Решение № 8239 от 1.10.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 3098/2023 г.

Производство по реда на чл. 185, ал.2, вр. ал.1 от АПК. Оспорва се Наредба на общински съвет Пловдив за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Пловдив, издадена с Решение № 80 по протокол № 6 от 04.03.2003г., изм. и доп. в оспорваната част с решение № 84/2016 г., взето с протокол № 4/17.03.2016 г., решение № 205/2017 г., взето с протокол № 11/21.06.2017г. решение № 90/2022 г., взето с протокол № 6/24.03.2022г., решение № 226/2022 г., взето с протокол № 11/09.06.2022г., решение № 105/П/2023 г., взето с протокол № 8/27.04.2023г., всички на общински съвет гр.Пловдив, относно разпоредбите в Приложение № 8.2 в частта Регионален етнографски музей-Пловдив 1.Входни билети; 1.1 Туристи – 8 лв.; Регионален природонаучен музей-Пловдив 1.Вход за експозиция, 1.3. За възрастни – 8 лв.; Регионален исторически музей-Пловдив 1.Вход, 1.2. За възрастни – 4лв.; , Регионален археологически музей-Пловдив 1.Входни билети, 1.1. За български и чуждестранни граждани – 6лв. Жалбоподателят П. Т. З., чрез адвокат Б., като обосновава правен интерес със закупени от него билети за вход в музеите на град Пловдив, претендира прогласяване на нищожност на оспорените разпоредби от приложението на наредбата с мотив, че за общинския съвет не е налице компетентност да определя размера на цените за входни билети, като се позовава на разпоредбата на чл.187, ал.2 от ЗКН. Прави възражение и за нарушаване на административнопроизводствените правила по чл.2а, респ. чл.26 и чл.28 от ЗНА при издаване на наредбата в оспорваната част, поради липсата на публикуван проект, както и на чл.37 и чл.38 от ЗНА/редакция ДВ бр.65 от 21.07.1995г./ поради необнародване в ДВ. Евентуално прави искане за отмяна на наредбата в оспорваната част. Претендира присъждане на разноски. Присъединената към оспорването с определение на съда № 7835/12.09.2024г. Т. И. Д., чрез адвокат Б., поддържа становище за основателност на жалбата. Претендира разноски. Ответникът Общински съвет Пловдив, чрез процесуалния си представител адвокат Й., прави възражение за недопустимост на жалбата, а по същество моли да се отхвърли като неоснователна. Преддтавя писмени доказателства. Претендира разноски. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на жалбата. Съдът, като разгледа становищата и възраженията на страните по делото и въз основа на събраните по делото доказателства, намери за установено следното: По допустимостта на жалбата е постановено влязло в сила определение на ВАС с № 8216/03.07.2024г. по адм.д.№ 6427/2024г. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Оспорваната наредба е приета на основание чл.21, ал.1, т.23 и ал.2 от ЗМСМА, във връзка с чл.18, ал.1, вр. с чл.20, ал.1, вр. с чл.17, ал.1 от ЗМСМА, чл.6, ал.2 вр. с ал.3 и ал.1 от ЗМДТ и чл.99, ал.3 от ЗДвП. Според чл. 21, ал.2 от ЗМСМА общинският съвет разполага с компетентност да приема правилници, наредби, инструкции, решения, декларации и обръщения в изпълнение на правомощията си по чл.21, ал.1. Според чл. 21, ал.1, т.23 от ЗМСМА общинският съвет решава и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи. С разпоредбата на чл.6, ал.1 от ЗМДТ са определени изчерпателно видовете местни такси, измежду които не са входните цени на билети за музеи. Според чл.6, ал.2 и ал. 3 от ЗМДТ общинският съвет е компетентен да определя цена за всички услуги и права, включително за ползването на общинските тротоари, площади и улични платна или на части от тях като зони за платено и безплатно паркиране по Закона за движението по пътищата, предоставяни от общината, с изключение на тези по ал. 1. Посочената като основание за издаване на наредбата разпоредба на чл.99, ал.3 от ЗДвП регламентира компетентността на общинските съвети да определят цената за паркиране и условията и реда за плащането й от водачите на специализираното звено на общината или на юридическото лице по чл. 14, ал. 1, т. 5 от Закона за обществените поръчки, на което е предоставено управлението на тези места. Видно е, че в нито едно от посочените основания за издаване на наредбата не се съдържа този нормативен акт, който урежда обществените отношения, свързани с достъпа до музеи. По правило общинският съвет, като местен орган на законодателната власт, има правомощието съгласно чл. 9 от ЗМДТ да определя местните такси и цени на услуги, посочени в ЗМДТ или предвидени в специален закон. В случая оспорените разпоредби от наредбата не са от вида на тези, посочени в ЗМДТ, а специален закон, освен ЗДвП, не е посочен в основанията за приемане на наредбата. Същевременно, според разпоредбите на чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 76, ал. 3 от АПК се