Решение № 17350 от 9.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 47653/2024 г.

дело № 20241110147653 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 235 ГПК. Делото е образувано е по искова молба на С. П. М. срещу Н. П. П., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че Н. П. П. дължи на С. П. М. сумата от 2 556,85 евро /с левова равностойност 5 000 лева/, представляваща главница по неформален договор за заем от 18.04.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 27.10.2023 г. до окончателното плащане. Ищцата твърди, че на 18.04.2022 г. сключила с Н. П. П. устен договор за заем, по силата на който му предоставила сума в размер на 5 000 лв., преведена по негова банкова сметка. Посочва, че крайният срок за връщане на заетата сума бил 6-месечен. Поддържа, че отправила многократни устни покани за доброволно изпълнение на задължението, но ответникът не предприел действия по изпълнение на задължението си нито в 6-месечния срок, нито към настоящия момент. Поради изложеното счита, че в нейна полза е възникнало притезание за исковата сума. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба чрез назначения от съда особен представител адв. М. З., с който оспорва предявения иск по основание и размер. Релевира възражение, че между страните не съществува договорно правоотношение, както и че не е получавал процесната сума. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съдът е сезиран с установителен иск, който намира правната си квалификация в чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД. Предявените субективно съединени искове намират правната си квалификация в чл. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ вр. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По допустимостта: Видно от приложеното ч. гр. д. № 59444/2023 г. по описа на СРС, 88 с-в е издадена Заповед № 34364 от 17.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като са събрани сведения, че същият не живее на регистрирания си адрес, поради което са дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Заявителят е подал установителен иск в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Налице е пълна идентичност между страните и предмета на образуваното заповедно производство и настоящото дело, като предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по същество. По основателността: Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем от 18.04.2022 г., в изпълнение на който ищцата е предоставила на ответника сумата от 5 000 лева, а последният се е задължил да ги върне в посочения срок. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по посочените обстоятелства, а при доказване на горепосочените обстоятелства – че е погасил задължението си. По аргумент от разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД договорът за заем се счита за сключен с постигане на съгласие между страните и предаване на вещта или паричната сума. В тази връзка, за да се приеме, че е налице валиден договор заем за послужване, е необходимо страните да постигнат съгласие за следното: заемодателят да се съгласи да предостави определена парична сума на заемателя, а последният да се задължи да върне същата сума след изтичане на уговорения в договора срок. С оглед факта, че договорът за заем е реален, същият поражда последици едва когато въз основа на постигнатото съгласие бъде предадена паричната сума. В подкрепа на твърденията за предаването на заемната сума е прието като писмено доказателство банково извлечение, от чието съдържание е видно, че на 18.04.2022 г. от банкова сметка с IBAN ••••••••••••••••••••••• с титуляр С. П. М. е нареден паричен превод на стойност от 5 000 лв. към банкова сметка с IBAN •••••••••••••••••••••••• с получател Н. П. П. с посочено основание „Захранване на сметка“. В тази насока са и гласните доказателства на свидетеля В. А., който съобщава, че през пролетта на 2022 г. се намирал в дома на ищцата, която в негово присъствие превела на ответника сумата от 5 000 лв. чрез банкирането на телефона си. Ценени съобразно правилото на чл. 172 ГПК, свидетелските показания в тази им част следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, житейски убедителни и основаващи се на лични и непосредствени възприятия. Изложените данни кореспондират с писмените доказателства, като по делото отсъстват сведения, които да разколебават доказателствената им стойност. Съобразно чл. 75, ал. 3 ЗЗД когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, задължението се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора. Словесният израз „заверяване на сметка“ следва да се разбира като счетоводно, оперативно кредитиране на платежната сметка на кредитора с определена сума, вследствие