Решение № 754 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9664/2022 г.

Производството е по реда на и сл. ГПК. С Решение № 20046549/07.07.2022г. по гр.д. № 10286 по описа за 2018г. н а Софийски районен съд, 177-ми състав е признато за установено на основание на чл. 108 от ЗС по отношение на Столична община, че С. А. Д., ЕГН ••••••••••, А. Г. Д., ЕГН ••••••••••, Ц. Г. Д., ЕГН •••••••••• и А. Г. Д., ЕГН •••••••••• конституирани на мястото на починалия в хода на процеса ищец Г. Ц.ов Д., ЕГН •••••••••• са собственици по придобивна давност на имот с идентификатор 68134.614.316 по кадастрална карта и регистри на София, одобрен със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК, намиращ се в гр. София, район Подуяне, ул. „Витиня” с площ от 709 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, кв. 2 при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.614.1229; № 68134.614.304; № 68134.614.338; № 68134.614.1200 и № 68134.614.1227, като Столична община е осъдена да заплати на С. А. Д., ЕГН ••••••••••, А. Г. Д., ЕГН ••••••••••, Ц. Г. Д., ЕГН •••••••••• и А. Г. Д., ЕГН •••••••••• солидарно сумата от 238, 79лв. разноски за държавна такса и 1800лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 25055619/26.07.2022г. по регистъра на СРС от ответника по исковете – Столична община в частта, в която исковете са уважени. Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че решението е постановено само въз основа на показания на един свидетел, той бил приятел на сина на ищеца, а и заявил ползване на имота от около 2000г., а не като твърдял ищеца – от 1971г. Другото доказателство сочено от съда и от ищците било откриването на данъчната партида. Тази доказателства не били достатъчни за да се уважи иска. За имота имало издаден АОС № 2022/12.01.2004г., той се ползвал с материална доказателствена сила на официален документ, не бил опроверган от ищците Едва през 2016г. имотът бил заснет в кадастрална карта, наличието на ограда или друг физически белег за границите му не променяли обстоятелството, че до този момент имотът не съществувал като такъв в кадастралния регулационен план. Така нямало обект който да се придобие по давност. Не било установено владението за 10 години Имотът бил частна общинска собственост и за него срокът на придобиването по давност бил 10 години. Този срок можел да започне да тече на 01.06.1996г., но на 31.05.2006г. бил спрян съобразно § 1 от ЗД на ЗС Практиката на ВКС по въпроса била безспорна предвид съществуването на ТР № 3/2017г. на ГК на ВКС. С Решение № 3/24.02.2022г. на конституционния съд по к.д. № 16/2021г. били обявени за противоконституционни разпоредбите на §1 от ЗД на ЗС от 2006г. и на § 2 от ЗР на ЗИЗС от 2018г., като мораториумът за придобиването на имотите отпаднал. Това решение обаче имало действие занапред. Дори да се приемело, че СО не била придобила имота на годно основание, то с владение от 10 години тя го била придобила по давност. Най-ранния момент, в който установила това владение било съставянето на АОС през 2004г., открила била и партида за имота пред данъчната администрация. Въззиваемите - ищци С. А. Д., ЕГН ••••••••••, А. Г. Д., ЕГН ••••••••••, Ц. Г. Д., ЕГН •••••••••• и А. Г. Д., ЕГН •••••••••• конституирани на мястото на починалия в хода на процеса ищец Г. Ц.ов Д., ЕГН •••••••••• са оспорили жалбата. Навели са твърдения, че решението било правилно в обжалваната част. Посочили са, че установено било по делото, че Г. Д. владял имота като свой от 2001г. до подаване на исковата молба, доказателства за същото били показанията на свидетеля и плащането на данъци за имота, започналата процедура още през 2017г. за същото, но препятстване на същата поради издаденото удостоверение, че имота има акт за общинска собственост. Не било установено СО да е собственик на имота, не бил потвърден АОС в частта за основанието на придобиване на имота. Разпоредбата на чл. 13, ал.2 от ЗОС изисквал безстопанственост на имота и владение на СО, а това не било установено по делото. Не били събрани доказателства за придобиването на имота по давност от СО. Правилно било прието от СРС че от 2007г. до 2017г. посредством владение на имота като свой придобили имота по давност. Решението на КС давало защита на правото на частната собственост предполагало института на придобивната давност да се възприема като по-широк фактически състав, елемент от който били владението и срока му, волеизявление на владелеца. Претендирали са разноски. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2003957/14.02.2018г. вписана в Агенция по вписвания на 14.02.2020г. вх.рег. № 7420/14.02.2020г., акт 107, том ІІ, дело № 5439/2020г. уточнена в о.с.з. от 30.10.20203г. пред СГС н а Г.Ц. Д., ЕГН •••••••••• починал в хода на процеса на чието място са конституирани наследниците му по закон С. А. Д., ЕГН ••••••••••, А. Г. Д., ЕГН ••••••••••, Ц. Г. Д., ЕГН •••••••••• и А. Г. Д., ЕГН •••••••••• срещу Столична община, с която е поискал от съда да признае за установено на основание на чл. 124 от ГПК вр. с чл. 77, пр. 2 вр. с чл. 79 от ЗС, че е собственик по придобивна давност на имот с идентификатор 68134.614.316 по кадастрална карта и регистри на София, одобрен със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК, намиращ се в гр. София, район Подуяне, ул. „Витиня” с площ от 709 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, кв. 2 при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.614.1229; № 68134.614.304; № 68134.614.338; № 68134.614.1200 и № 68134.614.1227 без построените в него сгради и му се присъдят разноски. Навел е твърдения, че владее имота от 1971г. и до момента необезпокоявано, явно и непрекъснато. Посочил е, че заградил имота, построил в него две сгради, които ползвал – едната с идентификатор 68134.614.316.1. която ползвал за автосервиз, а другата с идентификатор 68134.614.316.2., която била стопанска постройка. Декларирал имота пред данъчната администрация през 2005г. и плащал данъци за него. Не разполагал с титул за собственост и затова започнал през 2017г. процедура по снабдяване с нотариален акт за собственост по давност, но в издаденото от СО, район Подуяне било посочено, че за имота има АОС от 12.01.2004г. за земята, но не и за изградените в него сгради, Това пораждало правния му интерес от установителния иск за земята. В АОС не било посочено конкретно правно основание за издаването му, а с писмо от 13.10.2017г. се сочело ясно че имот не е отчуждаван за жилищно строителство. АОС бил само констативен, не създавал права. Придобил имота в резултат на 40 години необезпокоявано владение на същия като свой. В о.с.з. от 30.10.2023г. пред СГС е посочил, че иск е само за земята, не е предявил иск за сградите, построени в имота. Ответникът Столична община в предоставения срок за отговор е оспорил иска. Навел е твърдения, че имотът е общинска собственост, за него бил съставен АОС 7 2022/12.01.2024г. и като такъв не можел да се придобие по давност съобразно ЗС, евентуално ако не се установяло основание за собственост, то бил придобил имота по давност в резултат на владение от 2004г. до подаване на исковата молба. Този имот бил терен на ъгъла на, л. Железни врата” и ул. Витиня, по АОС бил с площ от 600кв.м., не знаел как площта е променена на 709 кв.м. съгласно приетата скица. АОС бил вписан на 11.07.2006г. и той бил ползван от общината за разполагане на мобилни клиники за защита на животните, съгласно писмо от 13.01.2006 На 28.05.2005г. била регистрирана данъчна партида за имота № 7219Н40163 на името на ищеца, тя била въз основа на декларация на лицето, нямало документ за собственост на имота, заедно със земята били декларирани и сграда – гараж от 200 кв.м., това било направено далеч след срока 31.05.1998г. по § 2, ал.1 от ЗМДТ. За сградата нямало строителни книжа, тя била незаконна и не можела да служи за доказателство за владение, защото никой не можел да извлича права от собственото си правонарушение, не било ясно и кога е построена сградата. Отделно СО също плащала данъци за имота по сформираната партида за имота 0000028, първото задължение по което било възникнало на 13.02.2004г. Обстоятелството че имот не бил отчуждаван не доказвало че СО не е негов собственик Имотът бил в терен за озеленяване съгласно действащия и към момента кадастрален и регулационен план от 1966г. това означавало че имотът към 1966г. бил държавна собственост и така на основание на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС станал общинска собственост Не можело имотът да се придобие по давност до 31.12.2022г. Давността по силата на закона можела да започне да тече на 01.06.2006г., но била спряна на 31.05.2006г. до 31.12.2022г. доказал се като обективния така и субективния елемент на владението на имота от СО с всички законови последици от същия. Претендирал е разноски. По делото е приета скица за имот с идентификатор 68134.614.316 издадена от АГКК на 16.09.2019г. съгласно която имотът е с площ от 709 кв.м. по предходен план е в кв.2, намира се в гр. София, район Подуяне, ул. Витиня” и е записан като собственост на СО. Приета е молба декларация от Г.Ц. Д. от 10.07.2017г. до нотариус чрез кмета на СО, район Подуяне, с която е поискал да му се издаде нотариален акт за собственост по давност на имот с идентификатор 68134.614.316 гр. София, район Подуяне, ул. Витиня”. Прието е удостоверение от 30.06.2017г. издадено от СО, район Подуяне, съгласно което на 28.05.2005г. Г.Ц. Д. е декларирал пред ПАМДТ-Подуяне, СО имотът по декларацията от 10.07.2017г. Прието е удостоверение от 06.12.2007г. издадено от СО, район Подуяне, съгласно което за имот в гр. София, район Подуяне, ул. Витиня” с идентификатор 68134.614.316 няма данни за акт за държавна собственост до 01.06.1996г., но има акт за частна общинска собственост № 2022/12.01.2004г. вписан в СлВписвания на 01.07.2006г. Приет е Акт за частна общинска собственост № 2022/12.01.2004г. съгласно който терен с площ от 600 кв.м. на ъгъла на ул. Железни врата” и ул. Витиня”, попадащ под Първа задгарова артерия, м. Квартали от североизточен град, прилежащи на Първа задградска артерия” е общинска собственост на основание на чл. 13, ал.2 от ЗОС. Прието е писмо от СО от 13.10.2017г. съгласно което за имота имот с идентификатор 68134.614.316 не се установяват данни за отчуждаване. Приета е заверка на молба-декларация да обстоятелствена проверка от 29.06.2017г. издадена от СО, Дирекция Общински приходи, съгласно които земя от 700 кв.м. и сграда-гараж с площ от 200кв.м. на ул. ••••••• са записани на името на Г.Ц. Д. и има непогасени задължения към 29.06. 2017г. Прието е удостоверение за наследници, издадено на 31.01.2019г. от СО, район надежда, съгласно което Г.Ц. Д. е починал на 27.01.2019г-. и е оставил за наследници по закон съпругата си С. А. Д.а и децата си А. Г. Д., Ц. Г. Д. и А. Г. Д.. Прието е писмо от СО, Дирекция Общински приходи издадено на 01.04.2020г., съгласно което на 28.05.2005г. Г.Ц. Д. е декларирал с декларация по чл. 14 от ЗМДТ земя от 700 кв.м. и гараж от 200кв.м. на ул. •••••••, не е представил документ за собственост, партида е открита по декларирани данни от него, за този имот не били установени закрити партиди за имота, за 2019г. данъците са платени. Приета е справка съгласно която по давност са отпаднали начислени задължения за данък и за такса битови отпадъци за периода 2005-2010г. за имот на ул. Железни врата”. Прието е писмо от 13.01.2006г. от кмет на СО, район Подуяне, с което по имот по АОС 2022/12.01.2004г. е определен за място за работа на мобилни клиники на територия на район Подуяне. Приети са приходни квитанции за платени данъци по партида на Г.Ц. Д. за земя и сграда на ул. Витиня № 76 за 2005г, 2007г, 2009г., 2017г. Разпитан по делото св.В.Д. е заявил, че от 2000г. познавал синовете на Г. Д., покрай тях се запознал и с него, виждал го в имот на ул. ••••••• не помнел точно номера, имотът представлявал заградено с ламаринена ограда място. В имота имало ламаринена постройка, в която Г. Д. си държал инструментите, може да я ползвал и за гараж. Посещавал имота, защото А. обичал автомобили и мотори, свидетелят ходел за да си ремонтират автомобилите. Там виждал Г. Д. за първи път посетил имота през 2000г. Много пъти в имота бил Г. Д., той там си държал инструментите, мислел че имотът е на Г. Д. докато разбрал за делото В имота виждал само Г. и синовете му - А. и Ц., след смъртта на Г. в имота се виждал със синовете му, които продължили да го стопанисват. В имота продължавал да ходи често за последно седмица преди разпита му пред съда, ползвал се за същото както и преди, там били и инструментите. Не знаел как Г. придобил имота, не бил питал и не му били казвали. С А. били приятели. Разпитан по делото св. А.П. е заявила, че познава А. от 20 години, семейни приятели били семействата им, често контактували – с А. 2-3 пъти в месеца, близка била и със съпругата му Й. – д нея контактувала всечи делничен ден, понякога и през почивните дни. Познавала имота в кв. Подуяне, намирал се от дясно на кв. Сухата река, бил дворно място с построени в него сгради, нещо като гараж. Една част от дворното място било заградено с огледа от гофрирани ламаринени платна, които са за покрив. Вътре било като работилница, имало инструменти, машини. Сградата била една. Заявила е, че от 1987г. работела като учител по физическо възпитание в близкото училище на имота – 124-то ОУ на ул. ••••••• обикаляла квартала, за първи път посетила имота около 2000г., той бил на 500-600м. от училището. Навремето обикаляли домовете на ученици и така ако трябвало да обикалят домовете на учениците, то през една седмица примерно виждала имота. Дворът на училището бил с лице към кв. Сухата река, пред една-две преки. От двора на училището имотът не се виждал, но излизайки на улицата пред двора на училището можело да се види и свидетелят го виждала през 1-2 седмици. Това било в периода от 2000г. до 2017г., след това се преместила да работи в друго училище. В самия имот била виждала бащата на А.-чичо Г., както и А.. Там те ремонтирали автомобилите си, дори ги била молила да ремонтират и автомобили на нейното семейство. Разбрала, че община Подуяне оспорва собствеността им преди няколко години от Й., тогава чичо Г. още бил жив, значи било преди 4 години. Не й обяснили какво точно се случва, само че са наели адвокат и се води съдебно дело с общината за имота. Знаела че имотът е на Г., това го знаела от възрастни хора там, обикаляла около 30 години квартала докато била учител в 124-то ОУ и понякога с Й. ходели да пият кафе и с хората от квартала си говорили „на кафе” от съседи го била чувала и от възрастни хора от квартала. Къщата на братът на Й. била точно при този имот, когато отивали при него идвал и А. и други хора от махалата, не им знаела имената и те вече не били сред живите. Й. била преподавател в същото училище и заедно обикаляли квартала, посещавали домовете на учениците. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. По правилността на решението в обжалваната част: Предявеният иск е с правно основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 77, пр.2 вр. с чл. 79 от ЗС - положителен установителен иск за собственост по придобивна давност на имот с идентификатор 68134.614.316 без построените в него сгради. Правото на собственост по давност се придобива при упражняване на фактическа власт върху имота като свой през определен период от време непрекъснато и необезпокоявано, като за придобиването на същото следва да има изявление от владелеца за същото. Правото на собственост по давност се придобива с изтичане на срока по чл. 79 от ЗС, но не се придобива автоматично с изтичане на срока. То се придобива към момента на изтичане на този срок, но само ако след изтичането на срока има волево изявление на субективния елемент на владението чрез съответните процесуални способи - съставяне на констативен нотариален акт, предявяване на иск, действия по попълване на кадастрална основа, възражение за придобивна давност и др. Изявлението води до настъпване на последиците от упражнявана фактическа власт с намерение за своене върху вещта, а именно до придобиване на собствеността към минал момент – изтичането на срока по чл. 79 от ЗС. Защитата на права на владелец при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да осъществи чрез предявяване на иск, снабдяване с констативен нотариален акт, възражение срещу предявен срещу него иск. Придобиването на собствеността по реда на чл. 79 от ЗС е свързано само с владение на имота като свой през определен период от време, а при позоваване на кратка придобивна давност – и на добросъвестност и юридическо основание за същото. Други елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС законодателят не е въвел, поради което и такъв елемент не е позоваването на същата пред съответния орган – съд/нотариус. Позоваването не е необходимо, за да се осъществи фактическия състав по чл. 79 от ЗС. То е необходимо, за да настъпи правната последица. Обратното би означавало, че тази правна последица настъпва автоматично, по силата на закона, без да се съобрази спецификата на владението, което е съзнателно поведение с определено намерение. Намерението за своене на вещта, с което се упражнява фактическата власт върху нея, позволяват фактическото състояние на упражняване фактическа власт да се трансформира в самото вещно право. Позоваването на последиците от така упражняваната фактическа власт пред нотариус/съд потвърждават това намерение за своене. При наличие на позоваване, правните последици – придобиването на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79 от ЗС. Правото на позоваване може да се обективира от наследници на лицето, доколкото то преминава в наследството. (В този смисъл ТР № 4/17.12.2012г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ОСГК на ВКС). Владението съгласно ч. 68 от ЗС включва в себе си обективен елемент – упражняване на фактическа власт, и субективен елемент – намерение за своене. Презумпцията на чл. 69 от ЗС, , че владелецът държи вещта за себе си се прилага за всички гражданско-правни субекти и независимо от това дали се касае за съсобственост, но тази презумция е оборима. Въвеждането й от законодателя е с оглед затрудненията при доказване на намерението като психическо състояние. Съдът е длъжен при установяване на обективния елемент – владение, да презумира субективния такъв- намерение за своене. Обективният елемент е фактическо състояние. Собственикът и съсобственикът на вещта имат право да владеят вещта. Независимо от основанието за съсобствеността тя дава правомощие за съвладение на съсобствениците и така всеки съсобственик може да владее своята идеална част от вещта и да държи останалите части от вещта. В хипотеза, в която основанието за първоначалното установяване на фактическа власт върху имота показва държане или съвладение, а не владение само за себе си, то презумпцията по чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е започнало на основание, което изключва правата на собствениците, то намерението за своене се предполага. В хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи държане или съвладение, то в тежест на съсобственика, позоваващ се на придобиване по давност на чуждите идеални части е да докаже, че е променил намерението с което е държал първоначално чуждите идеални части, като е започнал да свои същите. Такъв съсобственик не може да се позовава на презумпцията по чл. 69 от ЗС. В общия случай упражняването на фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се упражнява. Ако основанието, на което е придобита фактическата власт е съсобственост, съответно-предоставено държане на чужда собственост, то същото признава правата на собственост на ІІІ-ти лица върху част, съответно върху целия имот. При тази хипотеза, за да се придобие по давност чуждия имот, то следва да се превърне с едностранни действия държането във владение. Тези действия следва явно и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на останалите съсобственици, които са доведени до тяхното знание. В тежест на такъв съсобственик е да установи, че е манифестирал промененото си намерение за държане на имота пред останалите съсобственици, освен ако не установи, че същото е било обективно невъзможно. (В този смисъл ТР № 1/06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС). Веднъж придобито правото на собственост може да се изгуби само с акт на разпореждане на носителя на същото или ако друго лице придобие собствеността по оригинерен способ. Съдът приема за установено по делото, че от 2000г. до подаване на исковата молба през февруари 2018г. Г.Ц. Д. е упражнявал фактическата власт върху имота. Тези обстоятелства се установяват от събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитира като логични и последователни, резултат от личните впечатления на двамата свидетели, натрупвани през продължителен период от време при регулярните им посещения на имота. Вярно е, че двамата свидетели са посочили, че са в приятелски отношения с А. Д. и семейството му, но показанията им не са опровергани от останалите събрани по делото доказателства, а и житейски оправдано е близки на страните да имат преки впечатления от поведението им по отношение на имота, поради което и съдът приема че не съществува основание да не се кредитират показанията им. Св.П. е посочила, че има постоянни наблюдения върху имота от 2000г. до 2017г. защото била учител в 124-то ОУ, което било на 500-600м. от имота, налагало се да обикаля квартала, за да посещава домовете на учениците, че често обикаляла със съпругата на А. която също била учителка в 124-то ОУ, посещавали и процесния имот и виждала в него А. и Г., от съседи и хора от квартала при разговори на „по кафе“ разбрала, че имотът е на Г.. Свидетелят е описала подробно местонахождението на имота и застрояването му с постройка – гараж, заграждането му от едната страна, което обосновава извод, че действително познава имота. Свидетелят Д. е посочил, че от 2000г. и до момента регулярно посещава имота, там А. и свидетеля си ремонтирали автомобилите, виждал в имота А. и Г., както и Ц., в имота имало ламаринена постройка, в която Г. си държал инструментите, те били там и сега – след смъртта на Г., включително и седмица преди разпита на свидетеля от СРС, мислел че имотът е на Г. докато не разбрал за делото с общината. С оглед на тези показания съдът приема за установено по делото, че за периода от 2000г. до подаването на исковата молба имотът е бил владян от Г.Ц. Д. като свой, владението му не е било обезпокоявано и е било явно. Писмото от СО, район Подуяне от 13.01.2006г. сочещо, че процесния имот се определя за разполагане на мобилни клиники не е от естество да обоснове друг извод. Това е така, защото доказателства, че действително такива клиники са били разположени и то за определен период от време по делото не са ангажирани. По делото не е установено при установяването от Г. Д. на фактическата власт върху имота основанието за същото да е включвало признаване правата на собственика на имота, поради което и съдът приема, че презумпцията по чл. 69 от ЗС на мира приложение и намерението за своене се предполага. За това намерение доказателство са и установените по делото от писмата на СО, Дирекция Общински приходи”, че на 28.05.2005г. Г. Д. е декларирал с декларация по чл. 14 от ЗМДТ като свои земята и сградата в имота. Спорен въпрос по делото е дали имотът е бил общинска собственост и съществуват ли пречки за придобиването му по давност. АДС и АОС нямат правопораждащо действие, а само констатират вече породено право на собственост по някой от способите по чл. 77 от ЗС. Несъставянето на АДС или АОС не може да обоснове извод, че правото на собственост не е възникнало. В случая представения АОС е от 12.01.2004г. и сочи основание за съставянето му чл. 13, ал. 2 от Закона за общинската собственост /ЗОС/. Съгласно тази разпоредба въведена от законодателя с измененията на закона в ДВ, бр. 96/05.11.1999г., /когато е изменена разпоредбата на чл. 2, ал.2, т. 5 от Закона за общинската собственост /ЗОС/, общината владее и управлява безстопанствените имоти на своята територия по ред, установен с Наредбата по чл. 8, ал. 2 от ЗОС. С тези законодателни промени е изоставено възприетото до този момент в разпоредбата на чл. 2, ал.2, т. 5 от ЗОС че обищнаска собственост са имоти, та които не може да се установи собственика, както и възприето преди това с разпоредбата на чл. 6 от ЗС в редакция до 20.09.1991г., че държавата е собственик на имотите, които нямат друг собственик. След измененията на ЗОС и на Закона за наследството обнародвани в ДВ, бр. 96/05.11.1999г., собствеността преминава върху държавата / общината само в хипотезата на чл. 11 от ЗН, но не и в други хипотези, в които собственик на имота не може да бъде установен. В случая Столичен общински съвет е приел Наредби на основание на чл. 8, ал.2 от ЗОС. Първата такава е Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета с Решение на СО от 03.04.2000г. изменяна в последствие няколко пъти и отменена през 2005г.Тази Наредба е действала към момента на съставянето на процесиня АОС от 12.01.2004г. Тя не предвижда процедура по чл. 13, ал. 2 от ЗОС. Едва с разпоредби на последващите Нардеби по чл. 8, ал.2 от ЗОС - чл. 7 от Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета с Решение № 508 по Протокол № 54 от 28.07.2005 и с приетата през 2011г. - чл. 10 от Наредба за общинската собственост е уредена процедура по завладяване на безстопанствени имоти. Съгласно същите завладяването на безстопанствен имот се извършва въз основа на протокол от специална комисия, заповед на кмета за завладяването му, като след изтичане на десетгодишен срок от издаване на заповедта за завладяване на безстопанствения имот, кметът на района внася доклад до СОС, който с решение прогласява придобивната давност по отношение на завладения безстопанствен имот при условията на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Така разписаната процедура в наредбите макар и тези, които са били за период след издаването на процесния АОС, съдът приема че обосновават извод, че основанието на което може да се придобие бестопанствен имот от общината след измененията на ЗОС от 05.11.1999г., е само придобивната давност. Всички наредби на Столичен общински съвет са приети при непроменени текстове на чл. 2, ал.2 и на чл. 13 от ЗОС, поради което и съдът приема, че и при действието на Наредбата от 2000г. правилото на чл. 13, ал.2 от ЗОС е било с идентично съдържание и смисъл като тези при действието на наредбите на СОС от 2005г. и от 2011г. Така възприетото обосновава извод, че разпоредбата на чл. 13, ал.2 от ЗОС не въвежда ново основание за придобиване на собственост от общината и за издаване на акт за общинска собственост. По делото не са ангажирани доказателства, че СО е упражнявала фактическа власт върху имота и така го придобила като свой по давност. В тежест на СО е било да установи тези си твърдения, но същото не е сторено по делото. Представеното писмо от 13.01.2006г. не е от естество да установи същото, нито откриване