Решение № 110 от 14.5.2026 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 539/2025 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№10340/11.09.2025г., подадена от В. Г. М. с ЕГН •••••••••• и И. С. М. с ЕГН ••••••••••, двамата с адрес в •••••••, чрез пълномощника им адв.П. К., срещу решение №402 от 23.07.2025г., постановено по гр.д.№20241510102609 по описа за 2024г. на Районен съд – Дупница. С обжалваното решение РС-Дупница се е произнесъл по предявени от Б. С. С. с ЕГН ••••••••••, лично и в качеството му на законен представител на малолетното дете К. Б. С. с ЕГН ••••••••••, двамата с адрес в ••••••••, срещу В. Г. М. с ЕГН •••••••••• и И. С. М. с ЕГН •••••••••• обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС, като е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на по 1/180 идеална част от следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с идентификатор 65365.22.230 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 2) поземлен имот с идентификатор 65365.22.231 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 3) поземлен имот е идентификатор 65365.23.80 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 4) поземлен имот с идентификатор 65365.33.168 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 5) поземлен имот с идентификатор 65365.18.483 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 6) поземлен имот с идентификатор 65365.26.95 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 7) поземлен имот с идентификатор №53254.501.347 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на ••••, ведно с изградената в поземления имот жилищна сграда, с идентификатор №53254.501.347.1 и е осъдил ответниците да им отстъпят собствеността и предадат владението на по 1/180 ид.ч. от същите имоти, както и е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на по 1/36 идеална част от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••, ведно с построената в имота сграда с идентификатор 65365.602.124.1 и е осъдил ответниците да им отстъпят собствеността и предадат владението на по 1/36 ид.ч. от същия имот. С решението са приложени и правните последици на чл.537 ал.2 от ГПК, като съдът е отменил до 1/90 ид.ч. нотариален акт за собственост на недвижим имот (констативен) №121, том ІІ, рег.№2429, дело №316/04.06.2024г. по описа на нотариус С.С., с район на д-вие ДРС, който акт е вписан в СВ при РС-Дупница под №142, том VІІІ, дело № 1245/04.06.2024г., с който ответникът В. Г. М., ЕГН: ••••••••••, е признат за собственик на следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с идентификатор 65365.22.230 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 2) поземлен имот с идентификатор 65365.22.231 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 3) поземлен имот е идентификатор 65365.23.80 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 4) поземлен имот с идентификатор 65365.33.168 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 5) поземлен имот с идентификатор 65365.18.483 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 6) поземлен имот с идентификатор 65365.26.95 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••, както и е отменил до 1/18 ид.ч. нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство (констативен) №47, том І, рег.№508, дело №47/07.02.2024г. по описа на нотариус С.С., с район на д-вие ДРС, който акт е вписан в СВ при РС- Дупница под №73, том ІІ, дело №159/07.02.2024г., с който ответникът В. Г. М. е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••, ведно с построената в имота сграда с идентификатор 65365.602.124.1. С обжалваното решение ДнРС е осъдил В. Г. М., ЕГН: ••••••••••, и И. С. М., ЕГН: ••••••••••, двамата с адрес: •••••, •••••, да заплатят на Б. С. С., с ЕГН: ••••••••••, лично и като законен представител на малолетното дете К. Б.ов С., ЕГН: ••••••••••, двамата с адрес: •••••••• , сумата от общо 2105.00 лева, представляваща сторени разноски по делото. С въззивната жалба първоинстанционното решение се обжалва изцяло с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. По отношение на земеделските имоти, находящи се в землището на •••••, въззивниците считат за неправилен и необоснован извода на съда, че ищците са собственици на посочените в решението квоти от имотите по силата на наследствено правоприемство от Г.И.М.. Твърдят, че въпреки събраните по делото гласни доказателства, че ответникът В. М. е владял самостоятелно тези имоти спокойно, явно и непрекъснато повече от 20 години, съдът отказал да цени възражението му за придобиването им по давност. Не били обсъдени и оценени от страна на решаващия съд ангажираните в производството доказателства, че владението на тези имоти било предадено на ответника В. М. от бившия собственик и негов дядо В. С. М., както и че приживе наследодателят извършил неформална делба на възстановените му по ЗСПЗЗ имоти между внуците си и още оттогава ответникът В. М. бил установил самостоятелно владение за себе си върху описаните по исковата молба земеделски имоти. Това обстоятелство било установимо от разпита на свидетеля Е. М., която свидетелствала за постигната неформална уговорка за разпределение на имотите на семейството между двамата им синове В. и В. М.и. От своя страна свидетелските показания на М. и Г. установявали знание у В. М. и Р. М. за извършеното неформално разпределение на имотите в семейство М.и, както и че те не са се противопоставяли на това разпределение. Въз основа на изложените факти се извежда обобщаващия извод, че извършеното неформално разпределение на имотите - застроени и земеделски, между двамата братя В. и В. М., поставило начало на самостоятелното давностно владение на ответника В. М., който започнал да владее само за себе си земеделските земи най-късно след смъртта на дядо му В. М. през 1997г. Акцентирано е, че според трайната практика на ВКС, посочената хипотеза е едно от изключенията, при които самостоятелната фактическа власт на един от наследниците, не се третира като съвладение, а като владение за себе си. Посочено е, че дори с учредяването на право на преминаване върху един от земеделските имоти от страна на Р. С.а, извършено в лично качество и като майка на малолетната П. М., тя не е прекъснала владението на ответника В. М. върху този имот. В производството не били събрани доказателства, че наследодатЕ.