Решение № 22828 от 2.7.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 846/2025 г.

По допустимостта на жалбата: решение № СФД24-РД28-407 от 12.12.2024 г. на директора на дирекция „Общински приходи“ при Столична Община е връчено на представител на дружеството на 03.01.2025 г. Жалбата до АССГ е подадена на 15.01.2025 г. (вх. № 957/15.01.2025г. по описа на АССГ), т.е. е в рамките на 14-дневния преклузивен срок по чл. 107, ал. 4 вр. чл. 144 от ДОПК. В тази връзка съдът намира, че жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна и в срок.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна предвид следното:

Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В тези производства служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите (чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ), а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощията на териториален директор на Националната агенция за приходите /ал. 5 на чл. 4 от с.з./. С оглед цитираната разпоредба оспореният АУЗД се явява издаден от компетентен орган и в необходимата писмена форма.

Спорът в случая е затова дали имотите по отношение, на които са определени процесните публични вземания са с „жилищно” или с „нежилищно” предназначение. В тази връзка съдът съобразява следното:

По силата на чл. 19, ал. 1 от ЗМДТ, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. Как се определя данъчната оценка е регламентирано в чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ - данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2.

По делото няма спор, а и се потвърждава от заключението на вещото лице Б. по СТЕ, че процесният недвижим имот – апартамент № 12, по отношение на който са установени публичните вземания, се намира в жилищна сграда, въведена в експлоатация. Липсва спор относно това, че жалбоподателят е предприятие, което се явява задължено лице за плащането на ДНИ.

Безспорно е също така, че законодателят и съдебната практика приемат за допустимо предприятията да притежават жилищен имот, който да се използва за нестопански цели, т.е. като жилище. При липсата на легална дефиниция на понятието "жилище" в ЗМДТ, съдържанието му за целите на този закон следва да се определя въз основа на легалните дефиниции, дадени в други нормативни актове - в случая в § 5, т. 30 ДР на ЗУТ. ЗУТ определя жилището като съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди.

Според ответника в настоящия спор процесния имот е нежилищен имот, собственост на предприятие, и данъчната основа е по-високата между отчетната му стойност и данъчната му оценка. Тази теза не се подкрепя от анализа на характера на ДНИ като имуществен, а не подоходен данък, направен в мотивите на решението на Конституционния съд № 4/9.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г., обн. ДВ, бр. 32/16.04.2019 г. В този смисъл в Решение № 9/20.06.1996 г. по конст. д. № 9/96, обн. ДВ, бр. 58/1996 г., КС посочва: "Разпоредба, предвиждаща данъчната оценка за сгради или части от сгради, които не се използват за жилищни нужди, да се увеличава пет пъти, поставя размера на данъка в зависимост от елемент, който не е присъщ за един имуществен данък, какъвто е данъкът върху сградите. Размерът на данъка се обуславя от стойността на обекта, която не се влияе от това за какви нужди той се използва. Начинът на използване не е елемент от стойността. От това, че едно жилище престава да бъде ползвано според предназначението и започва да се използва за нежилищни нужди, не променя неговата стойност. Правото на собственост, пораждащо данъчното задължение, има един и същ обем както когато сградата се ползва за жилищни нужди, така и когато тя не се ползва за такива нужди. Дотолкова, доколкото промяната в ползването може да доведе до различен доход от обекта, този доход трябва да бъде предмет на друг данък - подоходен. Отделното посочване в чл. 60, ал. 1 от Конституцията на "доходи и имущество" трябва да се схваща за изискване за разграниченост между подоходните и имуществените данъци, за недопускане на елементи, присъщи на едната категория данъци, в другата категория данъци". Същото становище е застъпено и в Решение № 4/9.04.2019 г. на КС по конст. д. № 15/2018 г., според което с ДНИ се облага стойността на имота, независимо за какви нужди се използва той (Решение № 9 от 1996 г. по к. д. № 9/1996 г., Решение № 11 от 2013 г. по к. д. № 20/2013 г.). Това разбиране е отразено и в чл. 13 от ЗМДТ, съгласно който данъкът се заплаща, независимо дали недвижимият имот се използва, или не.

От изложеното следва, че след като законодателят не е регламентирал в чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ, че данъчната основа за облагане с ДНИ на всички недвижими имоти на предприятията, вкл. жилищните, е по-високата между отчетната им стойност и данъчната им оценка, а за всички жилищни имоти, независимо от това дали са или не са собственост на предприятия, е определил, че данъчната основа за облагането им с ДНИ е данъчната им оценка, то не е налице правно основание, на което един жилищен имот по легалното законово определение да бъде третиран като нежилищен, само защото не е доказано от декларатора, че се ползва за жилищни нужди.

Основателни са оплакванията в жалбата, че от приложената административна преписка е видно, че в подадената декларация се съдържат противоречиви данни относно процесните имоти – апартамент № 12 и гараж № 5. Видно от Точка 1 на Част ІІ на декларацията от 15.12.2023 г. (л. 67) и за двата обекта /жилище, гараж/ е вписано, че не се използват със стопанска цел. В таблица 3 част II e декларирано, че обектите представляват „жилище“ и “гараж“. В същото време, жалбоподателят е попълнил Част ІІІ от декларацията, за която съобразно указанията в нея, се попълва само от данъчнозадължени лица – предприятия и се подава само за нежилищни имоти на предприятия. В Таблицата в Част ІІІ, явяваща се продължение на Таблица 3 от Част І и Част ІІ е видно, че жалбоподателят изрично е посочил като предназначение на апартамента „жилище“. Тоест, дружеството последователно и категорично декларира имота като жилище, при това не само във връзка с вида на имота и неговото предназначение, но и като начин на ползване /нестопански, като жилище/.

Именно поради обстоятелството, че е попълнена и Част ІІІ то декларацията, отнасяща се за нежилищните имоти на предприятията, органите приходите са направили заключение, че имотът е деклариран като нежилищен. Горепосоченото несъответствие в декларацията дружеството е обяснило с грешка при попълването й, които обаче административният органът при издаване на АУЗД (явяващ се втори по ред) не е обсъдил. Обсъждане е извършено в решението на решаващия орган, който ги е приел за неоснователни претенции.

Предвид несъответствието в декларираните от лицето данни и съобразно принципа за обективност по чл. 3, ал. 2 ДОПК, според който административните актове по този кодекс се основават на действителните факти от значение за случая, както и принципа за служебното начало /чл. 5 ДОПК/ вменяващ задължение на органите по приходите да изяснят фактите и обстоятелствата от значение за установяване и събиране на публичните вземания, то настоящият състав счита, че административният орган е следвало да изясни какво всъщност ползване на имота е декларирано, съответно какво е била действителното волеизявление на декларатора.

Действително, както се сочи в мотивите на решението на директора на дирекция „ОП“ при СО, по реда на чл. 107 от ДОПК се извършва установяване на задължения въз основа на данните по подадена от задълженото лице декларация, но ако тези данни са неясни или противоречиви, органът по приходите следва да процедира съобразно чл. 5 от ДОПК, включително при необходимост да укаже и даде възможност на лицето да подаде коригираща декларация. Тъй като това не е сторено, АУЗД се явява издаден при неизяснена фактическа обстановка, в противоречие с принципите на чл. 3, ал. 2 и чл. 5 от ДОПК, а от тук също и в нарушение на материалния закон.

В процесния случай по делото не е спорно, а и се потвърждава от в.л. Б., че апартамент № 12, намиращ се на четвъртия етаж е жилище. Изрично е посочено, че наличното обзавеждане в апартамента е свързано със задоволяване на жилищни нужди. Категоричните изводи на експерта са базирани не само на анализа на документацията по административната преписка, но и на посещение и оглед на процесните обекти, за което са изготвени фото – снимки (л. 258-259).

Промяна в предназначението на имота би имало, ако се установи, че апартаментът не се ползва за задоволяване на жилищни нужди, а за офис, работилница, лекарски кабинет, търговски или друг обект, които имат стопанско предназначение. В случая такива обстоятелства не са декларирани. В хода на административното производство, така и в съдебното, от страна на ответника не са ангажирани никакви доказателства, че ап. 12 се ползва за дейности, различни от жилищни.

Във връзка с изложеното съдът намира, че по отношение на ап. 12 - ДНИ следва да бъде определен въз основа данъчната му оценка съгласно приложение № 2, която не е спорна между страните и е в размер на 119 475, 10 лв.

