като с постановление от 18.06.2024 г. на СГП, предявено му на същата дата, е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 104, ал. 1 от НК, както и му е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража за срок от 72 часа“. С протоколно определение от 20.06.2024 г., по НЧД № 3725/2024 г., на СГС, НО, 13 състав, му е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“, потвърдено с протоколно определение от 02.07.2024 г., по ВЧНД № 847/2024 г., на САС, НО, 8 състав. Мярката за неотклонение е отменена с протоколно определение № 6276 от 12.12.2024 г. по НОХД № 7965/2024 г., СГС, НО, 7-ми състав, потвърдено изцяло с протоколно определение № 1674 от 17.12.2024 г. по в.ч.н.д. № 1608/2024 г., САС, 12-ти наказателен състав. С постановление от 19.06.2024 г. на ищеца е наложена мярка за процесуална принуда „Забраната за напускане пределите на страната“, която е била отменена с окончателно по своя характер определение № 4305 от 30.12.2024 г. по ч.н.д. №8381/2024 г. на СГС, НО, 16-ти състав. С Протокол за предявяване на разследването от 05.06.2025 г. на упълномощения защитник на ищеца адв. Н. Н. са предявени всички материали по разследването, предвид изрично заявеното от ищеца, че не желае да му бъде предявявано разследването. С Постановление от 11.06.2025 г. на наблюдаващия прокурор е прекратено воденето срещу ищеца наказателно производство по ДП № 246/2024 г., на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК поради липса на извършено престъпление, което съдът приема за равнозначно на извършено деяние, което не съставлява престъпление. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда от незаконно обвинение в извършването на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление. За уважаването на предявения иск е необходимо кумулативно наличието на следните предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за извършване на престъпление; прекратяване на наказателното производство в хипотезата на извършено деяние, което не съставлява престъпление; наличието на вреди (имуществени и/или неимуществени) и причинно-следствена връзка между незаконното действие на правозащитните органи и настъпилите вреди, които следва да се докажат от ищеца. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. В случая се доказват всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника за неимуществени вреди. Установено е по делото, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 104, ал. 1 от НК и наказателното производство е прекратено с влязло в сила прокурорско постановление поради липса на престъпление. Основанието за прекратяване по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, съответства на основанието за търсене на отговорност на вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро от ЗОДОВ, а именно „че извършеното деяние не е престъпление“. Това обстоятелство само по себе си е достатъчно да обоснове основателност на претенцията за претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично наказателното преследване да породи негативни психически преживявания в емоционалната сфера на ищеца, което се потвърждава и от приетите по делото доказателства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази тежестта на процесното обвинение, което за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК престъпление, както и продължителността от една година (17.06.2024 г. – 11.06.2025 г.) на воденото срещу ищеца досъдебно производство, в която той е бил в несигурност за своето бъдеще. В тази връзка, съдът отчита обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършване на шпионство, квалифицирано от законодателя като престъпление против Републиката, за което деяние се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Следва да се приеме, че визираният висок размер на наказанието допълнително е засилил негативните психически преживявания на ищеца, свързани със страх от осъждане с много висок интензитет на наказанието. Съществено обстоятелство е наложената на ищеца мярка за неотклонение задържане под стража от около 6 месеца, която представлява сериозно и продължително ограничаване правото му на придвижване, а оттук и завишаване негативните психични преживявания от пълната липса на контакт с неговите роднини и близки. В допълнение задържането под стража в значителен период е билов чужда държава, при това ищецът е бил сам, далеч от семейството му и приятелите му, без да владее български език и в неизвестност за изхода на досъдебното производство в един по-продължителен срок, което е житейски логично да завиши неговите притеснения. Изтъкнатото от ищеца обстоятелство, че медийното разгласяване в средствата за масова информация в България и Украйна е довело до изолация от близки и приятели, съдът намира за доказано. По делото са приети представените от ищеца извадки от български и украински медийни сайтове, от които е видно, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е намерило сравнително широк медиен отзвук. Причиненият душевен дискомфорт от повдигнатото обвинение в шпионаж, за което отговорност носи Прокуратурата, е житейски напълно обясним особено по отношение на лице с чисто съдебно минало, каквото притежава ищеца. Допълнително обстоятелство, което завишава понесените емоционални болки, е младата активна възраст на обвиняемия (23 г.), като подобно събитие е логично да остави траен спомен в съзнанието му. Съдът не намира за доказано изтъкнатото от ищеца обстоятелство, че образуваното наказателно производство срещу него му е попречило да продължи обучението си в Белгия. От представения по делото документ (договор) в о.