на партида за имота пред данъчната администрация. Това е така, защото тези действия не установяват упражняване на фактическа власт върху имота. В самия АОС не са описани факти, които да позволят извод, че придобивна давност за имота е изтекла в полза на СО за определен период от време – нито преди нито след издаване на АОС от 2004г., но преди подаването на исковата молба. Така съдът приема, че имотът не е придобит по давност от СО. Съдът приема обаче че процесният имот е бил общинска собственост. Този извод следва при съобразяване на разпоредбите на чл. 6 от ЗС в редакцията преди ДВ, бр. 77/17.09.1991г. и на чл. 2, ал.2, т. 5 от ЗОС в редакцията преди ДВ бр. 96/05.11.1999г., които са императивни материално правни норми и за правилното им приложение съдът следи служебно. Към момента на влизането в сила на тези разпоредби и на действието на същите не е установено по делото имотът да е имал установен собственик. Така съгласно тези разпоредби и с оглед на местонахождението и предназначението на имота съдът приема, че с влизането в сила на ЗОС на 01.06.1996г. имотът е станал общинска собственост на основание на чл. 2, ал.2, т. 5 от ЗОС, като имот чийто собственик не е могло да бъде установен, тоест безстопанствен имот. Тази норма е императивна материално - правна норма, прилага се към момента, в който е била в сила, за приложението й съдът следи служебно независимо дали за същото има позоваване от страните по делото. Несъставянето на акт за общинска собственост по съображения изложени по-горе съдът приема, че не може да обоснове извод, че имотът не е преминал в собственост на общината. За да се приеме, че имотът не е безстопанствен е достатъчно да бъде установено по делото, че по някакъв начин имотът е свързан с конкретно физическо или юридическо лице, различно от държавата/общината, което стопанисва имота. Не е необходимо провеждане на пълно и главно доказване че имотът е собственост на конкретно лице. Този извод следва при съобразяване на обстоятелството, че това лице не участва в процеса и несъмнено доказване на чуждо право на собственост не може да се изисква от страните по делото. В случая от приетите по делото писма от СО, Отдел Общински приходи“, СО, район Подуяне, скица издадена от АГКК, се установява, че за имота не са провеждани отчуждителни процедури, пред данъчната администрация е деклариран от ищеца едва през 2005г., не са съставяни актове за държавна собственост, съставен е само АОС от 2004г., за имота няма нанасянеия по предходни планове като самостоятелен такъв. С писмо от СО, Дирекция „Общински приходи“, съставено на 01.04.2020г. е посочено, че не са установени закрити данъчни партиди за имота. Така установените факти съдът приема, че са достатъчни, за да се приеме по делото, че имотът е бил безстопанствен към влизане в сила на ЗОС на 01.06.1996г. и така той е станал общинска собственост. Този извод следва и при съобразяване на процесуалното поведение на страните по делото – нито една страна не е навела твърдения, а и не е ангажирала доказателства, че процесния имот към 01.06.2006г. е бил собственост на 3-то лице, че в планове, регистри за него има записвания че е свързан с 3-то лице. В приетия по делото АОС изрично е посочено че имотът е такъв по чл. 13, ал.2 от ЗОС, тоест безстопанствен. Че имотът не е бестопанствен е следвало да се докаже от ищците чрез свързването на имота с определено лице, включително със записвания по регулационни и кадастрални планове, регистри, но такова доказване не е проведено по делото. Така съдът приема за установено по делото, че имотът е бил безстопанствен към влизането в сила на Закона за общинската собственост /ЗОС/. Следва да се посочи, че дори имотът да е бил държавна собственост на основание на чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция, то с оглед на записванията в скицата на АГКК за местоположението и предвижданията за застрояване, то приложим е § 42 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗОС обн. ДВ бр. 96/1999г. и така на основание на тази разпоредба имотът е преминал в собственост на общината. С оглед гореизложеното съдът приема, че имотът е бил общинска собственост и за него са приложими разпоредбите по отношение на забраната за придобиването по придобива давност. Такива в случая са разпоредбите на чл. 86 от ЗС в редакция към ДВ бр. 31 от 1990г. за периода до 22.04.1996г., а след това – в редакцията й към ДВ бр. 33/19.04.1996г., чл. 7 от Закона за общинската собственост в редакцията към ДВ бр. 44/21.05.1996г., съответно към ДВ бр. 96/1999г., бр. 19/2011г., както приложими са и § 1 и § 2 от ПЗР към ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46/2006г. и ДВ, бр. 113/2007г., ДВ, бр. 105/2011; ДВ, бр. 7 от 2018 / и действащата към момента редакция. Тези разпоредби уреждат забрана за придобиването по давност на имоти, които са частна общинска собственост за периода от 16.11.1951г. до 08.11.1999г., а за периода от 31.05.2006г. до 31.12.2022г., е уредено спиране на придобивната давност. При така възприето съдът приема, че придобивна давност върху процесния имот е било възможно да тече само за периода от 08.11.1999г. до 31.05.2006г. Този период не е по-дълъг от 10 години и владеене на имота като свой не е от естество да доведе до придобиването му по давност в случая. Отделно в случая от събраните доказателства се установяване владение от ищеца върху имота едва от 2000г., което е допълнителен довод да се приеме, че необходимия срок за придобиването на имота по давност в случая не е изтекъл. Следва да се посочи, че с Тълкувателно Решение № 3/14.02.2018г. по тълк.д. № 3//2017г. на ОСГК на ВКС са дадени разяснения за начина по който следва да се брои срока по чл. 86 от ЗС и § 1 от ПЗР на ЗД на ЗС – брои се по правилата за срокове в месеци и години и така десетгодишен срок започнал да тече на 01.06.1996г. изтича на 01.06.2006г., а в деня преди това е влязъл в сила мораториума на възможността за придобиване на частна общинска собственост по давност. В същото е посочено и че дори срок да изтича на 31.05.2006г., доколкото на този ден- 31.05.2006г., е влязъл в сила мораториумът върху възможността да се придобие общински имот по придобивна давност, то отново не е изтекъл към него момент необходимия срок, за да се придобие общински имот по придобивна давност. Съдът приема, че не обосновава обратен извод Решение № 3/24.02.2022г. на КС по конституционно дело № 16/2021г., с което за противоконституционни са прогласени разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006г. последно допълнение ДВ бр. 18/2020г./, както и на § 2 от ЗР на Закона за изменение на ЗС / ДВ, бр. 7/2018г/. Това решение е постановено на основание на чл. 149, ал.1, т.2 от от конституцията на Република България, поради което и по аргумент от чл. 22 от закона за конституционни съд последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизането в сила на това решение. В този смисъл са мотивите на решението на КС на страница последна, но и Решение № 3/28.04.2020г. на КС по конституционно дело № 5/2019г.; мотиви на Тълкувателно решение № 1/20.04.2023г. по тълк.д. № 1/2022г. на ОСГТК на ВКС/. При така възприето и като съобрази че исковата молба е подадена през февруари 2018г., че Решението на КС за обявяването за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006г. последно допълнение ДВ бр. 18/2020г./, както и на § 2 от ЗР на Закона за изменение на ЗС / ДВ, бр. 7/2018г е обнародвано в ДВ, бр. 42/12.05.2020г., то съдът приема, че същото е неотносимо към процесния случай. Така съдът приема, че за процесния случай приложими са разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006г. последно допълнение ДВ бр. 18/2020г./, както и на § 2 от ЗР на Закона за изменение на ЗС / ДВ, бр. 7/2018г/ и за процесния период е имало забрана за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост. Следва да се добави само за пълнота на изложението, че дори да се приеме, че имотът е бил държавна собственост на основание на чл. 6 от ЗС в първоначалната редакция на разпоредбата, то при съобразяване на ограниченията за придобиване по давност на такива имоти и на установеното по делото владение на имота от ищеца с начален момент едва от 2000г., то и и в този случай съдът приема, че положителния установителен иск е неоснователен. С оглед гореизложеното съдът приема че решението на районния съд е неправилно и като такова следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови друго, с което исковете следва да се отхвърлят. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че решението на СРС в частта, с която разноски са поставени в тежест на ответника по исковете следва да се отмени. За производство пред СРС на ответника по исковете следва да се присъди възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100лв. определено на основание на чл. 78, ал. 8 от ГПК при съобразяване на сложността на делото. За производството пред СГС въззивникът не е претендирал разноски и такива не му се следват. Така мотивиран, Софийският градски съд