Решение № 312 от 8.7.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 502/2026 г.

С решение № 281 от 08.12.2025 год. по гр. дело № 455/2025 год. на РС-Елин Пелин съдът е осъдил Военно формирование 5237- с. Негушево, Софийска област, да заплати на Н. И. Й. от гр. София сумата от 17 357.74 лв., представляваща незаплатена разликата до дължимото по чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ обезщетение от 20 брутни месечни възнаграждения в размер на 65 600 лева, намалени с изплатената вече сума от 42 770 .00 лева и след приспадане на полученото по чл. 237 , ал.1 от ЗОВСРБ /отм. 2009г./ обезщетение през 2008 г. в размер на 5 672, 26 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 24.02.2025 г. до окончателното изплащане, както и мораторната лихва върху главницата за периода 21.12.2024 г. - 24.02.2025 г. в размер на 433.74 лева. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2470 лв., представляваща направени по делото разноски, както и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС - Елин Пелин сумата от 1144.30 лв., представляваща дължими разноски и държавни такси, на осн. чл. 83, ал. 1, във вр. с чл. 78, ал. 6 ГПК. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в осъдителната част с твърдения, че същото не е съобразено с доказателствата по делото и с материалния закон. Моли съда да отмени решението в тази част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Ищецът оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в частта, с която предявените искове са уважени. След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Ищецът твърди в исковата молба, че е освободен от длъжност Началник на отделение „Комуникационно-информационни системи” във Военно формирование 52370-с.Негушево със Заповед на Министъра на отбраната №КВ- 264/12.05.2024г. на основание чл.146, т.2 от ЗОВСРБ и чл.76, ал.1, т.3 от Правилника за прилагане на ЗОВСРБ, поради навършване на пределна възраст от военнослужещи - 55 г. Със същата заповед е взет в разпореждане на министъра на специален щат №А-101, като му е прекратен договора за военна служба и е зачислен в запаса, считано от 20.12.2024г. Сочи, че в изпълнение на заповедта на министъра, прекият му ръководител Началникът на Военно формирование 52370 - с.Негушево, Софийска област полк.Симеон Йолов, е отчислен от списъчният състав на военното формирование като поставен в разпореждане по специален щат №А-101 на министъра на отбраната, на работа и доволствие във военно 52370, считано от 20.12.2024г., видно от Заповед №ФСД- 126/16.12.2024г. Сочи, че с горната заповед на началника на Военното формирование 52370 е отчислен от списъчният състав на ВФ 52370-с.Негушево, считано от 20.12.2024г. и на основание чл.227 от ЗОВСРБ, след направеното приспадане поради последващо освобождаване от военна служба, на основание чл.227, ал.2 от ЗОВСРБ на 7 брутни месечни заплати, които са му били изплатени през 2008 г. е разпоредено да му се изплатят 13 брутни месечни заплати на основание чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Заявява, че неправомерно не му е изплатен пълният размер от 20 брутни месечни заплати към датата на освобождаването му от служба - 20.12.2024 г. поради навършване на възрастта за пенсиониране. Твърди, че през март 2010 г. му била връчена писмена покана от началникът на ВВС за доброволно връщане на полученото обезщетение по чл.227 от ЗОВС в размер 11194,16 лв. Ищецът отказал да върне нещо, което е получил добросъвестно през 2008 г. по чл. 237 от стария ЗОВС. Твърди, че през април 2010 г. командирът на ВФ 34630 - с.Доброславци със своя заповед №193/12.04.2010 г. прихванал от изискваната сума 11 194.16лв., сумата 5 521,21 лв., която Министерството на отбраната дължало на ищеца като обезщетение за незаконосъобразното му съкращение от ВВС. Сочи, че от последвалите дела в Административен Съд-София, ВАС, СРС-София се стигнало до Решение № 238293/13.10.2017 г. на СРС по гр.д.№40084/2017г., влязло в законна сила на 08.11.2017 г., с което съдът приел, че "Н. И. Иовов не дължи на Министерството на отбраната сумата от 5 672,26 лв., представляваща останалата непогасена част от „полученото обезщетение“ по чл.227 ал.1 от ЗОВС или 7 брутни месечни заплати". Твърди, че независимо от Решението на СРС, постановено по горепосоченото дело, Министерство на отбраната, и Началника на ВФ 5237- с. Негушево неправилно приемат, че на основание чл.227, ал.2 от ЗОВСРБ - при последващо освобождаване от военна служба и поради приспадане на 7 брутни месечни заплати, следва да се изплатят 13 брутни месечни възнаграждения, парично обезщетение при последващо освобождаване от военна служба на майор Н. И. Й. в размер на 42 770 лв. По този начин не се зачита силата на съдебното решение, според което ищецът не дължи връщане на суми, нито пък ответника има право на прихващане. Поради това е неправомерно да му се удържат 7 брутни работни заплати и то изчислени към заплатата за последния му работен месец през 2024 г., а не изчислено към датата на удържаните брутни заплати в размера им от 2008 г., на основание чл.227, ал.2 от ЗОВСРБ. Сочи, че видно от самата заповед, 13-те брутни месечни възнаграждения са определени през декември 2024 г. в размер на 42 770 лева, т.е. месечното брутно възнаграждение на ищеца е 3280 лв. към момента на пенсионирането му, а удържаните му 7 брутни заплати са в размер на 23030 лева. Сочи, че при сравнение сумата, която евентуално може да претендира МО към ищеца, независимо че е установено с влязло в сила решение на СРС, че не я дължи, е 5 672,62 лева, като се получава разлика от 17175.74 лв. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете като изцяло неоснователни. Сочи, че при определянето на размера на обезщетението се вземат предвид разпоредбите на чл.227, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ. В случай, че е налице последващо освобождаване от военна служба, както е при ищеца, се приспадат толкова брутни месечни трудови възнаграждения, колкото са получени на основание чл.227, ал. 1 ЗОВСРБ. Твърди, че Заповед № ФСД - 126/16.12.2024г. на началника на военно формирование 52370 Негушево е издадена при спазване на материалноправните разпоредби на ЗОВСРБ и Наредба Н- 12/12.04.2010г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите. Сочи, че ищецът през 2008 г. е освободен от военна служба със заповед № К-385/18.06.2008г. на командващия на Военновъздушните сили, като му е изплатено парично обезщетение, в размер на 13 брутни месечни възнаграждения за прослужени 13 години на военна служба, вписано по описа на Книжка № 092440 за пенсионни документи. Впоследствие с Решение № 3 864/24.03.2009 г. на ВАС е възстановен на военна служба, считано от 19.06.2008 г., като същият е дължал на Министерство на отбраната полученото обезщетение от 13 брутни месечни възнаграждения. Тъй като вземането на Министерство на отбраната не е възстановено доброволно от ищеца, командирът на военно формирование 34630 - Доброславци със заповед № 193/12.04.2010г. извършил прихващане на дължимото му обезщетение за времето, през което е останал без работа, представляващо 6 брутни месечни възнаграждения, за погасяване на дължимото от него обезщетение при освобождаване от военна служба. Сочи, че невъзстановена от ищеца остава останалата част от полученото обезщетение при прекратяване на договора за военна служба през 2008 г., представляващо 7 брутни месечни възнаграждения. С оглед на гореизложеното и на основание чл.227, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ при последващо освобождаване от военна служба, поради навършване на пределна възраст за притежавано военно звание и поради приспадане на 7 брутни месечни възнаграждения, следва да се изплатят 13 брутни месечни възнаграждения като парично обезщетение при последващо освобождаване от военна служба на ищеца, чийто размер от 42 770 лв. е изчислен със заповед № ФСД - 126/16.12.2024г., като са спазени материалноправните разпоредби на чл. 227, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ. Сочи, че в цитираното от ищеца съдебно решение на Софийския районен съд от 08.11.2017г. е признато, че същия не дължи връщане на полученото обезщетение в размер на 7 брутни месечни възнаграждения поради изтекла давност, но това не означава, че те не са получени и впоследствие задържани от него, на основание чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Сочи, че след като веднъж са получени, би следвало да се приложи единствено разпоредбата на ал.2 от чл.227 ЗОВСРБ „При последващо освобождаване от военна служба от размера на дължимото обезщетение да се приспаднат толкова брутни месечни възнаграждения, колкото са получени по ал. 1” В противен случай ще е налице неправилно и незаконосъобрано изпълнение на законовите разпоредби на чл. 227, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ и ще е налице неоснователно обогатяване. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Съдът, като взе предвид доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и от правна страна следното: По делото не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че със заповед на министъра на отбраната на Република България № КВ- 547/28.05.2008 г. ищецът е бил освободен от кадрова военна служба и договорът му с Министерство на отбраната на РБ е бил прекратен, като му е било изплатено обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба в размер на 11194,16 лв. С решение № 332/09.01.2009 г., влязло в сила на 24.03.2009 г., ВАС на РБ е отменил заповедта за прекратяване на договора между ищеца и ответника, като със заповед на министъра на отбраната № КВ-968/20.10.2009 г. ищецът е възстановен на заеманата длъжност. Установява се, че във връзка с отмененото уволнение на ищеца е присъдено обезщетение за оставане без работа в размер на 5521,91 лв., което със заповед на командира на поделението е било погасено чрез прихващане с насрещно дължимото от служителя обезщетение, което е получено от него при освобождаването му от кадрова военна служба и което подлежи на връщане при постановената отмяна на заповедта за прекратяване на договора му с министерството. По делото е безспорно, че след извършената компенсация е останала дължима от ищеца сума в размер на 5672,25 лв. Установява се, че с Решение № 238293/13.10.2017г. на СРС, 162 състав, постановено по гр.д.