с.з. от 02.06.2026 г. (л. 60-61 от делото), придружен с превод на български език, се установява, че още преди извършване на деянието в България, към 15.03.2024 г., Д. З. е бил допуснал множество натрупани извинени и неизвинени отсъствия, закъснения и неподходящо поведение в образователната институция, като със самия договор е поел ангажимент да подобри своето поведение, считано от 15.04.2024 г.. Това писмено доказателство по никакъв начин не установява, че към датата на задържането му България, нито в хода на цялото досъдебно производство ищецът е бил обучаващ се в Белгия, имал е такова намерение и обективно е щял да да продължи обучението си. Обратен извод следва да от представеното доказателство, което индикира на явна незаинтересованост от учебния процес предвид посочването, че Д. З. е имал множество на брой отсъствия, закъснения и неподходящо поведение. Съдът отчита като завишаващо емоционалните страдания и факта, че процесуалната мярка „Забрана за напускане на пределите на Р. България“ е отменена на 30.12.2024 г., което е попречило на родения на •••••••• г. обвиняем да прекара рождения си ден и новогодишните празници със своите близки. Следва да се отбележи обаче, че определението, с което е била отменена мярката е окончателно по своя характер, поради което то не подлежи на връчване и ищецът, чрез неговия адвокат, е имал задължение да следи за постановяването, поради което е без значение кога и дали му е връчено. Съществено е, че копие от определението, според посоченото в самото му съдържание, е изпратено на МВР – сектор БДС и Гранична полиция за изпълнение, а на СГП и ищеца е изпратено единствено за сведение. При определяне размера на обезщетението следва да се съобрази и съдебната практика, когато спрямо лицето, срещу което е повдигнато обвинение е била взета мярка „задържане под стража“. Така например с решение № 50058 от 30.03.2023 г. по гр.д. № 1937/2022 г., IV ГО, ГК на ВКС, постановено по сходен казус, по който делото е приключило на етап досъдебна фаза и при наличие на наложена мярка „задържане под стража“ за 91 дни (3 месеца), е определено обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лева, но като се има предвид, че по това дело обвиняемият е бил на 40 години, с предишен криминален опит, а задържането му е било през 2020 г., когато социално-икономическите условия и стандартът на живот е ноторно известно, че са били значително по-ниски, отколкото през 2024 г. В настоящия случай, задържането под стража е продължило 180 дни (6 месеца) спрямо лице с чисто съдебно минало, което е съществено обстоятелство, силно завишаващо размера на справедливото обезщетение. При определянето му от значение е и сравнително ниската, но от друга страна, активна трудоспособна възраст на ищеца – 23 години към момента на привличането му като обвиняем, както и социалноикономическите условия на живот в страната (средно месечна работна заплата от 2325 лв. за 2024 г.). Всички така разгледани обективни обстоятелства мотивират съда да приеме, че общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер от 40 000 лева (20 451,68 евро). Тази сума съответства на действително претърпени нематериални вреди, като следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение само по себе си също има ефект на репарация за ищеца и в този смисъл размерът на определеното обезщетение не следва да бъде източник на обогатяване. При този изход на спора ищецът има право на разноски, като на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ следва да му бъде присъдена държавна такса от 10 лева (5,11 евро), адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 600 евро. Релевираното от ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатския хонорар от 600 евро е неоснователно, тъй като е под минималния предвиден по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за възнаграждения за адвокатската работа, който при материален интерес от 40 000 лева (20 451,68 евро) е в размер на 3850 лева (1968,47 евро). Макар и НМРАВ да не е задължителна за съда и да служи само като ориентир, заплатените 600 евро, дори и при ниската фактическа и правна сложност на делото, не могат да се считат за прекомерни, поради което адвокатското възнаграждение не следва да се намалява. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд