Решение № 22 от 20.1.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 465/2024 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Приети са за общо разглеждане въззивни жалби срещу решение № 260002 от 23.05.2024 г. по търг. дело № 24/2021 г., по описа на Окръжен съд - Шумен в части, с които са били разгледани кумулативно съединени претенции на различни лица, съответно:

1. въззивна жалба, подадена съвместно от Т. Н. Б. и М. М. Б.(като универсални правоприемници на починала в хода на процеса ищца И. М. М.) срещу отхвърляне на искане за присъждане на застрахователно обезщетение, дължимо от застраховател ЗАД "ОЗК - Застраховане" (подпомаган от привлечени застрахован водач и болнично заведение) лично на пострадалата до размер на само 50 000 лв., претендирани като справедлива компенсация на понесени от нея като пътник, увреден при ПТП неимуществени вреди поради причинено й от застрахован водач нейно телесно увреждане(довело по-късно до смърт), ведно със законна лихва от 24.03.2021г. до окончателно изплащане, 2. обща въззивна жалба на Т. Н. Б. и М. М. Б. срещу отхвърляне на съединените им искания за присъждане на застрахователни обезщетения, дължими от застраховател ЗАД "ОЗК - Застраховане" (подпомаган от привлечените трети лица С. П. Й. и МБАЛ ШУМЕН АД) лично на всеки от тях за неимуществени вреди, търпени от родители поради загуба на дъщеря им И. М. М., починала вследствие на ПТП, причинено от застрахован водач за горницата над по 140 000 лв. до поискани с частичен иск по 200 000 лв., за всеки от увредените родители, съединена с насрещна въззивна жалба на ЗАД "ОЗК - Застраховане"(подпомаган от привлечени застрахован водач С. П. Й. и болнично заведение МБАЛ ШУМЕН АД), само срещу присъждането на обезщетенията на вредите, понесени от родителите на починалата пътничка за горницата над справедливо редуциран поради съпричиняване от пострадалото лице размер от по 28 000лв. до присъдените по 140 000лв. на всеки от тях, ведно със съответните законни лихви от 24.03.2021 г., до окончателното им изплащане.

Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд с контрол върху акта по същество са разгледани в определение 619/30.09.2024г., неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт. Наред с тях при подготовката си въззивният съд е докладвал и приета за съвместно разглеждане, като обусловена от разглеждане на претенциите по същество частна жалба на Т. Н. Б. и М. М. Б., срещу определение № 260008 от 22.07.2024 г., с което отчасти са били уважени молбите им по чл. 248 ГПК за изменение на обжалваното решение в частта за разноските.

Въззивниците Т. и М. Б., чрез двамата си пълномощници адв. Д. и адв. Х., излагат общите си оплаквания срещу всяка от двете обжалвани части на решението. Считат за неправилно приложен законов критерий за справедливост (чл. 52 ЗЗД) при отричането на понесени вреди в състояние на кома за 13 дни, в които пострадалата се е борила за живота си. Оплакванията срещу решението по личната им претенция също са обосновани с неправилно приложен закон, както наред с необосновано занижените в противоречие със съдебната практика размери, се сочи и незадълбочен анализ на вече събраните доказателства (свидетелски показания и експертизи на психолог) при отчитането на всички значими за размера на справедливото обезщетение на опечалени родители особени обстоятелства (личностите характеристики на починалата дъщеря, изградената приживе емоционална връзка с нейните родители, трагичните обстоятелства довели до смъртта и значителните промени в живата на родителите, понесли интензивните страдания от непрежалима за тях загуба, продължаващи и понастоящем). Оплаквания се сочат и по обосноваването на паричните еквиваленти с икономическите фактори, каквито са инфлационните процеси в страната и динамиката на покупателната способност на националната валута, които не са били адекватно отчетени. Отделно са изложени и оплаквания по разгледаното възражение за съпричиняване, като въззивниците считат, че при определяне на принос на пострадалата не е правилно приложена доказателствената тежест и размерът от 20 % не е обоснован със събраните по делото доказателства, тъй като показанията на свидетеля не е само не сочат конкретни данни за количеството употребен алкохол от застрахования, съответно личното възприятие на пострадалата за опиянението му, а напротив, опровергават съзнателното поемане на повишен риск от пътничката, която се е качила в автомобила след като водачът е станал от сън.

Въззиваемият ЗАД "ОЗК - Застраховане", чрез адв. Х. и подпомагащото го трето лице С. П. Й., чрез адв. Ч. оспорват оплакванията със сходни доводи за правилно установени факти по претенцията на пострадалата въз основа на заключението на вещо лице за обективна липса на каквито и да са болки и страдания при безсъзнателното състояние до смъртта в резултат на тежкото мозъчно увреждане. Оспорват се и оплакванията по личната претенция на увредените родители, като тези страни считат, че обсъдените от съда критерии не обосновават завишен размер на обезщетенията им над такива за случаи на нормални и житейски логични и оправдани емоционални негативни изживявания при загуба на близък родственик, съответни на събраните доказателства както за отношенията в семейството, така и за психологичната реакция на смъртта на дъщерята. Считат, че нито застрахователните лимити, нито икономическите процеси налагат автоматично увеличение на размерите на застрахователните обезщетения, които се определят индивидуално според особеностите на случая, така че да не се превръщат в средство за обогатяване и необосновано повишаване на жизнения стандарт на ползващите се от застраховката увредени лица. И двамата въззиваеми оспорват и оплакванията по възражението за съпричиняване, като считат че събраните доказателства категорично установяват, че именно с поведението си пострадалата е създала сигурна предпоставка за самото ПТП, като не само е знаела, че водачът е употребил алкохол, но не е ползвала и колан и според помагача самата пътничка е мотивирала застрахования да поеме управлението и така сама се е поставила изначално в опасност и това е било установено и при наказателното разследване.

В насрещната си жалба като въззивник застрахователят излага своите оплаквания за неправилно приложен закон при остойностяване на справедливия еквивалент на страданията, понесени от родители на починалата пътничка поради неправилно установените факти на емоционалната им близост. Позовават се на противоречия в гласните доказателства относно общото им съжителство и неправилното предпочитане на показанията на близкия кръг роднини за сметка на тези, дадени от незаинтересованите свидетели. Допълнително обосновават неправилно остойностяване на обема на приноса на пострадалата като фактор в причиняване на вредоносния резултат, като сочат че при доказаната липса на употребен предпазен колан (чиято възпираща функция е най-ефективна именно при челни удари, какъвто е процесния), приносът за получаване на най-тежкото увреждане (черепно- мозъчната травма) налага приспадане на поне 50%, а отделно следва да се отчита и поне 30 % принос в самото пораждане на опасното шофиране, при установеното не само знание за употреба на алкохол от водача на празненството, където починалата е присъствала, но и обстоятелството, че самата пътничка е помолила застрахования да я закара въпреки ясното съзнание, че той е алкохолно повлиян до степен да има нужда от почивка.

В пледоария по същество адв. Х. като пълномощник на въззивниците, както като лично увредени ищци, така и като правоприемници на починалата, поддържа същите доводи за основателност на претенциите им за вреди, понесени поради уврежданията приживе от пострадалата, както и за съобразяване на изключително интензивните страдания на родители, загубили дете, които не успяват да преодолеят травмата от тази мъчителна загуба дори и след като са опитали да възстановят семейната си общност с раждане на друго дете, което кръстили в памет на починалата със същото име. Моли за отмяна само на обжалваните от тях части и уважаване на претенциите в предявените адекватни на реално понесените страдания размери без да се отчита неоснователното възражение за съпричиняване, при отречено от експертите значение на предпазно действие на колана и недоказано съзнателно избиране на превоз от повлиян от алкохол водач, като съответно се потвърдят вече присъдените части от основателните искове.

Поддържа и искането за отмяна на обжалваното определение, като моли за допълнително намаляване на възложени на пострадалите лица прекомерни разноски за услуга, която застрахователят е възложил на адвокат, въпреки че разполага със собствени юрисконсулти, както и за увеличаване на размера на възнаграждението за безплатно предоставена услуга на материално затруднените ищци, съответно на интерпретацията на националната уредба(Наредба № 1/2004 г.) според тълкуването на Европейското право по дело С-438/22, и наложително еднакво третиране на фактическата и правната сложност на казуса при отчитане на разноските на насрещните страни и еквивалентно остойностяване на правната услуга според конкретното процесуално поведение на адвоката.

Представителят на ответника застраховател (въззиваем и насрещен въззивник) е депозирал писмено становище по същество, в което обосновава със същите доводи искане за потвърждаване на правилно отхвърлена неоснователна претенция на увредената пътничка при доказана невъзможност за каквото и да е усещане на болка или страдание преди смъртта й. Поддържа и оплакванията си по прилагане на критериите за справедливост при оценка на вредите, понесени лично от родителите, като се позовава на противоречиви показания на свидетели, които не установяват убедително не само изключителната привързаност в семейството, а напротив описват заместваща грижа от баба поради трайно пребиваване на родителите в чужбина. Коментирани са индикаторите за икономическите стандарти на живот, които не налагат завишаване на и без това необосновано високи размери, определени от първа инстанция. Поддържа се и възражението за съпричиняване поради доказана липса на употреба на предпазен колан, който би предотвратил излизането на тялото на пътничката извън купето при челния удар и съответно нанасянето на най-значимата черепно-мозъчна травма, както и поради съзнателното поемане на повишен риск да пътува с водач, на чието опиване е присъствала и според обяснения на застрахования го е мотивирала да предприеме пътуване, въпреки нужната му почивка. Моли за потвърждаване на неоснователно претендирани и отхвърлени горници на претенциите на родителите, както и за отмяна и допълнителна редукция на неоснователно присъдените суми, след преоценка на съпричиняването до сбор от 80%. Няма изложено становище по исканията за корекция на размерите на определените в първа инстанция разноски.

Пледоарии по същество с идентични доводи и искания са изложили и пълномощниците на помагачите, като допълнително адв. Ч. е посочила, че прекомерните размери на претендирани пред първа инстанция адвокатски възнаграждения следва да бъдат намалени, а представителят на болничното заведение е акцентирал на установената липса на каквито и да са неправомерни действия при лечението на пострадалата, които да са допринесли за смъртта й като пряк вредоносен резултат от автопроизшествието.

Всяка от участващите страни е заявила и искане за определяна на разноски за настоящата инстанция, като конкретните размери са обявени в списъци по чл. 80 ГПК(л.99, 84, 95 и 97). Пълномощникът на ищците е поискал присъждане на възнаграждението за безплатно предоставена правна услуга в полза на адв. Д.. И пред въззивния съд се поддържат бланкетни възражения за прекомерност на претенциите за разноски на насрещната страна.

За да се произнесе въззивният състав съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства в обжалваните части на три различни претенции, предявени по отделно от името на три увредени лица, предявени на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за присъждане на поискани, но неизплатени от застрахователя по задължителната застраховка „гражданска отговорност“, обезщетения като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди, посочени като пряк резултат от настъпил на 09.02.2021 г., на пътя между с. Цани Гинчево и с. Никола Козлево удар между крайпътно дърво и излязъл от платното автомобил „Пежо 607“, рег. № •••••, управляван в нарушение на правилата за движение от застрахован водач С. Й.. Първоначално съдът е бил сезиран само с иск на пострадала И. М., като въпросите относно надлежното упражняване на правото й на иск чрез неин родител, временно посочен като настойник на лице, което не е в състояние да формира собствена воля по медицински причини, са били решени по задължителен за първата инстанция начин с определение № 337/17.05.2022 по ВЧТД266/2022 на ВАпС. При отмяната на прекратително определение, въззивният съд е съобразил, че ищцата М. вече е била починала, а нейните универсални правоприемници (родителите Б.) като единствени законни наследници са потвърдили действията по предявяване на личния иск от името на своята праводателка и така с обратна сила са стабилизирали началото на процеса, поставен с подаване на исковата претенция на 19.02.2021г. Тази претенция е била основана на твърдения за неимуществени вреди, под форма на болки и страдания, понасяни от пострадала пътничка поради причинено телесно увреждане (тежка черепно- мозъчна травма, довела до загуба на съзнание, липса на спонтанно дишане и тежко животозастрашаващо общо състояние), което към този момент е било под постоянен медицински контрол с приложена изкуствена вентилация в болнично заведение, където лечението не е било приключено. Обезщетението за такива неимуществени вреди е било поискано в размер от 1 000 000лв. от името на пострадалата преди предявяване на претенцията в съда, като по делото няма спор, че към момента на уведомяване на застрахователя за увреждащото събитие (рег. с вх.№ 99- 10085/12.02.21г.) и допълването му с наличните писмени доказателства към 15.02.21г., искането е било обосновано само с представен от името на пострадало лице констативен протокол за ПТП и етапна епикриза от неприключен болничен престой. Преди да изтече обаче тримесечен срок за разглеждане на така заявена пред застрахователя лична претенция на пострадалата, искането й е било заявено в съда, въз основа на същите тези обстоятелства. Същите твърдения за настъпил покрит от застрахователя риск от вредоносно поведение на застрахован автомобилист, са били потвърдени от универсалните правоприемници, но вече след настъпила на 22.02.2021г. смърт на пациента, удостоверена като краен резултат от реанимацията. При това положение, въззивният съд намира, че правоприемниците са включили в предмета на делото и нов факт, от който черпят легитимация да поддържат предявен приживе на починалата иск, който обаче не е бил предварително обявен на застрахователя, преди да изтече гарантиран в негов полза срок в чл. 496 ал.1 КЗ. Смъртта на пострадалата, посочена от правоприемниците като краен резултат от опита за животоспасяваща реанимация, променя съществено застрахователния случай при задължителната застраховка, характеризиращ се не само с неправомерно деяние на застрахования автомобилист, но и с вредоносния резултат, който определя и кръга на ползващи се от застраховката увредени лица по смисъла на чл. 478 ал.2 КЗ. Когато телесното увреждане, понесено в момент на ПТП е животозастрашаващо до такава степен, че само специализирана реанимация осуетява неминуема смърт, до приключване на животоспасяващите мерки при достигане на стабилизирано (макар и тежко) общо физическо състояние на пациента, не може да е напълно установен вредоносния резултат и затова докато това лечение продължава, обосноваване на застрахователна претенция би било преждевременно. Затова, когато въпреки адекватни медицински грижи, смъртта на пациента настъпи, именно тя, а не телесното увреждане, е онзи краен причинно-следствен резултат от причиненото от водача ПТП, който поражда вредите, за които застрахователя покрива риск по чл. 493 ал.1 т.1 КЗ (Решение № 72 от 2.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60168/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 60163 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1078/2020 г., II т. о., ТК). В този смисъл, само когато надлежно сезиран застраховател обективно е бил в състояние в рамките на тримесечния срок да установи краен вредоносен резултат, определящ увредените лица и обем на вреди в една от двете, взаимно изключващи се хипотези по чл. 493а ал.1 КЗ, поведението му може да се третира като отказ по смисъла на чл. 496 ал.2 т.2 КЗ, пораждащ и право на пряк иск по чл. 432 ал.1 вр. 498 ал. 3 КЗ. Когато обаче съдът е сезиран от името на увредено лице, преживяло застрахователното събитие, а смъртта на пострадалия, като непосредствен резултат от същото деяние, настъпва преди да е изтекъл срокът в полза на застрахователя, новите обстоятелства изискват ново обосноваване на извънсъдебната застрахователна претенция, а интересът от преждевременно предявеният приживе на пострадалата иск отпада. За разлика от случаите на личен избор на твърдения за краен вредоносен резултат, обоснован от ползващо се от застраховката лице, упражнило правото си на иск приживе, в който правоприемниците встъпват и изтичането на срока стабилизира личното сезиране (Определение № 629 от 1.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2362/2022 г., I т. о., ТК), в настоящият процес родителите са встъпили в преждевременно предявения процес на мястото на починалата на 02.03.2021г. (л.39 от дело 24/2021), независимо че на същата дата лично са заявили пред същия застраховател свои вече лични претенции като ползващи се от застраховката пострадали от пряко причинена смърт на уведеното лице (л.249 от дело 80/2021). Именно този краен вредоносен резултат от причинно- следствената верига, поставена с деянието на застрахования е потвърден и с приключилото разследване на автотранспортното престъпление, като с присъдата по НОХД 212/2022г. на ОС – Шумен (л. 306 от дело 24/2021), застрахованият водач е бил осъден именно за непредпазливо пряко причиняване на смъртта на И. М. с нарушението на правилата за движение по пътищата (чл. 343 ал.3 пр. 1 б.“б“ алт. 1 НК). При това положение допустимо установяване на телесни увреждания като краен настъпил вредоносен резултат, изисква обосноваване на други причини за смъртта, а такива изрично са отречени при разследването на произшествието и се оспорват от встъпилите в процеса наследници. Обосноваването на правоприемството с новонастъпил факт (смърт в резултат на ПТП) променя правопораждащия фактически състав и изключва пасивната легитимация на самата, вече починала пострадала като ползващо се от застраховка увредено лице. Затова зачитане на изтичането на тримесечния срок, като новонастъпила предпоставка за личното й право на иск в хода на процеса, би било в пряко противоречие с основополагащия принцип за добросъвестно упражняване на процесуалните права(чл. 3 ГПК). При паралелното поддържане и на двете претенции не се налага на правоприемниците на починалата да се дават допълнителни указания за реда, по който се отстраняват противоречията между фактическите твърдения (вкл.нов факт на смъртта) и заявеното за съдебна защита право на застрахователно обезщетение, очертано в първоначално предявената претенция на праводателката им. Съответно на фактическите обстоятелства е само искането за присъждане на обезщетения на пострадалите от смърт на увредена при ПТП пътничка по чл. 493а ал.3 ЗЗД, а претенцията, основана на понесени болки и страдания от вече починало увредено лице е недопустима и не следва да се разглежда.

