Решение № 9200 от 12.8.2022 г. на Софийски районен съд по дело № 131/2022 г.

Върховният касационен съд е дал разяснения, че в случаите, когато лицето, получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ / отм./, не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо че са били налице условията на чл. 6 ЗП /отм./, и след това е работило при един и същ работодател през последните десет години от трудовия му стаж, работодателят дължи заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като двете обезщетения се дължат на различно основание и при различни законови предпоставки. При тези принципни съображения и като взе предвид, че от доказателствата по делото не може да се изведе изводът, че ищецът е упражнил правото си на пенсия при условията на чл. 6 ЗП / отм./, поради което да е получил обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗОСВРБ / отм./ като такова за пенсиониране, настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответника, че е налице пречка за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като обезщетение при пенсиониране е вече платено. Доводи в тази насока не могат да се черпят и от разпореждането за отпускане на ищеца на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 24.04.2001 г. - посоченото в него основание е по § 3 ПЗР на КЗОО, доколкото не се установява освобождаването от кадрова военна служба на ищеца да е станало по повод неговото пенсиониране. За пълнота на изложението в тази връзка е уместно да се посочи и че от представените по делото разплащателни ведомости за м. декември 1999 г. не се установява основанието, на което са изплатени сочените суми. Ето защо, съдът приема, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение при прекратяване при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на шест брутни работни заплати в хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ, което следва да бъде определено въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено за пълния отработен месец, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетение, доколкото, както се посочи вече, размерът на дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е поставен в зависимост от продължителността във времето на трудовото правоотношение. От приетото по делото заключение на съдебно- счетоводната експертиза се установява, че размерът на обезщетението на база последното получено брутно трудово възнаграждение възлиза на 26994, 48 лв. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не установява, а и не твърди, да е заплатил дължимото обезщетение, поради което искът се явява основателен и следва да бъде уважен до посочения размер от 26994, 48 лв., като до пълния предявен размер от 33108, 48 лв. подлежи на отхвърляне. Акцесорният характер на претенцията за законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 04.01.2022 г., до окончателното изплащане обуславя и нейната основателност. Относно претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатеното обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 790, 91 лева за периода от 10.10.2021 г. до 03.01.2022 г. Съобразно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ ( нова – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г.), която в случая е приложим материален закон предвид датата на възникване на правото да се получи обезщетението, обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. Предвид установения от закона срок за плащането на обезщетението и доколкото в разглеждания случай трудовото правоотношение е прекратено, считано от 20.09.2021г., ответникът е в забава от 01.11.2021 г. Размерът на обезщетението за забавено плащане на главницата в размер на 26994, 48 лв. за периода до 03.01.2022 г., определен от съда по реда на чл.162 ГПК чрез лихвен калкулатор, доколкото вещото лице е съобразило друг период на забава, възлиза на 479, 94 лв. До посочения размер искът е основателен и следва да бъде уважен, като до пълния предявен размер от 790, 91 лв. и за периода от 10.10.2021 г. до 31.10.2021 г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Поради несбъдване на процесуалното условие за това предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава за периода от 19.11.2021 г. до 03.01.2022 г. не подлежи на разглеждане по същество. Относно разноските в производството. При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят разноски съответно на уважената част от исковете в размер на 1458, 85 лв. - за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.01.2022 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника съответно на отхвърлената част от исковете се следват разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 295, 67 лв. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС дължимата държавна такса върху уважения размер на исковете, възлизаща в общ размер на 1129, 78 лв., както и сумата от 162, 09 лв., представляваща разноски за депозит за експертиза. Така мотивиран, Софийският районен съд