Решение № 136 от 26.7.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 138/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Г. В. В., вх. № 2728/01.02.2024г., допълнена с подадена от назначения му по реда на Закона за правната помощ процесуален представител адв.Г. жалба с вх. № 3214/06.02.2024г., против решение № 30/11.01.2024г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1355/2023г. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от въззивника против Окръжен съд – Шумен частичен иск за заплащане на сумата от 130 000 лева, при размер на целия от 1 300 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в психически, физически болки и страдания, психологически стрес, накърнено достойнство и загуба на доверие в правосъдието, в резултат на противоправно поведение, извършено в периода от 27.06.2011г. до 29.11.2012г. при разглеждане на НОХД № 303/2011г. по описа на ОС – Шумен, поради оковаването му с белезници на ръцете към колан на кръста по време на разглеждане на делото, който е свален по разпореждане на 28.09.2011г., но не и белезниците, както и поради разделянето му от неговите упълномощени адвокати, поради присъствието на кордон от представители на „Съдебна охрана“ в съдебната зала, което го е лишило от правото на „лична защита“ и правото му да събеседва с него, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 27.06.2011г., до окончателното изплащане на задължението. В подадената лично от Г. В. въззивна жалба се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при допуснати процесуални нарушения, непълно и неправилно изяснена фактическа обстановка, в противоречие с материалния закон и съдебната практика. Конкретни твърдения за тези оплаквания не са посочени. Отправеното искане е за отмяна на съдебния акт и уважаване на предявения иск. С допълнителната жалба, подадена от особения представител са наведени оплаквания, че определеният от съда в мотивите на решението размер от 20 000 лева не кореспондира на установените по делото релевантни факти, поради което и е явно занижено. Оспорва се и извода на съда за погасяване на исковата претенция по давност. В срока по чл.263 ГПК са постъпили писмени отговори от ответната страна – ОС – Шумен и по двете жалби, с които същите се оспорват като неоснователни. В с.з., лично и чрез процесуален представител, жалбите се поддържат. При извършената проверка по валидността и допустимостта на решението, съдът констатира следното: Решението е постановено от надлежен състав и в изискуемата се форма, не са налице пороци, водещи до неговата нищожност. ОС – Варна се е произнесъл по предявен от Г. В. против ОС – Шумен иск, предявен като частичен, за заплащане на сумата от 130 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на допуснати нарушения при разглеждане на НОХД № 303/2011г. В исковата си молба въззивникът е навел твърдения, че в качеството му на подсъдим по НОХД № 303/2011г. по описа на ОС – Шумен е участвал в проведени в периода 27.06.2011г. – 29.11.2012г. общо 95 заседания. Твърди, че по време на тези заседания до 28.09.2011г. е бил окован с белезници на ръцете към колан на кръста, а след това по разпореждане на председателя на съдебния състав е останал само с белезници на ръцете. Твърди също така, че по време на съдебните заседания е бил отделен от своите процесуални защитници по начин, по който не е можел да обсъжда с адвоката защитата си при зачитане тайната на беседата им. Сочи се, че с тези действия са нарушени защитими от Конституцията и ЕКЗЧПОС негови права за справедлив съдебен процес и право на защита, допуснато е необосновано накърняване правото му на лична неприкосновеност и достойнство. В резултат на това е претърпял продължителни по интензитет и времетраене неимуществени вреди – психически и физически болки и страдания, психологически стрес, накърнено достойнство и загуба на доверие в правосъдието. Твърди, че отговорен за това е съдът, пред който се е разглеждало делото му и който чрез председателя на съдебния състав е допуснал тези нарушения. С оглед на това е предявил и иска си за осъждане на ОС – Шумен да му заплати сумата от 130 000 лева, претендирана като част от следващото му се обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2011г. до окончателното й изплащане. С подадения в срока по чл.131 ГПК отговор ответната страна е оспорила предявения иск с възражения за неговата неоснователност. Сочи се, че с оглед тежестта на повдигнатите срещу въззивника