Постановеният по същество акт по иска, поддържан от правоприемници на починалата следва да се обезсили и производството по него да се прекрати. Разглеждането на оплакванията на въззивниците срещу тази част от решението по същество остава безпредметно.

В останалата част обжалваното решение е постановено по съединените претенции на увредените родители, разглеждани първоначално отделно, но присъединени служебно за общо разглеждане при установяване на повдигнатото обвинение за престъпно причиняване на смъртта на пострадалата като временна пречка за упражняване на правото на иск на всички ищци, довело до спирането на вече съединените производства с определение от 29.07.2022 г.(л.288 и 294 от дело 24/2021). Обезщетението за неимуществени страдания поради загуба на родната им дъщеря е било поискано от всеки от родителите в размер от по 250 000 лв., като към момента на уведомяване на застрахователя за този вредоносен резултат от увреждащото събитие (рег. с вх.№ 99-10461/2.03.21г.) и допълването му с наличните писмени доказателства към 17.03.21г., застрахованите са представили както констативен протокол за ПТП и протокола за оглед с фотоалбума на местопроизшествието, така и етапни епикризи и историята на заболяването до приключен с акт за смърт болничен престой. Няма спор, че до изтичане на тримесечен срок за разглеждане на така обоснованите две лични претенции, надлежно уведоменият застрахователят не е определил обезщетение и това негово поведение поражда право на иск. Същото е надлежно упражнено на 22.06.21г. с предявяване на исковата молба на увредените родители за части от по 200 000лв. от претенции, достигащи според пострадалите до по 250 000лв. Съдът намира за допустими двата частични преки иска по чл. 489 ал. 3 КЗ за разрешаването на спора за дължимост на застрахователното обезщетение, ведно с акцесорни към него лихви. Допълнително съединения иск за други лихви, обосновани с норма по чл. 497 ал.1 т.1 КЗ не е уважен и не е предмет на въззивен контрол.

Родителите на починалата са поискали обезщетяването на вреди, които са изтърпели като страдания заедно докато са наблюдавали борбата на лекарите за живота на дъщеря им, изпаднала в кома и са осъзнавали безсилието си да избегнат неизбежния й край, както и невъзвратимата загуба на емоционална връзка с единствено дете, изграждана с родителска ласка и обич при отглеждането на дъщеря до 17 год., която осмисляла живота им с мечтите си за бъдещето си и тази загуба ще усещат неминуемо до края на живота си. Сочат, че са достигнали възраст, при която няма вероятност да имат други деца и със загубата на дъщеря им загубили и надеждата и за внуци. Твърдят, че травматичната загуба породила и симптоматика на посттравматичен стрес и депресия(нарушаване на съня, често главоболие и тревожност, загуба на стремеж към положителни преживявания) и променили социалното им общуване (станали затворени и отчуждени и избягвали обичайни срещи с приятели). Пред въззивния съд се поддържат същите твърдения, като се акцентира на изключително силна интензивност на създадена приживе връзка, надхвърляща традиционна за българско семейство обич между родители и дъщеря (без да се посочват нови факти, които да я обосновават) и задълбочаването на проблемите с овладяването на посттравматичните депресивни реакции в хода на процеса.

В срока за отговор ответникът е заявил две самостоятелно обосновани възражения за съпричиняване на смъртта като краен вредоносен резултат с поведение на самата пострадала, като е посочено нарушението на задължението й като пътник за обезопасяване с колан и съзнателно предприемане на пътуване в автомобил, управляван от повлиян от алкохол водач. Тези твърдения се поддържат и в насрещната жалба, с допълнителен акцент за проактивно поведение на самата пострадала, настоявала да бъде превозена именно от този водач, макар той да нямал намерение да пътува след употреба на алкохол.

Въззивният съд констатира, че при разглеждането на така очертаните спорове по съединените искове, първата инстанция е намерила исковете за частично основателни след отчетено съпричиняване по едното от възраженията. Изрично са формирани и мотиви за неоснователност на частичните искове над присъдени размери от по 140 000лв., ведно със законна лихва от 24.03.2021г., но е пропуснат отхвърлителен диспозитив за горниците до частичните размери от по 200 000лв. Поправката на такова очевидното разминаване на формирана и изявена воля е в компетентност на първа инстанция(чл. 247 ГПК) и може да се извърши без ограничение във времето, като действа с обратна сила. Затова, въпреки пропуск на формулирането на явно възприет от обжалващите въззивници отхвърлителен диспозитив и по частичните искове, въззивен контрол по същество може да бъде извършен, а поправката на очевидната грешка само да се укаже на първата инстанция, като необходимо действие преди архивирането на делото.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството намира за установено по същество следното от фактическа и правна страна:

Оплакванията на страните визират както общия размер на справедлива компенсация, така и основанието за прилагане на редукция поради съпричиняване и затова не може да се зачита като установена с необжалваната част от уважените искове степента, с която всеки от участниците в събитието е допринесъл за вредоносния резултат(т.2 от ТРОСГТК 3/2016 ОСГТК, ТРОСГТК1/2021 на ВКС). Останалите елементи от основанието на отговорността на застрахователя обаче не са спорни, тъй като липсват оплаквания по договарянето на покритието на отговорността на водача, управлявал застрахования автомобил и родствената връзка на починалата пътничка с претендиращи обезщетения лица – нейни родители. Неоспорими, на осн. чл. 300 ГПК са и установените престъпни обстоятелства с присъдата на наказателния съд, включващи както причиняването на смъртта на дъщерята като пряк съставомерен престъпен резултат от непредпазливото деяние на С. Й., така и характеризиращите неправомерното поведение на осъдения автомобилист пияно състояние и нарушения на правилата за движение по пътищата. Затова и въззивният съд не може да променя така установените факти: на 09.02.2021 г.на третокласен път между с. Никола Козлево и с. Цани Гинчево, като управлявал автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 0.7 промила, осъденият водач поради разсейване е загубил контрол върху автомобила, който се насочил към ляв край на платното и достигнал до банкета, след което за да го овладее, водачът свил рязко волана на дясно, но в резултат на това МПС преминало през цялата ширина на пътя и се ударило в крайпътно дясно дърво(нарушение на чл. 20 ал.1 ЗДвП); смъртта на •• г. пътничка на дясна предна седалка е настъпила поради глобална мозъчната исхемия, развила се при адекватна продължителна реанимация с изкуствено обдишване, наложило се поради множеството тежки травми на глава, гръден кош, корем и крайници, получени при удара на МПС в дървото и довели до необратимо увреждане на мозъчните функции и полиорганна недостатъчност, като допълнителното навлизане на болестотворни микроби в тялото на пострадалата (било още при нанасянето на увреждането или в последствие при оказваната й първа помощ и болнично лечение) не е участвало самостоятелно в генезата на смъртния изход.

Спорни са фактите по поведението на пострадалата, както към момента на началото на пътуването, така и по време на настъпване на удара. Доказателства за мотивирането на водача за поемането на управлението не са сочени пред настоящия съд. Събраните и по двете съединени дела показания на очевидците В. и Д. (л.367 от дело 24/21 и л.438 от дело 80/21) установяват само присъствието на И. и водача на приятелско събиране в дома на В. в с. Никола Козлево, където заедно с други техни познати младежи употребили алкохол, като С. пил бира и водка, но по някое време си легнал да поспи, както и положението в което пострадалата е била намерена от двамата свидетели на местопроизшествието на път към дома и в с. Цани Гинчево. Ответникът е поискал и събиране на обясненията на привлечения като помагач застрахован водач Й.(л. 436 от дело 80/21), който е заявил, че се запознал с И. на купона, където в обща компания се черпили, той „вдигал чаша за наздраве“, а тя по- късно го помолила да я закара в къщи с колата му, тъй като и той живеел в Цани Гинчево, а баба й я чакала там да се прибере. Нито свидетелите, нито помагачът обаче ясно заявяват какво е било видимото състояние на Й. към момента, в който е започнало пътуването и дали то недвусмислено е изразявало повлияването му от вече изпития алкохол. Установената в наказателното разследване концентрация от 0.7 промила съответства на лека степен на опиване(над 0.5 но не повече от 1.5), а в тези случаи проявите на повлияването (лесна уморяемост, отслабени концентрация и внимание и забавени реакции), които са отчетени от наказателния съд като основна причина за допуснатото от водача нарушение на правилата за движение, не винаги са видимо изразени и за околните по начин, който да изключва неосъзнаването на поведението като такова на пиян човек. При определяне на тежестта на наказанието на нарушителя, в мотивите към присъдата по НОХД 212/2022г. (приложено към настоящото дело) като смекчаващо отговорността на извършителя е отчетено и мотивирането на водача от пътничката, която го е събудила и е настояла да пътуват, въпреки че той вече си бил легнал в другата стая за да си почива, но този факт не е съставомерен за пристъпното деяние и не е част от механизма на причиняване на престъпния вредоносния резултат, произтичащ от верига от причини и следствия, поставена с нарушението на правилата за движение от подсъдимия и затова установяването му не е задължително за настоящия съд. Напротив като факт, отнасящ се само до индивидуализирането на санкцията спрямо личността на ползващия се от него извършител, доказването му в наказателния процес не изисква онази интензивност, с която се установява самото престъпление. Обратно, за целите на определяне на гражданската отговорност, поведението на пострадалата е факт, за който се носи пълна доказателствена тежест и затова установяването му изисква убедително доказване, а не само предположение, потвърдено единствено с обясненията на ползващата се от този факт подпомагаща страна.

Въззивният съд преценява, че сама по себе си единствено констатацията, че пострадалата пътничка е присъствала на празненство, където е бил употребяван алкохол и е видяла, че и водачът пие, не може да обоснове извод за осъзнат от нея риск от повлияването му от изпитото и към по-късния момента, в който тя се е качила в автомобила. Според задължителното тълкуване на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД / т. 7 ТР №1/23.12.2015 г. по тълк. д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС/, пътникът поема предвидим и реално очакван риск за собственото си увреждане, или неоправдано го игнорира, само когато се съгласява да пътува в моторно превозно средство с водач, за когото знае че е употребил алкохол и тази употреба му въздейства. Затова и в трайно установената практика на съдилищата при изследване на съпричиняване от този тип се съпоставят както обективно установената концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия, така и видимите външно изразени прояви на опиването, като последното не се изисква само когато се касае за случаите над средна степен на опиване, в които въздействието на конкретното количество и вида на изпития алкохол не е съществено обусловено от индивидуалната реактивност на конкретния организъм(Решение №183/21.03.2024 по к.д. №1701/2023 на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 170 от 24.01.2019 г. на ВКС по к. д. № 2857/2017 г., I т. о., Решение №347/12.06.2024 по т.д. №3745/2023 на ВКС, ІV г.о.). В настоящия случай обаче, не само че няма данни какво е възприела самата пострадала за състоянието на водача при началото на пътуването, но дори и да се приемат за достоверни обясненията на помагача, пътничката е поискала превоза не по време на почерпката, а след почивката му, т.е. самата тя последно е възприела ставането му от сън, а не опиването му. При това положение не може със сигурност да се приеме, че И. е можела да прецени без доказани външни прояви на смушения в походката или говора, само въз основа на собствения си житейски опит на 17 годишно момиче и при полагане на разумна грижа за себе си, че дори и след като е поспал няколко часа, младежът все още ще е повлиян от изпития по-рано алкохол и то в степен, която да въздейства и върху уменията му да управлява своя автомобил. Затова и въззивният съд достига до извод за недоказано самопоставяне в повишен риск на пострадалата пътничка като основание за прилагане на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оплакванията на насрещния въззивник и помагача му в тази връзка се оказват неоснователни.

По отношение на другото основание, въззивният съд съобразява съвпадащите показания на свидетелите за намирането на тялото на пътничката на предната дясна седалка и данните от огледа на местопроизшествието, фиксирани по преки констатации на длъжностно лице автоконтрольор. Позицията на тялото (с крака в купето и висяща горна част през отворена при деформиране на автомобила дясна предна врата) е установена от първите пристигнали на място очевидци, които са опитали да помагат на пътничката и са я извадили изцяло без да имат спомен от премахване на закопчан колан. Закопчалката на колана на тази седалка, видима на фотоматериалите (л.415 от дело 24/20212) е празна и не е задействана въздушна възглавница на това пътническо място (за разлика от тази в ляво и пред водача(л.21 от ДП 46/2021, приложено към НОХД), като тези обстоятелства обясняват защо липсват типични за т.нар. „коланна травма“ увреждания на долна част на корема и таза, коментирани в заключението на медицински експерти (л. 455 от дело 24/2021). Съдът преценява, че съществена е именно липсата на тези, а не наличието на другите увреждания (по гърди и лява ребрена дъга и нараняването на слезката), които според вещото лице биха могли да се получат и при поставен колан, но и при удари в части от автомобила. Затова и въззивният съд, както и първата инстанция, намира за убедително доказано, че пътничката не е изпълнила задължението си по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП да се погрижи за своята безопасност като закопчае предпазен колан. Както вече се посочи обаче, само по себе си неправомерността на поведението на пострадалата, повишаващо риска от увреждане не е достатъчно, ако не бъде доказано несъмнено и реализиране този риск при получаване на травматичните увреждания довели до смъртта на пътничката именно поради осъщественото свободно движение на тялото в купето на автомобила. Тази причинно-следствена връзка въззивният съд намира за необосновано установена от първата инстанция. При съпоставка на изводите на вещите лица от комплексната автотехническа и медицинска експертиза (л. 435 – 459 от дело 24/2021) при удара на предна лява част на автомобила в дървото е възникнала инерционна сила, насочила тялото на пътничката напред към предно панорамно стъкло, в комбинация с отклонение в ляво поради ексцентричност на удара. При това (неограничено от колан) движение тялото е увредено от травматичен контакт (удар, пристискане и триене) с твърди предмети, който е високоенергиен( при установена в наказателното производство скорост на МПС от 122 км/ч). При обосновката на извода си за липсата на ясно изразена „коланна“ травма, в основното заключение, медиците са посочили, че част от нараняванията могат да се получат и при поставен колан, а други(между които и мозъчната травма) не са характерни за обезопасен пътник. Този отговор обаче не може да се тълкува като потвърждаване на твърдението на застрахователя, че при поставен колан и при действие на същите физични сили със същия високоенергиен интензитет не би настъпило подобно или друго, сходно по тежест, животозастрашаващо увреждане. Напротив, при конкретизиране на въпроса в съдебното заседание(л. 473, 474) както техническия експерт, така и лекарят подчертават, че при високи скорости самият колан също способства за травмиране на пътника и ефективността му е обусловена именно от енергията на разрушение като водещ фактор, а в случая няма обективни физиологични данни за директен удар на главата на пътничката в предно стъкло, за да може със сигурност да се приеме, че коланът би осуетил този травматичен контакт като причина за най-тежкото увреждане, довело до необратимото мозъчно увреждане. Още повече, че в.л. Стефанов подробно е обяснил, че и при задържане на тялото към седалката, не е изключено както значително сътресение (без директен удар, за който няма следи), така и удари в околни предмети (подглавник на седалката) и камшичен удар (със или без допълнителна шийна травма). Всички тези травматични резултати при високоенергиен удар според лекаря също биха могли да засегнат мозъчната дейност при увреждане на структури, участващи в контрола на дишането и така да доведат до онзи физиологичен резултат, който е наложил изкуствената вентилация. Съответно още в основното заключение вещите лица са посочили, че и гръдното увреждане би могло да е закономерен резултат и при поставен колан, а именно то, в съчетание с липсата на самостоятелно дишане са довели до усложненията при реанимацията и в крайна сметка, както потвърждават категорично в.л. Ж., в.л. С. и в.л. Т., са причинили комплекса от пневмонията и мозъчната исхемия като непосредствена причина за смъртта. При тези констатации на съдебните експерти от комплексната експертиза настоящият съдебен състав приема, че ответникът не е провел успешно пълно и главно доказване на определящото значение на нарушението на пътничката в причиняването на вредоносния резултат, доколкото при процесния механизъм на ПТП травматичните увреждания, довели до смъртта на пострадалата биха настъпили и при поставен обезопасителен колан. Затова оплакването на ищците за неоснователно отчетен принос на починалата в размер на 20 % е основателно и редуцирането на обезщетенията за вредите, като несъответно на закона не следва да се прилага.

Макар и да е спорна правната интерпретация дадена от насрещните обжалващи страни, всички въззивници се позовават на установените със свидетелските показания особености на връзката между родителите и ненавършила пълнолетие дъщеря. В тази част въззивният съд изцяло възприема мотивите на първата инстанция и препраща към тях на осн. чл. 272 ГПК. Семейството на Б. живеело в разбирателство, между родителите и единствената им тогава дъщеря имало взаимност и привързаност. Девойката на •• год. имала планове да учи медицина и да вземе изпит за шофьорска правоспособност, родителите работели известно време в чужбина и после се завърнали в гр. Нови Пазар, а дъщеря им останала при баба си в с. Цани Гинчево, където живеели и родителите й преди да се премесят в града. Няма засвидетелствани някакви други обстоятелства от разпитваните очевидци, които да се отнасят за тези семейни отношения, а данните за местопребиваване на дъщерята и родителите й не са конкретизирани като периоди и могат да се отнасят за различни моменти без това да разколебава достоверността на показанията на която и да е от групите свидетели. Само по себе си естеството на фактите относно една емоционална връзка налага впечатления на лица от по-близък, най- често именно семеен кръг и доколкото никой от разпитваните роднини не е пряко заинтересован от резултата от делото, няма основание за дискредитирането на показанията им. Няма и пряко свидетелство за поемане на родителската грижа от бабата на починалата, тъй като не само че не е установено, че домакинствата им са живеели разделно, но не е засвидетелствано това състояние да е било трайно до степен да „измести“ родителите като лица в най-тясна емоционална привързаност с детето. Оплакванията на застрахователя в тази насока са неоснователни.

Описаните от множеството разпитани свидетели (брат и сестра на бащата, снаха и зет) отношения характеризират типична за семейство с едно дете емоционална връзка, изграждана в годините на израстване на младия човек с обгрижване и възпитание на детето и основана на естествени очаквания на родителите за продължаването й в дългосрочен план в бъдеще като вече равнопоставено общуване с възрастен човек и постепенно трансформиране с напредване на възрастта на родителите (на 38г. и 42 г. към момента на загубата) в нужното им подпомагане и подкрепа на старини и допълването на емоциите с ново общуване със следващ кръг низходящи (внуци).

Други изключителни по характер или интензивност характеристики на тази родствена връзка не са нито конкретно обосновани с твърдения, нито са доказани с гласните показания и затова оплакванията на ищците по така установените факти и интерпретацията им са неоснователни.

Внезапното преждевременно прекъсване на това емоционално общуване поради травматичната смърт на дъщерята естествено поражда значителни негативни емоционални изживявания за преживелите родители, започнали още с интензивните притеснения и опасенията за съмнителния резултат от реанимацията, задълбочили се до остър стрес при осъзнаване на настъпилия край на живота на детето им и продължаващи и към настоящия момент с тенденция за овладяване на реакцията до травматичен спомен, който като траурна мъка ще съпътства ежедневието на ищците до края на живота им. Външните прояви на скръбта са убедително засвидетелствани от близките на семейството, които описват родителите като „съсипани“, „в окаяно състояние“, преживели мъчително първо очакването на новините от болницата и лошите прогнози на лекарите, а после организирали погребение като сватба, променили се много, затворили се, постоянно говорели за починалата, споделяли с роднините усещания за загубен смисъл за живот и продължаваща болка от загубата на първото им дете, въпреки опита им да продължат семейната общност с раждане на друго дете. Допълнително въззивният съд отчита и описаната от св. Б. Б. непосредствена тежка стресова реакция на майката при новината за смъртта, която наложила да извикат спешна помощ за да и сложат инжекция и невъзможността на семейството да преодолее мъчителните спомени в обитаваното с дъщерята жилище, което според св. Ж. Б. ги мотивирало да се изнесат на квартира в Нови Пазар. Тези негативни за психиката на родителите промени са изследвани и от назначен от съда клиничен психолог, който е сравнил развитието на стресовата реакция в рамките на година по медицински документи и при лично освидетелстване на ищците(л. 411-414 от дело 80/2021). Вещото лице потвърждава, че внезапната смърт на детето им като психотравмиращо събитие е породила не само остра реакция на стрес, но и дългосрочна емоционална зависимост. При майката депресивната симптоматика и тревожност продължават да влияят негативно на психиката, като наред с остатъчни вегетативни разстройства (проблеми със съня, главоболие, сърцебиене, астенизация) променят личността й, като вместо да се справя постепенно със загубата, стабилизира неприсъщи за нея интровертни нагласи, отдръпване от социални контакти, когнитивни нарушения. При бащата реакцията на стреса е по-овладяна с тенденция към възвръщане към професионалната адаптация, като остатъчни депресивни изживявания напрежение и емоционална потиснатост все още затрудняват пълноценни социални контакти, и са съпътствани с още проявяващи се мъчителни кошмарни изживявания за безизходица от невъзвратима загуба. Експертът допълнително обосновава извода си за пряко причинени от смъртта на дъщерята продължаващи дефицити в социалното функциониране и на двамата родители въпреки опита за ползване на защитните механизми (грижата за новороденото дете, която обаче за майката се оказва мъчителна, тъй като провокира ретроспекции на травмиращата загуба и връщането на бащата на работа, което поради влошеното психологично състояние изисква повече усилия). Същевременно в.л. С.(л. 437 от дело 80/2021) квалифицира психичния дискомфорт като типична траурна скръб, която се отличава от обичайните случаи само с по-продължителната от обичайните срокове адаптация към промяната в начина на живот и по-интензивните прояви на вегетативните дисфункции, създаващи и дискомфорта в ежедневието.

Затова и въззивният съд, както и първата инстанция не намира основание за отчитане на някакви изключителни по своя характер психологични последици(каквито биха били патологични или необратими регресни състояния). Оплакванията по установяване на фактите и в тази насока са неоснователни.

При тази неоспорена фактическа обстановка, въззивният съд преценява, че като баща и майка, ищците попадат в кръга на най – близките на починалото пострадало от ПТП лице по смисъла на ТРОСНГТК № 1/2016 на ВКС, и се ползват с право на обезщетение, поради естеството на доказаната съществуваща приживе на двамата най-близки роднини житейска връзка с прояви на любов, привързаност, споделяне на грижи, взаимно подпомагане и разбирателство. Съдът намира, че прекъсване на общуване с низходящ следва да се квалифицира като увреждане със значим отзвук, обусловен от дълбочината на връзката, естествено изградена при отглеждането на дете, почти достигнало до пълнолетие и самостоятелност. Лишаването на увредените родители (на средна възраст) от естествено очаквано продължително в един значим период на остатъка от живота им битово и емоционално общуване несъмнено пораждат дълготрайно осезаема негативна реакция. Не може да се пренебрегнат и особено травматичните обстоятелства при които настъпва смъртта на детето на родители, очаквали подобряване в резултата на професионално приложените реанимационни мерки, но вместо това принудени да изтърпят постепенното достигане до непредотвратим фатален край на живота на детето си. От друга страна, следва да бъде отчетено, че родствената близост е прекъсната в момент, в който все пак семейството е имало възможност да създаде друго дете и макар че новоизгражданата с него връзка да не може да бъде заместител и ще поддържа, поне в близкото бъдеще, актуалността на мъчителния спомен за загубената дъщеря, все пак не е налице първоначално твърдяната очаквана пълна липса на каквато и да възможност за продължаване на родовата линия с низходящи. Затова и въззивният съд преценява, че установените от първата инстанция неимуществени вреди изискват справедлив паричен еквивалент по чл.52 ЗЗД в размер на 200 000лв. за майката и 180 000лв. за бащата, като разликата се налага поради обективно различната степен на въздействие на загубата върху личностите на двамата родители. Тази парична компенсация е в съответствие и с общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата, израз на което е съдебната практика по сходни казуси, в които такива размери са били определяни, макар и при по-тежки за увредените лица последици (Решение №64/08.08.2022 по дело №645/2021 на ВКС, 2 т.о.; Решение №50104/23.02.2023 по дело №1689/2021 на ВКС, 2 т.о.; Решение №50106/29.02.2024 по дело №1687/2022 на ВКС, 1 т.о.). Повишения размер в случая е оправдан с промените в обществено-икономическата конюнктура към момента на увреждането и с повишени нива на застрахователно покритие с изменението на чл. 492 КЗ през 2018г., съхранени и понастоящем въпреки динамиката на икономическите процеси в страната до момента на увреждането през 2021г. Така съдът прилага и допълнителния критерий за фиксиране на паричен израз на справедливата компенсация, като отчита и икономическите фактори като конкретния стандарт на живот в страната, една от проявните форми на която са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

При така определените размери оплакванията на застрахователя и помагачите му за несправедливо надценяване на доказаните неимуществени вреди се оказват неоснователни и обжалваното от тях уважаване на исковете до размера от по 140 000лв. следва да се потвърди, като изцяло съвпадащо с извода за дължимост на не по-малки от тези суми.

Същевременно по-висок от търсен като частичен размер от поне 200 000лв. (за да бъдат компенсирани еднакво и двамата родители) не може да бъде обоснован нито с изключителния характер на привързаността приживе, нито с изключително тежки последици. Посоченият размер, съдът съобразява с конкретна икономическа конюнктура в страната към момента на увреждането през 2021г., като отчита, че с определените от съда суми се достига стойност, надхвърляща съответно 25-23 пъти средно годишен общ доход на лице от домакинство (7 705 лв. към 2021г. по данни на НСИ) и завишаването му ще накърни справедливият баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, като вместо справедливо компенсиране би формирало средство за неоснователно повишаване на стандарта на живот на увреденото лице.

В заключение, въззивният съд намира, че паричната компенсация е била подценена от първата инстанция и оплакванията на ищците се оказват макар и само отчасти основателни. Претенциите им следва да бъдат уважени за допълнителни горници над присъдените им суми, без намаляването им при съпричиняване. Съответно подлежаща на поправителна корекция отхвърлителна част от обжалваното решение следва да се отмени и вместо нея да се присъдят съответно още 60 000лв. в полза на Т. Б. и още само 40 000лв. в полза на М. Б.. Изводите на двете инстанции за неоснователност на претенциите над така установените размери съвпадат и затова обжалваното отхвърляне следва да се потвърди, при условие, че липсващия диспозитив в този смисъл бъде добавен по реда на чл. 247 ГПК.

Допълнително определените горници, следва да се присъдят ведно със следващото се обезщетение за забава. Оплаквания по прилагане на закона в тази част на обжалвания акт няма и въззивният съд намира, че изложените мотиви изцяло съответстват на нормативната уредба по КЗ, лимитираща отговорността на застрахователя за лихви, дължими от застрахования след предявяване на претенцията на увредения и установената вече трайно съдебна практика (решение № 50102 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г., II т. о., ТК, решение № 72 от 29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. и решение №50135/11.11.2022 г. по дело №2026/2021 г. на I т. о.).

По разноските и частната жалба: Промяната на резултата от делото налага ревизиране и на разпределението на отговорността за разноски в първата инстанция. Следва да се завиши размера на присъдените в тежест на ответника държавни такси с още 4000лв. (до достигане на дължимите 15 200лв.) по сметка на ОС-Шумен, съразмерно на основателните размери на уважените претенции на лица, освободени от задължение да авансират такси. Разноски, направени от бюджета на съда не следва да се допълват, доколкото в мотивите си съдът е посочил, че всички направени в полза на ищците разходи за събрани експертизи (2025.50лв.) са възложени на ответника и тази част от решението не е била оспорвана.

В останалата част, разпределението на отговорността за разноски от първата инстанция е било коригирано по реда на чл. 248 ГПК с обжалвано и пред настоящия съд определение № 260008 от 22.07.2024 г. Доколкото оплакванията на жалбоподателите за незаконосъобразно отказано увеличение на определения размер на възнаграждението за безплатно предоставена адвокатска защита, до сума от 15850лв., като съразмерна на уважената част от претенциите изискват въззивният съд да изложи своята интерпретацията на националната уредба (Наредба № 1/2004 г.) според тълкуването на Европейското право (дело С-438/22 на СЕС), на първо място следва да се определи фактическото остойностяване на цялостната правна услуга.

Съдът отчита, че дължимото възнаграждение в полза на адвокат Х., представлявала безплатно ищците, е било вече присъдено на осн. чл. 38 ал.1 ГПК до размер от по 1200лв. за защита на всеки от тях или общо 2400лв., което според посоченото от този съд съотношение на уважената към предявената част от претенциите(280 000/800 000) съответства на определена цена на предоставената общо на двамата ищци адвокатска услуга в размер на 6857лв. Този размер е значително по-нисък от препоръчителния минимум по НМРАВ, дори и да се отчете при определянето му не сборната претенция, а само защитения интерес по допустим частичен иск с размер от 200 000лв. Макар въззивният състав да отчита, че задължителния характер на този акт е отречен като несъвместим с принципи на Евроинтеграцията (решение на СЕС C-438/22), той е служел като публично оповестен ориентир както на гражданите за очаквани съдебни разходи, така и на практикуващите професионалисти за възможните доходи от предоставена адвокатска услуга. В случая, когато адвокатът е приемал възложената услуга за представителство на ищците без предварително плащане (предявяване на исковете по дело 80/2021), разумно предвидим размер на хонорара по всеки от тях е поне 5530лв., а към момента на приключване на диренето пред първа инстанция, когато е действала по-нова редакция на наредбата, би достигнал дори до 12 650лв. Затова тези граници следва да се съобразяват като общоприети за размер на възнаграждение за цялостна защита пред една инстанция по такъв иск. Същевременно въззивният съд дължи преценка на фактическата и правна сложност на казуса, като основен критерий за определяне на размера на разноските, които следва да се възложат на страната, причинила неоснователно правен спор (т.3 ТРОСГТК 6/2012). В случая защитата на двамата ищци е идентична като установяване на факти и правни доводи, доказателствени искания и обосновка по същество и затова не можа да се обоснове, че и по двете съединени претенции услугата е в пълен обем. Това налага възнаграждението за съвместната защита да не се дублира, а само да се завиши размер, определен за един иск със средна по степен фактическа сложност(след зачитане на установени с присъда факти, но насрещно предявени две различни възражения за съпричиняване) и невисока правна сложност (при установена трайно съдебна практика по прилагане на закона). Не следва да вземат предвид и допълнителните усилия по производството, продължено след смъртта на пострадалата, доколкото право на разноски не възниква по недопустим иск на доверителите на адвоката. Така за изпълнението на адвокатката услуга предоставена общо на двамата ищци въззивният съд определя като адекватен хонорар от 15 000лв. От тази обща сума, съответна на уважената в първата инстанция част от претенциите (280000/400000) би била само част от 10 500лв. Затова молбата за увеличаване на присъдената в полза на адвоката на ищците сума от само 2400лв. се оказва основателна и съответно искането за допълване на това осъждане по реда на чл. 248 ГПК неправилно е било оставено без уважение за горница от още 8100лв. Обжалваното определение следва да се отмени в тази част, като съответно се коригира първоинстанционния акт. Основание за присъждане и на поискания от молителите остатък до 13450 лв. няма и затова определението за отказ за изменение с такава сума следва да се потвърди.

Съразмерно на допълнително присъдения от въззивния съд размер, така коригираната до сбор от 10500лв. сума следва да се завиши и с още 3750лв. до 14250лв., като част съответна на новото съотношение на основателните претенции част (380000/400000) от общия хонорар от 15 000лв.

С обжалваното определение, първоинстанционният съд е уважил молбата на ищците за намаляване на първоначално присъдените разноски, като е разгледал обосновано в писмени бележки като част от пледоария по същество възражение за прекомерност на уговорения хонорар на пълномощник на ответното дружество, посочен в списък по чл. 80 ГПК като изплатен в размер на 47 580 лв. Оплакванията на жалбоподателите по това произнасяне се обосновават с искана от тях значително по-голяма редукция, включително и под препоръчителни минимални размери по НМРАВ, като бъде както отчетено фактическото извършване на действията от пълномощника на застрахователното дружество, който не е присъствал на нито едно от заседанията, така и степента на фактическата и правната сложност на спора, определящи по идентичен начин обема на услугата, получена както от ищеца, така и от ответника.

Въззивният съд съобразява, че първата инстанция е определяла разноски, които са били поискани общо като разходи направени по всички разгледани претенции, като изрично при договарянето на възнаграждението е указано, че сумата от 47 580лв.(с вкл. ДДС) покрива услугата по двете съединени дела. При това положение, не може да има идентичност на обем на правната и фактическата сложност на услугата, тъй като ответникът се е защитавал и по иска, приет от въззивната инстанция за недопустимо продължен от правоприемници, по който тяхната защита е без значение, но несъмнено дължат компенсация на насрещната страна, направила разходи и по този иск(арг. от чл. 78 ал.4 ГПК). Само по този иск минимумите, установени в двете редакции на препоръчителната наредба варират между 7 530лв. и 16 650лв., съответно на интерес от 300 000лв., в който размер това искане е поддържано до края на съдебното дирене. Тази претенция не се покрива като факти и правни доводи и с предявените съвместни претенции на родителите, които се основават на друг вид вреди и затова не може да се отчита общност на усилията на адвоката и по трите претенции. Напротив, именно поради ограничаването на вредоносния резултат до телесни увреждания, получени приживе, по тази претенция ответникът застраховател е развил не само възраженията си за преждевременно сезиране на съда, но и тезата си за причиняването на по-късно настъпилата смърт с поведение на други лица (служителите на привлечено лечебно заведение) и са били събирани доказателства в тази връзка. Затова при оценката на адекватността на хонорара не може да не се не отчете, че поне половината от възнаграждението следва да покрие изпълнението на защитата по тази отхвърлена от първата инстанция претенция. При това положение, при съобразяване на вече възприета от настоящия съд като адекватна на правна и фактическа сложност на съединената претенция на двамата родители сума от 15 000лв., допълнително може да се добавят още толкова и по претенцията на увредената пострадала за да се достигне до размер от 30 000лв., който да покрива минималната стойност на разходи, подлежащи на компенсиране от насрещна страна. Допълнително намаляване на този разход не може да се оправдае с начина, по който пълномощникът е реализирал поверените му процесуални права. Макар и да не се е явявал лично, представителят на застрахователят е участвал активно в заседанията чрез депозирани писмени становища, вкл. е поставял въпроси на разпитваните свидетели и това „дистанционно“ участие не се е отразило нито върху движението на процеса, нито върху възможностите за защита на насрещната страна или собствените му помагачи.