Не така стои въпросът с придобития гараж. Очевидно същият не покрива нито едно от определенията за жилище, съгласно ЗУТ и подзаконовите актове за прилагането му. Разпоредбата на чл. 37, ал. 4 от ЗУТ определя, че сграда в режим на етажна собственост необходимите места за паркиране се осигуряват с инвестиционния проект във: 1. паркинг – гараж със статут на самостоятелен обект в сградата, или 2. паркинг – гараж със статут на обща част в сградата, или 3. отделни места за паркиране със статут на принадлежност към съответните самостоятелни обекти в сградата. В настоящия случай процесният гараж е самостоятелен обект с [идентификатор] по КККР на [населено място], находящ се на адрес в [населено място], район Витоша, [улица], етаж - 1 /мунус едно/, представляващ Гараж № 5, разположен на кота -3, 00 метра, със застроена площ 19, 30 кв.м., поради което без съмнение не е предназначен за задоволяване на жилищни нужди. Следователно дължимите за него ДНИ и ТБО следва да бъдат определени, като се вземе предвид отчетната стойност – 41005, 69 лв., отразена в счетоводството на дружеството, а не данъчната оценка съгласно приложение № 2 – 19266, 60 лв.

Доколкото за процесните периоди 01.08.2021 г. – 31.12.2021 г. /за 5 месеца/; за 2022 г., както и за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. /за 10 месеца/ ДНИ за ап. 12 и за гаража е определен от приходните органи по данъчната оценка съгласно пр. № 2, която се явява в по-нисък размер от отчетната стойност на гаража и предвид забраната установена в чл. 160, ал. 6 ДОПК, съдът намира, че за горепосочените периоди АУЗД се явява законосъобразен, а жалбата в тази част неоснователна.

Така правилно с процесния АУЗД на дружеството са определени задължения за ДНИ за ап. 12 и гараж с [идентификатор] по КККР в размер на 108, 39 лв. за периода от 01.08.2021 г. - 31.12.2021 г.; в размер на 260, 14 лв. за периода от 01.01.2022 г. – 31.12.2022 г.; в размер на 216, 78 лв. за периода от 01.01.2023 г. до 31.10.2023 г. В този смисъл е и заключението на допуснатата СИЕ, което е мотивирано, логично, компетентно и съответстващо на събраните доказателства, като не са направени промени в ДНИ установен с АУЗД за 2021 г., 2022 г. и 01.01.2023 г. – 31.10.2023 г. Предвид гореизложеното съдът намира, че АУЗД следва да бъде частично отменен в частта на определените ДНИ и ТБО за периода от 01.11.2023 г. - 31.12.2023 г., като се съобрази, че по отношение на ап. 12 – ДНИ и ТБО следва да бъдат изчислени като бъде взета предвид данъчната оценка на имота съгласно пр. № 2 – 119 475, 10 лв., а по отношение на гаража – отчетната му стойност – 41005, 69 лв., както следва:

А./ ДНИ за ап. 12 се определя чрез умножението по коефициент 1, 875 промила - 119 475, 10 лв. х 1, 875/1000 или за цялата 2023 г. ДНИ е в размер на 224, 02 лв. За периода м. 11. – м.12.2023 г., задължението следва да се изчисли, чрез разделянето на сумата на 12 (броя на месеците в годината), като резултатът се умножи по 2 (месеците за посочения период) или 224, 02 лв. / 12 х 2 = 37, 34 лв.

Б/ ДНИ за гараж с [идентификатор] по КККР се определя чрез умножението по коефициент 1, 875 промила - 41005, 69 лв. х 1, 875/1000 или за цялата 2023 г. ДНИ е в размер на 76, 89 лв. За периода м. 11. – м.12.2023 г., задължението следва да се изчисли, чрез разделянето на сумата на 12 (броя на месеците в годината), като резултатът се умножи по 2 (месеците за посочения период) или 76, 89 лв. / 12 х 2 = 12, 81 лв.

Така за процесния период от 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. дължимият ДНИ за ап. 12 и гараж е в общ размер на 50, 15 лв. /37, 34 лв. +12, 81 лв./ и лихви 5, 64 лв. вместо определения с АУЗД – ДНИ - 105, 61 лв. и дължими лихви – 11, 88 лв.

С оглед горното обжалвания АУЗД следва да бъде отменен относно установените задължения за ДНИ за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. за сумата над 50, 15 лв. /главница/ до установения с акта размер от 105, 61 лв., както и за сумата над 5, 64 лв. /лихви/ до установения с акта размер от 11, 88 лв.

Относно установените задължения за ТБО за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. същите следва да бъдат определени като бъде взета предвид данъчната оценка на имота съгласно пр. № 2 – 119 475, 10 лв. за ап. 12, а по отношение на гаража – отчетната му стойност – 41005, 69 лв., както следва:

А/ Дължимата ТБО за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. за ап. 12 се определя чрез умножението по коефициент 1, 6 промила – 119 475, 10 лв. х 1, 6/1000 или за цялата 2023 г. – ТБО за ап. 12 е в размер на 191, 16 лв. За периода м. 11 и 12.2023 г. задължението следва да се изчисли, чрез разделянето на сумата на 12 (броя на месеците в годината), като резултатът се умножи по 2 (месеците за посочения период) или 191, 16 / 12 х 2 = 31, 86 лв.

Б/ Дължимата ТБО за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. относно гараж с [идентификатор] по КККР се определя 41005, 69 лв. х 10, 00/1000 или за цялата 2023 г. ТБО е в размер на 410, 06 лв. За периода м.11. – м.12.2023 г., задължението следва да се изчисли, чрез разделянето на сумата на 12 (броя на месеците в годината), като резултатът се умножи по 2 (месеците за посочения период) или 410, 06/ 12 х 2 = 68, 34 лв.

Общо задължението за ТБО за ап. 12 и гараж е в размер на 100, 20 лева /31, 86 лв. + 68, 34 лв./, а лихвите – 11, 27 лв. В тази част съдът не кредитира заключението на в.л. Ж. установяващо задължения за ТБО от 43, 36 лв. и лихва – 5, 42 лв., тъй като експертът е направил изчисленията си при отчитане на размера на данъчната оценка по пр. 2 за процесния гараж /тоест като жилищен имот/.

С оглед горното настоящият състав приема, че оспореният АУЗД следва да бъде отменен в частта относно задълженията за ТБО за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. за сумата над 100, 20 лв. до установения с акта размер от 563, 20 лв. /главница/ и за сумата над 11, 27 лв. /лихви/ до установения с акта размер на лихви от 63, 37 лв.

Предвид изложеното жалбата на дружеството се явява основателна досежно установените задължения за ДНИ за периода от 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. за сумата от 55, 46 лв. и лихви – 6, 24 лв., а за ТБО за същия период – за сумата от 463 лева и лихви – 52.10 лева, т.е. в общ размер – 576, 80 лева.

В останалата част жалбата следва да бъде отхвърлена, а именно относно определените с АУЗД задължения: за ДНИ за имот с партиден № 7202НН22077 за периода 01.08.2021 г. – 31.12.2021 г. /за 5 месеца/ в размер на 108, 39 лв. – главница и лихва 37, 42 лв.; за ДНИ за 2022 г. по партиден № 7202НН22077 в размер на 260, 14 лв. и лихва в размер на 68, 02 лв.; за ДНИ по партиден № 7202НН22077 за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. /за 10 месеца/ в размер на 216, 78 лв. и лихви – 32, 02 лв., за ДНИ за периода от 01.11.2023 г. до 31.12.2023 г. за сумата от 50, 15 лв. и лихви – 5, 64 лв., както и за ТБО за периода 01.11.2023 г. – 31.12.2023 г. за имот с партиден № 7202F245314 в размер на 100, 20 лв. и лихва – 11, 27 лева, или общо в размер на 890, 03 лв. /главница и лихви/.

При този изход на спора и на основание чл. 161, ал.1 ДОПК на страните се дължат разноски съобразно уважената, респ. отхвърлената част от спора.

Съгласно списък по чл. 80 от ГПК /л. 276 от делото/ дружеството претендира разноски в размер на 2344 лева. Съобразно уважената част от жалбата /в размер на 576, 80 лева/ в полза на оспорващия следва да се присъдят разноски в размер на 921, 73 лв.

Съобразно отхвърлената част от жалбата /890, 03 лв./ в полза на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв., определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Воден от горното и на основание чл. 160, ал. 1 във връзка с чл. 144 от ДОПК, Административен съд - София - град, ІII отделение, 44 състав,