Решение № 4609 от 3.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4183/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 1737/30.01.2026 г., постановено по гр.д. № 12090/2025 г. на СРС, ГО, 79 състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р. Г. М., ЕГН ••••••••••, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата 319,60 лв. (163,41 евро), представляваща цена на топлинна енергия, доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Сухата река“, бл. ••••••••, за периода от 01.09.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – от 22.10.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата 66,15 лв. (33,82 евро), представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 10.10.2024 г. и сумата 14,00 лв. (7,16 евро), представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.10.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 22.04.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62550/2024 г. по описа на СРС, 79 състав. С решението са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Р. Г. М., ЕГН ••••••••••, искове за цена на топлинна енергия за разликата над 319,60 лв. до 322,57 лв. и за периода 01.05.2021 г. – 31.08.2021 г., мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за разликата над сумата 66,15 лв. до пълния предявен размер от 67,22 лв., цена на услугата за дялово разпределение за разликата на 14 лв. до пълния предявен размер от 14,63 лв. и за периода 01.09.2021 г. – 30.09.2021 г., мораторна лихва върху стойността на услугата дялово разпределение за периода от 15.11.2021 г. до 10.10.2024 г. в размер на сумата от 3,90 лв. С решението е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Е. Г. М., ЕГН ••••••••••, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата 319,60 лв. (163,41 евро), представляваща цена на топлинна енергия, доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Сухата река“, бл. ••••••••, за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – от 22.10.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата 66,15 лв. (33,82 евро), представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 10.10.2024 г. и сумата 14,63 лв. (7,48 евро), представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.09.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 22.04.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62550/2024 г. по описа на СРС, 79 състав. С решението са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Е. Г. М., ЕГН ••••••••••, искове за цена на топлинна енергия за разликата над 319,60 лв. до 322,57 лв. и за периода 01.05.2021 г. – 31.08.2021 г., мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за разликата над сумата 66,15 лв. до пълния предявен размер от 67,22 лв., цена на услугата за дялово разпределение за разликата на 14,00 лв. до пълния предявен размер от 14,63 лв. и за периода 01.09.2021 г. – 30.09.2021 г., мораторна лихва върху стойността на услугата дялово разпределение за периода от 15.11.2021 г. до 10.10.2024 г. в размер на сумата от 3,90 лв. Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове срещу Р. Г. М., е постъпила въззивна жалба от ответницата чрез адв. С.. В жалбата се излагат доводи за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната част - заповедта по чл. 410 ГПК била нищожна по съображенията, изложени във възражението по чл. 414 ГПК. На следващо място се твърди неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, поради нарушения на обективни закони на Земята – закон на Нютон-Рихман, втори закон на термодинамиката и др., нарушения на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, вр. чл. 192а АПК, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не приложил задължителна практика на ВАС, с които били отменени разпоредби от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването. СРС не зачел основни принципи на правото, не изпълнил вмененото му от закона задължение служебно да прилага правото на ЕС, което довело до постановяването на незаконосъобразно решение – позовава се на решения на СЕС. Сочи се, че отмяната на подзаконови нормативни актове има обратно действие. Страните не били обвързани от валидна облигация – конструкцията по чл. 153, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, нито договорна. Същата била скрепена с насилие и нищожна съгласно общностното право. Неправилно било кредитирано заключението на СТЕ, което било необосновано и не било съобразено с основни физични закони, вещото лице се произнесло по правни въпроси от компетентността на съда. Възразява за недължимост на лихви върху неликвидни суми. Моли се за отмяна на решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, като бъдат присъдени и сторените по делото разноски. Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове срещу Е. Г. М., е постъпила въззивна жалба от ответника чрез адв. С., в която се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно. Поддържа се, че отмяната на Методиката за дялово разпределение има обратно действие, а съгласно решение 760/2023 г. на СЕС формулата в Методиката не предвижда изискванията, на които трябва да отговаря подобна формула. Отделно се твърди, че формулата е неясна и не дава възможност за прозрачност и точност на отчитанетон а индивидуалното потребление по смисъла на чл.9, параграф 3 от Директива 2012/27. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на сторените по делото разноски. Не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата. В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано е по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. Г. М. и Е. Г. М., с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца следните суми: 645,14 лв., представляваща неплатена цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 22.10.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 134,44 лв., представляваща мораторна лихва върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 10.10.2024 г., сумата от 29,26 лв., представляваща неплатена цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.09.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 22.10.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 7,80 лв., представляваща мораторна лихва върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 15.11.2021 г. до 10.10.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62550/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, в условията на разделна отговорност, при квоти от по 1/2 за всеки. Въззивният съд намира възраженията на въззивника М. за нищожност на издадената заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62550/2024 г. по описа на СРС, 79 състав са неоснователни. Заповедта по чл. 410 ГПК би била нищожна, ако е издадена от некомпетентен орган и не в предписаната в закона писмена форма. В разглеждания казус заповедта за изпълнение е издадена от съд, в пределите на правораздавателната му власт, в законен състав. Съдът в установената в закона писмена форма е издал заповед по чл. 410 ГПК с установеното от нормата на чл. 412 ГПК съдържание, предвид на което издадената по ч. гр. д. № 62550/2024 г. по описа на СРС, 79 състав заповед по чл. 410 ГПК представлява валиден акт на съда, издаден в законовоустановената писмена форма. Възраженията, основани на неспазване на общностното право са такива по съществото на спора и не биха могли да доведат до нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК, респ. до недопустимост на производството по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК. С договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 03.04.1980 г. Георги Христов М. е придобил правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Сухата река“, бл. 71-а, вх. А, ет. 5, ап. 15. Видно от приложеното удостоверение от ГИС София. стар адрес ж.к. „Сухата река“, бл. 71-а се отнася до жилищна сграда с актуален адрес ж.к. „Сухата река“, бл. 71, вх. В. От удостоверение за наследници № 117/01.04.2010 г., издаено от СО, район Подуяне се установява, че Георги Христов М. е починал на 21.07.1996 г., оставяйки за наследници по закон своите деца - ответниците Р. Г. М. и Е. Г. М.. Предвид това, по арг. от чл. 5, ал. 1 ЗН, следва извод, че ответниците са придобили имота при равни права – всеки по 1/2 ид. ч. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно право на ползване. Доколкото по безспорно се доказа, че процесната сграда е топлоснабдена, в качеството на титуляр на правото на собственост на Р. Г. М. и Е. Г. М. са били страна по облигационното отношение за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот, като договорът касае обект с абонатен № 200349. По изложение съображения наведеният довод във въззивната жалба за липса на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия се явява неоснователно, доколкото възникването на правоотношението не е обуславено от сключването на писмен договор с топлопреносното предприятие, а само от притежаване на правото на собственост на обект в топлоснабдена сграда. Неоснователни са възраженията на ответника, че били нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България. При доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. По делото не се твърди и не се установява направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в етажната собственост и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо водоснабдяване, предвид на което не е налице твърдяното противоречие с Директива 2011/83/ЕС. Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, на които процесуалният представител на ответника се позовава предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай не е такъв. На първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството, че Директива е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- § 3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите на неосигурен достъп потрбителите могат да поискат допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл. 70, ал. 5 от наредбата в 3 месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и да няма реално определена месечна сума, налице е реална сума за отчетния период, който в случая е годишен за съответния отоплителен сезон. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV гр. о. Множеството възражения направени от адв. С. относно технически несъвършената инсталация, техническия начин на предоставяне на услугата са извън компетентността на съда – те са специални знания в областта на физиката, топлотехниката, хидроинженерната наука и т.н. Именно за това е допусната СТЕ, която дава отговор на въпроса дали според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните показатели за потребена топлоенергия, дадени въз основа на нормативната уредба, има реално доставена и потребена топлинна енергия и в какъв размер. Несъмнен е изводът, че такава е доставена, поради което и се дължи съответната цена от потребителите съобразно утвърдената към съответния момент цена, като с арг. чл. 162 ГПК искът не може да бъде отхвърлен поради неустановяване на неговия размер – съдът е длъжен да определи размера по своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно количеството потребена от ответниците топлинна енергия отдадена от сградната инсталация през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания и предвид нарочните оспорвания, въведени с отговора на исковата молба от ответника. В конкретният случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а напротив - именно на технически такива. Относно възраженията, че топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е била разпределяна въз основа на методика, която е отменена с решение на ВАС, следва да бъде уточнено, че съгласно чл. 195, ал. 1 АПК отмяната на т. 6.1.1. от приложението към Наредбата, постановено с решение № 1037 на ВАС на РБ - ДВ, бр. 16 от 2025 г., в сила от 25.02.2025 г., има действие само занапред, поради което през процесния по делото период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., цитираната правна норма е била действаща и приложима. Противното становище е възприето в т. 42 от решение по дело № С-289/2021 г. от 24.11.2022 г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, а именно, че отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата. При съобразяване на цитираното решениена СЕС, както и събраните по делото доказателства – писмени и експертни заключения, от които се установява по несъмнен начин, че ответникътпотребител на топлинна енергия за процесния период ползвал доставени количества топлоенергия в процесния имот – единствено за сградна инсталация, то съдът е длъжен да определи размера на дължимата сума като цена за съответното количество отчетена потребена топлинна енергия по реда на чл. 162 ГПК. В случая количеството доставена топлинна енергия през процесния период и нейната цена се установява от представените по делото писмени доказателства и заключения на СТЕ. При приложение на чл. 202 ГПК съдът кредитира заключението по СТЕ и приема за установено по делото, че начисляваната от ищеца за имота на ответника топлинна енергия отдадена от сградната инсталация. Видно от изслушаното заключение на СТЕ ТЕ за отопление на имота била начислявана единствено за сградна инсталация. Начисляваната за процесния период ТЕ, отдадена от сградната инсталация била в съответствие с изискванията на Наредба 16-334/2007г. Съдът, при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, кредитира заключението по СТЕ, изготвено въз основа на събраните по делото доказателства и извършени справки при ищеца и при ФДР. На основание горните доказателства и при прилагане на правилото по чл. 162 ГПК настоящият състав счита, че дължимата цена за потребена ТЕ от абоната съобразно изискванията на чл. 156 ЗЕ за периода 01.09.2021 г. до 30.04.2023 г. е в размер на 639,2 лева Съобразно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Ето защо и доколкото по делото се установява, че процесния имот е извършвана услуга дялово разпределение, то ищецът има право да получи сумата от ответниците в размер от 28 лв. за периода 01.10.2021 г. до 30.04.2023 г. Доколкото установеното главно вземане е начислено за периода от 01.09.2021 г. до 30.04.2023 г. , то приложение следва да намерят новоприетите Общи условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца, доколкото падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се съдържа в общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва. В случая дължимата лихва върху издадените общи фактури е в размер от 132,3 лв.за периода 15.09.2022 г. до 10.10.2024 г. Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено. По разноските: За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна в размер от 102,25 евро за юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Софийски градски съд