Решение № 1755 от 17.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9384/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 9836/09.06.2023 г., постановено по гр. д. № 5076/2022 г. по описа на СРС, 70 състав, ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено по иск с пр. осн. чл.406 от КЗ да заплати на Т. С. П. сумата от 2 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 01.02.2022 г. до изплащането, представляващи обезщетение от ПТП на 10.08.2021г. С решението е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т. П. срещу ЗД „Бул Инс“ АД осъдителен иск по чл. 406 от КЗ за заплащане на сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от същото ПТП, като съдът е разпределил отговорността за разноски между страните. В изпълнение на дадени с определение от 13.06.2024 г., по гр. д. № 2449/2024 г. на СГС, V-Г състав, указания, районният съд е разгледал искането на Т. П., обективирано в подадената въззивна жалба, за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК, като с допълнително решение от 24.06.2024 г. това искане е оставено без уважение. В мотивите си съдът е приел, че ищецът е направил искане за увеличение на иска за имуществени вреди, но не е внесъл дължимата такса за увеличението и не имало акт на съда, с който това увеличение да е допуснато. Допълнителното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила на 25.07.2024 г., съгласно отбелязването. Срещу решението от 09.06.2023 г., в отхвърлителната част, е подадена въззивна жалба от Т. П., в която се поддържа, че решението е неправилно, тъй като в производството пред районния съд били изложени твърдения за претърпените болки и страдания от причиненото произшествие, съставляващи неимуществени вреди, за изследването на които районният съд следвало да назначи медицинска експертиза. По отношение на иска за имуществени вреди посочва, че в срок е подал искане за увеличение и е внесъл съответната държавна такса, поради което съдът е дължал произнасяне по така заявения размер. Моли въззивния съд да уважи исковете и да му присъди разноски, включително такива за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна ЗД „Бул Инс“ АД, в който се излагат доводи, че въззивната жалба е неоснователна, тъй като районният съд постановил правилно и законосъобразно решение, в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон. Моли съда да потвърди решението и да му присъди разноските. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество, съдът намира следното: С оглед влязлото в сила решение от 24.06.2024г., с което е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване на решението, предмет на въззивното обжалване в настоящото производство е първоинстанционното решение само в частта му, с която е отхвърлен иска за сумата от 1 500 лв. - неимуществени вреди. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение. Първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част, поради следните съображения: При постановяването на решението в обжалваната част, първоинстанционният съд не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с пр. осн. чл.406 от КЗ вр. с чл.45 от ЗЗД, с какъвто не е бил сезиран, т.е. СРС не се е произнесъл по предявен иск. В случая, от ясно изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания петитум, е видно, че се претендира ангажиране отговорността на ответника в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на деликвента, за неимуществените вреди, причинени на ищеца от процесния деликт – ПТП, настъпило на 10.08.2021г. Заявеният петитум на исковата молба определя пределите на търсената съдебна защита. В конкретния случай, с оглед наведените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум на предявения иск – уточнен с молбата от 01.03.2023г., се налага категоричен извод, че ищецът е предявил срещу застрахователя - ответник прекия осъдителен иск на увреденият от деликт, причинен от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност” за обезщетение за претърпените неимуществени вреди - иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 1 250 лв. В случая, с диспозитива на обжалваното решение СРС се е произнасъл по иск с правно основание чл.406 от КЗ за сумата от 1 500 лв., какъвто не е предявен. С нормата на чл.406 от КЗ е уредена отговорността на застрахователя по валиден договор за имуществена застраховка с увреденото лице, която покрива осъществения риск. Така посочената разпоредба не представлява правното основание на предявения иск, но в случая не може да се приеме, че става дума само за неправилна правна квалификация, защото действително предявеният иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 1250 лв. не е бил докладван нито с определението, съдържащо проекта за доклад, нито в открито съдебно заседание, в което е приет окончателния доклад. Във връзка с този иск не е разпределяна доказателствена тежест, не са давани указания по реда на чл.146, ал.2 от ГПК, нито са събирани доказателства. Едва в съдебното решение е посочено, че е предявен иск за неимуществени вреди с пр. осн. чл.406 от КЗ за сумата от 1 500 лв., като са изложени мотиви, свързани с диспозитивното начало в процеса и това, че претенцията е останала недоказана. Други правнорелевантни факти по този иск не са обсъждани. Ето защо, въззивният съд приема, че не само е посочена неправилна правна квалификация, но е разгледан изцяло различен иск на непредявено основание. СРС се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, поради което обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по незаявена претенция, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно ТР №1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. В процесния случай, настоящият въззивен състав приема, че първоинстанционният съд не е разгледал предявения иск, който е заявен с петитума на исковата молба, уточнен с молбата от 01.03.2023г., поради което е постановил недопустимо решение, което не е в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. С оглед на изложените аргументи и без да се обсъждат доводите по същество във въззивната жалба, на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК решението на СРС следва да бъде обезсилено като недопустимо в обжалваната част. Делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по действително предявения осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 1 250 лв. Новото разглеждане следва да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК. Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в настоящото производство при спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото. Така мотивиран, съдът