Решение № 642 от 28.11.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 408/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №209/14.03.2024г., постановено по Гр.д.№2047/2023г. по описа на РС – Горна Оряховица е уважен предявеният от „ТИВА“ ООД, с ЕИК 104117151, против ЧЗК „ШИПА“, с ЕИК 104098992 и Н. Н. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 предл.3 ГПК вр. чл.26 ал.4 вр. чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД и чл.229 ал.3 вр. ал.2 ЗЗД за установяване на частична нищожност на сключен между ответниците по делото Договор за наем на земеделски земи №239/28.12.2017г., изменен с две допълнителни споразумения, представляващи неразделна част от него, поради противоречие със закона, в частта относно уговорения срок над три години до десет години, считано от стопанската 1018/2019г., както и са осъдени ответниците да заплатят на ищеца по делото сумата от 1069лв. – направени разноски в първоинстанционното производство. В срока по чл.259 ал.1 ГПК против първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ЧЗК „ШИПА“ със седалище с.Лозен, община Стражица, чрез пълномощник адв.Т. П. – САК, като са развити оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон. Оспорва се като неправилен извода на първоинстанционният съд, че Н. Н. П. е разполагал само с право да извършва действия на обикновено управление с процесните поземлени имоти и не е могъл да ги отдава под наем за срок по - голям от три години. Твърди се неправилно приложение от РС нормата на чл.229 от ЗЗД, която въззивникът счита, че не следва да се прилага в настоящият случай, по развити съображения по съществото на спора. Твърди се, че РС не е съобразил, че в случая е налице търговска сделка по смисъла на чл.287 ТЗ, с оглед обстоятелството, че наемателят по договора е търговско дружество. Сочи се, че първостепенният съд не е отчел, че Н. Н. П. е имал право да сключва допълнителни споразумения, в които да уговаря по - дълъг срок, защото е притежавал 50% идеални части от процесните съсобствени имоти. Твърди се, че неправилно РС е приел началният момент на нищожността. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което отмени първоинстанционното такова, вместо което постанови друго, с което отхвърли изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „ТИВА“ ООД, чрез пълномощник адв.Г. Г. – ВТАК, с който оспорва въззивната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено като правилно, доколкото не страда от релевираните в жалбата пороци, поради което моли да бъде потвърдено, по развити съображения по съществото на спора. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски. В СЗ въззивникът ЧЗК „ШИПА“ със седалище с.Лозен, общ.Стражица, чрез пълномощника си адв.Т. П. – САК, поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена. Не претендира съдебни разноски пред въззивна инстанция. В СЗ конституираният на основание чл.265 ал.2 ГПК служебно като необходим другар /съответник/ на жалбоподателя – Н. Н. П. от гр.Стражица, редовно призован, не се явява, не се представлява. В СЗ въззиваемата страна „ТИВА“ ООД със седалище с.Сушица, чрез пълномощника си адв.Гр. Г. – ВТАК, оспорва въззивната жалба и моли да бъде отхвърлена по съображения, изложени в писмения отговор на въззивната жалба. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски. Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. При извършена проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При проверка за правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, съдът счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. РС – Горна Оряховица е бил сезиран с предявен от „ТИВА“ ООД, с ЕИК 104117151, чрез пълномощник адв.Гр. Г. – ВТАК, против ЧЗК „ШИПА“, с ЕИК 104098992, и Н. Н. П., с ЕГН ••••••••••, отрицателен установителен иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД за прогласяване на процесния, сключен между ответниците в процеса Договор №239 за наем на земеделски земи от 28.12.2017г., изменен с Анекс от 02.07.2020г. и Анекс от 13.10.2022г., вписани в Служба по вписвания – Г.Оряховица, за частично нищожен поради противоречие със закона – с разпоредбата на чл.229 ал.2 ЗЗД, в частта относно клаузата за уговорения срок над три години до десет години, считано от стопанската 2018/2019г. Изложени са твърдения, че с НА за собственост на недвижими имоти, възстановени по ЗСПЗЗ №15, том 13, н.д.№3780/1995г., Никола Н. П. и Р Х П са признати за собственици на процесните описани в ИМ четири поземлени имота – земеделски земи – ниви, находящи се в землището на с.Лозен, община Стражица. Сочи се, че след смъртта на Р П Х през 1996г. и тази на Никола Н. П. през 2013г., процесните имоти са придобити по наследство от ответника Н. Н. П. и от Р Н.а П.а, като двамата са съсобственици при равни права. Твърди се, че на 28.12.2017г. е сключен Договор за наем на земеделски земи №239 между Н. Н. П., чрез пълномощника му М Д У, като съсобственик - наемодател, и ЧЗК „Шипа“ – като наемател с предмет процесните имоти, със срок от 3 стопански години, започващ да тече от 01.10.2018г., т.е. от началото на стопанската 2018/2019г. и изтичащ на 01.10.2021г. с приключването на стопанската 2020/2021г., с наемна цена на декар за стопанска година – 40лв., вписан в Служба по вписванията – Г. Оряховица с дв. вх.№142 от 12.01.2018г., акт 60, том 1 от 2018г. Твърди се, че с подписан на 02.07.2020г. Анекс към процесния Договор за наем на земеделски земи №239/28.12.2017г., същият е изменен в частта за срока, като се сключва за срок от 8 стопански години и започва да тече от стопанската 2018/2019г., респ. с подписан втори Анекс към наемния договор от 13.10.2022г., по силата на който наемният договор се сключва за срок от 10 стопански години и започва да тече от стопанската 2018/2019г. Сочи се, че подписаните към процесния Договор за наем на земеделски земи анекси са вписани в Служба по вписванията – Горна Оряховица, както следва: Анексът от 02.07.2020г. е вписан с дв. вх.№2862 от 10.07.2020г., акт 17, том 2 от 2020г., респ. Анексът от 13.10.2022г. е вписан с дв. вх.№5262 от 08.11.2022г., акт 288, том 3 от 2022г. Твърди се, че по силата на сключен на 17.05.2023г. Договор за покупко – продажба на недвижим имот, обективиран в НА №340, том 2, рег.№3958, н.д. №280/2023г. по описа на Нотариус Кр. Боева с район на действие ГОРС, ищецът е придобил от продавачите - съсобственици правото на собственост върху процесните имоти, предмет на процесния договор за наем на земеделски земи. Твърди се, че към момента на сключване на процесния договор за наем на земеделски земи и двата анекса към него, ответникът Н. Н. П. притежавал процесните имоти в съсобственост при равни дялове с Р Н.а П.а и по аргумент от чл.4а ал.2 от ЗСПЗЗ вр. чл.32 от ЗС същият има право да управлява общата вещ и следователно може да върши само действия по обикновено управление по смисъла на чл.229 ал.2 ЗЗД, предвид което сключените от него анекси към процесния договор за наем на земеделски земи са частично недействителни, съгласно чл.26 ал.4 вр. чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, като противоречащи на чл.229 ал.2 от ЗЗД и съгласно чл.229 ал.3 от ЗЗД имат сила за три години. Твърди се, че ищецът „ТИВА“ ООД е сключил с „ТИВА I“ ЕООД договор за аренда на земеделска земя с предмет процесните четири имота, като наемателят ЧЗК „ШИПА“ и арендодателят „ТИВА I“ ЕООД са подали молби до ОСЗ – Стражица за участие в масиви по реда на чл.37в от ЗСПЗЗ за 2023/2024г., като с писмо с №ПО-26-624-2/16.08.2023г. на ОСЗ гр.Стражица е отказано на „ТИВА I“ ЕООД да участва във въпросната процедура до решаване на спора пред съд. С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответникът ЧЗК „ШИПА“ с.Лозен, чрез пълномощник адв.Т. П. – САК, оспорва изцяло предявеният иск по основание и моли да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Твърди, че процесният договор за наем на земеделска земя и анексите към него имат действие спрямо ищеца и след 01.10.2021г. и са му противопоставими на основание чл.237 ал.1 ЗЗД, доколкото са сключени в предвидената от закона форма и са вписани надлежно в Службата по вписвания и клаузите им са действителни и обвързват страните по тях. Оспорил е правото на собственост на ищеца върху процесните имоти. С подаден в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответникът Н. Н. П. е оспорил посочената в процесните наемен договор и анекси като негов пълномощник М Д У да е имала представителна власт да сключва от негово име и за негова сметка процесните Договор за наем на земеделска земя №239 и две допълнителни споразумения към него. С писмено становище с вх.№2089/13.02.2024г. ответникът Н. Н. П. е заявил, че не поддържа отговора на ИМ и оттегля направеното с него възражение, че договорът за наем на земеделски земи и допълнителните споразумения са сключени от негово име без представителна власт. Признал е предявените срещу него от ищеца искове. Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционният съд, като същият е съобразил и обсъдил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно правно - релевантните за спора факти, които се установяват с тях. По тези причини въззивният съд възприема като своя установената от първостепенният съд фактическа обстановка по делото, към която препраща на основание чл.272 ГПК, без да я възпроизвежда повторно. Във въззивното производство не са събрани доказателства. Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД за прогласяване на процесния Договор за наем на земеделски земи №239/28.12.2017г., изменен с допълнителни споразумения /анекси/ от 02.07.2020г. и от 13.10.2022г., за частично нищожен, поради противоречие със закона – с чл.229 ал.2 ЗЗД, в частта относно уговорения срок над три години до десет години, считано от стопанската 2018/2019г., който е процесуално допустим, доколкото e налице правен интерес у ищеца, трето за договора лице, от предявяването му, извлечен от качеството на ищеца „Тива“ ООД на арендодател на процесните земеделски земи по сключен с арендатора „Тива 1“ ЕООД Договор №1039/24.07.2023г. за аренда на земеделски земи и евентуално носене от ищеца на отговорност пред арендатора при неизпълнение на задължението на арендодателя да предостави на арендатора необезпокояваното ползване на отдадените под аренда процесни имоти. Въззивният съд възприема изцяло правните изводи на първоинстанционният съд за основателност на предявеният от ищеца отрицателен установителен иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД, формирани въз основа на правилно установена по делото от този съд фактическа обстановка, които са изчерпателни и са изцяло в съответствие със Закона, поради което препраща към тях на основание чл.272 ГПК. По оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното: Между страните по делото не е налице спор по фактите, а по правото, концентриран по въпроса дали разпоредбата на чл.4а ал.2 от ЗСПЗЗ изключва приложението на чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД, отговорът на който въпрос е отрицателен, което обуславя и основателността на предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ, договор за наем на земеделска земя със срок над една година се сключва от съсобственик или съсобственици на земеделска земя, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, или от упълномощено от тях лице. В тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл.30 ал.3 от ЗС. В процесният случай безспорно по делото е установено, че процесните четири земеделски имота – ниви, находящи се в землището на с.Лозен, община Стражица, са били съсобствени между ответника Н. Н. П. и Р Н.а П.а при равни права от по 50 на сто идеални части по силата на наследствено правоприемство от Н Н. П.. Безспорно се установява и че вторият ответник Н. Н. П., притежавал 50 на сто идеални части от процесните съсобствени имоти – земеделски земи, като наемодател, чрез пълномощника си М Д У, е сключил на 28.12.2017г. процесния Договор №239 за наем на земеделски земи с ЧЗК „Шипа“, с ЕИК 104098992, за срок от 3 стопански години, започващ да тече от стопанската 2018/2019г., който срок със сключени допълнително споразумение /анекс/ от 02.07.2020г. е изменен на 8 стопански години, започващ да тече от стопанската 2018/2019г., а с подписано допълнително споразумение /анекс/ от 13.10.2022г. е изменен на 10 стопански години, започващ да тече от стопанската 2018/2019г., който договор за наем и анекси към същия са вписани в Служба по вписвания – Г.Оряховица преди придобиване от ищеца по делото „ТИВА“ ООД на правото на собственост върху процесните четири ниви от продавачите – съсобственици Н. Н. П. и Р Н.а П.а по силата на Договор за покупко – продажба на недвижими имоти от 17.05.2023г., обективиран в..................... по описа на Нотариус Кр. Боева с район на действие ГОРС. Сключването на договор за наем на земеделски земи съставлява действие на обикновено управление с имотите. Противно на оплакванията във въззивната жалба специалната разпоредба на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ, при действието на която са сключени процесните анекси към договор №239 за наем на земеделски земи, не изключва приложението на разпоредбите на чл.229 ал.2 и ал.3 от ЗЗД, в която насока е и Решение №253/24.04.2024г., постановено по гр.д.№2173/2023г. по описа на ВКС, II гр.о., на което се позовава и въззиваемата страна – ищец по делото „ТИВА“ ООД. С разпоредбата на чл.229 ал.2 ЗЗД е въведена императивна забрана за лицата, които могат да извършват само действия по обикновено управление на вещта, какъвто е и Н. Н. П., притежавал 50 на сто идеални части от съсобствените имоти, да сключват договор за наем за повече от три години. Съгласно чл.229 ал.3 ЗЗД, ако договорът бъде сключен за по - дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години. С разпоредбата на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ не е предвиден максимален срок, за който договор за наем на земеделска земя може да се сключи от съсобственик или съсобственици на земеделска земя, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, поради което следва да намери приложение императивната разпоредба на чл.229 ал.2 ЗЗД. В частност, макар съсобствениците с дял повече от 25 % от вещта /какъвто в процесният случай е съсобственикът Н. Н. П., притежавал 50 на сто идеални части от съсобствените имоти към момента на сключване на процесните Договор №239/28.12.2017г. за наем на земеделски земи и двата процесни анекса към същия/, по силата на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ, при действие на която са подписани процесните анекси от 02.07.2020г. и от 13.10.2022 към наемния договор, да могат да сключат наемен договор с трето лице, обвързващ всички съсобственици, срокът на този договор не може да надвишава три години съгласно чл.229 ал.2 от ЗЗД, доколкото в този случай те извършват действия по обикновено управление. Ако договорът е с по-дълъг срок, на основание чл.229 ал.3 ЗЗД той има сила за неучаствалите съсобственици за три години. /Така, Решение №253/24.04.2024г., постановено по гр.