Решение № 147 от 9.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 335/2025 г.

Производството е по чл.34 от ЗПИИРКОРНФС. Образувано е по въззивна жалба на адв.Л. - служебен защитник, срещу решение на Окръжен съд - Варна с рег.№286/02.10.2025г. по ЧНД №1426/2025г. С атакувания съдебен акт е признато решение №VStV/925300645389/2025 от 19.05.2025 година на несъдебен орган в издаващата държава Република Австрия, вл.с. на 13.06.2025 година, с което на българския гражданин Р. Н. Д. с ЕГН •••••••••• е наложена финансова санкция в размер на 76 евро, с курс към българския лев в деня на постановяване на решението за налагане на финансова санкция в размер на 149 лева. Основните оплаквания във въззивната жалба са за незаконосъобразност на първоинстанционния акт вследствие на нарушение по чл.35, т.1, пр.2 от ЗПИИРКОРНФС. В съдебното заседание на въззивната инстанция засегнатото лице не се явява – извършени са всички възможни действия за призоваването му, но същото не е намерено на регистрирания и единствено известен негов адрес в НБД „Население“, нито пък на посочения по делото мобилен телефонен номер. Интересите на Д. се представляват от адв.Л. – назначена за служебен защитник още в окръжния съд, която по съществото на делото поддържа в цялост оплакванията за незаконосъобразност на първоинстанционното решение с искане за въззивна намеса за неговата отмяна и постановяване на отказ от признаване на решението на издаващата юрисдикция на основание чл.35, т.1, пр.2 от ЗПИИРКОРНФС. Представителят на Апелативна прокуратура - Варна изразява становище за неоснователност на възивната жалба, припомняйки действието на принципа за взаимно доверие при признаване на решения за налагане на финансови санкции в държавите -членки на ЕС. Съставът на апелативния съд, при съобразяване на доводите на страните и доказателствата по делото, прие за установено следното: Въззивната жалба е допустима и основателна, макар не на посочените в нея основания. Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИРКОРНФС), компетентен да признае решението за налагане на финансови санкции от юрисдикции на страни-членки на ЕС е окръжният съд по местоживеенето или обичайното пребиваване на засегнатото лице. От това правило в чл.31, ал.3 вр. чл.15, ал.5 е уредено изключение при хипотеза, че местоживеенето или обичайното местопребиваване на лицето на територията на страната не могат да бъдат установени. Данни за местоживеене на засегнатото лице се съдържат в удостоверението, издадено от несъдебен орган на Република Австрия и това е последният известен адрес на Д. на ул.“Киро Радев“ №1, гр.Варна. Вписаното обстоятелство обуславя подсъдността на производството по чл.32 от ЗПИИРКОРНФС, която на пръв поглед принадлежи на Окръжен съд-Варна. В този съд доказателствената съвкупност е била попълнена със справка от НБД „Население“ (л.14 от ЧНД №1426), от която данните за местоживеенето на засегнатото лице са били потвърдени. В процедурата по призоваване обаче същият не е бил установен по местоживеене, в телефонен разговор Д. е посочил, че се намира на територията на Република Полша (л.21 от ЧНД), без да е била изяснена причината за местонахождението му, както и дали е налице реална връзка на засегнатото лице с постоянния и настоящия му адрес. Окръжният съд не е задълбочил дейността си по предпоставката на чл.31, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС, постановявайки обжалваното понастоящем съдебно решение при недостатъчност на данните във връзка с подсъдността на производството. При констатираната непълнота, въззивният състав извърши множество действия в насоката на чл.31 от ЗПИИРКОРНФС, установявайки следното: Чрез докладни записки е изяснено по непротиворечив начин, че Р. Д. е непознат на постоянния и настоящ адрес в гр.Варна, ул.“Киро Радев“ №1, ет.3, ап.4, като са налице данни същият да живее и да полага труд заедно с майка си и брат си в неустановено населено мяство в Норвегия(л.16 и л.44 от ВЧНД). Събрана е информация и от бащата на засегнатото лице, която в най-общ план потвърждава фактическото положение (л.70 от ВЧНД). И още, доказателствената съвкупност е попълнена със справки от АСП и НАП (л. 26 и л.36 от ВЧНД), които доказват, че Д. не получава трудови доходи на територията на Република България, нито се ползва от социално подпомагане. Или в обобщение, налице са достатъчно и категорични данни, че засегнатото лице Д. има местоживеене и обичайно местопребиваване в чужбина на неизвестен адрес. На плоскостта на така очертаните положения, при действието на чл.89, чл.93, чл.94 от ЗГР, чл.48, ал.7 от КМЧП, чл.31, ал.3 вр. чл.15, ал.5 от ЗПИИРКОРНФС и при съблюдаване на постоянната практика на ВКС (например определение №19/21.02.202г., 1н.о.; определение №30/13.03.2020г., 3 н.о.; определение №46/17.03.2014г., 2н.о. и др.) следва, че с проверяваното решение е допуснато компрометиране на правилата за подсъдността при разглеждане на делото, като компетентен по чл.31, ал.3 вр. чл.15, ал.5 от ЗПИИРКОРНФС е Софийски градски съд. По този начин първоинстанционният съд е реализирал процесуално нарушение от категорията на съществените, което е пречка за разглеждане на спора по същество от настоящата инстанция, респективно изисква отмяна на обжалваното решение, прекратяване на съдебното производство и изпращане на делото на Софийски градски съд по компетентност. Водим от горното и на основание чл.34, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС, Варненският апелативен съд