Решение № 5888 от 16.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10420/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „О.Г.-ІІ“ ЕООД, гр.София, подадена чрез управителя Е.Е.В. срещу решение № 20103629 от 23.04.2021 г., постановено по гр.дело № 22720/2019 год. по описа на СРС, І Г.О., 127 с-в, в частта, с която е осъдено „О.Г.- ІІ“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Лозенец“, бул.“••••, да заплати на Д. И. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: с.Бежаново, общ.Луковит, ул.“••••, на основание чл.49, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД сумата от 10000 лв., частично от 16000 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта/ 13.08.2017 г./ до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие необезопасяване на работния процес, липса на средства за защита на работниците и неизвършване на инструктаж за работа с опасни предмети, поради което ищецът е получил прорезна рана в областта на лявата предмишница, довела до ограничаване на флексорните движения на 4-ти и 5-ти пръсти на лявата ръка. Във въззивната жалба е направено искане решението в обжалваната част да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения, като частичен осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Д. И. М., чрез пълномощника си адв.С. Ч., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. С оглед релевираните в жалбата оплаквания, въззивният съд намира обжалваното решението за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца Д. И. М. срещу ответника „О.Г.-ІІ“ ЕООД, гр.София, иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди до размер на сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/, представляваща частична искова претенция/, предявен като частичен иск от обща претенция в размер на сумата от 16000 лв./ шестнадесет хиляди лева/, /чл.272 от ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника и за дължимото обезщетение, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответника основни доводи във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствено искане е направено с въззивната жалба, но същото с определение постановено публично съдебно заседание на 16.11.2022 г. е оставено без уважение, като неоснователно по съображения изложени в мотивите на същото. С оглед на което доводите на ответника за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника относно нередовното му призоваване по делото, респективно относно допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при призоваване на ответника по делото. Настоящият въззивен състав намира с оглед данните по делото, че при призоваването на ответника по делото не е допуснато нарушение на процесуалните правила, което да го е лишило от възможността да участва в производството по делото пред Софийски районен съд. Противно на изложеното във въззивната жалба на ответника е редовно връчен по делото реда на чл.50, ал.2 от ГПК препис от исковата молба и приложенията към нея, като в срока по чл.131 от ГПК същия не е депозирал отговор на исковата молба. Не намират опора в закона доводите на ответника за неправилно приложение на установената в чл.50, ал.2 от ГПК фикция за призоваване. За да разпореди ответникът да се счита за редовно призован при условията на чл.50, ал.2 от ГПК и да разгледа делото без негово участие, съдът се е доверил на официалното удостоверяване в призовките, извършено от длъжностното лице по призоваването, според което търговското дружество - адресат не се намира на формално вписания в търговския регистър адрес на управление. Удостоверяването на действията във връзка с връчването е скрепено с дата и подпис на връчителя и поради това констатацията за трайно отсъствие на адресата се ползва с обвързваща съда доказателствена сила. Призоваването на търговец, каквото качество има ответника, се извършва по последния посочен в търговския регистър адрес - чл.50, ал.1 ГПК. Нормата е специална и се прилага само за случаите на призоваване на търговци и юридически лица. При разглеждане на делото Софийски районен съд е процедирал в съответствие с посоченото правило на чл.50, ал.1 от ГПК, като е призовал ответника от последния вписан в търговския регистър адрес на управление, като на този адрес е връчен и препис от исковата молба и приложенията към нея. Начинът на връчване на съобщенията по чл.50, ал.3 и 4 от ГПК е - в канцеларията на търговеца, на съответен служител, чиито имена и длъжност се упоменават от връчителя, а в случай, че не се намери такова лице или няма достъп до канцеларията на дружеството, длъжностното лице залепва уведомление при условията на чл.47, ал.1 ГПК - еднократно. Именно по този ред е процедирал първоинстанционният съд. В конкретния случай съобщението и съдебните книжа/ препис от исковата молба и приложенията към нея/ са били изпратени на адреса на управление на търговеца „О.