обвинения, взетата мярка за процесуална принуда спрямо него, наличието на други обвиняеми за същите престъпления, значителния обществен интерес и необходимостта от обезпечаване сигурността и реда в съдебната зала, въззивникът е бил конвоиран и присъствал в съдебната зала с белезници, които са допустими по см. на чл.114, ал.2 ЗИНС помощни средства, без това обстоятелство да е довело до невъзможност да води записки, респ. до нарушаване правото му на защита, като по време на даване на обяснения в хода на съдебното следствие и при защитната му реч белезниците са били сваляни. Оспорват се твърденията за унизително отношение, както и за лишаване на въззивника от възможността да контактува със своите адвокати. Сочи се, че всички съдебни заседания са били публични и наблюдавани от представители на средствата за масова информация. В условията на евентуалност са наведени възражения за значителна прекомерност на размера на претендираното обезщетение. Направено е и възражение за погасяване на исковата претенция по давност, в т.ч. и на искането за лихва. Отчитайки наведените фактически основания на предявения иск, настоящият състав приема, че правната квалификация на същия е чл.2в, ал.1 ЗОДОВ вр. чл.7 от Конституцията на РБ – претендират се вреди от правораздавателната дейност на ОС – Шумен, изразяващи се в действия и бездействия по време на разглеждане на НОХД № 303/2011г., които се твърди да съставляват нарушение на правото на ЕС. В тази връзка първостепенният съд е обсъдил релевантните фактически твърдения на въззивника и действията на ответната страна в контекста на чл.3 и чл.13 от ЕКЗПЧОС, т.е. съобразно фактическия състав на чл.2в ЗОДОВ, но неправилно е посочил като приложима разпоредбата на чл.49 ЗЗД. Искът е разгледан по реда на ГПК и срещу надлежен ответник, в съответствие с разпоредбата на чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ. С оглед на изложеното обжалваното решение е допустимо. За да се произнесе по съществото на спора, съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания, ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна приема за установено от фактическа и правна страна следното: Между страните не е спорно, а това е установено и от приетите по делото доказателства, че въззивникът Г. В. е бил подсъдим по образуваното НОХД № 303/2011г. по описа на ОС – Шумен, заедно с още пет подсъдими, по повдигнати им обвинения за извършени множество тежки престъпления, в частност срещу въззивника по чл.116 НК, чл.131 НК, чл.339 НК и чл.252 НК. С влязла в сила присъда № 29/20.12.2012г. на ОС – Шумен същият е бил признат за виновен по част от въздигнатите му обвинения и осъден на доживотен затвор без право на замяна. По делото пред първоинстанционния наказателен съд са били проведени открити съдебни заседания в периода 27.06.2011г. – 29.11.2012г., включващи общо 148 заседателни дни, като не е спорно, че по време на целия процес въззивникът е бил с взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и че по време на съдебните заседания същият е бил с поставени белезници на краката и ръцете, първоначално прикрепени към колан на кръста. От обективираното в протоколите за проведените заседания се установява, че още в първото по делото с.з. на 27.06.2011г. защитниците на подсъдимите, в т.ч. и адв.В., процесуален представител на въззивника, са поискали от съда белезниците да бъдат свалени. Искането им е било оставено без уважение, като първоначално съдът е приел, че с оглед високата обществена опасност на деянията и осигуряване сигурността на всички присъстващи в залата, решението следва да бъде взето от ОЗ „Охрана на съдебната власт“, както и че с оглед начина на поставяне на белезниците подсъдимите не са в невъзможност да четат материали и да си водят записки. Постановил е подсъдимите да останат с белезници през време на целия процес на наказателното производство. Впоследствие в същото с.з. е прието, че на основание чл.266 НПК въпросът за реда в залата и белезниците следва да бъде решен от председателя на съдебния състав и отново искането за сваляне на белезниците е оставено без уважение по мотиви, изведени от високата обществена опасност на деянията и задължението на председателя да гарантира сигурността и реда в залата. В с.з. от 29.06.2011г. адв. В. е представил писмо от началника на сектор ОЗ „Охрана“ – Шумен, според което решението за сваляне на белезниците е на съдебния орган. С разпореждане в с.