Решение № 6927 от 3.7.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 2173/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 215, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Настоящото административно дело № 2173/2023 г. на АдмС – Варна е образувано по жалба подадена от М. Ж. Ж., [ЕГН] и К. Н. Ж., [ЕГН], и двамата с адрес с. Константиново, [улица], чрез адв. Л. Ш., срещу Заповед № КС-225А-31/17.08.2023 г. на Кмета на Район Аспарухово – Община Варна, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Стопанска постройка № 6 – Хамбар“ изградена в поземлен имот с идентификатор № 38354.501.620, находящ се в Община Варна, с. Константиново, [улица]. С Определение № 3347 от 22.11.2023 г. по адм. дело № 2404/2023г. на АдмС – Варна на основание чл. 213 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК е присъединено за съвместно разглеждане адм. дело № 2404/2023 г. на АдмС - Варна, образувано по жалбата от М. Ж. К. с постоянен адрес в с. Константиново, община Варна, подадена чрез адв. С. Ц., срещу Заповед № КС-225А-31 от 17.08.2023 г., издадена от Кмета на Район „Аспарухово“ при Община Варна. Предмет на оспорване по настоящото адм. д. № 2173/2023 г. на АдмС – Варна е законосъобразността на Заповед № КС-225А-31 от 17.08.2023 г., издадена от Кмета на Район „Аспарухово“ при Община Варна, оспорена от М. Ж. К., М. Ж. Ж. и К. Н. Ж.. С оспорената заповед е наредено да се премахне незаконен строеж: „Стопанска постройка № 6 - хамбар“, изграден в поземлен имот (ПИ) с кадастрален [идентификатор], находящ се в област Варна, община Варна, с. Константиново, [улица], определен е 30-дневен срок за доброволно изпълнение на заповедта от М. Ж. К. и М. Ж. Ж. – собственици и възложители на незаконния строеж, считано от влизането в сила на заповедта, като в срока за доброволно изпълнение е наредено да се изготви и представи План за безопасност и здраве за премахване на незаконния строеж. Жалбата на М. Ж. К. е с искане за прогласяване на нищожността на оспорената заповед като постановена от некомпетентен орган. Сочи се, че с. Константиново е извън териториалния обхват на правомощията на Кмета на Район „Аспарухово“, предвид обстоятелството, че с. Константиново е извън нормативно установените граници на Район „Аспарухово“ със Закона за териториалното деление на Столичната община и на големите градове и не е възможно кметът на общината да делегира на Кмета на Район „Аспарухово“ права за издаване на заповеди за премахване на строежи в с. Константиново. В хода на устните състезания адв. Ц. – процесуален представител на оспорващата, твърди и че в процесната заповед липсват фактически основания по отношение приетото от органа, че строежът не е търпим по смисъла на § 16 ДР ЗУТ. Изтъква се, че хамбарът е изграден през 1928 г., съобразен е с действащите към момента на изграждането му нормативни изисквания, поради което представлява търпим строеж. Претендира се присъждане на направените по делото разноски в размер на платената държавна такса и възнаграждение за вещо лице. Жалбата на М. Ж. Ж. и К. Н. Ж., чрез адв. Л. Ш., е с искане за прогласяване на нищожността на административния акт, поради издаването му от некомпетентен орган. В условията на евентуалност, оспорват заповедта като неправилна. Считат, че е издадена при липса на мотиви по отношение приетото от органа, че строежът не е търпим по смисъла на § 16 ДР ЗУТ. Сочат, че след като процесната постройка е нанесена в КП от 1928 г. и РП от 1931 г., то тя със сигурност е строена преди 1928 г. и е била допустима по действащите планове. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – Кметът на Район „Аспарухово“ при Община Варна, с писмено становище поддържа, че Кметът на Община Варна надлежно му е делегирал правомощия, на основание § 1, ал. 3 ДР на ЗУТ, да издава заповеди за премахване на незаконни строежи от четвърта, пета и шеста категория, а и отделно от делегирането с чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ е регламентирано самостоятелно правомощие на кмета на района да издава такива заповеди. В съдебно заседание ответникът, чрез ст. юриск. М. Д., в подкрепа на твърдението, че оспорената заповед не е издадена от некомпетентен орган, се позовава и на чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 9, ал. 2 и чл. 46, ал. 1, т. 12 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), като изтъква, че кметът на района изпълнява функции, възложени от кмета на общината и не се ограничава с териториален обхват. В хода на устните състезания се поддържа становището, че оспорената заповед е издадена при надлежно делегиране на правомощия, като не се оспорва, че с. Константиново не попада в териториалния обхват на район „Аспарухово“. Освен това се сочи, че процесната постройката в този си вид и конфигурация не се установява в документите за собственост до 1993г. Оспорва се идентичността на процесната постройка с отразената в графичната част на плана от 1928г. Изтъква се, че за процесната постройка няма никакви строителни книжа и документи и не може да бъде търпима. Отправя се искане за потвърждаване на оспорената заповед като правилен и законосъобразен акт и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Съобразявайки посочените от оспорващия основания, изразените становища на страните и фактите, които се извеждат от събраните по делото доказателства, както и с оглед на разпоредбата на чл. 168 АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, съдът приема следното: Жалбите са редовни и допустими, депозирани от лица, разполагащи с правен интерес от оспорването – адресати на акта. Същите са насочени срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт (арг. чл. 215, ал. 1, във вр. с чл. 214, т. 3 ЗУТ). Съгласно чл. 214, т. 3 ЗУТ, актовете за премахване на незаконни строежи са индивидуални административни актове, т.е. налице е годен за оспорване акт. Заповед № КС-225А-31 от 17.08.2023 г., е съобщена на М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. на 23.08.2023г. Несъгласни с констатациите на административния орган, М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. оспорват заповедта пред Административен съд - Варна с жалба с рег. № РД23018129АС/04.09.2023г., което сочи, че е подадена в предвидения в чл. 215, ал. 4 ЗУТ 14-дневен срок и е процесуално допустима. Жалбата на М. Ж. К. не е подадена в законоустановения 14-дневен срок, съгласно чл. 215, ал. 4 ЗУТ, считано от съобщаването на заповедта на оспорващия – 25.08.2023 г. Оспорването на процесната заповед обаче е с искане за обявяване на нищожността й, поради което по аргумент от чл. 149, ал. 5 АПК, по препращане от чл. 219, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ, оспорването е без ограничение във времето. От фактическа страна съдът приема за установено следното: Административното производство по издаване на оспорената заповед е започнато със съставянето на Констативен акт № 13 на 15.03.2023 г. от служители в Дирекция КСИД, Район „Аспарухово“ – Община Варна, който обективира установеното при извършената проверка на място за строеж „Стопанска постройка № 6 - Хамбар“, находяща се в ПИ с [идентификатор] в с. Константиново, [улица], а именно: Собственици и възложители на строежа са М. Ж. К. и М. Ж. Ж., съгласно 2 /два/ броя декларации по § 127, ал. 9 ПЗР на ЗИД на ЗУТ от 16.11.2022 г.; Без становище на инженер-конструктор с указания за изпълнението и без разрешение за строеж, в нарушение на чл. 147, ал. 2 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ в посочения имот е изградена второстепенна постройка на допълващо застрояване „Стопанска постройка № 6 - Хамбар“, на две нива. Стените на постройката са изградени от тухли, покривната конструкция е покрита с керемиди, размери на постройката - дължина – около 7м, ширина – около 4м, обща височина – около 4м и кота било – около 4, 50м., със застроена площ – около 28кв.м, трайно прикрепена към прилежащия терен; Строежът е шеста категория, извършен без строителни книжа и документи; Съгласно ПУП-ПРЗ на с. Константиново, община Варна, одобрен със Заповед № 1707/03.04.1974 г. на Председателя на ОбНС гр. Варна, изменен със Заповед № Г-16/09.03.2010 г. на Зам.-кмета на Община Варна и действаща КК, одобрена със Заповед № РД-18-1897/27.11.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, режимът на застрояване на ПИ е: максимална височина – 10м, Плътност на застрояване – 40%, минимална озеленена площ – 40%, Кинт – 1, 2. Със съставения констативен акт е поставено началото на производството по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ за премахване на строежа, който строеж е посочено, че е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. В законоустановения 7-дневен срок няма данни от М. Ж. К. да е подадено възражение срещу констативния акт. Констативният акт е връчен на М. Ж. К. на 20.03.2023 г., и на М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. на 29.03.2023 г. Постъпило е възражение от М. Ж. Ж. и К. Н. Ж., в което се сочи, че процесната постройка не е незаконна, строена е преди 1928г. е нанесена в действащите тогава плановете. Изтъкват, че между тях и М. К. е налице висящ гражданско правен спор, образуван по иск за собственост на 247 кв.м. реална част от поземлен имот с [идентификатор] и хамбар, изграден в нея. Към възражението си оспорващите прилагат документи за собственост по отношение на процесния имот от 1950 г., 1992 г., 1994 г., Заповед № 1707/03.04.1974 г. за одобряване на Общия регулационен и застроителен план на с. Константиново, Съдебно-техническа експертиза по гр.д. № 6928/2020 г. по описа на ВРС и постановеното по делото решение № 262407/02.08.2021 г., с което е установено между страните по делото, че ищците М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. са собственици на претендираната реална част от [ПИ] и хамбар. С решение № 172/14.02.2022г. по в.гр.д. № 2793/2021г. на Окръжен съд – Варна е потвърдено решението на ВРС. Решението е обжалвано по реда на касационното производство от М. Ж. К. и с Определение № 50502/20.12.2022г. на ВКС на РБ по гр.д. № 2175/2022г. е допуснато касационно обжалване. Възприемайки изцяло установеното с констативния акт по отношение на процесния строеж, Кметът на Район „Аспарухово“, на основание 225а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, издава оспорената в настоящото съдебно производство заповед, с която нарежда премахването на строежа. Обективиран е извод, че строежът, представляващ второстепенна постройка на допълващото застрояване е шеста категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ и чл. 12 от Наредба № 1/2003 г. за номенклатурата на видовете строежи, извършен е без строителни книжа, в нарушение на чл. 147, ал. 2 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ и не отговаря на изискванията на § 16, ал. 1 ПР към ЗИД на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ – не е допустим по действащите разпоредби преди 1987 г., както и преди 2001 г., нито по сега действащите разпоредби. Възражението на М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. е разградено, но не е уважено, тъй като към него не са приложени строителни книжа и документи, удостоверяващи законосъобразното изграждане на строежа. Правомощието да постанови процесната заповед ответникът посочва, че черпи от Заповед № 2556 от 11.08.2021 г. на Кмета на Община Варна – л. 25 от делото, с която на Кмета на Район „Аспарухово“ са предоставени функции по ЗУТ, сред които и да постановява заповед за премахване на строежи от четвърта, пета и шеста категория както в териториалния обхват на район „Аспарухово“, така и в териториалния обхват на селата Звездица и Константиново – т. 9, във вр. с т. 6 от заповедта. Заповедта за делегиране на правомощия на Кмета на Район „Аспарухово“ е постановена от Зам.-кмета на Община Варна в условията на заместване на кмета (предвид уведомление от Секретаря на Община Варна до Областния управител на област с административен център Варна, Заповед № К-043/02.08.2021 г. на Кмета на Община Варна, Справка – дневник за ползван платен годишен отпуск за периода 01.08.2021 г. – 31.08.2021 г., съответно л. 34-38 от делото). С Решение на МС № 609 от 15.09.2000 г. за административно-териториални промени в границите на общините Белослав и Варна, област Варна е отделено от община Белослав населеното място с. Константиново и е присъединено към община Варна. С Указ № 325, издаден на 19.09.2000 г. на Президента на РБ са утвърдени нови граници на Община Варна, област Варна, включваща и населените места: Варна, Звездица, Казашко, Каменар, Константиново и Тополи. Двата акта са обнародвани в ДВ, бр. 78 от 26.09.2000 г. С Декларация по § 127, ал. 9 ПЗР ЗИД ЗУТ от 16.11.2022 г. (л. 15 от адм. пр.) М. Ж. Ж. заявява, че процесната постройка е започната през 1931 г. и е завършена през 1933 г. С Декларация по § 127, ал. 9 ПЗР ЗИД ЗУТ от 16.11.2022 г. М. Ж. К. декларира година на построяване на хамбар - 1928 г. По делото е прието заключение на вещи лица по допуснато извършване на съдебно-техническа експертиза. Експертите стигат до следните констатации: Планът за застрояване и регулация, одобрен със Заповед № 1707/03.04.1974 г., предвижда за [ПИ] от кадастралния план на селото, по регулация да се обособят два урегулирани поземлени имота за жилищно строителство – УПИ VI-18 и УПИ V-18, в кв.23. Със Заповед № Г-61/07.02.2022г. на Гл. архитект на Община Врана се одобрява ПУП – ПРЗ на УПИ XIV – 619 за „жилищно строителство“, кв. 23, с който се променят границите на УПИ V-18 от РП от 1974 г., като същите съвпадат с границите на [ПИ] от КККР на с. Константиново. Границите на УПИ VI-18 не се променят. Въпреки разминаването в заявените от оспорващите години на построяване, вещите лица правят заключението, че хамбарът е построен при действието на Закон за благоустройство на населените места въ Княжество България /отм./ обн. в ДВ бр. 67 от 1905г., отм. с ДВ бр. 117 от 31.05.1941г. Хамбарът е нанесен в кадастралния план от 1928 г. като съществуващ. По регулационния план на селото от 1931г., изработен върху кадастралния план от 1928 г. хамбарът е изграден в парцел II-59, кв. 3. При извършения оглед на място вещите лица констатират, че размерите на хамбара не са се променяли и съответстват на първоначално изградения и отразен хамбар в КП от 1928 г. Хамбарът е на две нива, застроената площ е 3, 94/7, 35м, ЗП – 29 кв.м, височина на стрехата – 3, 80 м, височина на билото – 5, 20 м. Установените материали при огледа са: първо ниво – каменна зидария, второ ниво – зидария от плътни тухли и дървен чардак, покривът е дървен, покрит с керемиди, стълбите към второ ниво са каменни. Строежът, предмет на оспорената заповед, не противоречи на правилата и нормативите действащи по време на неговото изграждане. Съдебно-техническата експертиза е оспорена от процесуалния представител на ответника с твърдения, че декларираните различни години на построяване на процесната сграда от оспорващите и неяснотата кога този строеж е нанесен в плановете, внасят съмнение в изводите на вещите лица. Съдът напълно възприема заключението на вещото лице. Същото е обосновано, пълно и ясно. Направените от вещото лице изводи са резултат на обективно и компетентно извършена експертиза, а и кореспондират с установяващото се от приложените към делото писмени доказателства – извадките от действалите и действащите устройствени планове. По делото е прието Решение № 50022 от 15.03.2024 г. постановено по гр. д. № 2175/2022 г. на ВКС на РБ, с което е отменено Решение № 172/14.02.2022г. по в.гр.д. № 2793/2021 г. на Окръжен съд – Варна и е отхвърлен предявения от М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. срещу М. Ж. К. и С. В. К. иск с основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици по давностно владение на 247 кв.м. реална част от поземлен имот с [идентификатор] и на разположената върху тази реална част стопанска постройка – хамбар с площ от 28 кв.м. Така установеното от фактическа страна, обуславя следните правни изводи: За да бъде нищожен, административният акт следва да е засегнат от особено тежък порок, който да е пречка актът да породи целеното от издателя действие и правни последици. Съобразно посочения критерий, нищожни са актовете, издадени от некомпетентен орган, тези постановени при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административнопроизводствените правила, довело практически до липса на волеизявление. Противоречието с материалния закон, може да обоснове нищожност, когато е налице пълна липса на предпоставките на приложимата правна норма, когато актът е издаден изцяло при липса на законово основание или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от никой орган. Оспорената заповед на Кмета на Район „Аспарухово“ отговаря на изискванията по чл. 59, ал. 2 АПК, същата е в предписаната от закона писмена форма, като от посочените в нея фактически и правни основания стават ясни юридическите факти, от които органът черпи упражненото от него публично субективно право. Както се посочи, порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липсата на форма и оттам на липсата на волеизявление, какъвто порок на акта в случая не е налице. При издаване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват нищожност, както и не са налице пороци, които да обосноват нищожност поради противоречие с материалния закон. От компетентните органи е съставен констативен акт, с който е установено извършеното незаконно строителство без изискуемите проектно решение и разрешение за строеж, в несъответствие с чл. 147, ал. 2 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Препис от констативния акт е връчен на оспорващите и им е осигурена възможност за подаване на възражение, от която възможност оспорващата М. Ж. К. не се е възползвала. Възражението на М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. е разгледано, но не е уважено. Посредством декларации от оспорващите органите по контрол на строителството са установили времето на извършване на процесното строителство, изследвали са и предвижданията на устройствените планове. Не се установява наличие на противоречие с материалния закон, състоящо се в пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна норма или акт със същото съдържание да не може да бъде издаден въз основа на никакъв нормативен акт, от нито едни орган. Всички останали несъответствия на административния акт са основания за неговата отмяна като унищожаем /незаконосъобразен/, но не и за прогласяването му за нищожен. Не се установява кумулативно липсата на изискуемите предпоставки за издаване на оспорената заповед. Оспорващите и не твърдят, че строежът е изпълнен въз основа на издадени строителни книжа. По отношение на приетото от ответника, че строежът не е търпим: От една страна, само пълната липса на мотиви би обусловила нищожност, а в случая е налице извод във връзка с търпимостта на процесния строеж, макар и без конкретизиране на отделните факти от значение за допустимостта на строежа. От друга страна, въпросът за търпимостта на строежа е релевантен за унищожаемостта на заповедта, но не и за нищожността му. Оспорената заповед обаче е нищожна като издадена от некомпетентен орган. Със Заповед № 2556 от 11.08.2021 г., издадена от Кмета на Община Варна – подписана от зам.-кмета на общината при условията на заместване на кмета (по чл. 39, ал. 2 от ЗМСМА), поради ползване на годишен отпуск, са делегирани правомощия на Кмета на Район "Аспарухово" да издава заповеди за премахване на незаконни строежи от четвърта, пета и шеста категория, находящи се както на територията на район „Аспарухово“, така и на територията на селата Звездица и Константиново – т. ІІ.9, във вр. с т. ІІ.6 от посочената заповед. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 1, изр. първо ЗУТ, която е посочена като правно основание за издаването на оспорения административен акт, кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, или на части от тях. Действително и нормата на § 1, ал. 3 ДР ЗУТ предвижда, че кметът на общината може да предостави свои функции по ЗУТ на заместниците си, на главния архитект на общината и на други длъжностни лица от общинската (районната) администрация. Кметът обаче на Район „Аспарухово“ разполага с изначална териториална компетентност в рамките на границите на район „Аспарухово“. Тази присъща му нормативно установена ограничена в тези граници компетентност не би могла да бъде разширявана посредством делегиране на функции/правомощия от страна на Кмета на Община Варна. С основание оспорващият изтъква, че надлежно делегиране на процесните правомощия по ЗУТ в случая е допустимо единствено за строежи, които са разположени на територията на район „Аспарухово“. По делото не е спорно (изрично е заявено и от пълномощника на ответника в съдебно заседание), че с. Константиново е извън границите на район „Аспарухово“, които граници са нормативно установени – чл. 4, ал. 2, т. 5 от Закона за териториалното деление на столичната община и големите градове (ЗТДСОГГ). Според последно посочения закон в територията и землищните граници на Варна се включват землищата на Варна и на кварталите Аспарухово, Галата, Виница и Владиславово, като район „Аспарухово“ е с граници: Черно море, до Вълнолома, пристанище Варна, жп ареал, северният пътен възел на Аспарухов мост, северният бряг на Варненското езеро, до и по северната и източната граница на с. Звездица, до и по северната граница на община Аврен с община Варна. Съгласно Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ, чл. 2 и чл. 3) общините са административно-териториални единици, а съставни административно-териториални единици в общините са кметствата и районите, като както общината и кметството, така и районът имат територия, граници, население и наименование. Населените места – градове и села, са териториални единици, със строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и инженерна инфраструктура. Общината се състои от едно или повече съседни населени места, като територия на общината е територията на включените в нея населени места – чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗАТУРБ. Кметство е населено място с население над 100 души с постоянен адрес, а територия на кметството е територията на населеното място, като наименование на кметството е наименованието на населеното място - негов административен център – чл. 14 и чл. 15 ЗАТУРБ. В съответствие със ЗАТУРБ и ЗТДСОГГ община Варна е със съставни административно-териториални единици както следва: 5 кметства и 5 района. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗАТУРБ територията на района е част от територията, включена в строителните и землищните граници на града. В територията и землищните граници на Варна са включени землищата на Варна и на кварталите Аспарухово, Галата, Виница и Владиславово, като във Варна са създадени пет района, сред който е и район „Аспарухово“ – чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗТДСОГГ. Населеното място село Константиново до 2000 г. е било в границите на община Белослав, а след това и понастоящем е в границите на община Варна. Кметство Константиново е едно от петте кметства в община Варна. Населеното място село Константиново е самостоятелна териториална единица, съответно Кметство Константиново и район „Аспарухово“ са самостоятелни съставни административно-териториални единици в община Варна. Както Кметът на Кметство Константиново, така и Кметът на Район „Аспарухово“ са избрани пряко от населението на тези съставни административно-териториални единици в община Варна. По въпроси, отнасящи се до съответното кметство и район, кметовете на кметство и район разполагат със съответната териториална и материална компетентност, изрично предвидена в ЗМСМА, Закона за общинската собственост (ЗОС), ЗУТ и други нормативни актове. В случая са делегирани функции на Кмета на район „Аспарухово“ да издава заповеди за премахване за строежи, които са на територията на Кметство Константиново, т.е. на територия на друга самостоятелна съставна единица в община Варна. Предоставянето на компетентност в обхват и граници, извън изначално присъщата на Кмета на Район „Аспарухово“ териториална компетентност, е в несъответствие с предвидената от законодателя (в ЗТДСОГГ и ЗМСМА) относителна автономия на кметството и района като съставни единици в общината. Разширяването в случая на териториалната компетентност на Кмета на Район „Аспарухово“, независимо вероятно от съображения за целесъобразност, с оглед близостта на населеното място с. Константиново до границите на район „Аспарухово“ се явява изначало недопустимо. Прилагането на нормата на § 1, ал. 3 ДР ЗУТ, както и чл. 225а, ал. 1 ЗУТ по отношение делегирането на правомощия следва да е в съответствие с основните принципи, на които се основава местното самоуправление. Да се приеме, че е допустимо в рамките на оперативната самостоятелност кметът на общината да упълномощава длъжностни лица от определена районна администрация с правомощия по ЗУТ, без съобразяване на присъщата на тези служители териториална компетентност, означава да се приемат за законосъобразни актове, издадени например от Кмета на Район „Аспарухово“ по отношение на незаконни строежи, находящи се на територията на Район „Приморски“ въз основа на допустимостта на делегиране на правомощия от Кмета на Община Варна на Кмета на Район „Аспарухово“ за издаване на заповеди за премахване на строежи за район „Приморски“, без да се съобразява компетентността на Кмета на Район „Аспарухово“, че е за територията на район „Аспарухово“. Съдът намира за недопустимо в случая да се делегират правомощия/материална компетентност, със създаването на Кмета на Район „Аспарухово“ на териториална компетентност, различна от границите на района „Аспарухово“, независимо от предвидената в чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и § 1, ал. 3 ДР ЗУТ възможност за делегиране на правомощия по ЗУТ от кмета на общината на други длъжностни лица, включително от районната администрация. Нормите от ЗМСМА, на които се позовава ответникът не обуславят друг извод. Действително съгласно чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 9 ЗМСМА кметът на общината може да възлага изпълнението на свои функции на кметовете на райони, като безспорно компетентността на Кмета на Община Варна се разпростира върху цялата територия на община Варна. На това право на кмета на общината съответства задължението на кмета на района да изпълнява възложените му функции. За разлика от нормата на чл. 46, ал. 1, т. 11 ЗМСМА, където компетентност на кмета на района е посочено, че е по отношение на територията и населението на района, в следващата разпоредба – чл. 46, ал. 1, т. 12 ЗМСМА, е предвидено, че кметът на район изпълнява функции, възложени от кмета на общината, без законодателят да прави връзка с териториалния обхват на района, но несъмнено се има предвид по принцип за възлагане на функции по всякакви въпроси, относими към съответния район, респ. границите му. Съгласно чл. 46, ал. 4 ЗМСМА на кметовете на райони и кметства могат да бъдат възлагани и други функции със закон или друг нормативен акт, както и с правилника по чл. 21, ал. 3 ЗМСМА в зависимост от конкретните особености на общината, районите или кметствата. Тази регламентация обаче не обуславя възможност за възлагане от кмета на общината на всякакви функции на районните кметове, без да се съобразява, както вече се посочи, относителната автономност на кметствата като самостоятелни административни единици и ограничените в рамките на територията на района правомощия на кметовете на райони, които автономност и териториална компетентност произтичат от регламентацията на местното самоуправление, осъществявано от кметовете на райони и кметовете на кметства, които кметове са избрани от населението само на съответния район и кметство. Следва да се отбележи и че освен избраният от населението на Кметство Константиново кмет, в Кметство Константиново са назначени и служители на длъжности „участъков архитект“, специалист "Геодезист и екологичен контрол" и специалист "Поземлена реформа". Тоест налице е възможност за делегиране на правомощия по ЗУТ на Кмета на Кметство Константиново, аналогично на делегираните правомощия по ЗУТ на кметовете на райони, а е налице и обезпеченост на районната администрация с длъжностни лица, които да