Затова настоящият съд възприема молбата на ищците за редукция на хонорара, платен от ответника за основателна до размер от 30 000лв., като това налага да се коригира съответно и общият размер на подлежащите на компенсиране от ищците разноски в полза на ответника. В обжалваното определение по чл. 248 ГПК на първата инстанция редукцията е недостатъчна (до само 40 380 лв.) и поради тази разлика в мотивите на двете инстанции изменението следва да се отмени в тази част, като вместо него се посочи точната дължима от всеки от двамата ищци сума.

За определянето й на първо място следва да се отчете, че наред с хонорара, в разноските са били включени и платените разходи за експертизи и разпит на свидетели в общ размер 1615.50лв.(по чиято дължимост няма изложени оплаквания).

На второ място, при определяне на правото на ответника за възстановяване на общо редуцираните до 31615.50лв. сборни разходи следва да се отчете и новия резултат от допълнително присъдени горници от основателни претенции на родителите. Така вместо съотношението, възприето от първа инстанция, при уважаване на молбата на ищците въззивният съд приема съотношение 320 000/800 000 като съответно на сбора от недопустимата и неоснователните части към сборния интерес за защита. Така определя, че в тежест на ищците следва да остане само сбор от 12 646, 20лв. Молбата за намаление на възложените по равно на ищците суми от по 15 988.54лв. се оказва основателна до размер от по само 6323.10лв. В този размер следва да се допусне изменението на първоинстанционния акт.

Пред настоящата инстанция отговорността за разноски се разпределя според обжалваната част от претенциите.

Право на компенсация за разноски в полза на въззивниците – ищци възниква само за обема от услугата, извършена от адвокат, обявил договорено безплатно представителство, съответен на основателната защита срещу отхвърлителна част от обжалвания акт по същество. В случая пълномощниците са организирали защита, съответна на интерес от по 60 000лв. за всеки от въззивниците по собствената им жалба, поради което ориентировъчния размер на очаквано възнаграждение, по посочените по-горе съображения би бил към 5450лв. за един иск, ако защитата се изразяваше в пълната услуга по изграждане на фактическа и правна теза. Във въззивното производство обаче, пълномощниците възпроизвеждат тези, които вече са развивали пред първата инстанция, няма нови факти и обстоятелства, които да налаган допълване на усилията и поради това остойностяването на услуга в пълен размер би било неадекватно на спецификата на въззивното производство, налагащо ограничения на проверката по същество до конкретните оплаквания. Затова въззивният съд определя общо възнаграждение за поетата безплатно съвместна адвокатска защита на двамата въззивници в размер на 6000лв. Съразмерно на основателната част от така предявената жалба (100 000/120 000) в тежест на въззиваемия застраховател следва да се възложи плащане на част от само 5000лв., покриваща възнаграждението на единия от двамата адвокати, осъществили услугата, като съдът възприема избора на адв. Д., посочен в списъка по чл. 80 ГПК. Допълнително възнаграждение за защита по насрещната жалба на застрахователя не следва да се определя, доколкото самото сезиране е провокирано от обжалването на ищците, а по същество доводите по справедливия размер на обезщетенията и основанията за отчитане на принос на пострадалата са идентични с тези, обосновавани в самата жалба на въззивниците. На други разноски тези въззивници нямат право, тъй като макар и обжалваната от таях друга част от решението да се отменя, самата им претенция е недопустима и това изключва правото им да изискват плащане и за такава защита. Акцесорното право на вземане за разноски възниква само при защита по същество и затова в обусловеното от него производство по частната жалба срещу акт по чл. 248 ГПК не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски за адвокат в процеса, в който смисъл е трайната практика на ВКС( определения № 218 от 3.08.2020 г. по ч. гр. д. № 872/2020 г. на IV ГО, № 232 от 22.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1701/2019 г. на III № 153 от 3.04.2019 г. по ч. гр. д. № 871/2019 г. на ІІІ ГО, № 142 от 1.04.2019 г. по ч. гр. д. № 951/2019 г. на ІІІ ГО, № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на І ГО, № 393 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на ІV ГО, № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ІV ГО и др.).

Доколкото насрещната жалба на застрахователя срещу уважени части от претенциите се оказва неоснователна, за тази част от неговата защита (съответна на интерес от по 112 000лв. или общо 224 000лв.) разноски не му се следват. Общо заявените от тази страна разходи обаче са направени както за тази активна защита, така и за защитата срещу неоснователната част от въззивната жалба на ищците (срещу обезсилените и потвърдените отхвърлителни части на решението по същество), като този обем на възложената адвокатска услуга е изрично посочен в договора за правна помощ, сключен на 04.09.24г. (л.85 от настоящото дело), непосредствено след като е била упражнена пасивната защита на застрахователя като въззиваем (с подаване на отговора, наред с насрещната жалба на 12.07.24г.).

Допълнителното уговаряне на престация по същото дело, пояснена като възложено представителство е лишено от предмет, тъй като извън обосноваване на оплакванията пред въззивния съд, което се изчерпва в писмените документи, разменени преди образуване на въззивното дело, процесуалната активност на страната може да се изрази само в излагане на пледоария, а тя не следва да се различава от подготвената вече при първоинстаниционно разглеждане на делото, тъй като в настоящия спор нито са променяни или допълвани факти, нито са събирани нови доказателства за да налага допълнителна защита по същество. Затова въззивният съд намира за основателно възражението за прекомерност на общия размер на хонорара, заплатен и по двата договора до 38 346лв. По съображения, аналогични с тези по определяне на стойност на услугата по защита срещу съединените жалби на родителите, въззивният съд преценява, че до достигане на адекватен размер на общото представителство по всички искове (до сборен обжалваем интерес от 394 000лв.) към стойността от 6000лв. по претенциите на родителите следва да се добавят не повече от 1000 лв. за обосноваване на насрещното им обжалване с доводи, сходни с оспорването на оплакванията по основната жалба и още само 2500лв. за защитата по изцяло недопустимия иск. Така общият размер на редуциран до ниво на правна и фактическа сложност хонорар достига до не повече от 9 500лв. До този праг може да се ангажира отговорност за разходи по изплащане на адвокатско възнаграждение, като в конкретния случай съразмерна на неоснователна част от жалбата на ищците (70 000/394 000) е само част от 1688лв., а горниците остават в тежест на доверителя, съответно на неоснователната насрещна въззивна жалба (224 000/394 000) и основателната част от жалбата на ищците (100 000/394 000). Дължимата в полза на застрахователя сума следва да се подели като отговорност между двамата въззивници, като всеки от тях се осъди да заплати по 844лв.

Претенциите на третите лица, подпомагащи ответника като въззивник и въззиваем за присъждане на разноски са неоснователни, по изрично правило на закона(чл. 78 ал.10 ГПК), изключващо правото на искат компенсация за предприета по личната им преценка защита.

Допълнително въззиваемата страна – ответник следва да понесе и отговорност за несъбраните авансово такси на осн. чл. 78 ал. 6 ГПК, които въззивният съд определя на 2000лв. по основателната част от съвместната жалба на ищците и 15лв. за разглеждане на основателна частна жалба.

Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд