Решение № 169 от 18.6.2026 г. на Районен съд - Димитровград по дело № 225/2026 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 23 от ЗПК. Ищецът „Кредисимо“ ЕАД твърди, че на 14.09.2025 между „Кредисимо“ ЕАД като кредитодател и С. П. Й. с ЕГН ••••••••••, като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 3251267, (по-долу на кратко договора за кредит и/или договора). Главницата по кредита възлиза на 273.01 евро и е изцяло усвоена от кредитополучателя. Насрещната страна се е задължила да върне сумата по кредита на 7 броя месечни вноски в срок до 20.04.2026 г., а всички плащания по договора за кредит е следвало да са общо 297,68 евро, сбор от 273,01 евро главница и 24,67 евро договорна възнаградителна лихва. Кредитополучателят е преустановил плащанията по договора. Ответникът не е погасил в срок три погасителни вноски по договора за кредит, което съгласно Раздел Х, чл.3.1 от ОУ, неразделна част от договора за кредит е основание за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем. В изпълнение на чл. 12 от Раздел IV на общите условия кредитът е обявен за предсрочно изискуем от „Кредисимо“ ЕАД посредством изпращане на e-mail на посочения в Договора за кредит от С. П. Й. негов електронен адрес за кореспонденция, на 17.02.2026 г. Към датата на изготвяне на настоящата искова молба са дължими следните суми: 273,01 евро главница, 21,07 евро възнаградителна лихва за периода от 14.09.2025 г. до 11.02.2026 г., 3,07 евро наказателна лихва за периода от 21.10.2025 г. до 11.02.2026 г. Счита, че така описаното вземане произтича от валидно сключен между страните действителен договор за кредит. Предявява в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 23 от ЗПК в случай, че бъде установена недействителност на договора за кредит. В конкретния случай чистата стойност на кредита възлиза на 273,01 евро. Моли съда да постанови решение, с което да осъди С. П. Й., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••••••••• да заплати на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, сумата от 273,01 евро главница, 21,07 евро възнаградителна лихва за периода от 14.09.2025 г. до 11.02.2026 г., 3,07 евро наказателна лихва за периода от 21.10.2025 г., до 11.02.2026 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.02.2026 г. до окончателното погасяване на задължението. В условията на евентуалност моли съда да постанови решение, с което осъди С. П. Й., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••••••••• да заплати на ,,Кредисимо‘‘ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, сумата от 273,01 евро главница, представляваща чистата стойност по договор за потребителски кредит № 3251267, сключен на 14.09.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.02.2026 г. до окончателното погасяване на задължението. Претендира разноски. Посочва банкова сметка, по която задълженията могат да бъдат платени: IBAN: BG•• •••• •••• •••• •••• ••, BIC: STSABGSF, при Банка „ДСК” ЕАД. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, посочен като възражение от ответника С. П. Й.., с който посочва, че възразява срещу издадената заповед за изпълнение по делото. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното: С договор за потребителски кредит № 3251267/14.09.2025 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и С. П. Й., „Кредисимо“ ЕАД се е задължило да предостави в заем на потребителя сумата от 500 лева, като преведе заемната сума по посочена в договора банкова сметка, като заемателят се е задължил да върне тази сума, застрахователна премия в размер на 33,96 лева, при годишен процент на разходите 29,52 %, годишен лихвен процент 26,13 %, на 7 месечни вноски. В приложение № 1 към договора е обективиран погасителния план, в който са отразени падежите на вноските, вида и размера на вземанията, включени във всяка отделна вноска. Приложени са Общите условия, които съгласно договора са неразделна част от него и СЕФ. При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното: Представеният по делото потребителски кредит № 3251267/14.09.2025 г., установява възникналото заемно правоотношение между заемодателя по него „Кредисимо“ ЕАД и заемателя С. П. Й., със заемна сума от 500 лева. С горепосочения договор страните са уговорили още и договорна лихва – фиксиран лихвен процент от 26,13 %, като видно от погасителния план към договора всяка една вноска, включваща главница и договорна лихва. В случая ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 17.02.2026 г. В договора е посочено, че адрес за кореспонденция е с. Радиево, общ. Димитровград на длъжника и имейл адрес. По делото не са представени доказателства предсрочната обявяването на кредита за предсрочно изискуем да е съобщено на длъжника нито на адрес, нито на посочен имейл, т.е. уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало до ответника на твърдяната от ищеца дата и изобщо не са получени от него. Уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем могат да бъдат връчени на ответника в хода на настоящото производство с преписа на исковата молба, като приложение към нея. Съгласно трайно установената към настоящия момент съдебна практика, в този случай уведомленията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се считат за надлежно връчени с получаването им от ответника с преписа на исковата молба. От този момент настъпва предсрочната изискуемост на кредита стига да са били настъпили вече обективните факти, обуславящи настъпването й, за което няма спор в случая. Към исковата молба не е приложено уведомление за предсрочна изискуемост, нито е обективирано искане за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на ответника в хода на настоящото производство. Предвид това, съдът намира за недоказано обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Крайният срок на договор е изтекъл на 20.04.2026 г., в хода на производството и този факт следва да бъде зачетен от съда. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК . Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Заплащането на тези възнаграждения от потребителя са предварително, т.е. те са дължими само за „възможността за предоставянето“ на тези услуги и е без значение дали някоя от тях ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор. Така с уговарянето на допълнителни възнаграждения в размери, близки до главницата по договора за кредит, съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Следователно, на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл.21, ал. 3ПК, тези клаузи са нищожни. Уговорената допълнителна услуга – застраховка с посредничество на „Кредисимо“ ЕАД, то в случая „Кредисимо“ ЕАД не договаря за себе си, а от името и за сметка на застрахователя, чл. 313 от КЗ. Тоест, по договора за застраховка правата и задълженията на застрахователя, вкл. да получи застрахователната премия, възникват направо в патримониума на ЗД ,,Евроинс Живот‘‘ АД /становище от 09.06.2026 г. – л. 81 от дело/. Правата на „Кредисимо“ ЕАД като трето правоимащо лице по договора за застраховка ( но не и като застрахователен агент ) са ограничени само до възможността да получи застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. По делото липсват данни за плащане на премията в пълен размер от страна на „Кредисимо“ ЕАД в полза на застрахователя. Липсва договора за застраховка, не са представени доказателства за плащане на вноските в полза на третото правоимащо лице, а предвид това, кои са договарящи, такава и не може да бъде предположена или изведена чрез тълкуване. Нещо повече, липсват по делото данни дали „Кредисимо“ ЕАД е обвързан към ЗД ,,Евроинс Живот‘‘ АД застрахователен агент или не, а Кодекса за застраховането забранява изрично на обвързания агент да събира премии и да извършва плащания към потребителите на застрахователни услуги – чл. 313, ал. 2 КЗ. При това в застрахователното правоотношение кредиторът действа като застрахователен посредник срещу комисионна, която обаче не е ясно посочена и не е включена в общите разходи по застрахователния договор, респективно в ГПР. Макар застрахователното правоотношение да е посочено за незадължително за получаване на кредита, разходите по него следва да се включат в общите по кредита за потребителя и да участват при формирането на ГПР, защото са част от конструкция, прикриваща действителните разходи по основния договор. Именно въпросът дали възнагражденията (таксите) за предоставяне на горепосочените допълнителни услуги следва да бъде бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за кредит, е разрешен с решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело C‑714/22г. Съгласно това решение член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, както е в конкретния случай. Оттук следва неоснователността на всички доводи на ответника, развити в отговора на исковата молба, че не следва възнагражденията за допълнителни услуги да се включват в ГПР. Следователно, макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10