Решение № 1024 от 5.8.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 135/2026 г.

С решение № 62 от 12.10.2025г., постановено по т.д.№ 98/2025г. по описа на Окръжен съд-Благоевград „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД е осъдена да заплати на М. А. Г., на И. Г. З. и на Т. Г. З., сумата от по 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева на всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на причинени увреждания – смърт на ••••••••г. на техния близък и респ. наследодател Г. И. З., в резултат на ПТП, настъпило на 03.05.2023г. по път отворен за обществено ползване Струмяни - Илинденци - Мраморни кариери, на около 15 км от табелата за с. Илинденци, общ. Струмяни, обл. Благоевградска, в местността „Коритцка“, ведно със законната лихва върху присъденото на всеки от ищците обезщетение, считано от датата на отправяне до застрахователя на покана по чл. 380 КЗ – 28.12.2023г.-до окончателното изплащане на сумите. С оглед изхода на спора са разпределени и разноските между страните. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника в производството. В същата се поддържа, че предвид установеното от приетата по делото техническа експертиза, а именно – че инцидентът е настъпил в следствие неправилно механично съчленяване между теглича на ремаркето и теглича на влекача, към който е било прикрепено, то не са налице предпоставките на чл. 479, ал.1 от КЗ и чл.481,ал.1,т.2 от КЗ за ангажиране на отговорността на дружеството. Излагат се доводи, че покритието по чл.477 от КЗ обхваща вреди, причинени при използване на моторното превозно средство в процеса на неговото движение по пътя, а не при извършване на подготвителни технически действия, свързани с неправомерни действия, предхождащи физическото закачване на ремаркето. Инцидентът бил резултат от автономното движение на ремаркето, предизвикано от неправомерно подаване на въздух, но не и от реално движение на самия участник в пътното движение. Правят се оплаквания и за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, както и че не е отчетен приноса на пострадалия за настъпване на произшествието. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите не са подали отговор на тази жалба. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби оплаквания, намира за установено следното: Предявените искове са с правно основание чл.432 КЗ. С исковата молба ищците М. А. Г., И. Г. З. и Т. Г. З. твърдят, че на 03.05.2023г. на пътя над с. Илинденци, общ. Струмяна, е настъпил пътен инцидент, при който е починал техния наследодател Г. З.. Поддържат, че причината за настъпване на инцидента се дължи на виновното поведение на Т. Г. М.-водач на товарен автомобил „МАН” с peг. № •••••••• и прикачено към него ремарке с peг. № ••••••••, който по време на товарене на дървен материал, задействал ръчно механизма за освобождаване спирачките на ремаркето, вследствие на което то се придвижило напред и затиснало намиращия се по това време между ремаркето и влекача Г. И. З.. Ищците сочат, че в резултат на произшествието, пострадалият е получил множество тежки травматични увреждания, по повод на които е бил транспортиран по спешност за лечение в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ – гр. София, като въпреки проведените животоспасяващи операции, е починал на ••••••••г. Твърдят, че към момента на настъпване на процесното ПТП за увреждащия товарен автомобил е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество, поради което намират, че същото следва да носи отговорност за репариране на причинените им вреди. С оглед на това молят съдът да осъди ответника да им заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. на всеки един от тях. Претендират и присъждане на законна лихва върху посочените главници, считано от датата на уведомяване на застрахователя за претендираното обезщетение – 28.12.2023 г., до окончателното им изплащане. С подадения отговор на исковата молба ответникът „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение по риска „Гражданска отговорност“ за процесния товарен автомобил, както и твърдения в исковата молба механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие. Поддържа, че инцидентът представлява сам по себе си трудова злополука и отговорността за настъпилите вреди е на застрахователя на работодателя на Т. М. по застрахователен договор „Обща гражданска отговорност“. Наред с това релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, като сочи, че пострадалият сам се поставил в опасност и ако не е бил стоял между двете