на което сумата бива отразена по сметката му и е на негово разположение“. Подобно тълкуване съответства и на духа на Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, в който терминът „заверяване“ се свързва с изпълнението на платежна операция. Следователно, дадено парично задължение, изпълнимо по банков път, се счита за изпълнено, не от момента, в който ползвателят на платежната услуга е наредил въпросната сума, а в момента, в който същата е на разположение на неговия кредитор. В тази връзка нито извлечението от банковата сметка, нито събраните гласните доказателства удостоверяват по еднозначен и категоричен извод получаването на заемната сума от ответника. В хода на производството не са ангажирани други доказателства и не са направени доказателствени искания, които да установяват, че платежната сметка на Н. П. П. е била заверена с процесните парични средства. За доказване на факта на плащането е необходимо представянето на допълнителни документи, които удостоверяват, че средствата са били действително прехвърлени на сметката на получателя. Удостоверяването на заверяване на сметката на получателя е действие, извършвано от банката, и има доказателствено значение за превод /плащане/ на посочената сума от сметката на платеца по сметката на получателя. В тази част удостоверяването се извършва от банката по силата на закона, има доказателствено значение за плащането и издаденият документ има характер на официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК /в този смисъл определение № 169/19.02.2014г. по ч.т.д. № 4520/2013г. на ВКС, I ТО, определение № 1220/12.03.2026 г. по гр.д. 4867/2025 г. по описа на ВКС, III ГО/. Действително от представеното извлечение от банковата сметка на ищцата е видно, че липсват данни, които биха могли да послужат като индиция, че платежната операция не е била изпълнена – като например превод при неточен идентификатор, неизпълнение или неточно неизпълнение на платежната операция. Дори да се приеме, че горепосочената банкова сметка е била заверена със сумата от 5 000 лв., то по отново не може да се направи обоснован извод за получаването на заемната сума, тъй като по делото не е безспорно установено обстоятелството, че титуляр на платежната сметка е именно ответната страна. Платежните сметки се идентифицират със своя IBAN, като погрешното изписване на титуляря/получателя не се отразява на паричния превод. Фактът относно получаването на процесната сума е оспорен от ответника с отговора на исковата молба. Поради тези съображения настоящият състав приема, че ищецът не съумя да установи в условията на пълно и главно доказване, че сумата от 5 000 лв. е била получена от Н. П. П.. Тежестта за доказване на това обстоятелство е възложена върху ищеца, както изрично му е указано с определението за насрочване на делото. При това положение следва да бъдат приложени последиците по чл. 154, ал. 1 ГПК, като недоказаният факт се приеме за неосъществил се факт. Липсата на елемент от фактическия състав по чл. 240 ЗЗД на самостоятелно основание обосновава неоснователност на предявения установителен иск. За прецизност на изложението следва да се отбележи, че дори да се приеме, че заемната сума е била предадена на разположение на ответника, то исковата претенция се явява неоснователно и на още едно основание. Когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е осъществено, то не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, доколкото при многообразието на гражданските отношения и прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето житейски е възможно предаването на сумата да произтича от всякакъв друг договорен или извъндоговорен източник на задължения, дори и да представлява изпълнение на нравствен дълг. В тази връзка, установяването на обстоятелството, че дадени парични средства са предадени, не освобождава ищеца от задължението да проведе доказване на основанието, на което са предадени, в настоящия случай че собствеността върху същите е прехвърлена на другата страна по облигационната връзка със задължението да ги върне обратно / Решение № 192 от 07.11.2014г. по гр. д. № 2519/2014г. на ВКС, III г.о, Решение № 274 от 19.12.2013г. по гр. д. № 12852/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 52 от 22.05.2009г. по т.д. № 695/2008г. на ВКС, I т.о./. Договорът за заем е неформален договор и за неговата действителност не е предвидена писмена форма. Такава не е предвидена и за доказване на съществените условия по договора. Предвид липсата на писмен договор между страните, преценката за наличието и естеството на облигационното правоотношение следва да се извърши на основата на събраните в хода на производството доказателства. Необходимо е да се отбележи, че поради неформалния характер на този договора съгласието за получаване на средства в заем с поето задължение за връщане може да бъде обективирано изрично или с конклудентни действия, които недвусмислено сочат воля за това /в този смисъл Определение № 50859 от 21.11.2022г. по гр. д. № 696/2022г. на ВКС, III г.