Решение № 616 от 14.5.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 594/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Н. Д. Б., с ЕГН ••••••••••, чрез пълномощника по делото адв. С. М., АК-П. против Решение №489 от 04.02.2026 г., постановено по гр.д.№3591/2025 г. по описа на Районен съд-Пловдив, ХХIV гр.с., с което е осъден Н. Д. Б., ЕГН ••••••••••, с адрес: с. ••••••••••, да плати на •••••••••••, по предявения от дружеството иск с правно основание чл.500, ал.1, т.3 КЗ, вр. с чл.45 ЗЗД, сумата от 516,42 евро/1010,02 лв., представляваща регресно вземане за платени от ищеца задължения за застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски, в изпълнение на решение на СРС № 20956/19.11.2024г. по гр.д. № 20231110162996/2023г., които задължения били платени в полза на ••• ••••••• – застраховател по застраховка „Каско“ на лек автомобил •••••••••, във връзка с причинени в дясната част на същото МПС имуществени вреди от ПТП, реализирало се на 21.11.2022г. в с. •••••••••, причинено от Н. Д. Б. - като водач на л.а. ••••••••••, чиято гражданска отговорност била застрахована при ищеца по застраховка „Гражданска отговорност“ със Застрахователна полица № BG/30/122002859322, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.02.2025г., до окончателното плащане и в тежест на ответника са възложени разноските по делото. В жалбата са релевирани доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се излагат доводи в тази насока. Поддържа се, че в процесния случай не е било задължително службите за контрол на МВР да посещават мястото на пътнотранспортното произшествие, като се позова на чл. 125 ЗДвП. Жалбоподателя счита, че нито една от хипотези, уредени в цитираната разпоредба, не е налице. Безспорно било по делото, че между участниците в ПТП не е имало разногласие относно обстоятелствата, свързани с него. Посочва се, че между жалбоподателя и собственика на увредения автомобил е съставен двустранен протокол, в който и чрез който е инкорпорирано съгласие и изявлението на жалбоподателя относно механизма на ПТП и действията му, вината му, противоправността и вредите. В жалбата се посочва, че логическите разсъждения за това, че напускайки местопроизшествието от страна на жалбоподателя е презумпция за несъгласие, не намирали опора в разпоредбите на ЗДвП, тъй като дори да е бил подаден сигнал за ПТП, то органите при липса на хипотеза по чл.125 от ЗДвП не били имали задължение и е нямало да посетят произшествието. Посочва се, че от механизма на ПТП и съставеният двустранен протокол между участниците се установява, че се касае за зажулване на паркирал автомобил и изрично признание на вината от страна на жалбоподателя в съставения двустранен протокол. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „•••••••••чрез пълномощника юрк. Ц. Б., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че поведението на ответника- жалбоподател е създало предпоставки за задължително посещение на органите за контрол, тъй като напускането на местопроизшествието обективно препятства възможността за незабавно изясняване на обстоятелства около произшествието. В отговора на въззивната жалба се оспорва възражението на въззивника, че между участниците в ПТП не е съществувало разногласие относно обстоятелствата по ПТП. Счита, че фактът, че е бил подписван впоследствие двустранен констативен протокол не заличава напускането на местопроизшествието и не отстранява последиците от това поведение. Предвид това правилно РС-Пловдив приел, че последващото подписване на протокола не променя правната квалификация на поведението на водача, който е напуснал местопроизшествието преди установяване на всички обстоятелства около ПТП. Въззиваемото дружество счита, че не са налице сочените във въззивната жалба нарушения, които да обуславят отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. Производството пред първата инстанция е образувано по подадена искова молба от ищеца „•••••••••• с която е предявен иск с правна квалификация чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за осъждане на ответника Н. Д. Б., да му заплати сумата от 1010,02 лв./516,42 евро, представляваща регресно вземане за платени от ищеца задължения за застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В исковата молба и уточнителните молби към нея ищецът твърди, че на 21.11.2022 г. в с. ••••••••• се реализирало ПТП между лек автомобил ••••••••, като бил увреден първият автомобил. Изложени са твърдения, че ПТП било реализирано от ответника съгласно двустранен Констативен протокол за ПТП. Лекият автомобил на ответника бил застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ищеца. По повод събитието застрахователят по застраховката „Каско“ на увредения л.а. „••••“ упражнил правото си на иск срещу ищеца, във връзка с който било постановено решение на СРС и ищецът заплатил на застрахователя по застраховката „Каско“ сумата от 1010,02 лв., представляваща обезщетение за причинените вреди на МПС ••••••, заедно с ликвидационни разноски. Ответникът бил привлечен като трето лице-помагач в посоченото гражданско производство. Ищецът твърди, че е заплатил присъденото обезщетение, поради което счита, че има регресна претенция към виновния водач, като твърди, че същият е признал в открито съдебно заседание, че няколко дни след ПТП потърсил собственика на увредения лек автомобил, за да попълнят двустранен констативен протокол. Ето защо счита, че виновният водач е напуснал района на ПТП, поради което застрахователят има право на регрес съгласно чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Ищецът счита, че се е суброгирал до размера на всичко платено и е встъпил в правата на увредения от непозволеното увреждане срещу причинителя на вредите. Поддържа, че длъжникът е изпаднал в забава, поради което дължи законна лихва от датата на исковата молба. Въз основа на изложеното моли съдът да осъди ответника му да плати сумата от 1010,02 лв., представляваща изплатеното от ищеца на застрахователя по застраховката „Каско“ обезщетение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Н. Д. Б. чрез пълномощника си адв. М. е подал писмен отговор, с който оспорва иска, тъй като твърди, че липсва основание за регресна претенция. Не оспорва настъпването на ПТП по установения с решението на СРС механизъм, както и установените с мотивите на този съдебен акт обстоятелства, които били обвързващи ответника. Не оспорва вината, противоправността на деянието, причинната връзка с вредите, нито техния размер. Не оспорва, че е напуснал местопроизшествието, тъй като не бил разбрал, че е причинил вреди на паркирания лек автомобил, както и че между него и постаралото лице е съставен двустранен протокол за ПТП, в който ответникът бил посочен за причинител на вредата. Ответникът не оспорва застрахователното правоотношение и плащането на застрахователното обезщетение. Оспорва се обаче, че ищецът като застраховател има право на регрес за платеното на застрахователя по застраховка „Каско“. В тази връзка цитира чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, като подчертава, че за да се изпълни хипотезата на тази норма, следва посещаването от органите на МВР на местопроизшествието да е задължително по закон, като сочи, че тези хипотези са уредени в чл.125 и чл. 123 ЗДвП – а именно: когато от ПТП има пострадали хора и когато от ПТП са причинени само имуществени вреди, но между участниците има спор относно обстоятелствата във връзка с ПТП. В настоящия случай липсвали и двете хипотези, тъй като макар и със закъснение, ответникът съдействал за установяване на обстоятелствата около ПТП и бил съставен констативен протокол, поради което липсвала необходимост от посещение на органите на реда. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски. За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че за основателността на предявения иск следва да са настъпили следните юридически факти: наличието на противоправно поведение на ответника, настъпили вреди по увреденото МПС, причинна връзка между поведението и вредите, вина, съществуване на застрахователно правоотношение между ответника, от една страна, и ищеца, от друга страна, по застраховка „Гражданска отговорност“, изплащане на застрахователно обезщетение за причинени от ответника вреди от ищеца на застрахователя по застраховка „Каско“ на увреденото МПС. Първоинстанционният съд е посочил, че всички тези факти се приемат за установени, като безспорни и ненуждаещи се от доказване с оглед постановеното решение № 20956/19.11.2024г. на СРС по гр.д. № 20231110162996/2023г., водено между двете застрахователни дружества, с участието на ответника като трето лице-помагач на страната на настоящия ищец, за което решение страните не спорят да е влязло в сила. Съдът е посочил, че ищецът следва да докаже още, че е възникнало регресното му право да претендира платеното от виновния водач, като докаже, че същият е напуснал местопроизшествието преди идването на органите за контрол, както и че посещението на местопроизшествието е било задължително в този случай от органите за контрол на движението по пътищата. Приел е, че първото обстоятелство също е безспорно – напускането на местопроизшествието от страна на ответника, който признава този факт. Съдът е изложил, че единственото спорно обстоятелство, във връзка с основателността на иска, остава дали посещението на местопроизшествието от органите за контрол е било задължително. Предвид данните по делото съдът е приел, че дължимата грижа е изисквала виновният водач да спре управляваното МПС и да провери дали е причинил вреди, каквито може да се очакват при подобен удар, а при наличието на такива вреди, съгласно чл.123, ал.1, т.3 от ЗМВР, да съдейства за тяхното установяване, респективно, при липса на съгласие по обстоятелствата около ПТП, да извика и изчака органите за контрол. Първоинстанционният съд е приел, че е изпълнена хипотезата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ и е уважил изцяло предявения иск. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо и при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид горното и на основание чл. 269, изр. второ от ГПК следва да бъде проверено правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните. По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна. В процесния случай липсва спор, респ. наведени в жалбите конкретни оплаквания относно установената въз основа на приетите писмени доказателства от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Спорът пред настоящата инстанция се съсредоточава върху правната страна, а именно – дали е било задължително службите за контрол на Министерството на вътрешните работи да посетят мястото на пътнотранспортното произшествие, респ. напускането на ПТП от страна на ответника попада ли в хипотезата на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Въззивният съд намира отговорът на същия въпрос за положителен. Разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ урежда правото на регрес на застрахователя срещу виновния водач, като застрахователят има право да получи от виновния водач обезщетението, което е платил, ако последният е напуснал мястото на настъпване на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон. Нормата предвижда изключение за възникване на правото на регрес в случаите, в които водачът е напуснал местопроизшествието, защото е било наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина. Такива по делото не се твърдят и не се установяват. Съобразно легалната дефиниция, дадена от законодателя в § 6, т. 30 от ДР на ЗДвП "пътнотранспортно произшествие" е събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. Съгласно § 6, т. 27 от ДР на ЗДвП "участник в пътнотранспортно произшествие" е всеки, който е пострадал при произшествието или с поведението си е допринесъл за настъпването му. Предвид нормата на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от ЗДвП, ако между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те съставят двустранен констативен протокол за пътнотранспортното произшествие. Съгласно б. "в" на същия текст, ако между тях липсва съгласие, те, без да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за контрол на МВР. В този последен случай на разногласие между участниците, посещаване на мястото на ПТП от службите за контрол на МВР е задължително съгласно чл. 125, т. 7 ЗДвП. Преценката налице ли е съгласие между участниците в произшествието, респ. необходимостта органите на МВР да посетят произшествието, се извършва към момента на настъпването на ПТП. Съгласието на участниците се обективира в двустранно съставен протокол - чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" ЗДвП, чл. 5 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд. С арг. от посочените норми, липсата на съставен двустранен констативен протокол за ПТП в законовоустановената писмена форма, следва да се приеме за наличие на разногласие между водачите. В този смисъл в случаите на реализирано ПТП между моторни превозни средства, когато водачът на едно от които не е присъствал на събитието /какъвто е настоящият случай/, съставянето на двустранен констативен протокол обективно е невъзможно, респ. не е налице съгласие относно обстоятелствата, свързани с ПТП. В тази хипотеза е необходимо съответните служби на контрол на МВР да посетят произшествието, предвид на което и настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания казус напускането на ПТП от страна на ответника попада в хипотезиса на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, че между участниците в ПТП не е имало разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, тъй като е съставен двустранен протокол, следва да се посочи, че по делото се установява по категоричен начин, че протоколът е подписан между страните няколко дни след настъпването на процесното ПТП. Съгласно закона съгласието трябва да е налице към момента и непосредствено след настъпването на ПТП, при констатиране на настъпилите последици от самите участници. По-късно възникналото съгласие между участниците в ПТП не може да обоснове отпадане на задължителното посещаване на местопроизшествието от органите на МВР според хипотезата на чл. 125, ал. 1, т. 7 ЗДвП, както и отпадане на съществуващото към момента на произшествието несъгласие относно обстоятелствата свързани с него. Въззивният съд не споделя изложените в жалбата аргументи, в т.ч и становището, че дори да е бил подаден сигнал за ПТП, то органите при липса на хипотеза по чл.125 от ЗДвП не били имали задължение и е нямало да посетят произшествието. Наличието, респ. – липсата на съгласие относно обстоятелствата, свързани с произшествието може да се установи само, ако всеки участник изпълни законовите си задължения, в т. ч. да спре и да установи, както и да съдейства за установяване на последиците от него. След като жалбоподателят е напуснал местопроизшествието, същият не би могъл да претендира поблагоприятни за себе си последици, в сравнение с водач, който е останал на място и е съдействал за установяване на щетите. Напускането на мястото на ПТП от ответника, е довело като последица до невъзможност да се установи дали между него и собственикът на другия лек автомобил е налице съгласие или разногласие по въпроса за обстоятелствата около него. Така установяването им е следвало да се извърши от службите за контрол на Министерството на вътрешните работи, чрез посещаване мястото на пътнотранспортното произшествие, каквото посещение не се е осъществило, тъй като ответникът не е подал сигнал към компетентните органи. На следващо място, по делото не се твърди, нито се установява ответникът да е направил опит да потърси собственика на увредения автомобил веднага след ПТП, за да постигнат съгласие относно обстоятелствата, свързани с произшествието. В тази връзка неоснователен е поддържаният в отговора на исковата молба довод, че ответникът не е разбрал, че е причинил вреди на паркирания лек автомобил. Както правилно е посочил първоинстанционният съд от установените два удара един след друг по две различни МПС и от характера на вредите, които не са незначителни, а са по цялата дясна половина на увреденото МПС, следва, че ударът е бил от такова естество, че няма как да не е бил възприет от ответника Б.. Следва да се посочи също така, че в мотивите на Решение № 20956/19.11.2024г. по гр.д. № 20231110162996/2023г. на СРС /делото, където настоящият ответник е бил трето лице помагач на страната на настоящия ищец/ е прието, че Н. Б. „прави извънсъдебно признание в обясненията по приложената преписка, че е ударил в дясната част лек автомобил ••••••.“ Задължителната сила на мотивите по смисъла на чл.223, ал.2 от ГПК обвързва по задължителен начин страните и съдът, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в който са участвали подпомаганата и подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. След като ответникът Б. изрично е признал, че е ударил МПС-то, а и по настоящото дело не е спорно, че същият е виновният водач за процесното МПС, няма как да се приеме, че същият не е разбрал за настъпилото ПТП и поради това не е уведомил органите на МВР. В случая е била налице хипотезата на чл. 125, ал. 1, т. 7 ЗДвП, поради което не може да се сподели становището на жалбоподателя, че службите за контрол на МВР нямало да посетят местопроизшествието дори при подаден от ответника сигнал. Страните по делото нямат спор по отношение на размера на регресното вземане. Не е спорно и че ищецът е заплатил сумата от 1010,02 лв., представляваща застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски на ••••••••• – застраховател по застраховка „Каско“ на лекия автомобил „•••••••••. По делото са доказани всички елементи от фактическия състав на вземането на ищеца по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, предвид на което предявеният от ищеца иск се явява изцяло основателен и правилно е уважен от РС-Пловдив в пълния претендиран размер. Следователно обжалваното решение следва да се потвърди като правилно, законосъобразно и обосновано, като при постановяване на съдебния акт първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, самото решение е обосновано на събраните по делото доказателства. Изложеното, от своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен акт в частта на присъдените разноски. По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваема страна, която претендира такива с отговора на въззивната жалба. Въззиваемата страна е била представлявана от юрисконсулт, поради което й се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал.8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, в полза на въззиваемото търговско дружество следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро/200 лева за въззивната инстанция. По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд, VII възз. гр.с.