превозни средства или се поместил, когато е било задвижено ремаркето, нямало да настъпи леталния изход. Оспорва също така и основателността на претенциите за присъждане на законна лихва. С допълнителна искова молба ищците М. А. Г., И. Г. З. и Т. Г. З. поддържат подадената искова молба по аргументите, изложени в нея. По отношение на направеното от ответника оспорване на отговорността на застрахователя, отново посочват механизма на ПТП и твърдят, че субективните действия на водача с уредите за управление на въздуховодите за спирачките, находящи се във влекача, са основната причина за настъпване на пътния инцидент. С подадения отговор на допълнителна исковата молба ответникът „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, поддържа всички оспорвания, възражения и доказателствени искания, направени в първоначалния отговор. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя на основание чл.432,ал.1 кКЗ, вр. с чл.45 и чл.52 от ЗЗД, както и чл.479,ал.1 от КЗ и е уважил предявените искове в пълните им претендирани размери. Въззивният съд намира следното: По делото са налични доказателства за извънсъдебно сезиране на застрахователното дружество с искане за изплащане на процесните обезщетения, по което липсва отговор от страна на застрахователя. Тези обстоятелства обуславят допустимостта на предявените искове по чл. 432 КЗ. Пред настоящата инстанция не е спорен фактът на осъществяване на произшествието и че при същото е загинал Г. З., както и наличието на валидно сключен застрахователен договор за отговорността водача на товарен автомобил марка „МАН“, с per. № •••••••• с ответното дружество. По делото е приложен заверен препис от влязла в сила Присъда № 52 от 18.11.2024г. по НОХД № 964/2024г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, от която е видно, че подсъдимият Т. Г. М., роден на •••••••• г. в с. •••, общ. •••, обл. •••, със снета по делото самоличност е признат за виновен за извършено по непредпазливост престъпление по чл.343а, ал.1, б. „б“ във вр. с чл.343 ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1 пр.3 от НК, във вр. с чл.20, ал.1 и чл.96 от ЗДвП за това, че на 03.05.2023 г., около 14:30 часа, по път отворен за обществено ползване Струмяни - Илинденци – Мраморни кариери, на около 15 км от табелата за с. Илинденци, общ. Струмяни, обл.Благоевградска, в местността „Коритцка“, като правоспособен водач с категории „В“, „СЕ“, „М“, „С“, „ТКТ“, „АМ“ и „ВЕ“, при управление на товарен автомобил „MAN FE 460 Н“ с per. № •••••••• и товарно ремарке „САМПО ЦД20 РАЛА“ с per. № •••••••• е нарушил правилата за движение, установени в Закона за движение по пътищата (ЗДвП), а именно: чл.20, ал.1 от ЗДвП, съгласно който „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“ и чл.96 от ЗДвП, съгласно който „Водачът на спряно за престой или паркирано пътно превозно средство е длъжен да вземе мерки то да не може да се приведе в движение или да потегли само“, като не контролирал непрекъснато управляваното превозно средство, който контрол следвало да засяга не само техническото състояние на ППС и показанията на съответните негови уреди, а и възможността пътното превозно средство да се задвижи само, спрямо пътя или терена, включително ако се намира в покой, и въпреки ,че бил длъжен да вземе мерки намиращото се в покой ППС да не може да се приведе в движение или да потегли само, не взел такива мерки, а включил маркуча за въздух, като по този начин освободил спирачката на товарното ремарке и същото станало неуправляемо, като започнало да се движи безконтролно към товарния автомобил, вследствие на което е допуснал реализиране на пътно - транспортно произшествие, изразяващо се в удар между товарния автомобил и товарното ремарке, при който е притиснат между двете ППС Г. И. З. от с.Крънджилица, общ.Петрич, и по непредпазливост е причинил смъртта му, като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия. В този обем част от правопораждащите факти – противоправното поведение на застрахования при ответното дружество водач, наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и настъпилата смърт, включително с оглед правилото на чл. 300 ГПК, са безспорно установени по делото. С оглед оплакванията,направени с въззивната жалба предмет на въззивното производство е спорът относно наличието на законовите предпоставки за възникване на гражданско-правната отговорност на застрахователя, доколкото същият твърди, че отговорно за обезщетяване на причинените вреди е „Бул Инс“ АД, в качеството му на застраховател на ремарке с рег.№ ••••••••, както и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия на настъпилия вредоносен резултат. От приетата по делото автотехническа експертиза, се установява, че от техническа гледна точка причината за намаляване (стеснясване) на надлъжното разстояние между задните габарити на товарен автомобил МАН и предните габарити на ремарке САМРО е било самозадвижването на ремаркето, което е била неконтролируемо, при липсата на правилно поставен заводски теглич, служещ за присъединяването му към товарен автомобил МАН за формирането на товарна автокомпозиция. Установява се още, че при преустановяване блокирането на спирачните механизми и респективно на работата на паркинг спирачката (деактивиране) при липса на правилно и безопасно прикачен теглич на ремаркето към теглича на товарния автомобил, под действието на инерционната сила е последвало неконтролирана самозадвижване на ремаркето. Това самодвижаване е настъпила в следствие поради това ,че е липсвала противодействаща спирачна сила и от породената инерционна сила от попътния наклон на терена на вече натовареното ремарке. От заключението се установява, че правилното присъединяване на теглича на ремаркето към този на товарния автомобил (съчленяване за автокомпозиция), технически означава, че теглича на ремаркето по височина следва да се позиционира на приблизително една линия спрямо нивото на терена, с теглича и с ключалката товарния автомобил. Вещото лице е пояснило, че това позициониране на теглича на ремаркето следва да се реализира от водача М. чрез допълнителна помощна стойка. След правилното позициониране на теглича на ремаркето, водача М. е следвало да направи проверка за това дали щифта към теглича на товарният автомобил е бил вдигнат нагоре и ключалката не е заключена, което ще възпрепятства безопасното закачане. В открито съдебно заседание, проведено на 19.05.2025г., вещото лице е пояснило, че задвижването на ремаркето е подадено от влекача. Ремаркето не се е самозадвижило, а е било освободено посредством спирачната уредба, чието управление се извършва от водача в кабината на влекача. Изяснява, че технически ремаркето е било без спирачки, с освободена ръчна спирачка. От показанията на свидетеля М. /управлявал товарния автомобил-влекач/ се установява, че управлението на ремаркето става посредством влекача. Същият описва, че когато се свързва влекача с ремаркето първо се закача твърдата връзка между тях, като в настоящия случай това не било сторено- първо били свързани маркучите и по-конкретно този за въздуха. Установява още, че технически не е позволено да се пуска първо въздуха и след това да се осъществява твърдата връзка, каквато последователност е била изпълнена от него в настоящия случай. Съдът цени показанията на този свидетел, който е пряк участник в произшествието и в свой ущърб признава, че е изключил всички маркучи ,свързващи товарния автомобил и ремаркето, като и металното устройство, което ги свързва. От приетата по делото съдебномедицинска експертиза, чиито изводи не се оспорват от страните и съответстват на установеното по силата влязлата в сила присъда, става ясно, че смъртта на Г. З. се дължи на тежка комбинирана гръдно-коремна травма, несъвместима с живота. Вещото лице е приело, установените травматични увреждания и настъпилите усложнения, неминуемо водят до настъпване на смърт и могат да бъдат преценени по медикобиологичен признак постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.Посочено е още, че е налице пряка, непрекъсната причинно-следствена връзка между получените от З. травматични увреждания от притискане между товарен автомобил и ремарке на 03.05.2023 г. и настъпилата впоследствие смърт на •••••••• г. Въззивният съд намира, че заключението на вещото лице е компетентно дадено и поради това следва да бъде ценено при формиране на правните изводи. От приетата по делото съдебно-психологична експертиза, се установява че претърпеният инцидент е оказал стресогенно въздействие върху ищците. Смъртта на З. е довела ПТСР при ищцата М. Г. и до разстройство на адаптацията при ищците Т. и И. З.и. Вещото лице пояснява, че в настоящия случай не може да се посочи какъв период от време е необходим за възстановяване на психиката на пострадалите лица. Въпреки това счита, че И. и Т. З.и са възстановили своето социално функциониране, а при М. Г. се регистрират отшумяващи симптоми на ПТСР. Въззивният съд намира, че това заключение също е компетентно и добросъвестно дадено и следва да бъде ценено при преценката на основателността на иска. Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля В. Г. – брат на ищцата М. Г. и чичо на ищците И. З. и Т. З. във връзка с обема на понесените от ищците вреди. . От показанията на свидетеля се установява, че внезапната и нелепа смърт се отразила крайно негативно върху психиката и поведението на ищците. И. и Т. разчитали на подкрепата на баща си, били единни като семейство. По време на празници ищците, се чувствали много зле, още повече че именно на именния ден на техния баща се наложило да бъдат изключени животоподдържащите системи. Животът за ищците вече не бил и никога нямало да бъде същия. Съдът кредитира показанията на свидетеля, включително при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, доколкото същите са ясни, последователни и вътрешно непротиворечиви. Тяхната достоверност се потвърждава както от заключението на вещото лице по приетата СПсхЕ, така и от житейската логика относно обичайните последици от смъртта на близък роднина. С оглед на така събрания доказателствен материал въззивният съд намира от правна страна следното: Съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие, в границите на уговорената застрахователна сума, отговорността на застрахования за причинени на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ предоставя право на увреденото лице, спрямо което застрахованият отговаря по чл. 45 ЗЗД, да търси дължимото обезщетение пряко от застрахователя. Ето защо ангажирането на отговорността на застрахователя предполага установяване на валидно застрахователно правоотношение, настъпили вреди, противоправно и виновно поведение на водача и причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 479, ал. 1 от КЗ /бр. 25 от 29.03.2022 г., в сила от 29.03.2022 г., действаща към 03.05.2023г./ вреди, нанесени от ремарке по чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. В ал. 2 на същата разпоредба е посочено, че вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето. Както вече беше посочено, пред настоящата инстанция е спорно дали са налице законовите предпоставки за възникване на гражданско-правната отговорност на застрахователя на товарния автомобил и механизма на ПТП, както и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия с оглед поддържането на възражението на ответника, заявено своевременно пред първоинстанционния съд. Въззивният съд, намира, че под функционална зависимост на ремаркето от теглещото превозно средство по време на движение, посочената по-горе разпоредба има предвид принципното фактическо положение ремаркето да е функционално зависимо от теглещото МПС по време на движение, а не задължително вредите да са причинени от ремаркето в момент, когато то заедно с теглещото МПС е било в движение. В случая, според съда, е налице предвидената в този текст на чл.479, ал.1 от КЗ функционална зависимост на ремаркето от товарния автомобил-влекач по време на движение, тъй като е ясно, че то е прикачено към влекача и именно той задвижва ремаркето по време на движение, респ. движението му е поставено в зависимост от това на влекача. А обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило по време, след като товарната композиция, състояща се от описания по-горе товарен автомобил-влекач и ремаркето, са били паркирани, не води до извод за неприложение на чл. 479, ал. 1 от КЗ, тъй като нормата не ограничава предвиденото в нея застрахователно покритие само до случаите, когато водачът на теглещото МПС е управлявал фактически това МПС ведно с функционално зависимото от него ремарке, а се отнася и до случаите, когато вредите са причинени от ремаркето в състояние на паркирана товарна композиция, включваща увреждащото ремарке, както е в настоящия случай, тъй като и такова състояние е част от ползването на теглещото МПС. С оглед на тези съображения въззивният съд счита, че в случая, предвид нормата на чл. 479, ал. 1 от КЗ /в посочената й редакция/ отговорност за вредите, понесени от ищците вследствие на процесното ПТП, виновно причинено от водача на описания товарен автомобил-влекач, към който е било прикачена посоченото по-горе ремарке, следва да носи застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото МПС, т. е. отговорността по процесните искове следва да се носи от ответника по същите, както правилно е прието и в обжалваното първоинстанционно решение. Именно това дружество има качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно товарния автомобил марка „МАН“ с рег. номер •••••••• и не може възражението на ответника, че влекачът е използван единствено като източник на въздух, а не като движеща сила или управляващ елемент от състав на превозни средства се явява неоснователно. По отношение на поддържаното възражение за съпричиняване: вещо лице по приетата по делото автотехническа експертиза е пояснило, че от страна на пешеходеца З. техническите възможности за предотвратяване на инцидента са свеждат до своевременно предприемане на действия от негова страна за напускане на кориД. за движението на ремаркето за времето от 3,27 сек. при време до удар в тялото от 3,39 сек. Според настоящия въззивен състав подобна реакция на пострадалия в посочения времеви интервал би била възможна в случай, че последният е бил наясно какви действия се извършват в кабината от водача на влекача или най-малко е бил предупреден, че съществува реална опасност от освобождаване на спирачната система на ремаркето, както е станало в настоящия случай. Поради това така релевираното възражение се явява неоснователно. Тримата ищци са правоимащи лица по смисъла на ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, задължително за съдилищата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, тъй като попадат в кръга, посочен в Постановление №4 от 25.05.1961г. /деца, съпруг и родители/ и Постановление №5 от 24.11.1969г. на ПВС /отглеждано, но неосиновено дете, отглеждащия го и лицето, което съжителства на съпружески начала с починалия/. Както вече беше посочено, въззивният жалбоподател не е изложил оплаквания относно размера на присъденото обезщетение, а е оспорил принципната му дължимост поради липса на елемент от фактическия състав, а именно, че вредата не е причинена от МПС, застраховано по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при дружеството – ответник. Въпреки това, за пълнота, следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява,че смъртта на Г. И. З., баща на двамата ищци и лице, с което ищцата М. Г. е живяла на семейни начала е оказала значително и съществено негативно отражение на всички тях, както върху психиката им, така и върху обичайния им начин на живот. От преживеният инцидент същите не са се възстановили напълно, тъй като споменът за техния баща и спътник в живота, ще продължава да стои в съзнанието им. Това обуславя и извода, че опредлеинят от първоинстанционния съд размер на обезщетението, възлизащ на 76 693,78 евро (150 000 лв.) за всеки един от тримата ищци е справедлив. Поради съвпадане на крайните правни изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивната жалба на ответното застрахователно дружество е неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено в съответните му части. С оглед изхода на спора въззивния съд следва да разпредели разноските за първоинстанционното и въззивното производство. С оглед пълното отхвърляне на въззивната жалба на застрахователното дружество, на същото не се следват разноски за въззивното производство. На процесуалния представител на ищците следва да бъде опредлено възнаграждение за защита пред настоящата инстанция. Съгласно определение № 584 от 25.02.2026 г. по ч. т. д. № 1999/2025 г. по описа на II т.о. на ВКС, с оглед решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа (бивша Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения) не намира приложение при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА. Водещи при определянето на дължимия размер са фактическата и правната сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и осъществена правната защита и съдействие, включително продължителността и евентуалната спешност на извършените действия, както и професионалната квалификация, опит и специализация на адвоката. При съобразяване на изложените критерии въззивният съд намира, че настоящото дело не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, нито е изисквало полагане на прекомерни усилия от страна на процесуалния представител на ищеца във въззивното производство. Същевременно съдът отчита проявената от адвоката процесуална активност и предприемането на необходимите процесуални действия за защита на правата и интересите на страната, които се изразяват единствено в подаването на молба, с която се изразява становище по същество на спора, без процесуално представителство пред въззивната инстанция. При тези обстоятелства съдът приема, че справедливото възнаграждение следва да бъде определено на 1500 евро (2933,75 лв.) и ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Г. Й., на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ и съдействие на ищците М. А. Г., И. Г. З. и Т. Г. З. в този размер. Водим от гореизложеното, Софийският апелативен съд