о./. От приетото извлечение се установява, че паричните суми от 18.04.2022 г. са наредени по посочената банкова сметка с основание „Захранване на сметка“, което основание се свързва с прехвърляне на определена сума, без да внася яснота относно същността на облигационното отношение между ползвателите на платежните услуги. По аргумент от чл. 38 ЗПУПС и чл. 12, ал. 4 и чл. 13, ал. 1, т. 11 от Наредба № 3/16.07.2009г. на БНБ платежното нареждане представлява едностранно волеизявление на ползвателя на платежни услуги, адресирано до неговия доставчик на платежни услуги, направено въз основа на сключен помежду им рамков договор. По същността си платежното нареждане представлява едностранно волеизявление на ползвателя на платежни услуги, адресирано до неговия доставчик на платежни услуги, направено въз основа на сключен помежду им рамков договор. Това едностранно волеизявление поражда задължение в тежест на доставчика на платежните услуги да задължи платежната сметка на ползвателя със съответната сума и да завери другата сметка. Тъй като волеизявлението е едностранно, посоченото в платежното нареждане зависи единствено и само от волята на ползвателя на платежната услуга, поради което по принцип сами по себе си платежните нареждания не биха могли да послужат за пълно и главно доказване, че определена сума е била преведена именно в изпълнение на договор за заем. Още повече, от отбелязаното в настоящата хипотеза основание не може да се изведе извод за постигнато съгласие за предаването на паричните средства със задължение да бъдат върнати. За установяване на обстоятелствата относно наличието на договорна връзка са събрани и гласни доказателства от свидетеля В. А., според чиито сведения през пролетта на 2022 г. С. М. предоставила в заем на Н. П. сумата от 5 000 лв., тъй като последният имал нужда от парични средства. Според свидетеля заемната сума следвало да бъде върната от заемателя в срок от 1 година. Свидетелските показания в тази част не следва да бъдат ценени като достоверни, тъй като се характеризират с известна непоследователност относно момента, в който свидетелят е узнал за наличието на такъв договор между страните - първоначално заявява, че това е моментът на предаване на парите, а впоследствие – на покъсен етап, както и относно срокът за връщане на заетата сума. Изложените данни са спорадични и не се основават на лични и непосредствени възприятия, доколкото В. А. не познава ответника, нито съобщава лично да е присъствал към момента на отправяне на молбата за финансова подкрепа и постигане на съгласие за предаване на сумата от 5 000 лв. срещу насрещно задължение за връщането в 1-годишен срок. В това отношение, предоставените данни се явяват косвени, тъй като са придобити въз основа на разказ от ищцата. Косвеният характер на показанията по принцип не изключва доказателствената стойност на съответното доказателство. По правило косвените доказателства могат да бъдат ценени като достоверни и да служат за установяването на правнорелевантни факти, когато от цялата съвкупност от косвени доказателства може да се изведе обосновано заключение за проявлението на конкретния факт от значение за изясняване на делото. В случая не са ангажирани допълнителни доказателства, които в своята съвкупност да налагат извод за наличието на облигационно правоотношение между страните, които да обективират изрично или прояведено с конклудентни действия съгласие на ответника за получаването на сумата с поето насрещно задължение за връщане. Поради гореизложените съображения настоящият състав намира, че ищцата не съумя да установи в условията на пълно и главно доказване, че е предала паричните средства в размер на 5 000 лв. в собственост на Н. П., който от своя страна ги е получил със задължение да ги върне, поради което липсва основание да бъде ангажирана неговата договорна отговорност за неизпълнение. Възприемането на противното би означавало съдебното решение да почива на предположения, което е недопустимо. Изхождайки от общото правило за разпределение на доказателствената тежест, съдът приема за недоказан и неоснователен предявения установителен иск. По отговорността за разноски: При този изход на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възниква в полза на ответника. Ответната страна е представлявана в настоящия процес от особен представител, поради което разноски не се следват. Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в