з. от 30.06.2011г. писмото е прието за сведение, а искането за свалянето на белезниците е оставено без уважение. Аналогичен отказ е постановен и в с.з. от 22.07.2011г., както и на 20.09.2011г. В разпореждането от 20.09.2011г. съдът е изложил мотиви, че в проведените до този момент с.з. подсъдимите неколкократно са отправяли реплики, заплахи и заканителни думи към присъстващи в залата страни и към свидетели, което сочи на предпоставки за опасност от нарушаване на реда в залата и не е налице и промяна в обстоятелствата, наложила поставянето на белезници до този момент. В с.з. от 28.09.2011г. съдът е разпоредил трима от подсъдимите, сред които и въззивника В., по време на провеждане на с.з. да бъдат с белезници, но които да не са комбинирани с колан. В тази връзка не е спорно, че след тази дата коланът е бил махнат, а до края на процеса пред окръжния съд белезниците са сваляни само по време на защитната реч на въззивника, при направени от него дуплики в хода на съдебните прения и при последната му дума /действия, извършени в с.з. от 22.11.2012г., 26.11.2012г. и 29.11.2012г./. За обстоятелството, че през целия период по време на разглеждане на делото пред ОС – Шумен въззивникът е бил с поставени белезници сочат в показанията си и разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели В. В. и П. А.. И двамата свидетелстват за това, че поради прикрепването на белезниците към колана В. бил затруднен да си води записки, това го дразнело /св.А./, бил стресиран, чувствал се унижен, загубил вяра в правосъдието /св.В./. От показанията на свидетелите, а това не се оспорва и от въззиваемата страна, се установява, че по време на съдебните заседания в залата и около подсъдимите са присъствали голям брой служители на ОЗ „Охрана“. Видно от протокол от с.з. от 29.06.2011г. процесуалният защитник на въззивника адв.В. е направил изрично искане за реорганизация на залата, така че да имат непосредствен и непрекъснат контакт с доверениците си. По повод на това е било постановено изрично разпореждане на съда ОЗ „Охрана“ да предостави на защитниците на всеки един от подсъдимите възможност за пряк, безпрепятствен и непрекъснат достъп един до друг при провеждане на процесуално-следствените действия по време на съдебното следствие. В последващите протоколи /напр. от с.з. 08.07.2011г., 18.07.2011г., 09.11.2011г.; 30.11.2011г.; 19.03.2012г.; 29.05.2012г. и др./ са отразени извършени конкретни действия на участниците в процеса /предоставена възможност за консултиране между адвокати и подсъдими, дадени почивки за това/, които сочат на категоричния извод, че възможността за непосредствен контакт и общуване между въззивника и неговите процесуални представители не е била ограничена от съда. В този смисъл е и приетото от въззивната и касационната инстанция при извършения инстанционен контрол на постановената от ОС – Шумен присъда. Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът намира за основателни доводите на въззивника за допуснато нарушение на чл.3 от ЕКЗПЧОС, съгласно която разпоредба никой не може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. В практиката си ЕСПЧ приема, че поставянето на белезници не дава основание за спор по чл.3 от Конвенцията само в случаите, когато мярката е била наложена във връзка с правомерен арест или задържане и не води до използване на сила или публичен показ в степен по-голяма от тази, която може да се счита за необходима и пропорционална с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай /решение по дело Радков и Събев с/у България и цитираните в него други решения на ЕСПЧ/. За направата на преценка дали е налице „унизително“ отношение по смисъла на чл.3 от значение са целите на ограничението, защитимия легитимен интерес и последиците за лицето, дали същите са неблагоприятни за неговата личност по начин, несъвместим с чл.3. Публичността също може да съставлява фактор, относим към преценката дали дадена форма на отношение е унизителна по смисъла на разпоредбата. В настоящия случай въззивникът е бил с наложена мярка „задържане под стража“, а участието му в съдебните заседания е било задължително. Това е налагало конвоирането му до съдебната зала, което е обосновало и поставянето на белезниците до този момент /чл.114 ЗИНЗС, ред. към периода на наказателното производство/. По време на съдебните заседания обаче и по аргумент от чл.266 НПК преценката за използването на тези помощни средства е на съда. По делото липсват доказателства, сочещи на обоснована необходимост през цялото време на производството пред съда въззивникът да е ограничен едновременно с белезници на краката и ръцете, още повече в първоначалния вариант чрез привързването им към колан на кръста. Високата обществена опасност на деянията, за които са му били повдигнати обвиненията и присъствието в залата на значителен брой лица – страни в процеса не са достатъчен аргумент за обосноваване прилагането на подобно ограничение. Посоченото от съда в с.