д.№2173/2023г. по описа на ВКС, II гр.о./. Противно на оплакванията във въззивната жалба, нормата на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ не е специална спрямо чл.229 ал.2 ЗЗД, а същата е специална спрямо разпоредбата на чл.32 ал.1 ЗС, доколкото чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ урежда мнозинството при определен вид управление на общата вещ, а именно сключване на договор за наем с предмет земеделска земя, като дава възможност на съсобствениците, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, да обвържат останалите с решенията си да сключат договор за наем с предмет земеделска земя. Разпоредбите на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ и чл.32 ал.1 ЗС касаят въпроса с какво мнозинство се управлява общата вещ, а чл.229 ал.2 ЗЗД поставя ограничение на това мнозинство относно решенията, които може да взема, а именно да не може да обремени общата вещ с договор за наем за повече от 3 години, тъй като такова действие се приема, че не е действие на управление, а е приравнено на действие на разпореждане и само с единодушие на съсобствениците, може да се извърши разпореждане с обща вещ. В процесният случай съсобственикът Н. Н. П., притежавал само 50 на сто идеални части от процесните имоти и като такъв имащ право да извършва с тях само действия по обикновено управление, с подписаните към процесния Договор №239 за наем на земеделски земи два анекса, с които е изменил срока на договора, съответно с анекса от 02.07.2020г. на 8 стопански години, считано от стопанската 2018/2019г., респ. с анекса от 13.10.2022г. на 10 стопански години, считано от стопанската 2018/2019г., е обременил имотите за продължителен период от време, ограничавайки възможността на неучаствалия в сделката съсобственик сам да ползва отдадените под наем вещи през същия период, което действие е приравнено на действие на разпореждане, с което съсобственикът е излязъл извън действията по обикновено управление, които само може да извърши, поради което и извършването му само от ответника Н. Н. П., противоречи на императивната норма на чл.229 ал.2 ЗЗД. След като съсобственикът, притежавал 50 на сто идеални части от съсобствените имоти Н. Н. П. може да извършва само действия по обикновено управление и по силата на приложимата норма на чл.229 ал.2 ЗЗД не може да сключва договор за наем за повече от три години, то измененият процесен договор за наем на земеделски земи в частта на срока на действието му с подписаните към него два процесни анекса съответно с анекса от 02.07.2020г. на 8 стопански години, считано от стопанската 2018/2019, респ. с анекса от 13.10.2022г. на 10 стопански години, считано от стопанската 2018/2019г., е нищожен, поради противоречие на закона – на разпоредбата на чл.229 ал.2 ЗЗД и съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД и чл.229 ал.3 ЗЗД следва да се замени с повелителните правила на закона – чл.229 ал.2 ЗЗД, предвиждащ максималният срок на договора в разглежданата хипотеза – 3 години. Следователно, процесният договор за наем, изменен с двете допълнителни споразумения /анекси/, противоречи на закона, досежно срока над три години до уговорените с второто изменение десет години, считано от стопанската 2018/2019г., предвид което предявеният иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД за прогласяване на неговата частична нищожност е основателен и доказан и следва да бъде уважен, до какъвто правораздавателен резултат е достигнал и първоинстанционният съд. Доводът на въззивника, че процесният договор за наем на земеделски земи, изменен с двата анекса, досежно срока, не е сключен в противоречие с чл.229 ал.2 ЗЗД, доколкото сделката е търговска по смисъла на чл.287 ТЗ, с оглед обстоятелството, че наемателят по договора и въззивник ЧЗК „ШИПА“ е търговско дружество, е неоснователен. Действително, разпоредбата на чл.229 ал.1 ЗЗД сочи, че договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години, освен ако е търговска сделка. Разпоредбата обаче на чл.229 ал.2 ЗЗД въвежда императивна забрана за лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, да сключват договор за наем за повече от три години, без оглед на това, дали договорът за наем съставлява или не търговска сделка. Правилото на чл.229 ал.2 ЗЗД не е относимо само към обикновените облигационни сделки. Ограничението за срока на наемния договор, до който лицата, които могат да вършат само действия на обикновено управление, са овластени да го сключат, се прилага и в случаите, когато наемът е търговска сделка. Това произтича от правилото, че договор за наем за срок от 10 години /а когато той е търговска сделка и за неограничен срок/ може да бъде сключен само от собственика на имота. /Така Решение №15/08.09.2010г. по т.