№40084/2017 г., влязло в законна сила на 08.11.2017 г., съдът е приел, че ищецът не дължи на Министерството на отбраната сумата от 5672,26 лв., представляваща останалата непогасена част от „полученото обезщетение“ по чл.227 ал.1 от ЗОВС или 7 брутни месечни заплати, поради изтекла погасителна давност. От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че със Заповед № КВ - 264 от 21.05.2024 г. на Министъра на отбраната майор Н. И. Й. - началник на отделение „Комуникационно — информационни системи“ във военно формирование 52370 - Негушево, е освободен от заемана длъжност считано от 20.12.2024 г., като е разпоредено изплащане на полагаемото му се еднократно парично обезщетение при освобождаване от военна служба. Съгласно представен фиш за работна заплата, общото месечно брутно трудово възнаграждение на майор Н. И. Й. възлиза на 3 290 лв. Вещото лице дава заключение, че на база това възнаграждение 20 брутни месечни възнаграждения възлизат на 65800.00 лв., а 7 брутни месечни възнаграждения възлизат на 23 030 лв. За периода от 21.12.2024 г. до 24.02.2025 г. върху главница от 23 030 лв. законната лихва изчислена по реда на чл.86 от ЗЗД възлиза на 575.48 лв. За периода от 21.12.2024 г. до 24.02.2025 г. върху главницата от 17 357.74 лева, законната лихва изчислена по реда на чл. 86 от ЗЗД възлиза на 433.74 лева. Установява се, че на ищеца са му изплатени 13 брутни месечни заплати на основание чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ в размер на 42 770 лв. При така установените факти съдът намира от правна страна следното: Съгласно чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ при освобождаване от военна служба военнослужещите имат право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20 години, а според чл. 227, ал. 2 ЗОВСРБ при последващо освобождаване от военна служба от размера на дължимото обезщетение се приспадат толкова брутни месечни възнаграждения, колкото са получени по ал.1. Това означава, че ако военнослужещият вече е получил обезщетение за определен брой прослужени години при първото освобождаване, при повторното освобождаване ще има право на обезщетение само за новопридобития стаж след възстановяването. Настоящият състав намира, че логическото и систематическо тълкуване на тези норми налага извода, че при всяко освобождаване от служба еднократното парично обезщетение се определя в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото е броят на прослужените години на служителя, като с изплащането му се погасява и правото за неговото повторно получаване; по смисъла на ал. 2 на посочения текст при всяко повторно или последващо спрямо предходното освобождаване от служба, от общия брой прослужени години следва да се приспадне броят на тези, за които вече е било получено обезщетение при предишни освобождавания и за които правото на такова обезщетение е вече погасено. В този смисъл е и утвърдената съдебна практика – така в Решение № 158/13.04.2011 г. по гр.д. № 1617/2009 г. на ВКС, IV г.о. Решение № 814 по гр.д. № 4706 за 2009 г. на ІV г.о., Решение № 406 по гр.д. № 1280 за 2009 г. на ІV г.о. и др. еднозначно се приема, че при последващо освобождаване от служба се приспада съответният брой изплатени като обезщетение по предишното приключило правоотношение брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение за тях вече е погасено и защото в закона не е предвидено преизчисляване на обезщетението на базата на размера на възнаграждението преди последващото освобождаване. Настоящият съдебен състав изцяло възприема посоченото разрешение на поставения във въззивната жалба въпрос. След като при предходното му освобождаване от служба в системата на въоръжените сили ищецът е получил общо 7 брутни месечни възнаграждения, на същия се дължи заплащане единствено на сумата 42 770 лева – равностойността на 13 брутни възнаграждения, които са определени и изплатени изцяло на ищеца. Липсва законова норма за преизчисляване на получените във връзка с предишните му освобождавания обезщетения съобразно размера на възнаграждението, получавано от него преди последното му освобождаване. Обемът на правото на обезщетение по чл. 227, ал. 1 - 2 от ЗОВСРБ се определя чрез брой брутни месечни възнаграждения, независимо кога са получени, и с получаването на максималния брой брутни възнаграждения правото на обезщетение се погасява. С оглед това неправилен се явява извода на районния съд в обжалваното решение, че при повторно освобождаване от военна служба на служителя се дължи разликата в стойности, а не в брой обезщетения, между полученото при първото и последващото освобождаване, определена на базата на брутното месечно възнаграждение към момента на последното освобождаване. Независимо, че цитираната по-горе съдебна практика е постановена по аналогична разпоредба на ЗМВР, принципът е напълно приложим и към чл. 227, ал. 2 ЗОВСРБ, тъй като и двете разпоредби уреждат идентичен механизъм за приспадане на вече получени обезщетения при последващо освобождаване. Неоснователни са и твърденията на ищеца, че след като със сила на пресъдено нещо с решение от 08.11.2017 г. на СРС е признато, че същия не дължи връщане на полученото обезщетение в размер на 7 брутни месечни възнаграждения поради изтекла давност, то същите не следва да се приспадат от обезщетението по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Правният институт „погасителна давност” представлява погасяване на правото на иск пред съда за защита на субективно материално право. Но това не отменя правнорелевантния факт, че брутните месечни възнаграждения като обезщетение са били получени от ищеца. След като са получени и не са възстановени, с последващото им повторно претендиране би се стигнало до неоснователно обогатяване чрез изплащане два пъти на обезщетение на едно и също правно основание, което е недопустимо. Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на районния съд, решението следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него съдът следва да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. При този изход на спора възззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата 177,50 евро, представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Воден от горното, Софийският окръжен съд