Решение № 830 от 24.8.2026 г. на Районен съд - Бургас по дело № 1269/2026 г.

Административно наказателно дело № 20262120201269 по описа за 2026 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по повод жалба на Я. З. У. – *, ЕГН ••••••••••, против Наказателно постановление № 12/16.03.2026г., издадено от Председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ), в частта, с която за нарушение на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 19 от ЗЗКИ и на основание чл. 118 от ЗЗКИ, на жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 60 (шестдесет) евро.

С жалбата се изтъкват подробни доводи в насока незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление, като се моли за неговата отмЯ..

В открито съдебно заседание жалбоподателката се явява лично, като поддържа жалбата и моли оспореното от нея наказателно постановление да бъде отменено.

Административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща представител в съдебно заседание. В съпроводителното писмо, с което административнонаказателната преписка е изпратена в съда, се изразява становище за неоснователност на жалбата и се моли за потвърждаване на атакуваното със същата наказателно постановление.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на преклузивния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН /предвид връчването на обжалваното НП на жалбоподателката на 23.03.2026г., видно от разписката върху него и подаването на жалбата на 01.04.2026г., видно от входящия номер на същата/, от легитимирано да обжалва лице и срещу подлежащ на обжалване

административен акт, поради което следва да се приеме, че е същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е и основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол, намира за установено следното от фактическа страна:

На 09.02.2026г. свидетелят А. Е. К. – главен експерт в дирекция „Защита на класифицираната информация“ в Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) съставил срещу жалбоподателката Я. З. У. – * Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 11 от 09.02.2026г., в който посочил, че:

1. В периода от 10.09.2020г. до 15.01.2026г. Я. З. У. - *, в качеството

на началник на сектор „Психологична лаборатория - Бургас“ не е поставяла резолюции върху входящите документи, с което е нарушила основния принцип в защитата на класифицираната информация "необходимост да се знае", закрепен в чл. 3, ал. 2 от ЗЗКИ, както и 2. В периода 10.09.2020г. до 15.01.2026г. Я. З. У. - *, в качеството на началник на сектор „Психологична лаборатория - Бургас“ е създала документи, съдържащи класифицирана информация с ниво „Поверително“ (Анализ на риска с YPHRB202108-001-15/2-105/09.08.2023г., Плана за физическа сигурност с УРН RB202108-001-15/2-106/09.08.2023), на КИС без издаден сертификат за сигурност по чл. 14 от ЗЗКИ, с което е нарушила чл. 136 от ППЗЗКИ във връзка с чл. 91 от ЗЗКИ.

На същата дата препис от акта бил връчен на жалбоподателката, която го подписала, отбелязвайки възражения срещу него.

В законоустановения срок по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН жалбоподателката депозирала и писмени възражения срещу акта.

Въз основа на горепосочения АУАН и като преценил като неоснователни възраженията на жалбоподателката относно описаното в т. 1 от акта нарушение, АНО издал атакуваното НП, в което пресъздал фактическата обстановка, изложена в акта и наложил на жалбоподателката

административно наказание „Глоба” в размер на 60 (шестдесет) евро за извършено от нея нарушение на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 19 от ЗЗКИ. По отношение на описаното в акта нарушение по чл. 136 от ППЗЗКИ във връзка с чл. 91 от ЗЗКИ административнонаказателното производство било прекратено от АНО, поради факта, че е изтекла една година от извършване на нарушението.

Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от приобщените по делото материали по административнонаказателната преписка, както и от гласните и писмените доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло.

Съдът, въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление, относно неговата законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание, предвид така установената фактическа обстановка, достига до следните правни изводи:

Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в значителна степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление (арг. чл. 84 от ЗАНН във вр. с чл. 14, ал. 2 от НПК и т. 7 от Постановление № 10 от 28.09.1973г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон.

В конкретния случай съдът счита, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията, чието правомощие произтича от законовата разпоредба на чл. 134, ал. 1 от ЗЗКИ, като АУАН също е съставен от оправомощено за това лице – А. Е. К. – главен експерт в дирекция „Защита на класифицираната информация“ в ДКСИ, съгласно чл. 134, ал. 1 от ЗЗКИ и приложените по делото копия на Заповед № 3-1/05.01.2026г. и Заповед № 3- 227/28.06.2024г. на Председателя на ДКСИ.

Въпреки това, при извършената служебна проверка на НП и АУАН настоящият съдебен състав констатира пороци на същите, касаещи задължителното им съдържание и обуславящи незаконосъобразността на атакуваното наказателно постановление и съответно неговата отмЯ. в обжалваната част само на това основание, без да е необходимо да се изследва въпросът извършено ли е административното нарушение, квалификацията му, както и размерът на наказанието.

Както бе посочено по-горе, производството по установяване на административни нарушения и налагане на административни наказания чрез съставяне на АУАН и издаване на НП е строго формализиран процес, поради което и ЗАНН урежда изчерпателно процедурата и реквизитите, които трябва да съдържат съответните актове. Именно съблюдаването на формалния характер на производството по налагане на административни наказания е гаранция за липсата на засягане и ограничаване на правото на защита на наказаното лице.

При съставяне на акта за установяване на административно нарушение и издаване на наказателното постановление следва да бъдат спазени задължителните изисквания, визирани в разпоредбите на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, като по отношение на датата, мястото, обстоятелствата по извършване на нарушението, описанието на нарушението, правната квалификация и индивидуализиращите белези на нарушителя същите следва да си кореспондират, а не следва да се налице непълноти, неясноти или противоречия.

Съгласно чл. 42, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ЗАНН, датата и мястото на извършване на нарушението, описанието на нарушението, в т.ч. обстоятелствата, при които е извършено, както и законовите разпоредби, които са били нарушени, са сред задължителните реквизити на акта за установяване на административно нарушение и на наказателното постановление. Описанието на нарушението в двата акта следва да е пълно, точно и ясно, като следва да е налице пълно съответствие между фактическото описание на нарушението и правната му квалификация.

Процесните АУАН и наказателно постановление не отговорят на горепосочените императивни законови изисквания.

На първо място, независимо от цифровото изписване на конкретен период от време, както в АУАН, така и в НП, липсва посочена дата (дати) на извършване на нарушението. Възприетият от АНО подход за посочване на период – в случая „в периода от 10.09.2020г. до 15.01.2026г.“ не може да бъде възприет за дата на извършване на нарушението по смисъла на ЗАНН, което наред с обстоятелството, че се касае за липса на съществен реквизит на АУАН и НП, препятства и възможността за извършване на преценка за спазване на срока по чл. 34 от ЗАНН.

В тази връзка тук следва и изрично да се посочи, че ЗАНН не познава институтите на продължаваното нарушение и на продълженото нарушение. За разлика от НПК, в чл. 18 от ЗАНН е възприет принципът за самостоятелно санкциониране на всяко отделно административно нарушение. В ЗАНН липсват административно-наказателни норми, уреждащи института, както на "продължавано административно нарушение", така и на "продълженото административно нарушение". Единствено в наказателното право са уредени институтите на "продължаваното престъпление" – когато две или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите и на "продължено престъпление" – когато се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност (съчетание) от действие и бездействие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване (чл. 26 НК). Не е допустимо по аналогия да се запълва съществуващата липса на изрична наказателна или административнонаказателна норма с общия дух на закона, с обичая или с нормите на справедливостта. Обратното би представлявало нормотворчество по повод прилагането на закона, което би противоречало както на принципа на законоустановеност на престъплението, респективно нарушението и неговата наказуемост, съдържащ се в чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 2, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от НК, така и на изричната забрана да се въвежда наказателна отговорност по пътя на тълкуването на закона, установена от чл. 46, ал. 3 от Закона за нормативните актове. Действително, в административнонаказателното производство се прилагат правилата на НК и НПК, но само за определени неуредени случаи, изрично посочени в чл. 11 и чл. 84 от ЗАНН. В този смисъл е и трайната практика на касационната инстанция, обективирана в Решение № 505/02.04.2021 г. по КАНД № 373/2021 г. на БАС; Решение № 583 от 3.05.2022 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 264/2022 г.; Решение № 582 от 3.05.2022 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 266/2022 г. и др.

На следващо място, в АУАН и НП липсва ясно и конкретно описание на нарушението, съобразно императивните изисквания на ЗАНН. Липсва каквато и да е индивидуализация на конкретните входящи документи, върху които се твърди жалбоподателката, в качеството на началник на сектор „Психологична лаборатория - Бургас“, да е имала задължение за поставяне на резолюция, за неизпълнението на което задължение същата е санкционирана.

Тази неяснота, както и обсъдената по-горе липса на посочена дата на извършване на нарушението, съществено нарушават правото на защита на жалбоподателката, защото за да може да се защитава по фактите, същата трябва да е наясно с тях.

Посочените съществени пороци на оспореното наказателно постановление не могат да бъдат санирани в хода на съдебното производство и имат за единствена своя последица отмЯ.та му в частта, в която за нарушение на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 19 от ЗЗКИ и на основание чл. 118 от ЗЗКИ, на жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 60 (шестдесет) евро.

Единствено за пълнота тук следва да се посочи, че дори и АУАН и санкционният акт да не страдаха от горните пороци, то процесното нарушение би било несъставомерно по посочените като нарушени правни норми.

В случая жалбоподателката е санкционирана за нарушение на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 19 от ЗЗКИ, изразяващо се в непоставяне на резолюции върху входящи документи, с което е нарушила основния принцип в защитата на класифицираната информация "необходимост да се знае".

Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЗКИ, принципът "необходимост да се знае" се състои в ограничаване на достъпа само до определена класифицирана информация и само за лица, чиито служебни задължения или конкретно възложена задача налагат такъв достъп, а съгласно чл. 19 от ЗЗКИ, лицата, получили разрешение за достъп до класифицирана информация във връзка с изпълнението на конкретно възложена задача, са длъжни да спазват условията и реда за защита на класифицираната информация.

Анализът на съдържанието на цитираните две разпоредби обосновава извода, че първата от тях – чл. 3, ал. 2 от ЗЗКИ има изцяло дефинитивен характер, давайки легално определение на това в какво се състои принципът "необходимост да се знае", т.е. тази разпоредба не предписва правило за поведение, което би могло да бъде нарушено. Втората разпоредба – тази на чл. 19 от ЗЗКИ е от категорията на т.нар. декларативни, несамостоятелни правни норми, които също не вменяват конкретни задължения за лицата и не могат да бъдат самостоятелен обект на нарушение, а установяват принципите (правната рамка), които следва да се спазват при регулирането на обществените нарушения, в случая – тези, свързани с достъпа до класифицирана информация. В този смисъл разпоредбата на чл. 19 от ЗЗКИ се явява обща и бланкетна, като нейното съдържание следва да бъде запълнено с конкретни разпоредби от законовия или подзаконов нормативен акт по прилагането му, които предвиждат конкретни задължения за дадено

физическо лице. В случая това не е сторено нито от актосъставителя, нито от административнонаказващия орган. Предвид това и доколкото конкретно задължение за поставяне на резолюции върху определени документи (съответно и хипотезите, в които възниква това задължение) не е вменено на лицата, получили разрешение за достъп до класифицирана информация, с посочените в оспореното наказателно постановление като нарушени разпоредби на чл. 3, ал. 2 от ЗЗКИ и чл. 19 от ЗЗКИ, то описаното (при това непълно) в наказателното постановление нарушение би било несъставомерно.

По всички изложени по-горе съображения, обжалваното наказателно постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено в частта, с която за нарушение на чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 19 от ЗЗКИ и на основание чл. 118 от ЗЗКИ, на жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 60 (шестдесет) евро.

Предвид изхода на делото, право на разноски има единствено жалбоподателката, но доколкото същата не е направила искане в този смисъл, не е представила и доказателства за реално сторени разноски във връзка с настоящото производство, то такива не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, съдът