Решение № 165 от 22.3.2021 г. на Апелативен съд - София по дело № 71/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 4.11.2020 г. на ищеца сдружение „Българска федерация Триатлон“ срещу решението от 13.10.2020 г. по т. д. № 823/2020 г. на Софийския градски съд, VІ-16 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу сдружение „Българска асоциация по триатлон“ иск по чл. 13, ал. 1, буква „а“ ЗЮЛНЦ за прекратяване на ответното сдружение. В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел, че не е налице прекратителното основание по чл. 13, ал. 1, буква „а“ ЗЮЛНЦ. Сочи се, че при учредяването на ответното сдружение било нарушено императивното изискване за учредяване на спортна федерация по ЗФВС – в нея да членуват само спортни клубове, създадени като юридически лица, а не и физически лица. В случая ответното сдружение било учредено от 7 физически лица, а не от юридически лица. Твърди се, че впоследствие на ответника бил издаден и лиценз за спортна федерация от министъра на младежта и спорта, от което се извеждал и интересът на ищеца от настоящия иск, тъй като и той бил кандидат за подобен лиценз, който по закон можел да се издаде само на една организация в национален мащаб. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски. Въззиваемото сдружение „Българска асоциация по триатлон“ – ответник по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Поддържаното от ответника становище за недопустимост на иска по чл. 13, ал. 1, буква „а“ ЗЮЛНЦ поради липса на интерес вече е било разгледано в определението от 8.07.2020 г. по ч.гр.д. № 2035/2020 г. на САС, аргументите на което се споделят от настоящият съдебен състав. Същото е в съответствие с широкото тълкуване на „заинтересовано лице“ по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗЮЛНЦ, възприето и в решение № 164/9.11.2017 г. по т.д. № 502/2017 г. на ВКС, І т.о. Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното: