Решение № 2837 от 1.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7266/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 20010846 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. № 38826/2019 г. по описа на СРС, 155 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. И. М. дължи на „УМБАЛ-Бургас“ АД сумата от 1410 лв., представляваща стойност на предоставена на ответника медицинска услуга през периода от 04.05.2016 г. до 09.05.2016 г., дължима по фактура № 0200000560/30.05.2017 г., сумата от 151, 09 лв. – лихва върху главницата по фактура № 80356/11.05.2016 г. за периода от 11.05.2016 г. до 30.05.2017 г., и сумата от 117, 89 лв. – лихва върху главницата по фактура № 0200000560/30.05.2017 г. за периода от 30.05.2017 г. до 26.03.2018 г. Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение – Бургас“ АД, в която се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Оспорва изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на предявените искове, тъй като ищецът не представил доказателства за цената на оказаната медицинска услуга по твърдяната клинична пътека. В тази насока излага, че още с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предоставил всички необходими по закон доказателства за своето вземане, а именно – цялата медицинска документация, установяващи вида и обема на оказаната медицинска помощ и съответните счетоводни документи, установяващи точния размер на оказаната медицинска услуга. Поддържа, че на основание чл. 109, ал. 1 ЗЗО здравно неосигурените пациенти за длъжни да заплащат цената на оказаната им медицинска помощ по ценоразпис на Медицинските услуги и допълнително поискани услуги от „УМБАЛ Бургас“ АД, част I от същия - Цени за лечение съгласно алгоритми по НРД за пациенти, които не се финансират от НЗОК. Същият бил утвърден със Заповед № VI-Р-102/26.02.2014 г. на прокуриста на МБАЛ Бургас. Твърди, че ценоразписът за медицински услуги бил публикуван на интернет страницата на болницата. Същият се актуализирал периодично с решение на Съвета на директорите на лечебното заведение. След актуализиране на ценоразписа с приемането на НРД за съответната година предходният се свалял от сайта на болницата и се публикувал действащия. Излага, че ценоразписът е публичен и общодостъпен за неограничен брой лица, поради което на основание чл.155 ГПК не подлежи на доказване като общоизвестен факт. Твърди, че ответникът е бил надлежно уведомен за цената на предоставената му медицинска помощ, видно от подписаните от него медицински документи – декларации за информирано съгласие. Неправилни според жалбоподателят са и изводите на СРС, че по делото не е установено по кой номер клинична пътека бил лекуван ответникът. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин, че ответникът е бил настанен в лечебното заведение и е лекуван по клинична пътека „Заболявания на хепатобилиярната система, панкреаса и перитонеума“. Отделно от това излага, че приемането на пациента за лечение по клинична пътека съгласно данни от направление за хоспитализация, не означавало, че това е окончателната диагноза. Последната се определяла в болничното заведение след прием на пациента и провеждане на изследвания и се поставяла от лекар специалист в областта на съответния профил на медицината. По изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от С. И. М., чрез назначения му особен представител адв. Г., с който същата се оспорва с доводи за нейната неоснователност. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че макар ответникът да е подписал декларации за информирано съгласие, доколкото същите съдържат празни, непопълнени полета относно номера на клиничната пътека, отделението, в което ще се извършва лечението и цената на същото, следва да се приеме, че ищецът не е спазил задължението си да информира пациента на основание чл. 86, ал. 2 от Закона за здравето за цената на всички медицински услуги, манипулации, лечение и лекарствени препарати. Поддържа, че в случая не се касае за общоизвестен факт по чл. 155 ГПК и съдът не е имал задължение служебно да се запознае с ценоразписа на медицинските услуги на „УМБАЛ Бургас“ АД, а и актуалния за периода, през който ответникът е бил приет за лечение, към настоящия момент е свален от сайта на болничното заведение, каквито са и твърденията на ищеца. Моли съда да потвърди обжалваното решение и да отхвърли въззивната жалба. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното: Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материално-правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 109, ал. 1 Закона за здравното осигуряване. Съгласно разпоредбата на чл. 109, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 52, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) лицата с прекъснати здравноосигурителни права заплащат оказаната им медицинска помощ по цени, определени от лечебните заведения, с изключение на предоставените им медицински и други услуги по чл. 82 Закона за здравето. От представена по делото Епикриза ИЗ № 10879, издадена от „УМБАЛ Бургас“ АД, се установява, че на 03.05.2016 г. в 23: 56 часа ответникът е постъпил по спешност в Първо отделение по хирургия на „УМБАЛ Бургас“ АД с оплаквания от болки в дясно подбедрие след диетична грешка. След проведен преглед и назначени изследвания е поставена диагноза „холецистисис калкулоза“ и е взето решение ответникът да бъде хоспитализиран, като се проведе лечение с антибиотици. Пациентът е изписан служебно на 09.05.2016 г., поради самоволно напускане на стационара в 20: 45 часа на същата дата. От приетата по делото история на заболяването, ведно с приложената към нея медицинската документация, се установява, че в периода на хоспитализация ответникът е бил лекуван по Клинична пътека „Заболяване на хептобилиарната система, панкреаса и перитонеума“ и спрямо него са били проведени медицински процедури и изследвания по посочената клинична пътека. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява по безспорен начин, че през процесния период на ответника е оказана твърдяната в исковата молба медицинска помощ. Противно на изводите на първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав намира и че по делото е установена клиничната пътека по която е бил лекуван ответника, а именно - „Заболяване на хептобилиарната система, панкреаса и перитонеума“. Обстоятелството дали в медицинската документация коректно е посочен номера на клиничната пътека или е налице техническа грешка при изписването му, не променя факта, че ответникът е изпълнил своето законовото задължение и е оказал необходимата медицинска помощ на ответника. Не е спорно между страните, а от представена справка от НАП към 02.05.2016 г. се установява, че към момента на постъпване на ответника за лечение, същият е бил с прекъснати здравноосигурителни права по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗЗО. На 30.05.2017 г. е издадена фактура № 0200000560 от „УМБАЛ Бургас“ АД с получател С. И. М. за заплащане на сумата от 1410 лв., с посочено основание за плащане: лечение на здравно неосигурен пациент С. И. М., с ЕГН •••••••••• по кл. пътека: „Заболявания на хептобилиарната с-ма, панкреаса и перитонеума“ ИЗ № 10879 в I ХО на „УМБАЛ Бургас“ АД за периода от 04.05.2017 г. до 09.05.2017 г., и с посочен начин на плащане – банков път. Фактурата е подписана от името на ищеца, като липсва подпис от името на ответника. Въззивната инстанция намира, че макар ищецът да е предоставил твърдяната в исковата молба медицинска помощ на ответника и последният към момента на постъпване на лечение да е бил с прекъснати здравноосигурителни права, не дължи заплащане на претендираната от ищеца сума, поради обстоятелството, че са били нарушени правата на ответника-пациент на основание чл. 86, ал. 1, т. 6 от Закона за здравето. Съгласно чл. 86, ал. 1, т. 6 от Закона за здравето пациентът има право да получи информация за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствени продукти в извънболничната и болничната помощ. Настоящия съдебен състав споделя практиката на ВКС, обективирана в Определение № 378 от 14.04.2016 г. по гр.д. № 903/2016 г., IV г.о., ГК, че съществува връзка („корелация“) между правото на пациента по чл. 86, ал. 1, т. 6 ЗЗ да бъде информиран за всички услуги и цени на лечебното заведение, и задължението му по чл. 109, ал. 1 ЗЗО за заплащане на оказаната му медицинска помощ, ако е лице с прекъснати здравноосигурителни права. Смисълът на уведомяването по чл. 86, ал. 1, т. 6 ЗЗ на пациента при приемането му в болничното заведение, е лицето да е наясно с цената, която ще бъде длъжен да заплати за оказаното му лечение, в случай, че не заплати здравноосигурителните си вноски и да прецени дали да постъпи в конкретното болнично заведение и дали иска предоставянето на медицинската услуга или не. Чрез задължението за уведомяване по чл. 86, ал. 1, т. 6 ЗЗ, на пациента се осигурява възможност да възстанови своевременно здравноосигурителните си права, като веднага плати неплатените до момента вноски, или да се откаже от лечението си и да избере друго лечебно заведение. В случая, макар приложените по делото декларации за информирано съгласие да са подписани от ответника, в тях липсва информация за цената на клиничната пътека и размера на предоставените медицински услуги, като посочените полета не са попълнени. Липсват данни за уведомяване на ответника от момента на постъпването му в болничното заведение до изписването му, за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствени продукти. По този начин, нарушавайки правата на пациента, ищецът го е лишил от алтернативните възможности, които той е имал по закон – да заплати своевременно дължимите здравноосигурителни вноски, да се откаже от предоставяне на медицинската услуга, или да избере друго лечебно заведение. Ето защо, ищецът следва да понесе последиците от виновното неизпълнение на задължението си по чл. 86, ал. 1, т. 6 ЗЗ, като в негова тежест останат разноските за лечението на ответника. С оглед изложеното, предявеният иск по чл. 109, ал. 2 ЗЗО се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Поради неоснователност на главния иск по чл. 109, ал. 2 ЗЗО, неоснователни се явяват и акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната с тези на първоинстанционния съд (макар и при частично различни мотиви), решение № 20010846 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. № 38826/2019 г. по описа на СРС, 155 състав, следва да бъде потвърдено. Въззивният съд констатира, че в диспозитива на първоинстанционното решение са допуснати очевидни фактически грешки на стр. 3 относно датата на издаване на фактура № 80356, а на стр. 4 относно номера и датата на фактурата № 0200000560/30.05.2017 г. Допуснатите в диспозитива на обжалваното решение очевидни фактически грешки, обаче не се отразяват на допустимостта на съдебния акт. Ето защо след връщане на делото в СРС, първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличието на предпоставки по чл. 247 от ГПК за провеждане на производство по поправки на очевидни фактически грешки в постановеното решение в посочената му част. По разноските: С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият С. И. М. ООД има право на направените в производството разноски, но до приключване на устните състезания, същият не е представил доказателства такива да са били извършени. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд