Решение № 6363 от 24.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4650/2025 г.

производство по връчване на нотариална покана по чл. 592 ГПК не намира приложение разпоредбата на чл. 593 ГПК относно изготвянето на констативен протокол; производството по връчване на нотариална покана по чл. 592 ГПК е различно от изготвянето на констативен протокол съгласно чл. 593 ГПК; разпоредбата н а чл. 593 ГПК касае удостоверяване на факти – явяване или неявяване на лица пред нотариуса за извършване на действия пред него, като е недопустимо нейното разширително тълкуване. В този смисъл се налага извод, че не е необходимо изготвянето на констативен протокол в уверение на това, че лицето не се е явило в нотариалната кантора, за да му бъде връчена нотариалната покана. С оглед изложеното се налага извод, че връчването на процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална покана е надлежно. С изтичането на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от ГПК, считано от залепване на уведомлението на 19.07.2024г., процесната заповед се приема за редовно връчена при условията на фингирано връчване по чл. 47, ал. 5 от ГПК. В разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от ГПК е определен моментът, в който настъпват последиците от упражненото от работодателя негово право да прекрати трудовия договор без предизвестие. Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то. В случая по делото е несъмнено установено обстоятелството, че ищцата е получила лично заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение преди образуване на исковото производство, като е приложила препис от същата към исковата молба. Налице е признание, че тя е узнала за прекратяването на правоотношението на 13.08.2024г. Същевременно, обаче, ищцата не е релевирала възражения срещу законосъобразността на прекратяването, обосновани с по-късната дата на узнаване - 13.08.2024г. Предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 ЗМСМА са били налице както към 05.08.2024г., така и към твърдяната от ищцата по-късна дата на уведомяване. По тези съображения се налага извод, че работодателят е упражнил законно правото си на уволнение. Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което и предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явяват и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /за възстановяване на предишната работа/ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ /за обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението /. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди. С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 5 264, 40 лева с ДДС /или 4 387 лева без ДДС/ по списък на разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 09.04.2025г. Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното: Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./, защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е. адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 4 387 лева без ДДС е прекомерно. В случая делото не се отличава с фактическа или правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не са събирани нови доказателства; във въззивното производство са проведени две съдебни заседания, едно от които е отложено поради нередовна процедура по призоваване на въззиваемата страна. Извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна действия по осъществяване на правна защита и процесуално представителство се изразяват в подаването на мотивиран отговор на въззивната жалба и явяване в проведените съдебни заседания. При съобразяване на изложеното и предвид материалния интерес по предявения осъдителен иск, се налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали до размер на сумата от 3 000 лева без ДДС /или 3 600 лева с ДДС/, съответстващ на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Предвид изложените съображения, съдът