Решение № 4881 от 24.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4817/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 21396/28.12.2023 г., постановено по гр.д. № 21042/2023 г. по описа на СРС, 56 състав, е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, предявени от ищеца Л. Х. Г., ЕГН ••••••••••, срещу ответника ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 8200 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди по лек автомобил лек автомобил „Мерцедес S350“, рег. № ••••••••, вследствие на ПТП, настъпило на 27.10.2022 г., в гр. София, на ул. „Николай Хрелков“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 24.04.2023 г., до окончателното плащане. С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 528 лв. Срещу така постановеното решение в частта, с която районният съд е уважил исковата претенция за сумата над 4685, 80 лв. до присъдените 8200 лв., е депозирана въззивна жалба от 19.01.2024 г. от ответника в първоинстанционното производство – ЗД „Евроинс“ АД. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони. Въззивникът оспорва единствено размера на застрахователното обезщетение, като твърди, че същото следва да бъде съобразено с реално извършените разходи за ремонт, а не определено по средни пазарни цени. Районният съд немотивирано достигнал до извод, че възстановителната стойност е в размер на 20 983, 04 лв. – по средни пазарни цени, а не в размер на 15 770, 41 лв. – по цени на алтернативни доставчици. Неправилно първоинстанционният съд не бил съобразил възражението за намаляване на застрахователното обезщетение по чл. 395 КТ. Въззивникът твърди, че въззиваемият не е оттеглял извънсъдебното си признание за вината за процесното ПТП – нито преди делото, нито в хода на процеса, напротив, изрично било потвърдено още в исковата молба. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено частично, а искът – отхвърлен за горницата над 4685, 80 лв. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно. Поддържа, че чл. 395 КЗ е неприложим при имуществена застраховка „Каско“. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира и разноски. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която исковата претенция е уважена за сумата над 4685, 80 лв. до присъдените 8200 лв. За сумата от 4685, 80 лв. решението на първата инстанция е влязло в сила като необжалвано. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 24.04.2023 г., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, да заплати на ищеца Л. Х. Г., ЕГН ••••••••••, сумата от 500 лв. – частичен иск от общи 5000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди по лек автомобил лек автомобил „Мерцедес S350“, рег. № ••••••••, вследствие на ПТП, настъпило на 27.10.2022 г., в гр. София, на ул. „Николай Хрелков“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 24.04.2023 г., до окончателното плащане. В хода на съдебното следствие ищецът е увеличил размера на иска на основание чл. 214, ал. 1 ГПК до 8200 лв. Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско“; 2) настъпване през периода на застрахователното покритие на процесното ПТП; 3) вид и размер на вредите, причинени на застрахованото МПС; 4) пряка причинно-следствена връзка между настъпилите вреди и процесното ПТП. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже възражението си за наличие на основание да намали застрахователното обезщетение по чл. 395, ал. 4 КЗ. По делото е безспорно, че между страните е налице облигационно отношение по силата на застрахователен договор за застраховка „Каско на МПС“, по време на застрахователното покритие на което – на 27.10.2022 г., е настъпило процесното ПТП. Не се спори и по отношение на фактите, че е настъпило застрахователното събитие – процесното ПТП, на механизма му, на вредите и на причинно-следствената връзка между последните и процесното ПТП. Всички тези обстоятелства са признати с отговора на исковата молба. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира правилността на решението. С отговора на исковата молба, съответно – във въззивната жалба, е оспорен размерът на застрахователното обезщетение и е направено възражение за намаляване на същото на основание чл. 395, ал. 4 вр. ал. 1 КЗ. Това е и предметът на въззивната проверка, като по останалите въпроси, касаещи елементите на фактическия състав на обезщетението по чл. 405, ал. 1 КТ, въззивният съд не следва да се произнася. Следва да се отбележи, че съдът не констатира наличие на императивна правна норма, чието приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. С договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума. Договорът за застраховка е двустранен, възмезден консенсуален, формален и алеаторен. Характерна черта на договора за застраховка е неговата алеаторност. Задължението на застрахователя е да осигурява застрахователна закрила, но не е ясно дали за него ще възникне и задължение да изплати застрахователно обезщетение или сума. Едно от основните задължения на застрахователя е да заплати застрахователно обезщетение или сума. То възниква, ако в срока на застрахователното покритие настъпи застрахователно събитие – чл. 405, ал. 1 КЗ. На първо място следва да бъде обсъден въпросът за размера на застрахователното обезщетение. От събраните по делото писмени доказателства и от заключението на съдебноавтотехническата експертиза се установява, че стойността, необходима за възстановяване на увредения от процесното ПТП лек автомобил, изчислена по средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на 20 983, 04 лв., а изчислена по цени на алтернативни доставчици към датата на ПТП – 15 770, 41 лв. Във въззивната жалба е посочено, че заключението по експертизата е оспорено от процесуалния представител на ответника в съдебното заседание, в което е била приета, с аргумента, че вещото лице не е извършило оглед на автомобила. Това възражение не е подкрепено с доказателствено искане пред въззивния съд, а в откритото съдебно заседание пред първата инстанция, проведено на 28.11.2023 г., процесуалният представител на ответника изрично е посочил, че не прави доказателствено искане. Доколкото районният съд не е извършил процесуално нарушение, а страните следва да ангажират доказателства и да правят доказателствени искания в подкрепа