та на ищците е оспорвала или пречила на владението на ответника В. М. върху тези имоти. По отношение на застроения недвижим имот, находящ се в •••••, с адрес •••••, въззивниците също излагат възражения за придобиване на имота по давност, за което се били снабдили с констативен нотариален акт по реда на чл.587 ал.2 от ГПК. Поясняват, че съдът приел за недоказано възражението им поради липса на обективирано пред ищците поведение, което да сочи по недвусмислен начин на завладяване на целия имот, както и осъществяване на такова владение в изискуемия по закон десет годишен срок. Този извод на решаващия съд се оспорва като неправилен и необоснован. Изложено е, че съдът не ценил като такива действия извършено от ответника В. М. строителство в имота - пристрояване и надстрояване с още един жилищен етаж на съществуващата жилищна сграда и множество строителни подобрения по незастроената част от имота, без съобразяване с правата на наследниците на неговия брат в този имот. Този извод на съда, според въззивниците, не бил съобразен със съдебната практика, трайно приемаща, че извършването на строителство от един сънаследник в общия имот, без съобразяване с правата на останалите наследници, когато то се извършва с тяхно знание и без противопоставянето им, поставя началото на владението на този наследник върху целия имот. Трайна и непротиворечива била и практиката на ВКС, според която при постигната неформална уговорка между предишния собственик, впоследствие наследодател и неговите деца, според която един от тях ще получи конкретен имот, установената фактическа власт от последния върху този имот е начало на самостоятелно владение с намерение за придобиване на собствеността. Пояснено е, а и било установено по делото, че Г. М. и съпругата му още приживе изявили желание този имот да остане за сина им В., което тяхно решение достигнало до знанието на другия син и неговата съпруга Р. М./С.. След неговата смърт имотът на •••• се владеел самостоятелно от В. М., без противопоставянето на неговия брат В. до смъртта му през 2014г. по силата на неформалното разпределение между двамата братя на двете къщи на семейството, находящи се в •••••. Относно периода на извършване на подобренията е посочено, че съдът не следва да кредитира показанията на свидетЕ.та Е. М., като детайлно са изложени причините за това. Изложен е обобщаващият извод, че по делото са налице доказателства за установено от ответника В. М. самостоятелно владение върху целия имот на ••••, настъпило след смъртта на баща му през 2011г., което е продължило в срока по чл.79 от ЗС. Извършените строителни дейности, както и разпределението на имотите приживе от Г. М. - бащата на ответника, сочат на начало на самостоятелно владение, което е започнало най - късно след смъртта на бащата и е продължило повече от десет години. Идентични съображения са изложени и досежно имота в с.•••••, а именно, че този имот бил собственост на наследниците на Г.М. сред които бил и покойният В. М.. Свидетелите Г. и М. установили, че той не се владеел от ответниците, а в продължение на много години се владеел от други наследници на Г.М. по общо тяхно споразумение. Р. С.а, никога не го е считала за свой, приживе не го е посещавала никога и не е предявявала претенции към него. Въпреки събраните доказателства, съдът приел, че този имот се владеел от ответниците и че искът по чл.108 от ЗС по отношение на него е основателен, с оглед на което ги е осъдил да предадат владението му при явна необоснованост на този извод, според съжденията на въззивниците. По изложените съображения се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат изцяло отхвърлени исковете като неоснователни и недоказани. В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Б. С. С., действащ лично за себе си и като законен представител на малолетното си дете К. Б. С., чрез пълномощника адв.С. К.. Постановеното решение се приема за правилно и законосъобразно и се моли за потвърждаването му. Изложено е, че независимо на чие име са възстановени земеделските земи, същите имали наследствен характер. Ответникът М., снабдявайки се за тях с титул за собственост, приобщил само за себе си наследствените идеални части на брат си В. М., а оттам и на племенницата си П. М.а, както и на ищците по делото. Акцентирано е, че издаденият в негова полза нотариален акт по обстоятелствена проВ. не установявал действителни права, доколкото ответникът М. не бил упражнявал явно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота за период от 10 години, нито пък демонстрирал владелчески действия по отношение на другите наследници, отблъсквайки владението им. Възразено е и срещу поддържания от ответниците довод за извършена приживе между наследниците неформална делба, което обстоятелство не било доказано в процеса. Отделно от това, изложеното възражение, според въвзиваемата страна, е преклудирано, като заявено след срока по чл.131 ал.1 от ГПК, при което съдът не дължи произнасяне по него и не може да го разглежда в настоящото производство. След преценка на доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд приема следното: Жалбата е подадена от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна, касателно частта от решението, с която жалбоподателите В. Г. М. и И. С. М. са осъдени да предадат на ищците Б. С. С. и К. Б. С. владението на по 1/180 идеална част от поземлен имот с идентификатор № 53254.501.347 по КККР на ••••, ведно с изградената в поземления имот жилищна сграда, с идентификатор № 53254.501.347.1, поради което в тази част решението следва да се отмени. В останалата част обжалваното решение е правилно. Съображенията на въззивния съд са следните: Производството по делото е било образувано по искова молба, подадена на 26.11.2024г., от Б. С. С., лично и в качеството му на законен представител на малолетното дете К. Б. С., срещу В. Г. М. и И. С. М., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл.108 от ЗС за признаване за установено, че ищците по силата на наследствено правоприемство от Р. П. С.а, починала на 17.07.2023г., са собственици на идеални части от подробно описани недвижими имоти и за осъждане на ответниците да им отстъпят собствеността и предадат владението върху същите. Претендирано е и прилагане на разпоредбата на чл.537 ал.2 от ГПК, с твърдението, че за част от имотите ответникът В. Г. М. се е снабдил с констативни нотариални актове за собственост, издадени по обстоятелствена проВ.. Ответниците са оспорили основателността на всички искове, възразявайки, че са собственици на процесните имоти, по силата на наследствено правоприемство, придобивна давност и действащ помежду им режим на съпружеска имуществена общност. По делото е установено от представените удостоверения за наследници, че ищците Б. С. и К. Б. С. са наследници по закон на Р. П. С.а, починала на 17.07.2023г., първият, като неин преживял съпруг, а вторият – като неин син. С.а е оставила още един наследник по закон от първи ред, а именно П. В.ева М. – дъщеря, родена на 28.06.2008г., по време на брака й с В. Г. М., който брак е бил прекратен със смъртта на М., настъпила на 18.04.2014г. От приложени към отговора на исковата молба документи е видно, че към момента на смъртта на В. М., той и съпругата му Р. М. (а след сключване на брака й с първия ищец – с фамилно име С.а) са били в процес на развод, доколкото по тяхна молба от 04.03.2014г. пред РС-Дупница е било образувано гр.д.№355/2014г. по описа на съда за прекратяване на сключения помежду им брак по взаимно съгласие на двамата съпрузи. В съдебно заседание по делото, проведено на 08.04.2014г., са били приключени устните състезания, но решение не е било постановено, тъй като с оглед настъпилата смърт на съпруга преди обявяване на крайния съдебен акт, с определение от 08.05.2014г. производството по делото е било прекратено. Според общите твърдения на съпрузите В. и Р. М.и, съдържащи се в молбата за прекратяване на брака им и в приложеното към нея споразумение по чл.51 от СК, от около 2 години преди иницииране на делото двамата са се намирали във фактическа раздяла, а тяхно семейно жилище преди настъпване на раздялата е било такова, находящо се в •••••, •••••, собственост на наследниците на Г. В.ев М., баща на В. М.. От показанията на разпитаните по делото свидетели, които не си противоречат в тази им част, става ясно, че след смъртта на съпруга й, Р. М. регулярно и периодично водела тяхната дъщеря П. в дома на баба й по бащина линия – Е. М., която живеела именно в къщата, находяща се в •••••, •••••, включително и след сключването на брак с ищеца Б. С.. Според показанията на свидетеля И. Г., който е първи братовчед на Р. С.а и е бил съученик с първия й съпруг В. М., след смъртта на същия Р. заявявала, че няма претенции към имоти за себе си и, че иска каквото й се полага да бъде за детето П.. Установено е, че починалият на 18.04.2014г. В. М. е бил наследник на своя баща Г. В.ев М., починал на 01.08.2011г., наред със своята майка Е. М. и своя брат В. М.. От своя страна Г. М. е наследил баща си В. С. М., починал на 23.03.1997г., заедно със своята сестра К.С., която след смъртта си на 27.08.2023г. е оставила наследници – двете й дъщери И.Т. и Н.А.. В. М. е бил съпруг на В. Г.а М., едно от шестте деца на Г.И.М., б.ж. на с.•••••, починал на 01.06.1987г. В. М. е починала преди своя съпруг В. М. – на 28.02.1992г., а починалата на 27.12.2006г. нейна сестра Е.М. е починала неомъжена и без деца. С нотариален акт за собственост, придобита по давностно владение с №170, том III, дело №1086 от 04.11.1982г. по описа на •••••• районен съдия, Г.И.М. е бил признат за собственик на имот – парцел IX., имот пл.сн.№124 в кв.44 по регулационния план на с.••••• с пространство от 526 кв.м., заедно с намиращата се в него жилищна постройка, който имот, според КККР на с.•••••, одобрени със Заповед №РД-18-245/15.12.2022 на изп.д. на АГКК е заснет като поземлен имот с идентификатор №53254.501.347, с площ от 548 кв.м., с трайно предназначение на територията-урбанизирана, с начин на трайно ползване-ниско застрояване, с административен адрес: с.•••••, ул.•••••, при съседи: имоти с идентификатори 53254.501.547, 53254.501.348, 53254.501.349, 53254.501.346, 53254.501.549, ведно с жилищна сграда, с идентификатор №53254.501.347.1, с площ от 78 кв.м., на два етажа, с предназначение - еднофамилна жилищна сграда. От представените по делото два броя решения на ПК-••••• се установява, че с решение №09 от 15.12.1994г. на наследниците на В. С. М. е възстановено правото на собственост, съгласно плана за земеразделяне в землището на ••••• върху четири земеделски имоти, сред които са и: полска култура от 3.829 дка в местността „••••“, представляващ имот №018483 по плана за земеразделяне, с посочени граници и съседи, който имот, видно от представената скица на поземлен имот (л.71 от делото) е заснет в КККР на •••••, одобрени със заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК като поземлен имот с идентификатор 65365.18.483, с площ от 3829 кв.м., с трайно предназначение на територията-земеделска, начин на трайно ползване-нива, категория на земята - 5, предишен идентификатор - няма, номер по предходен план 018483, при съседи: 65365.18.449, 65365.18.450, 65365.18.451, 65365.18.482, 65365.18.612, 65365.18.569, както и полска култура от 0.919 кв.м.в местността „••••“, представляваща имот №026095 по плана за земеразделяне, с посочени граници и съседи, който имот, видно от представената скица на поземлен имот (л.73 от делото) е заснет в КККР на •••••, одобрени със заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК като поземлен имот с идентификатор 65365.26.95, с площ от 920 кв.м., с трайно предназначение на територията[1]земеделска, начин на трайно ползване-нива, категория на земята - 6, предишен идентификатор - няма, номер по предходен план 026095, при съседи:65365.26.21,65365.26.26,65365.26.94,65365.26.27,65365.26.96,65365.26.20. Посоченото решение на ПК-••••• е влязло в сила на 09.07.1999г. С решение №07 от 24.07.1995г. на ПК-••••• е било възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на няколко имота, сред които: 1/ полска култура от 0.366 дка в местността „••••“, представляваща имот №022119 по картата на землището на •••••, при посочени граници и съседи, който имот видно от представените скици на поземлен имот (л.62 и л.64 от делото) е заснет в КККР, на •••••, одобрени със заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК като два поземлени имота - поземлен имот с идентификатор 65365.22.230, с площ от 278 кв.м., с трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива, категория на земята – 0, предишен идентификатор 65365.22.119, номер по предходен план - 022119, при съседи: 65365.22.231, 65365.22.229, 65365.22.120, 65365.22.118, 65365.22.99, 65365.57.9 и поземлен имот с идентификатор 65365.22.231, с площ от 41 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - друг вид поземлен имот без определено стопанско предназначение, предишен идентификатор 65365.22.119, номер по предходен план 022119, парцел: с решение №4/14.10.2016 год. на ОДЗ гр.Кюстендил, при съседи: 65365.22.184, 65365.22.229, 65365.22.230, 65365.57.9; 2/ полска култура от 1.037 дка в местността „••••“, представляваща имот №023080 по картата на землището на •••••, при посочени граници и съседи, който имот видно от представената скица на поземлен имот (л.67 от делото) е заснет в КККР, на •••••, одобрени със заповед №РД-18- 15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК като поземлен имот с идентификатор 65365.23.80, с площ от 1002 кв.м., трайно предназначение на територията-земеделска, начин на трайно ползване-нива, категория на земята - 6, предишен идентификатор - няма, номер по предходен план - 023080, при съседи: 65365.23.79, 65365.23.81,65365.57.9,65365.23.77; 3/ полска култура от 1.183 кв.м. в местността „•••••“, представляваща имот №033168 по картата на землището на •••••, при посочени граници и съседи, който имот видно от представената скица на поземлен имот (л.69 от делото) е заснет в КККР, на •••••, одобрени със заповед №РД-18- 15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК като поземлен имот с идентификатор 65365.33.168, местност „•••••“, с площ от 1183 кв.м., трайно предназначение на териториятаземеделска, начин на трайно ползване – нива, категория на земята - 6, предишен идентификатор-няма, номер по предходен план 033168, при съседи: 65365.33.296, 65365.33.174, 65365.33.169, 65365.33.167. Видно от нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност с №24, том IV дело №3137 от 24.12.1993г. по описа на нотариус ори районен съд, Г. В.ев М. е бил признат за собственик по давност на следния недвижим имот – дворно място, находящо се в •••••, образуващо по плана имот пл.сн.№485 в кв.74, състоящо се от 335 кв.м., ведно с намиращите се в него двуетажна масивна жилищна сграда и стопанска постройка, което място представлява 1/2 ид.ч. от парцел VIII – имоти пл.сн.№№485,486, целият от 560 кв.м. Не е спорно, че имотът е придобит по време на брака на Г. М. с Е. М.. Според действащите КККР на •••••, одобрени със Заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК, посоченото в нотариалния акт дворно място е заснето като поземлен имот с идентификатор №65365.602.124, с адрес •••••, •••••, с площ от 365 кв.м., с трайно предназначение на територията[1]урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план 485, кв.74, парцел VIII - 485,486, при съседи: 65365.602.125, 65365.602.1086, 65365.602.128, 65365.602.123, ведно с построената в имота сграда с идентификатор 65365.602.124.1, със застроена площ от 96 кв.м., понастоящем с брой етажи - 3, с предназначение-жилищна сграда еднофамилна. На 12.05.2015г. наследниците на В. М. към този момент – дъщеря му К.С. и наследниците на сина му Г. М. – Е. М., В. Г. М., Р. П. М. и П. В.ева М., действаща чрез назначен й в нарочно съдебно производство особен представител – адв.Й.Г. от АК- Кюстендил, са сключили с „•••“ ЕООД договор за учредяване на безсрочно право на преминаване на дружеството през част от собствения им имот – поземлен имот с идентификатор 65365.22.119 по КККР на •••••, в м.„••••“, номер по предходен план 022119 (от който по-късно са били обособени поземлен имот с идентификатор 65365.22.230 и поземлен имот с идентификатор 65365.22.231). Й.Г. е бил разпитан като свидетел в производството пред ДнРС. Посочил е, че във връзка с горния договор Р. М. не е била доволна, че трябва да се занимава с подобни въпроси, но се била съгласила да направи услуга на В. М.. Според свидетеля, тя не искала нищо от наследството на В. М., с когото били в процес на развод към момента на смъртта му и били разделени. Според свидетеля, И. Г., когато Р. и В. се оженили, те заживяла в ••••• в къщата на родителите му на •••••. Двамата се разделили през 2012г., като съпругата отишла в дома на родителите си в •••••, а В. М. си останал в неговата къща, където живял до момента на смъртта си през 2014г. Според свидетеля, след като В. починал, брат му В., който си имал отделна къща, започнал да строи в имота на •••• – изградил трети етаж, направил басейн. Ремонтните работи, според Г., няма как да са останали незабелязани от Р. М., която редовно водела дъщеря си в този имот при баба й. според него, Р. знаела за уговорка на дъщеря й П. да остане имот, който да я възмезди за смъртта на баща й – друга къща, пак в •••••. Свидетелят Г. е посочил, че знае за наследствена къща на М.и в с.•••••, откъдето е неговата съпруга, която преди време е била обитавана от роднини на страните, но сега е запустяла и никой не живее в нея. Като свидетел по делото е разпитана и Е. М.. Посочила е, че живее в ••••• в къщата на •••••, заедно с внучка си П.. Заявила е, че през 2015г. синът й В. М. е изтеглил заем, за да прави ремонт на къщата. Надстроил един етаж. През 2017г. направил малък басейн, като шадраван, но през 2024г. го разширил и го направил поголям. През 2015г. – 2016г. направил плътна ограда на двора, барбекю, алеи. Всичко това направил след смъртта на брат си, въпреки че и преди това подобрявал. СвидетЕ.та е посочила, че земеделските земи, останали в наследство от нейния свекър В. М. били разделени между сина й В. и братовчедите му, тъй като свекър й държал неговите земи да останат за този му внук. Според свидетЕ.та, съпругът й Г. знаел за тази воля на своя баща, но не успял преди да почине да оправи нещата документално. Синът им В. щял да получи имотите, които са наследствени от майка му. М. е посочила, че синът й В. до скоро е стопанисвал земеделските земи, но в последствие ги дал под аренда. Според Е. М., съпругът й бил съгласен къщата, която е на свекър й да остане за сина им В., а тази, която е от нейния баща да остане за сина им В.. Р. никога не е имала претенции за нищо, а е искала каквото се полага на В. да остане за дъщеря им П.. М. е заявила, че след като сина й В. и Р. сключили брак, двамата заживели при нея, но после се преместили в друга къща на ул.„Плиска“ №19. Отрекла е някой от семейството да е ползвал или да е живял в наследствения имот в с.•••••. Установено е по делото, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство (констативен) №47, том І, рег.№508, дело №47/2024г. от 07.02.2024г. по описа на нотариус С.С., с район на действие РС- Дупница, вписан в СВ при РС-Дупница под №73, том ІІ, дело №159/07.02.2024г., В. Г. М. е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••, ведно с построената в имота сграда с идентификатор 65365.602.124.1, а с нотариален акт за собственост на недвижим имот (констативен) №121, том ІІ, рег.№2429, дело №316/2024г. от 04.06.2024г. по описа на нотариус С.