з. от 20.09.2011г. поведение на подсъдимите /отправяне на реплики, заплахи и заканителни думи към страни и свидетели/ също не сочи на реална опасност от извършването на реални действия от тяхна страна, които да застрашат сигурността на присъстващите в залата, доколкото по настоящото дело липсват ангажирани доказателства за това. В същото време следва да се отчете, че в залата е имало значителен брой служители на ОЗ „Охрана“, въззивникът е бил с поставени белезници и на краката, което е ограничавало риска от извършването на действия, пряко застрашаващи останалите участници в процеса, както и обстоятелството, че почти през цялото време процесът е бил наблюдаван от представители на средствата за масова информация. Ето защо и при отчитане на броя на проведените съдебни заседания и тяхната продължителност /понякога над 10 часа/, причинените физически ограничения в резултат на белезниците и посочената публичност на процеса, съдът намира, че отказът на съда да се свалят белезниците на ръцете по време на гледане на делото, съставлява съществено нарушение на чл.3 от Конвенцията, поради което и са налице основанията за ангажиране отговорността на държавата. Характерът на нарушението предпоставя, а и от ангажираните гласни доказателства се установява, че въззивникът е претърпял твърдените неимуществени вреди – унижение пред близките си и обществото, стрес, негативни изживявания, свързани с физическите неудобства от поставените белезници и невъзможността за свободно водене на бележки, загуба на доверие в правосъдието. Тези вреди следва да бъдат обезщетени. Що се отнася до твърденията за нарушено право на защита предвид невъзможността на въззивника да контактува по всяко време със своите защитници, то по гореизложените изводи, че този контакт не е бил осуетяван от съда следва, че не е налице поведение от страна на правораздавателния орган, което да е основание за търсене на обезщетение по чл.2в ЗОДОВ. Наведените във въззивната жалба на процесуалния представител на въззивника твърдения за нарушено право на защита поради това, че последният е бил и с белезници на краката, както и поради продължителността на съдебните заседания, не са въведени в предмета на спора с исковата молба, поради което и не следва да бъдат обсъждани. С оглед направения извод за наличието на предпоставки за ангажиране отговорността на държавата, чрез ответната страна, при отчитане характера на нарушението, неговата продължителност, вида и интензитета на претърпените от въззивника неимуществени вреди, посочени по-горе, съдът намира, че справедливото обезщетение за същите е в определения от първоинстанционния съд размер – 20 000 лева. Основателно обаче е направеното от ответната страна възражение за погасяване на исковата претенция по давност. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД 5-годишният давностен срок е започнал да тече от преустановяване на нарушението, което съдът приема, че е станало с приключване на последното с.з. пред ОС – Шумен на 29.11.2012г. Исковата молба е подадена на 12.05.2023г., което е значително след изтичане на този давностен срок. Неоснователни са доводите на въззивника, че давностният срок започва да тече от установяване на нарушението с постановяване на решението по настоящия иск. Отговорността на държавата както по общия състав на чл.7 от Конституцията, така и при специфичните й хипотези по ЗОДОВ е безвиновна, но се подчинява на общите принципи на деликтната отговорност, поради което и изискуемостта на задължението й за обезвреда на причинените вреди настъпва от момента на извършване на непозволеното увреждане. Ето защо исковата претенция следва да бъде отхвърлена като погасена по давност за частта до размер на сумата от 20 000 лева, а за горницата над тази сума до предявения размер като неоснователна. Предвид съвпадането на крайния резултат по спора с постановения такъв от първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено, но с посочване на вярната правна квалификация. Водим от гореизложеното, съдът