на твърденията си (освен когато съдът има задължение служебно да събира доказателства, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице), то следва да бъде кредитирано заключението по САТЕ, прието в първоинстанционното производство, като безпристрастно и професионално изготвено. По отношение на въпроса коя стойност следва да бъде взета предвид при определяне на застрахователното обезщетение – тази по средни пазарни цени или тази по цени от алтернативни доставчици, въззивният съд приема, че меродавната стойност е тази по средни пазарни цени. Аргументите за това са следните: Чл. 386, ал. 1 КЗ предвижда, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната сума (лимита на отговорност), освен когато това е предвидено в този кодекс. Ал. 2 на същата разпоредба гласи, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Застрахователната сума по договора за застраховка е в размер на 26 000 лв., като и двете посочени от вещото лице суми са в рамките на тази стойност. Определянето на стойността на обезщетението по средни пазарни цени към датата на ПТП въззивният съд приема за обективен критерий за действително причинените вреди, тъй като тя се определя след проучване на пазара на съответните нови части, монтаж и демонтаж или възстановяване на увредените детайли, боядисване, боя, материали и труд. Вземането предвид на цени само на алтернативни доставчици не отразява целия пазар на части, материали и труд, а само част от него. Фактът, че процесният автомобил е в експлоатация 13 години, 2 месеца и 7 дни към момента на ПТП, не обуславя извода, че собственикът му следва да бъде задължен да използва алтернативни доставчици за отстраняване на уврежданията по същия. В отговора на исковата молба, респ. във въззивната жалба въззивникът ответник твърди, че автомобилът е отремонтиран и следва да бъдат заплатени само действително извършените разходи за ремонт. В рамките на производството обаче това твърдение остава недоказано – нито от писмените доказателства, нито от заключението по САТЕ може да се направи категоричен извод, че процесният автомобил е бил отремонтиран, още по- малко такъв за стойността на този твърдян ремонт. При въвеждане на подобно твърдение в доказателствена тежест на ответника е било да установи твърдения факт, което не е сторено. Следователно възражението на същия в тази насока е неоснователно. На следващо място следва да бъде обсъдено възражението за намаляване на застрахователното обезщетение. Съгласно чл. 395, ал. 1 КЗ застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки, а разпоредбата на ал. 4 на същия член предвижда, че при настъпването на застрахователно събитие застрахователят може да откаже плащане на обезщетение, ако събитието е следствие от неизпълнение на задължението по ал. 1 и само ако изрично е предвидил това в договора, а в случай че настъпването на застрахователното събитие е следствие от неизпълнение на задължението по ал. 1, но това неизпълнение не е предвидено като основание за отказ в договора, застрахователят може да намали застрахователното обезщетение съответно на тежестта на неизпълнението. Въззивният съд приема, че не е налице основание за намаляване на обезщетението на основание чл. 395, ал. 4 вр. ал. 1 КЗ вр. чл. 18, ал. 1, т. 1 ОУ. В разпоредбата от общите условия е предвидено, че застрахованият е длъжен да полага за застрахованото МПС грижата на добър стопанин и да вземе мерки за предпазването му от увреждане. По делото не се спори по отношение на механизма на ПТП – при движение по ул. „Николай Хрелков“ и на кръстовището с ул. „643-та“ ищецът /водач на застрахования автомобил/ е реализирал ПТП с намиращия се пред него и извършващ маневра ляв завой товарен автомобил. Още в исковата молба ищецът е посочил, че не е спазил достатъчна дистанция от движещия се пред него автомобил. В двустранния констативен протокол за ПТП от 23.10.2022 г. ищецът е посочил в графа 14: „Виновен, не успях да спра“. Протоколът е подписан от ищеца, а истинността на същия не е оспорена в настоящото производство. Конкретното поведение на водача въззивният съд намира за проявление на обикновена небрежност, а не на груба такава. Неспазването на дистанция е регламентирано в чл. 23, ал. 1 ЗДвП, който гласи, че водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Следователно неизпълнението на това законово задължение представлява нарушение на правилата за движение по пътищата и виновно поведение на водача на лекия автомобил. Същото обаче не представлява груба небрежност, а обикновена такава, тъй като не всяко нарушение на технологични правила или такива за безопасност води до извод за проявена груба небрежност, а само тези, които са свързани с несъобразяване с основни правила за съответната дейност. В случая установеното в чл. 18, ал. 1, т. 1 ОУ задължение за застрахования се отнася до вземане на мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, като спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди, допуска застрахователя да прави проверки и поддържа техническата изправност на застрахования автомобил. Тези задължения касаят предпазване на застрахованото имущество от друг вид вреди, които не са свързани с ПТП – в този смисъл Определение № 1921 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 162 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение. При тези мотиви въззивният съд приема, че за ответното дружество е възникнало задължение за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 20 983, 04 лв. Искът е изцяло основателен за сумата от 8200 лв., както правилно е изчислил първоинстанционният съд в съответствие с принципа за диспозитивно начало на гражданския процес – чл. 6 ГПК (20 983, 04 лв. минус изплатените извънсъдебно преди исковото производство 5805, 72 лв. = 15 177, 32 лв., които са повече от претендираните 8200 лв.). При тези обстоятелства първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход от производството право на разноски има въззиваемият, който е претендирал заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., за което са представени доказателства – разписка, инкорпорирана в Договор за правна защита и съдействие от 08.06.2025 г. Сумата следва да бъде възстановена изцяло от въззивника. С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.