въвежда общото правило, че общинските съвети издават нормативни актове, с които уреждат съобразно нормативни актове от по-висока степен обществени отношения с местно значение, като чл. 7, ал. 2 от ЗНА предвижда, че наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Тоест, за да има основание за приемане на наредба, то трябва да е ясно в приложение на кой нормативен акт от по-висока степен става това. И след като входът за музеи не е местна такса по смисъла на ЗМДТ, нито е свързан с уредбата на обществените отношения по ползване на общинските пътища, тротоари и места за паркиране, то очевидно е, че в оспорваната част наредбата е приета без да е ясно на какво основание е станало това. Същевременно, специалният закон, уреждащ процесните обществени отношения, а именно Законът за културното наследство, предвижда с разпоредбата на чл. 187, ал.2 специална компетентност за определянето на входните билети за музеи. Според тази разпоредба цените на входните билети в държавните и общинските музеи се определят от техния директор съгласувано с финансиращия музея орган. Тоест, компетентен да определя цени на входните билети е директорът на музея. Тази компетентност не се променя и с разпоредбата на чл.18, ал.2 от Закона за закрила и развитие на културата, с която се предоставя на общинските съвети правото да приемат решения за финансиране на общинските културни институти от общинските бюджети, но това е нещо съвсем различно от определянето на входните билети за музеи. Следователно, общинският съвет не разполага с компетентност да определя цени на входните билети и като е определил такива с оспорваните разпоредби на наредбата е излязъл извън предоставената му от закона компетентност. Дори и да се приеме, че общинският съвет е финансиращ музеите орган, включването на фиксиран размер на входния билет в приложение към наредбата не може да се тълкува като съгласуване по смисъла на чл.187, ал.2 от ЗКН, защото зададената отнапред цена изключва възможността на компетентния орган-директора на музея, да я определи. С оглед на това, поради липсата на основание в закон, на което да се уредят с подзаконов нормативен акт конкретните обществени отношения и поради липсата на компетентност, оспорваната част от наредбата е нищожна и на основание чл.193 от АПК тази нищожност следва да се обяви. Констатираната нищожност прави безпредметно произнасянето по останалите възражения в жалбата. Следва за пълнота да се отбележи, че от представените доказателства не се констатира нарушение на приложимата разпоредба на чл.26 и чл.28 от ЗНА. Оспорваните разпоредби към приложението за първи път са приети с решение № 84/2016 г., взето с протокол № 4/17.03.2016 г., когато действаща е била редакцията на чл.26 от ЗНА (Нов - ДВ, бр. 46 от 2007 г.), според която срокът за публикуване на проекта на интернет страницата на съответната институция е бил 14 дни и този срок е спазен- проектът е публикуван на 01.03.2016г. По отношение на последващите изменения последователно е бил спазван 30-дневния срок, като проектите са били публикувани ведно с мотиви и оценка на въздействието и доклад. Поддържаното становище за нищожност поради липса на обнародване в Държавен вестник не съответства на нормативно уредените изисквания в тази насока. Позоваването на чл. 22, ал. 2, изр. 3 ЗМСМА е неоснователно, тъй като обнародване в ДВ се извършва само при предвиждане в закон, като за този случай такова не е налице. Обнародването е условие за влизане в сила на нормативните актове. Относно актовете на общинските съвети е предвидено разгласяване чрез средствата за масово осведомяване - Интернет страницата на общината или по друг подходящ начин, определен в Правилника /чл. 22 ЗМСМА/. Този текст е в съответствие с чл. 37, ал. 3 ЗНА, създаващ изискването нормативните актове да се обнародват в печата или да се разгласяват по друг подходящ начин на територията на общината. В случая разгласяването е изпълнено, а доколкото не е предвидено изрично изискване за публикуване в ДВ, то нарушение при оповестяването на наредбата не е налице. Но последното е от значение за наредбата като цяло, не и в оспорваната й част, за която се установява да е налице основание за нищожност. При този изход на спора в полза на оспорващия следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 2050 лв., от които 2000лв. договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, 40 лв. за обявяване на оспорването в ДВ и 10 лв. държавна такса. Възражение за прекомерност на разноските от страна на ответника не е направено. Следва да се присъдят разноски и в полза на присъединилата се към оспорването страна, които според представения списък и доказателства към него са в размер на 1000лв. Водим от горното, Съдът