Г.-ІІ“ ЕООД, гр.София- гр.София, ж.к.“•••• и по смисъла на чл.50, ал.3 от ГПК би следвало да се приеме, че именно на този адрес се намира канцеларията на търговеца. Съобщението е върнато с отбелязване, че на адреса няма офис и служители на фирмата по сведение на лице от адреса/ Д.Б.И./. Изпратено е и второ съобщение, което отново е върнато, като невръчено с отбелязване, че на посочения адрес се намира частен дом, няма офис, фирмени знаци и служители, както и че фирмата е непозната за живущата на адреса Д.Б.И. на посочената дата на посещение от връчителя/ 26.05.2020 г./. Залепено е и уведомление на основание чл.47, ал.1 ГПК, т.е. в конкретния случай е спазен законовият процесуален ред за връчване на съобщенията и призовките на молителя - ответник, съгласно чл.50 ГПК. Ответникът не представя доказателства, с които да оборва констатацията, свързана с ненамирането му на адреса на управление. Касае се за официални документи, чиято неистинност не е установена и поради това съдът е длъжен да счете удостовереното от длъжностното лице за вярно. Ето защо и единствената причина, препятствала призоваването по реда на чл.50, ал.1 от ГПК и реалното участие на ответника в исковото производство, е неизпълнението на задължението му да осигури на адреса си на управление канцелария по смисъла на чл.50, ал.3 от ГПК и служител, който да приема адресираните до него съдебни призовки и книжа. Ето защо, в действията на първоинстанционния съд не е налице нарушение на правилата на призоваване, което нарушение да е ограничило правата на ответника в производството да депозира отговор в срок и да участва в процеса. Напротив, същите представляват действия в повече от задължителната по закон активност на съда, целящи да осигурят участието на ответника по делото. В този смисъл и залепването на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК, въпреки наличието на данни обосноваващи прилагането на чл.50, ал.2 от ГПК, обезпечават в по-пълна степен възможността за участие на страната в процеса. Съдът приема, че само когато връчителят е събрал сведения, че лицето се намира на посочения адрес, но не може да го намери, респективно няма достъп до канцеларията на ЮЛ или лице съгласно да получи съобщението /вкл. и когато служителите на дружеството отказват да получат съобщението/, следва да се извърши връчване по реда на чл.47, ал.1 ГПК във вр. с чл.50, ал.4 ГПК- чрез залепване на уведомлението. Когато обаче призоваваното юридическо лице изобщо няма канцелария или служители на адреса по търговския регистър, достатъчно е това да бъде еднократно установено от съответното длъжностно лице, за да се приложи фикцията на чл.50, ал.2 ГПК. Ето защо, ако на регистрирания адрес няма офис /канцелария/ или той не е действащ и не може да се открие представител на търговеца, то и в този случай се прилага фикцията на чл.50, ал.2 ГПК за връчване на съобщения с оглед обезпечаване движението на производството, тъй като задължението за вписване на адрес в ТР е свързано и с възможността за контакти с търговеца, в това число и за връчване на книжа. В случая съобщението по чл.131 ГПК, непребиваването на ответника на адреса, е удостоверено съгласно правилото на чл.44, ал.1 от ГПК. Връчителят е описал действията си във връзка с връчването, включително е посочил как е събрал сведенията, че фирмата не се намира на адреса и е удостоверил изявленията си с подписа си. Касае се за официален документ, чиято неистинност не е установена и поради това съдът е длъжен да счете удостовереното от длъжностното лице за вярно. С оглед на което ответникът не би могъл да се позовава на нарушение на съдопроизводствените правила при призоваването му в производството по делото пред първата по делото съдебна инстанция. Данните по делото обосновават извод, че съдът е приложил правилно фикцията на чл.50, ал.2 от ГПК, като не следва да разпореди залепване на уведомление за воденото дело съобразно разпоредбата на чл.50, ал.4 във вр. с чл.47, ал.1 от ГПК. Призоваването чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК е възможно само в хипотезите, когато връчителят не намери достъп до канцеларията на страната - търговец или лице, съгласно да получи съобщението, респ. призовката. При наличието на официално удостоверени данни, че ответното търговско дружество не се намира и няма канцелария на вписания в търговския регистър адрес на управление, съдът не е бил обвързан със задължение да пристъпи към залепване на уведомление по реда на чл.50, ал.4 във вр. с чл.47, ал.1 от ГПК. Промяната на адреса на управление е обстоятелство, което е релевантно за прилагане фикцията по чл.50, ал.2 ГПК, но не и за нормата на чл.50, ал.4 ГПК. Точно обратното, за призоваването на страната-търговец или юридическо лице по реда на чл.50, ал.4 ГПК, т.е. чрез залепване на уведомление, страната не трябва да е променила адреса си на управление, вписан в Търговския регистър, а трябва да се намира именно на него, защото само в тази хипотеза би могло да се очаква, че съществува „канцелария” със „служители” и съответно при невъзможност да бъде намерен достъп до канцеларията или при несъгласие на служителите да приемат призовката – би имало смисъл от залепване на уведомление, както е прието в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 126 от 10.11.2015 г. по т.дело № 1825/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. На следващо място с оглед данните по делото съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответникът по делото не е депозирал отговор на исковата молба в предвидения в разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК преклузивен едномесечен срок. В разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК е предвиден преклузивен едномесечен срок, в който ответникът може и следва да упражни защитата си срещу иска като представи отговор на исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и основателността на предявения иск и възраженията против него, и ангажира доказателства. Пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК е обвързано с настъпване на указаните в чл.133 от ГПК неблагоприятни последици - ответникът губи възможността да извърши предвидените в чл.131 от ГПК процесуални действия в по-късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случаите, когато на ответника редовно са връчени преписи от исковата молба и приложенията й и той е бил редовно призован от първоинстанционния съд, но ответникът не е подал в едномесечния срок по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба и не се е явил и не е изпратил представител в откритите съдебни заседания на първоинстанционния съд, като по този начин не е оспорил и не е направил възражения срещу иска, срещу обстоятелствата, на които той се основава, и срещу доказателствата на ищеца, не е навел насрещни твърдения за факти и правни възражения, не е посочил и представил доказателства за тях и не е оспорил приетите експертни заключения по делото, тези негови процесуални права се преклудират съгласно разпоредбите на чл.133, чл.144, чл.146, ал.3, чл.147, чл.193, ал.1, чл.200, ал.3 и чл.266, ал.1 от ГПК, поради което те не могат да бъдат упражнени за първи път във въззивното производство. В тези случаи, дори и при липса на доклад по чл.146 от ГПК, респективно - при непълноти и неточности в него, несъбирането на доказателства в полза на ответника не се дължи на процесуалните нарушения на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, а на собственото небрежно бездействие на ответника в първоинстанционното производство. Това е така, защото в тези случаи, дори и при направен доклад по делото първоинстанционният съд не би могъл да укаже с него на ответника, съгласно чл.146, ал.2, във вр. с ал.1, т.5 от ГПК, за кои от „твърдяните от него факти” той не сочи доказателства, според разпределянето на доказателствената тежест в процеса, тъй като ответникът изобщо не е направил насрещни твърдения на факти и насрещни доказателствени искания, като не е оспорил и тези на ищеца. В тези случаи, след като ответникът е бездействал в течение на цялото първоинстанционно производство, той няма основание да иска за първи път във въззивното производство събиране на доказателства, включително в хипотезата на чл.266, ал.3, във вр. с чл.146 от ГПК, тъй като това негово право е вече преклудирано, съгласно посочените по-горе процесуални разпоредби. На следващо място, съдът приема, че във въззивната инстанция страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и да представят нови доказателства, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор. Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК. За първи път пред въззивната инстанция ответникът може да прави ново възражение, само ако поради нарушение на съдопроизводствените правила е бил лишен от възможност да го заяви пред първата инстанция. Този извод следва от нормата на чл.133 от ГПК, съгласно която с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, които се основават на съществуващи и известни му към този момент факти. По силата на концентрационното начало, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В същия смисъл е и решение № 252/04.09.2012 г. по гр. дело № 629/2011 г. на ІV г.о. на ВКС. В процесния случай, след като въззивника- ответник е бил редовно призован от първоинстанционния съд - по реда на чл.50, ал.2 от ГПК, и след като от негова страна не е представен отговор на исковата молба, не се е явил представител в съдебно заседание, не е оспорил събраните доказателства, включително, то оплакването му във въззивната жалба за наличие на доклад по делото, който противоречи на разпоредбите на ГПК относно редовността на призоваването и относно неправилна преценка досежно липсата на отговор по делото е необосновано и неоснователно. На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други. На следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. С оглед на което правилно е уважен предявения, като частичен осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД до размер на сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, като частична искова претенция от обща претенция в размер на сумата от 16000 лв. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: При този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При този изход на производството по делото на Адвокатско дружество “Ч., П. И И.“, гр.София- пълномощник на ищеца Д. И. М. във въззивното производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, чийто размер следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата в редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от 14.11.2022 г., в който е договорена безплатната помощ. Сумата възлиза в размер на 1300 лв., дължима за оказаната по отношение на ищеца безплатна правна защита и съдействие. Ищецът се представлява по делото от процесуален представител - адвокат К.Г., преупълномощена от Адвокатско дружество “Ч., П. И И.“, гр.София, при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Както е прието в определение № 676 от 15.11.2017 г. по ч.т.дело № 1664/2017 г. на ВКС, II т.о., което се споделя и от настоящия въззивен състав, разпоредбата на чл.71, ал.1 ЗАдв. предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, което от своя страна съгласно, ал.2 на чл.71 ЗАдв. има право да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. В този случай адвокатското възнаграждение се дължи на адвокатското дружество, като отношенията между адвокатското дружество и адвоката, осъществил процесуално представителство на клиента, са без значение за присъждането на разноските по делото, включително на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв. Оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие при някоя от хипотезите на чл.38, ал.1 ЗАдв. може да се извърши, както от конкретен адвокат, упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от клиента съгласно чл.71, ал.1 ЗАдв. Осъществяването на безплатна адвокатска помощ и процесуално представителство по смисъла на чл.38, ал.1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна услуга и с присъждане на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. същата се овъзмездява. В зависимост от това кое лице е упълномощено от страната - дали адвокат или адвокатско дружество, присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. следва да се извърши съответно на адвоката или на адвокатското дружество. В настоящия случай, договорът за правна защита и съдействие е сключен между Д. И. М. и Адвокатско дружество “Ч., П. И И.“, гр.София, ищецът е упълномощил посоченото адвокатско дружество, което от своя страна е упълномощило адвокат К.Г., която е представлявала ищеца в производството по делото пред СГС. На следващо място, съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл.38, ал.1 от ЗАдв., адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. - че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него – право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на материално затруднено лице, за което на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл.78 от ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските на насрещната страна или на процесуалния ѝ представител. В смисъла на гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение № 1388/05.12.2014 г. по гр.дело № 4139/2014 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 1199/25.10.2013 г. по гр.дело № 4224/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 224/02.03.2017 г. по гр.дело № 3873/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 353/06.11.2015 г. по гр.дело № 892/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 310/08.01.2019 г. по гр.дело № 915/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. С оглед на което, съдът намира, че в хипотезите на чл.38, ал.1 от ЗАдв., не дължи проверка дали е налице съответната хипотеза за безплатно оказаната адвокатска помощ. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,