С., с район на действие РС-Дупница, вписан в СВ при РС-Дупница под №142, том VІІІ, дело №1245/04.06.2024г. В. Г. М., е признат за собственик на следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с идентификатор 65365.22.230 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 2) поземлен имот с идентификатор 65365.22.231 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 3) поземлен имот е идентификатор 65365.23.80 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 4) поземлен имот с идентификатор 65365.33.168 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 5) поземлен имот с идентификатор 65365.18.483 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••; 6) поземлен имот с идентификатор 65365.26.95 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на •••••. При тези данни ДнРС е намерил предявените ревандикационни искове за изцяло основателни и ги е уважил, като е аргументирал разбиране за липса на проведено доказване на твърдението на ответниците за придобиване на правото на собственост върху имотите по силата на поддържания от тях придобивен способ – давностно владение. ОС-Кюстендил в настоящия му състав, приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Относно правилността на решението, трябва да се посочи следното: Съгласно разпоредбата на чл.108 от ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. За да бъде уважена исковата претенция, намираща своето правно основание в посочената норма, следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) ищците да са собственици на процесните имоти; 2) ответниците да владеят имотите и 3) владението върху имотите да е лишено от правно основание. Следва да се приеме, че в конкретния случай е установено осъществяването на първия елементи от фактическия състав на чл.108 от ЗС. Ищците се легитимират като собственици на идеални части от спорните имоти, удостоверявайки качеството си на наследници на по 1/3 ид.ч. от наследството на Р. С.а, починала на 17.07.2023г., както и обстоятелството, че в патримониума на последната приживе са се включвали имуществени права, придобити по силата на наследяване от съпруга й В. М., починал на 18.04.2014г. Ответниците са противопоставили възражение, че Р. С.а не е наследила своя съпруг В. М., тъй като когато той починал двамата били в съдебно производство по развод и се очаквало постановяване на решение за прекратяване на брака им; тя никога не е имала претенции към неговото наследство и е заявявала, че не желае такова; не е приела наследството от В.М. нито изрично, нито чрез конклудентни действия, поради което наследствените права представлявали свободно, „незаето“ наследство. Тези възражения не кореспондират на фактите по делото и на приложимите законови норми, поради което основателно не са били възприети от районния съд, не се възприемат и от въззивния такъв. Според разпоредбата на чл.44 от СК, бракът се прекратява: 1. със смъртта на единия от съпрузите; 2. с унищожаването на брака или 3. с развод. Съгласно чл.54 ал.1 от СК, след развода бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг. Тази правна последица обаче настъпва едва с влизане в сила на решението за прекратяване на брака и не съществува никакъв спор, че висящото съдебно производство за развод не може да я породи. В конкретния случай, бракът между В. М. и Р. М. е бил прекратен, поради смъртта на първия, в хипотезата на чл.44 т.1 от СК и по силата на чл.9 ал.1 от Закона за наследството, преживялата съпруга Р. М. е наследила починалия си съпруг, придобивайки всички права и задължения, включващи се в патримониума му към датата на неговата смърт и наследявайки от тях част, равна на частта на дъщеря им П., т.е. 1/2 ид.ч. Обстоятелството, че след смъртта на В. М., преживялата му съпруга не е предявявала някакви наследствени права не е довело до изгубването им. Същото важи и за доказания по делото факт, че тя е заявявала, че желае каквото й, се полага да остане за общото им дете. От подобно изявление (възпроизведено в показанията на част от свидетелите), впрочем, става ясно, че съпругата е била наясно, че има наследствени права, с които желае да се разпореди в полза на дъщеря си, което не е сторила. Според ответниците, Р. М. (впоследствие С.а), заявявала, че не се чувства да е наследник на починалия й съпруг, но е установено по делото, че в никой последващ момент тя не е направила надлежен отказ от наследството му по реда на чл.52 от ЗН. Възражението, че наследството не е било прието, също е неоснователно. Действително, формален акт по приемане, по смисъла на чл.49 ал.1 от ЗН, не е извършван, но са налице данни за приемане, чрез конклудентни действия – възможност, регламентирана законово в чл.49 ал.2 от ЗН, според който приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. В настоящия случай, такова действие представлява участието на Р. М., лично и в качеството й на законен представител на детето П., като страна при сключването на договор за учредяване на право на преминаване върху имот, наследствен от починалия й съпруг. Това действие е било извършено на 12.05.2015г., като от показанията на свидетеля Й.Г. става ясно, че преди това тя е предприела действия по упълномощаването му в качеството на адвокат. Според този свидетел, Р. заявила, че не иска нищо от наследството и не желае да бъде ангажирана, но дори такъв разговор да е бил проведен, той няма правна стойност, каквато обаче притежава акта на разпореждане, извършен от нея като собственик на един от наследствените имоти. С изложените доводи съдът обосновава разбирането си, че Р. М. е била наследник по закон на починалия си съпруг В. М. и е приела наследството му. В. М. е бил наследен освен от преживялата му съпруга и от дъщеря им П., при равни права, съгласно чл.5 ал.1 и чл.9 ал.1 от ЗН. Така, по силата на наследяването, Р. М. (впоследствие С.а) е придобила, както следва: 1/12 ид.ч. от правото на собственост върху имущество, наследствено от Г. М., баща на починалия й съпруг В. М., което имущество е представлявало СИО със съпругата му Е. М.; 1/12 ид.ч. от правото на собственост върху имущество, наследствено от Г. М., баща на починалия й съпруг В. М., което имущество Г. М. е придобил по силата на наследяване от своя баща В. М. и 1/60 ид.ч. от правото на собственост върху имущество, наследствено от Г.М. прадядо по бащина личния на починалия й съпруг В. М.. Двамата ищци са наследници на Р. С.а и по отношение на имуществото, което тя е притежавала на основание наследствено правоприемство от починалия й съпруг, отново по правилата на чл.5 ал.1 и чл.9 ал.1 от ЗН, всеки от тях е наследил по 1/3 ид.ч., заедно с другото й дете П.. Или, по отношение на имуществото, в което наследодатЕ.та им е притежавала 1/12 ид.ч., всеки от тях е станал собственик на по 1/36 ид.ч., а по отношение на това, относно което е имала 1/60 ид.ч., всеки от тях е станал собственик на по 1.180 ид./ч. Установява се също така, че застроеният с жилищна сграда поземлен имот в ••••• - поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 и сграда с идентификатор 65365.602.124.1, е бил притежаван в режим на СИО от родителите на В. М. и след смъртта на баща му Г. М., същият е наследил 1/6 ид.ч. от правото на собственост. По силата на наследствена трансмисия тези права са преминали в патримониума на ищците, които са придобили по 1/36 ид.ч. от собствеността върху тези имоти. Ищците се легитимират и като собственици на по 1/180 ид.ч. от имота в с.••••• - поземлен имот с идентификатор №53254.501.347 и сграда с идентификатор №53254.501.347.1, доколкото се доказа, че този имот е бил собственост на Г.М.. Не може да бъде споделен извода на районния съд в обжалваното решение, че процесните шест броя земеделски имоти са били собственост на Г.М.. От представените решения на ПК – ••••• е видно, че тези имоти са били реституирани на В. С. М.. Независимо от този неправилен извод, доказано е по делото, че земеделските земи имат наследствен характер от дядото на В. М. и по пътя на наследяването ищците са придобили право на собственост и върху тях. Придобитите от тях права са по 1/36 ид.ч., но доколкото ищците поддържат, че правата им са в по-малък обем – по 1/180 ид.ч., и с оглед диспозитивното начало в процеса, посоченото следва да бъде съобразено. Предвид всичко изложено, осъществена се явява първата предпоставка за уважаване на исковете по чл.108 от ЗС и ищците доказват, че по силата на наследствено правоприемство са титуляри на идеални части от правото на собственост върху всички процесни имоти. Ответниците не са оспорили и в хода на производството е доказано, че същите осъществяват фактическа власт по отношение на част от спорните имоти, а именно – поземления имот и сградата в ••••• - поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 и сграда с идентификатор 65365.602.124.1 и по отношение на земеделските земи в землището на ••••• - поземлени имоти с идентификатори №№65365.22.230, 65365.22.231, 65365.23.80, 65365.33.168, 65365.18.483 и 65365.26.95. Въззивният съд намира за необоснован извода на ДнРС в обжалваното решение, че ответниците упражняват фактическа власт и по отношение на имота, находящ се в с.••••• - поземлен имот с идентификатор №53254.501.347 и находящата се в него сграда с идентификатор №53254.501.347.1. Още с отговор на исковата молба ответниците са възразили някога да са владели този имот. Свидетелят Г. е посочил, че преди време други наследници са обитавали имота, но от много време никой не живее в него и е запустял. Няма данни по делото, от които да може да се заключи, че именно ответниците имат достъп до този имот и са ограничили възможността другите съсобственици да упражняват правата си, поради което се налага извод, че те не се явяват материално легитимирани да отговарят по ревандикационния иск в осъдителната му част, тъй като не се установява обективно те да са в състояние да предадат на ищците фактическата власт върху него. Доколкото ищците носят тежестта да докажат, че ответниците владеят имота, то недоказването на този факт очертава неоснователността на част от исковата претенция, а именно – относно искането за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота на ищците. Поради посоченото, решението на ДнРС следва да се отмени в частта, в която В. М. и И. М. са осъдени да предадат на Б. С. С. лично и в качеството му на законен представител на малолетното дете К. Б. С. владението на по 1/180 ид.ч. от имотите в с.••••• - поземлен имот с идентификатор №53254.501.347 и находящата се в него сграда с идентификатор №53254.501.347.1. Същевременно, в установителната му част искът, касаещ горните имоти, е допустим и основателен, доколкото от възраженията на ответниците става ясно, че те оспорват наследодатЕ.та на ищците да е придобила имуществени права от наследството на В. М., което очертава наличието на правен интерес от иска и същевременно се установява принадлежността на правото на собственост. На анализ подлежи въпросът дали е налице правно основание за владението, което ответниците са установили върху останалите процесни имоти. Според Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013г. на ВКС по тълк.д. №11/2012г., ОСГК на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 от ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179 ал.1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, а при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 от ГПК. Посоченото разрешение, както е видно от мотивите на Тълкувателното решение, се отнася за случаите, при които оспорващата страна не разполага с документ за собственост. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сдЕ./, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154 ал.1 от ГПК и всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Доколкото, както се посочи, ищците, като наследници по пътя на наследствената трансмисия на Г. М. и на В. С. М., следва да се счита, че разполагат с нотариални актове за собственост на имотите, а за такива, съгласно ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ се считат и решенията на поземлените комисии, придружени със скици (според действащата нормативна уредба за конкретния период), а и с оглед общото правило за разпределение на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.108 от ЗС, ответниците по исковете са тези, които следва да докажат в процеса придобивното си основание на правото на собственост върху спорните съответно: по 1/36 ид.ч. и по 1/180 ид.ч., а именно – изтекла в тяхна полза (в полза на единия съпруг) придобивна давност, което би съставлявало осъществяване на правно основание да владеят спорните идеални части от имотите. Давностното владение е способ за придобиване правото на собственост, регламентиран в разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗС. Според тази норма, правото на собственост по давност върху недвижим имот, се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, която разпоредба е приложима, доколкото владението на ответниците по иска във всички случаи, по аргумент от чл.70 от ЗС, би било недобросъвестно. Давностното владение съдържа два елемента – обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта – лично или чрез другиго – продължило в съответния период от време, и субективен – намерение да се свои вещта. Двата елемента следва да са изпълнени кумулативно. Според чл.69 от ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно задължителната съдебна практика, съдържаща се в Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, презумпцията на чл.69 от ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Придобиването по давност на сънаследствени недвижими имоти – както е в конкретния случай - може да стане само когато сънаследник промени държанието на съсобствения имот във владение за себе си, тъй като упражняващият фактическата власт сънаследник е владелец на своя дял и държател на частите на другите. Той може да измени основанието, на което държи във владение само за себе си, като отрече правото на останалите сънаследници, единствено ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му бъде възприета от останалите съсобственици. В тежест на твърдящия наличие на придобивна давност е нейното доказване (теза – аргументирана по-горе), което доказване следва да бъде главно, пълно и пряко, осъществено, поради това, по начин, че у съда да се създаде абсолютна увереност, сигурно убеждение във верността на наведените фактически твърдения. По отношение на реституираните земеделски имоти трябва да се посочи следното: Ответниците твърдят, че В. Г. М. е установил фактическа власт върху всички реституирани земеделски земи, като е получил владението върху тях от своя дядо В. М., на когото са възстановени, който от своя страна е разделил приживе имотите между своите внуци и така, ответникът ги владее повече от 20 години, включително ги отдава и под аренда. Доказателства във връзка с това възражение се съдържат само в показанията на свидетЕ.та Е. М., която е майка на ответника В. М.. СвидетЕ.та сочи, че свекър й В. разделил земеделските имоти между внуците си В. и неговите братовчеди, като за брат му В. не предвидил имоти, защото той щял да получи такива по майчина линия. От показанията на свидетЕ.та не става ясно кога е била установена фактическата власт на ответника върху тези имоти. Не става ясно и дали се касае за всички реституирани на В. С. М. имоти, тъй като, според Е. М., имоти са били разпределени и на братовчедите на нейните синове, а същевременно няма данни дядо им В. да е бил собственик на земеделски земи, извън реституираните с представените по делото решения на ПК. Наред с тези доказателствени празноти, потребно е да се съобразява и обстоятелството, че свидетЕ.та М. е вероятно заинтересован свидетел и съгласно чл.172 от ГПК, нейните показания трябва да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната нейна заинтересованост. Дори да се кредитират напълно тези показания, макар да не се подкрепят от други данни по делото, въз основа на тях не може аргументирано да се заключи в кой момент ответникът е започнал да владее земеделските земи, съответно – дали изискуемият се 10-годишен период е изтекъл към датата на подаване на исковата молба в съда. Наред с посоченото е потребно да се вземе предвид, че ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. В тази хипотеза действа презумпцията на чл.69 от ЗС и даденото разрешение с цитираното по-горе Тълкувателно решение не намира приложение. Същото важи и в случаите, в които наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон. В тези случаи, още от момента на предаване на владението се счита, че е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Касае се за правни разрешения, безпротиворечиво и трайно възприемани в практиката на ВКС. Осъществяването на горните хипотези в настоящия казус не е доказано. От една страна, към датата на смъртта на В. С. М. – 23.03.1997г., неговият внук В. М. не е бил негов наследник по закон. На следващо място – не е установено в някакъв момент да е предал владението върху процесните имоти на ответника. Също така, към датата на смъртта му, В. С. М. не е бил собственик на спорните земеделски имоти, тъй като решенията на ПК-••••• са влезли в сила повече от две години след смъртта му – на 09.07.1999г. Тези решения имат конститутивно действие и правото на собственост на лицата възниква с влизането им в сила. Не на последно място, от значение е фактът, че В. С. М. не би и могъл да предаде владението върху част от имотите, тъй като те са били възстановени с план за земеразделяне и индивидуализацията им е станала факт със стабилизиране на решението на ПК. Едва с реституционното решение имотите са били индивидуализирани чрез определяне на граници, от който момент същите са възникнали като обекти на правото на собственост за лицата, в полза на които е извършено възстановяването. Предвид посоченото, твърдението, че ответникът бил получил владението на земеделските земи от своя дядо, не е доказано. По давност може да се придобие право на собственост само върху конкретен имот, индивидуализиран по местонахождение, граници и площ. Налага се извод, че в случая са приложими изискванията за придобиване по давност на сънаследствен съсобствен имот, посочени в Тълкувателното решение, т.е. да е налице явно, необезпокоявано и непрекъснато владение повече от 10 години, както и демонстрация на намерение за своене и противопоставяне на това намерение на останалите наследници, доказателства за каквито характеристики в случая липсват. В Тълкувателното решение №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, отричащо приложимостта на презумпцията на чл.69 от ЗС в отношенията между сънаследници, се изхожда от разбирането, че доколкото всеки от сънаследниците може да се ползва от общата вещ, то не е достатъчно един от тях да се ползва сам от вещта, за да се приеме, че я е завладял с намерение да я свои. Необходимо е сънаследникът да е извършил такива действия, от които да се вижда, че фактическата власт на другите сънаследници е отричана, че ако те се опитат да я упражнят върху вещта, ще бъдат отблъснати. Сънаследникът ще демонстрира, че е променил държането във владение например ако не допуска останалите сънаследници да се ползват от общата вещ или я ползва по такъв начин, който несъмнено показва, че я счита за своя. Отдаването под наем на недвижим имот е действие по обикновено управление и извършването му не може да се квалифицира като недвусмислен акт, обективиращ своене. Същевременно, вътрешната воля следва да намери външен израз и намерението държането да бъде променено във владение трябва да бъде възприето от останалите съсобственици. Доказателства В. М. да е извършвал такива действия спрямо останалите наследници, в частност спрямо Р. М. (С.а), липсват по делото – напротив, от сключения на 12.05.2015г. договор за учредяване право на преминаване върху един от реституираните имоти и от показанията на свидетеля Й.Г. става ясно, че към 12.05.2015г. ответникът е зачитал собственическите права на Р. М. (С.а), а не го е отричал. Искова молба, прекъсваща течението на придобивната давност, е подадена на 26.11.2024г. Давностното владение е следвало да бъде явно и несъмнено демонстрирано, включително и чрез действия, насочени към останалите сънаследници, тъй като естеството на придобивната давност изключва скритостта. По изложените съображения, въззивният съд счита, че като правилно, решението на ДнРС в тази част следва да се потвърди. По отношение на поземлен имот с идентификатор №65365.602.124 и сграда с идентификатор 65365.602.124.1 по КККР на •••••: Настоящата инстанция споделя и съображенията на районния съд, при които е била уважена реституционната претенция по отношение на поземления имот в •••••, застроен с жилищна сграда. Установено е, че имотът е бил притежаван от Г. М. и Е. М. в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на съпруга Г. М.. Наследниците му по закон са придобили, както следва: преживялата съпруга Е. М. 4/6 ид.ч., а всеки от синовете му – В. М. и В. М. – по 1/6 ид.ч. Според ответниците, този имот е загубил съсобствения си характер, тъй като по силата на придобивната давност те са станали негови собственици, доколкото още преди 2011г. (т.е. приживе на Г.М.) В. М. е владял имотите изцяло – извършил е основен ремонт на сградата, пристроил я е, надстроил я е, направил е басейн, барбекю и масивна ограда – действия, които е извършвал явно, демонстративно и несмущавано и са станали достояние на наследодатЕ.та на ищците. Както неколкократно се посочи, един от елементите на придобивната давност е осъществяването на фактическа власт върху имота за период от поне 10 години. Също така, съобразно разпределението на доказателствената тежест в конкретния казус, се изясни, че установяване осъществяването на твърдяното придобивно основание е дължимо от ответниците, под страх възражението им да е бъде уважено. Въззивният съд намира за недоказано по несъмнен начин осъществяването на фактическа власт върху имота от страна на ответника за изискуемия се за придобивната давност период с продължителност от 10 години. На първо място, не се установява по несъмнен начин конкретен или относително конкретен момент, в който В. М. да е започнал обективно да владее имота. Фактът, че е извършвал ремонти преди смъртта на баща му не установява начало на давностно владение. Същевременно, анализът на доказателства по делото води съда до извод, че до смъртта си на 18.04.2014г. В. М. е живял в този имот. Показанията на свидетЕ.та Е. М., която твърди, че в някакъв момент същият заедно със семейството си се преместил в друга къща, в тази им част могат да се окачествят като заинтересовани, тъй като не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Като най-обективни и безпристрастни следва да се възприемат показанията на свидетеля И. Г., според който откакто се оженили В. и Р. живяла в тази къща, а когато се разделили Р. я напуснала, но В. останал в нея до смъртта си. От този факт следва правният извод, че до смъртта на В. М. неговият брат не е осъществявал нито, държане, нито владение по отношение на неговите идеални части от правото на собственост върху имота. Интерес представлява отговорът на въпроса дали след 18.04.2014г. ответникът В. М. е започнал да владее частта на наследниците на брат си с намерението да я придобие и манифестирал ли е тази си воля спрямо тях. Мислимо е, включително при съобразяване на някои разрешения в съдебната практика (така, решение №484/04.02.2013г. на ВКС по гр.д.№740/2011г., I гр.о., ГК), че когато сънаследник е установил фактическа власт, живее в имота и започне да извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от съсобственика, който не се противопоставя и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Няма противоречия в доказателствения материал, че В. М. е извършил значителни преустройства в имота – надстроил го е, направил е басейн, който по-късно е разширил, изградил е масивна ограда. Свидетелят Г. е категоричен, че това е станало след смъртта на В. М., т.е. след 18.04.2014г. СвидетЕ.та Е. М. е била по-конкретна, като е посочила, че строежът е започнал през 2015г., плътната ограда е била направена през 2015г.-2016г., по-малкият басейн – през 2017г. Установено е, че тези действия са били видими, възприемани от наследодатЕ.та на ищците и тя не се е противопоставяла. При тези данни се налага извод, че демонстрирането на действия, сочещи на промяна на намерението на съсобственика В. М. е започнало през 2015г., което поставя началото на придобивната давност. До подаване на исковата молба на 26.11.2024г., прекъсващо давността, срок с продължителност от 10 години не е изтекъл. Жалбоподателите считат, че показанията на посочената от тях свидетЕ. Е. М. в тази им част не са коректни и твърдят, че доколкото тази свидетЕ. свързва началото на строежа с изтеглянето на банков заем от ответника, което пък е станало през 2014г., то следва да се приеме, че именно през 2014г. В. М. е предприел действия, явно демонстриращи промяната на държането във владение. Въззивният съд счита, че дори да се приеме, че през 2014г. В. М. е започнал да извършва в имота дейност по надстрояване на сградата, този момент би се явил недостатъчно определен, а дефинирането му в някакви рамки е от съществено значение именно поради необходимостта да се установи кога е започнал да тече срокът на придобивната давност, прекъснат на 26.11.2024г. Възражение в посока, че Г. М. приживе, заедно със съпругата му са отредили на сина си В. М. този имот и той е установил в даден момент фактическа власт върху него на това основание, не е било направено своевременно от ответниците, а именно – с отговора на исковата молба. Също така, подобен факт не е доказан категорично, тъй като се индицира, при това само в показанията на свидетЕ.та Е. М.. При тези доводи, първоинстанционното решение следва да се потвърди и в тази му част. Относно разноските: Предвид частичната неоснователност на един от исковете по отношение на имота в с.•••••, се налага и частична отмяна на обжалваното решение в частта за разноските, като присъдените такива в полза на ищците бъдат намалени на сумата от 1 973.45 лева или 1009.01 евро. Същевременно, на ответниците следва да се присъди сума в размер на 89.48 евро, равняваща се на 175 лева – част от сторените разноски за адвокатско възнаграждение. За въззивната инстанция, предвид частичната основателност на въззивната жалба, касателно един от осемте иска, относно част от който жалбата е основателна, на жалбоподателите се следва присъждане на разноски в размер на 100.13 евро. На въззиваемите, съразмерно с неоснователната част от жалбата, се дължат разноски в размер на 1125 евро. Воден от горното, съдът