Решение № 1726 от 14.4.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7590/2025 г.

Предявени са обективно съединени искове по чл.229 ЗСВ вр. с чл.218, ал.2 ЗСВ вр. с чл.128, т.2 и чл.245, ал.1 и ал.2 от Кодекса на труда. В исковата молба и уточняваща молба от 08.05.2025г. от А. Ц. М. против Районна прокуратура – Пловдив се твърди, че от 18.11.2013г. до момента ищецът изпълнявал длъжността „П. в Районна прокуратура /РП/ - Пловдив“. За периода от 01.04.2022г. до 31.03.2025г. му е начислявано основно месечно възнаграждение /ОМВ/, за заеманата от него длъжност, както следва: от 01.04.2022 г. до 31.03.2023 г. – 3244 лева; от 01.04.2023 г. – 31.12.2023 г. – 3731 лева; от 01.01.2024 г. до 28.02.2025 г. – 4216 лева и от 01.03.2025г. до 31.03.2025г. – 4899 лв. Излага съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/, ОМВ за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт /НСИ/. В съответствие с чл. 218, ал. 3 от същия закон, възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на Висшия съдебен съвет /ВСС/. Съгласно чл. 163 ЗСВ най-ниската прокурорска длъжност е „М.п.в..“, а зад нея е длъжността, която заема ищецът. Счита, че е следвало да получава ОМВ не помалко от предвиденото в закона за най-ниската длъжност, а именно удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ. Вместо това е получавал по-ниско възнаграждение от предвиденото в закона и за найниската длъжност, въз основа решения на Пленума на ВСС, който е определял ОМВ за длъжност, под определения в закона минимум за всички магистрати от районно ниво. С тези решения, постановени въз основа на вътрешни правила, всяка година е утвърждавана Таблица № 1 на ВСС за определянето на ОМВ за длъжност на магистратите. Сочи, че разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ предоставя възможност на Пленума на ВСС да определя възнагражденията на останалите длъжности в съдебната власт. Това обаче не означавало, че му делегира правомощия да определя, за която и да е длъжност, ОМВ под законоустановения минимум, тъй като определеният такъв в ЗСВ е с императивен характер и за магистратите той е аналог на минималната работна заплата. Ищецът счита, че справедливият размер на ОМВ за заеманата от него длъжност „П. в РП“ е в размер поне на предвидения в закона минимум, съобразен с данните на НСИ за всеки конкретен месец. След като НСИ събира и систематизира данни за средномесечната заплата в бюджетната сфера всеки календарен месец, то и предвидения в закона минимум следва да се актуализира на ежемесечна база. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд в съответния орган на съдебна власт /чл. 161 ЗСВ/, който се явява и негов работодател. Спорът за неначислено и неизплатено възнаграждение на магистрат е трудов, с равнопоставени страни и с ответник структурата, в която той работи /арг. на чл. 61 КТ вр. чл. 229 ЗСВ/. В конкретния случай работодател и надлежен ответник, по смисъла на §1, т. 1 от ДР на КТ се явява РП - Пловдив, която е и третостепенен разпоредител с бюджетни кредити /арг. на чл. 13 (1), т. 6 и т. 8 от Правилника за администрацията на Прокуратурата на РБ/. В § 1, т. 2 от ДР на КТ е уредено и изключение от общите правила в трудовите правоотношения. В тези правоотношения надлежен ответник може да бъде даже поделение на държавно учреждение, което не е правосубектно, нито е процесуално правоспособно съгласно, чл. 27, ал. 2 ГПК, но е поделение или друга структура, където се полага труд. /Р № 99/03.07.19 г. по гр. д. № 1876/18 г. на ВКС, IV г. о ; арг. от Р № 60319/ 21.12.21 г по гр. д. № 998/21 г., на ВКС, IV г. о.; Р № 60176/ 17.08.21 г. по гр. д. № 3499/20 г. на ВКС, III г о. и др./ Твърди се, че през процесния период удвоената средна месечна работна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение в „Бюджетните организации и фондове, управлявани от държавата“ е била в следните размери: м.04.2022г. – 3628 лв., м.05.2022г. – 3370 лв., м.06.2022г. – 3226 лв., м. 07.2022 г. – 3744 лв.; м. 08.2022 г. – 3228 лв.; м. 09.2022 г. - 3526 лв.;м.10.2022 г. – 4182 лв.; м. 11.2022 г. - 3554 лв.; м. 12.2022 г. - 4082 лв.; м.01.2023 г. - 3694лв.; м.02.2023 г. - 3386 лв.; м.03.2023 г. – 3442 лв.; м.04.2023 г. – 3884 лв.; м.05.2023 г. – 3564 лв.; м.06.2023г. – 3454 лв.; м.07.2023 г. – 3886; м.08.2023 г.-3820 лв.; м.09.2023г. – 4418 лв., м.10.2023г. – 4808 лв., м.11.2023г. – 4188 лв., м.12.2023г. – 4558 лв., м.01.2024г. – 4288 лв., м.02.2024г. – 3994 лв., м.03.2024г. – 4186 лв., м.04.2024. – 4720 лв.; м. 05.2024 г. – 4666 лв.; м. 06.2024 г. – 4428 лв., м.07.2024г. – 4718 лв., м.08.2024г. – 4194 лв., м.09.2024г. – 4494 лв., м.10.2024г. – 5356 лв., м.11.2024г. – 4638 лв., м.12.2024г. – 5082 лв., м.01.2025г. – 4220 лв., м.02.2025г. – 4220 лв., м.03.2025г. – 4900 лв. ОМВ за длъжност служи за база при определяне на БМВ. Ищецът твърди, че вследствие на посоченото несъответствие в размера на ОМВ за заеманата от него длъжност, за долу посочените месеци ответникът не му е изплатил сума в общ размер от 15670 лв., представляваща сбор от неизплатени в брутен размер месечни ТВ, както следва: м.04.2022г. – 489 лв., м.05.2022г. – 155 лв., м. 07.2022 г. – 647 лв.; м. 09.2022 г. - 273 лв.;м.10.2022 г. – 1214 лв.; м. 11.2022 г. - 401 лв.; м. 12.2022 г. - 1085 лв.; м.01.2023 г. - 582лв.; м.02.2023 г. - 183 лв.; м.03.2023 г. – 256 лв.; м.04.2023 г. – 196 лв.; м.07.2023 г. – 203; м.08.2023 г.-117 лв.; м.09.2023г. – 903 лв., м.10.2023г. – 1416 лв., м.11.2023г. – 547 лв., м.12.2023г. – 1087 лв., м.01.2024г. – 94 лв., м.04.2024. – 662 лв.; м. 05.2024 г. – 590 лв.; м. 06.2024 г. – 278 лв., м.07.2024г. – 670 лв., м.09.2024г. – 371 лв., м.10.2024г. – 1520 лв., м.11.2024г. – 563 лв., м.12.2024г. – 1156 лв., м.01.2025г. – 4 лв., м.02.2025г. – 4 лв., м.03.2025г. – 1 лв. Тъй като, съгласно актовете за заемане на длъжност на ищеца, ТВ е платимо до края на текущия месец, работодателят му дължал и обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва/ върху всяка една от горепосочените главници, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на ИМ в съда - 25.04.2025 г., в общ брутен размер от 3 020.28 лв., посочено по размер върху всяка от дължимите главници. Поради това е направено искане за постановяване на решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 15670 лв. – сбор от неплатени в брутен размер ТВ, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените суми, както и сумата от 3020.28 лв. – сбор от обезщетения за забавено плащане /мораторна лихва/ в брутен размер, върху всяка една от главниците, помесечно, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда – 25.04.2025г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 25.04.2025 г. до окончателното й изплащане. Претендирани са разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника. Счита, предявените искове за недопустими, тъй като съгласно установената съдебна практика прокурорът не е страна по трудово правоотношение. Работникът или служителят е физическо лице, което престира трудовата си сила въз основа на трудов договор, избор или конкурс по реда на КТ. Прокурорът също така не е страна и по служебно правоотношение, защото държавният служител е физическо лице, което заема щатна длъжност в държавната администрация и подпомага даден орган на държавната власт в осъществяването на неговите (на държавния орган) властнически правомощия. Служебното правоотношение възниква след конкурс въз основа на административен акт, които обаче са по реда на Закона за държавния служител. За разлика от работника или служителя, и за разлика от държавния служител, прокурорът е висш орган на държавната власт и носител на властнически правомощия. Той е длъжен да осъществява правомощията си в полза на гражданите, а не в полза на ВСС или на съответната прокуратура. Редът за придобиването на статуса на прокурор се извлича от ЗСВ, а не от КТ или Закона за държавния служител. Препращането към КТ е субсидиарно и не бива да води до извода, че прокурорът е страна по трудово правоотношение (както също и препращането на Закона за държавния служител към КТ не води до извода, че държавният служител е страна по трудово правоотношение). След като прокурорът не е страна по трудово правоотношение, следователно е непрецизно да се говори и за негов „работодател“, затова А.р. на Районна прокуратура гр. Пловдив не може да се определи като такъв. В случай, че не се възприемат доводите за недопустимост, счита, че исковата молба е неоснователна, тъй като неправилно е насочена към ответника, като административен ръководител на Районна прокуратура гр. Пловдив. Сочи, че в исковата молба се излага несъгласие с начина на определяне на размера на основното трудово възнаграждение за длъжността „п.“, която ищецът заема, за периода от 01.04.2022 г. до 31.05.2025 г., като магистратът претендира за по-висок размер на основно месечно възнаграждение за посочения период. По своя характер магистратското възнаграждение - основно и за допълнително трудово възнаграждение, е възнаграждение за положен магистратски труд и не е спорно, че между Районна прокуратура гр. Пловдив и ищеца съществува специфично правоотношение по полагане на труд, както и че ищецът като магистрат е престирал своя труд в Районна прокуратура гр. Пловдив, но следва да се има предвид, че определянето на възнагражденията на магистратите се е извършвало от Пленума на ВСС /към периода на исковата молба/ в съответствие със Закона за съдебната власт. По отношение на възнагражденията на председателите на върховните съдилища, главния прокурор и директора на Националната следствена служба е налице изрична законова разпоредба на чл. 218, ал. 1 от Закона за съдебната власт, според която основното трудово възнаграждение е в размер на 90 на сто от възнаграждението на председателя на Конституционния съд, в чл. 218, ал. 2 ЗСВ е посочено, че основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт, а в чл. 218, ал. 3 ЗСВ е посочено, че възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт, каквато в случая се явява длъжността „п.“, се определят от пленума на Висшия съдебен съвет. Съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ Висшият съдебен съвет /към периода на исковата претенция/ осъществява правомощията си чрез пленум и определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите, като всяка година утвърждава Таблица № 1 на пленума на ВСС за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите. Заявява, че Районна прокуратура гр. Пловдив не е имала друга възможност, освен да начислява и изплаща тези утвърдени суми в Таблица № 1 на ВСС за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите, като в случая Районна прокуратура гр. Пловдив действа в условията на обвързана компетентност. Функция на ВСС е управлението на бюджета на съдебната власт, като евентуалното изплащане на по-големи суми от отделен административен ръководител би довело до нарушаване на финансовата дисциплина. С оглед гореизложеното счита, че претенциите на ищеца, отправени към Районна прокуратура - гр. Пловдив, следва да бъдат отправени към ВСС, която на основание чл. 218, ал. 3 ЗСВ и взима решенията и определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите в Република България. Първостепенен разпоредител с бюджета на съдебната власт е пленумът на ВСС. Прокуратурата на Р. България е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити и тя е юридическото лице, което се разпорежда и утвърждава бюджетните сметки на третостепенните разпоредители, каквито са всички прокуратури в страната и в частност Районна прокуратура гр. Пловдив. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени или по настоящото дело да бъде присъединен ВСС, който единствени има компетентност по прилагането на чл. 218, ал. 3 ЗСВ. Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното: По делото са представени актове за изменение на Акт за заемане на длъжност № 523 от 18.11.2023г. от дати 18.04.2022г., 28.08.2023г., 18.03.2024г., както и фишове за работни заплати на А. М. за периода от месец април 2022г. до месец май 2025г. Представени са извлечения от Протокол № 1, т.6 от заседание на Общото събрание на ВСС и Висшия прокурорски съвет, проведено на 7 март 2024г., ведно с Таблица № 1 на ВСС, в сила от 01.01.2024г., Протокол № 11, т.5 от 31.03.2022г., ведно с Таблица № 1 на ВСС, в сила от 01.01.2022г., Протокол № 9 от 03.04.2025г., ведно с Таблица № 1 на ВСС, в сила от 01.03.2025г. По делото е прието заключение на изготвената съдебно-икономическа експертиза. С определение от открито съдебно заседание на 25.03.2026г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове за трудово възнаграждение и обезщетение за забава за всеки от посочените месеци в периода април 2022г. – февруари 2025г., съобразно молба на ищеца на лист 162 от делото. В тази връзка съдът констатира, че сборът от неплатените трудови възнаграждения възлиза на сумата от 16 506.11 лв., а не сочената в молбата от 15 730.57 лв. При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че считано от 18.11.2013г. ищецът изпълнява длъжността "П“ в Районна прокуратура /РП/ - Пловдив, като му е начислявано основно месечно възнаграждение /ОМВ/, както следва: от 01.04.2022 г. до 31.03.2023г. – 3244 лева; от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. – 3 731 лева и от 01.01.2024 г. до 28.02.2025 г. – 4216 лева и от 01.03.2025г. до 31.03.2025г. – 4899 лв. Искът е предявен срещу надлежен ответник, който се явява работодател на ищеца и с който е възникнало служебното правоотношение, а ВСС е органът, който назначава магистрата в съответния орган на съдебна власт, с оглед на което съдът приема предявените искове за заплащане на разликата между размера на предвидения в закона минимум и изплатеното му възнаграждение и лихвата за забава за допустими и подлежащи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 218, ал. 2 ЗСВ, основното месечно възнаграждение за най-ниската магистратска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ. А съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на ВСС. С решения на Пленума се утвърждава и Таблица № 1 за определяне размерите на ОМВ за магистратите. Основният спорен въпрос по делото е ĸaĸ ce oпpeдeлят възнагражденията на прокурорите на районно ниво - въз ocнoвa нa зaĸoнa или нa peшeниeтo нa BCC. Съдебната практика – така напр. решение, рег. № 155 / 09.03.2026 по гр.дело № 20258002101734 по описа на ВКС за 2025 година приема, че съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си чрез пленум, който определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите. Това законово правомощие се осъществява при условията, посочени в ЗСВ. Разпоредбите на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ определят императивно основното месечно възнаграждение за най-високата магистратска длъжност – председателя на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд, на главния прокурор, на директора на Националната следствена служба и за най-ниската магистратска длъжност - младши съдия, младши прокурор, младши следовател. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. За останалите длъжности в органите на съдебната власт оперативната самостоятелност на ВСС не е ограничена. Това следва от разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, която е ясна и не подлежи на тълкуване. Законът в чл. 218, ал. 3 ЗСВ е предоставил на пленума на ВСС правомощие сам да определя възнагражденията за длъжностите /извън тези по ал. 1 и ал. 2/ в органите на съдебната власт. Отделен е въпросът доколко правилен е възприетият законодателен подход, който следва да бъде преценяван в рамките на законодателния процес, а не на съдебния. При наличието на съответните предпоставки, ВСС е длъжен да издаде съответния административен акт. В качеството й на работодател на ищеца по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ ответната прокуратура има задължението да му начисли и заплати определеното по реда на чл. 30, ал. 1, т. 10 и чл. 218, ал. 3 ЗСВ от пленума на ВСС възнаграждение, което в случая е било сторено. А.р. на съответния орган в съдебната власт /прокуратура, съд или следствен орган/ не може да изземе правомощията на пленума на ВСС, като определи и изплати възнаграждение на магистрат, различно от определеното с решението на органа, на който законът е предоставил компетентността за това. Всяка компетентност следва да се упражнява и предопределя от разписаното в закона за постигане на заложените от законодателя цели. Установеният от закона ред и начин за определяне възнагражденията на магистратите гарантира прилагането на прокламирания конституционен принцип за независимост на съдебната власт /чл. 117, ал. 2 от Конституцията на Република България/, която в случая се постига чрез независимостта на отделния магистрат от прекия му административен ръководител. С оглед на изложеното съдът намира, че предявените от ищеца против Районна прокуратура - Пловдив искове за заплащане на сумата, представляваща сбор от неплатени брутни трудови възнаграждения, изразяващи се в разликата между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер на удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера и действително начислените му суми, както и сумата, представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане са неоснователни. С оглед изхода на спора и предвид направеното от ответната страна искане, на страната следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 200 лв. или 102.26 евро, при съобразяване разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. По изложените съображения съдът