д.№395/2009г. на ВКС, ТК, II отд./. Тезата на въззивника, основана на чл.237 ал.1 ЗЗД, че щом процесния договор за наем на недвижими имоти, изменен, досежно срока му, с двете допълнителни споразумения /анекси/ към него, са вписани в имотния регистър, при прехвърлянето на процесните недвижими имоти в полза на ищеца с договора, оформен с НА, за покупко – продажба от 17.05.2023г. остава в сила спрямо приобретателя – ищец „Тива“ ООД за срока от десет години по втория анекс, считано от стопанската 2018/2019г., не държи сметка и е в разрез с императивния характер на разпоредбата на чл.229 ал.2 ЗЗД. На основание чл.237 ал.1 ЗЗД, при прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър. Противопоставимостта по чл.237 ал.1 ЗЗД на вписания в имотния регистър договор за наем спрямо приобретателя при прехвърляне на недвижим имот възниква само при действителен договор за наем. В този смисъл и при изведения по- горе извод за частична нищожност по смисъла на чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД на процесния договор за наем, изменен с двата анекса, досежно клаузата за срока, поради противоречие със закона – с разпоредбата на чл.229 ал.2 ЗЗД, в частта относно уговорения срок над три години до десет години, считано от стопанската 2018/2019г., противно на оплакванията във въззивната жалба, вписания в имотния регистър процесен договор за наем е в сила спрямо приобретателя – ищец само за редуцираният на основание чл.229 ал.3 ЗЗД срок от три години, считано от стопанската 2018/2019г. Както правилно е посочил и първоинстанционният съд, няма основание и за приложение на правилото на чл.236 ал.1 ЗЗД, тъй като със сключването на договора за аренда с „Тива I“ ЕООД, а и с предявяване на настоящият иск, ищецът явно се е противопоставил на продължаване ползването на процесните имоти от ответника /въззивник/ ЧЗК „Шипа“. Неоснователно е и оплакването, че неправилно първоинстанционният съд е приел началният момент на нищожността. Противно на твърденията на въззивника, с обжалваното първоинстанционно решение не е прието, че началният момент на нищожността на договора е стопанската 2018/2019г., а правилно и в съответствие с чл.229 ал.3 ЗЗД и след редуциране на срока на договора за наем на земеделски земи до 3 години, е постановено, че процесният договор, изменен с двата анекса, досежно срока, е частично нищожен, поради противоречие със закона – с чл.229 ал.2 ЗЗД, в частта относно уговорения срок над три години до десет години, считано от стопанската 2018/2019г., като началото на течение на срока е стопанската 2018/2019г., а частичната нищожност на договора обхваща клаузата за срока над три години до десет години, или процесният договор има сила за срок от 3 стопански години, който започва да тече от стопанската 2018/2019г. Поради съвпадение в правните изводи на въззивна и първа инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По разноските: Изходът по въззивната жалба не налага преразглеждане на отговорността на страните за съдебни разноски за първоинстанционното производство. Въззивникът не претендира съдебни разноски за въззивното производство, поради което съдът не дължи произнасяне. Конституираният необходим другар на жалбоподателя Н. Н. П. не е предявил претенция за съдебни разноски, поради което съдът не дължи произнасяне. Изходът по делото обуславя основателност на претенцията на въззиваемата страна „Тива“ ООД за присъждане на направените във въззивното производство съдебни разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК, в доказан размер от 1000лв. /за заплатено адвокатско възнаграждение/, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника. Предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.26 ал.4 вр. ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.229 ал.2 и ал.3 ЗЗД, предмет на делото, е облигационен, с цена на иска от 1723, 64лв., определена по правилото на чл.69 ал.1 т.5 ГПК в размер на наемът за една година, поради което и на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.1 ГПК решението по настоящото въззивно гражданско дело с цена на иска до 5000лв., не подлежи на касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,