осъществяват контрол по строителството на територията на кметството. Обстоятелството, че в чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ е регламентирана общо компетентността на кмета на общината (района) или упълномощено от него длъжностно лице да издава заповеди за премахване на незаконни строежи от четвърта, пета и шеста категория кметът, не следва да се възприема, като оправомощаване на кмета на района да издава заповеди за строежи и извън територията на съответния район. Още повече, че в нормата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ не е изрично посочено, че кметът на района може да издава заповеди за премахване на незаконни строежи (съгласно посочената норма кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, или на части от тях). Настоящият състав на съда споделя трайно приеманото в съдебната практика, че в административните съдебни производство е недопустим инцидентен контрол, като този предвиден в ГПК – чл. 17. Дължимата от съда обаче в случая преценката за валидността на оспорената в настоящото производство заповед изисква формиране на извод дали е налице надлежно делегиране на правомощия с издадената от Кмета на Община Варна заповед. Този извод не следва да се основава само и единствено на факта на наличие на издадена такава заповед, т.к. предполага анализ на предвидената в закона възможност за делегиране на функции, като именно при преценката за пределите на предвидената в чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и § 1, ал. 3 ДР на ЗУТ възможност за делегиране на правомощия (компетентност по материя, по време и по място) съдът намира, че в случая правилното приложение на закона, през призмата на регламентирането на правоотношенията в ЗУТ, ЗАТУРБ, ЗТДСОГГ, ЗМСМА, налага извод за липса на нормативно предвидена възможност за делегиране на процесните по делото правомощия от Кмета на Община Варна на Кмета на Район „Аспарухово“ по отношение на строежи на територията на Кметство Константиново. Освен това недопустимостта на косвения съдебен контрол в административните производство се основава принципно на гарантираната от закона възможност за оспорване на отделните административни актове и доколкото не е упражнено самостоятелно правото на жалба (защита) от засегнатия субект спрямо предхождащ, издаването на вече оспорен административен акт. В случая обаче заповедта, с която Кметът на Община Варна е делегирал свои правомощия на Кмета на Район „Аспарухово“ за издаване на актове по ЗУТ и за територията на с. Константиново се явява акт, който оспорващата е нямала възможност да обжалва самостоятелно с твърдения за незаконосъобразност. В допълнение следва да се отбележи, че дори да не е налице нищожност, то административния акт е унищожаем, като неправилен, постановен при нарушение на материалния закон. Правната норма на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ предвижда две кумулативно дадени предпоставки за търпимост на строеж: строежът да е изграден до 7 април 1987 год. и да е допустим по действащите към момента на извършването му подробни градоустройствени планове, правила и нормативи или съгласно сега действащия ЗУТ. Спор, че строежът не е допустим съобразно действащия ПУП и съобразно правилата на ЗУТ, по делото липсва, което изисква проверка на предпоставките по другата алтернативна възможност за наличие на търпим строеж, относими към момента на извършването му. От съвкупния анализ на събраните писмени доказателствени средства в административното и в съдебното производство, съдът приема, че сградата е построена в периода около 1928 г.-1931 г. при действието на Законъ за благоустройство на населените места въ Княжество България /отм./ обн. в ДВ бр. 67 от 1905г., отм. с ДВ бр. 117 от 31.05.1941г. В закона липсват правила и норми относно разположението на сгради, вкл. такива от допълващото застрояване. Видно от заключението на вещото лице, в случая застрояването, предмет на оспорената заповед, не противоречи на правилата и нормативите действащи по време на неговото изграждане. Следователно, стопанската постройка - хамбар, чието премахване е разпоредено с оспорената заповед, се явява допустима съгласно действащите към момента на извършването и правила и нормативи и представлява търпим строеж по см. на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ. Характеристиката на строежа като търпим обосновава забрана за премахването му, поради което оспорената заповед се явява и незаконосъобразна и подлежи на отмяна. Следва да се посочи и че в продължение на период от 90 години органите по контрол на строителството не са предприели никакви действия по установяване на незаконността на строежа и отстраняването му, а това компрометира в достатъчна степен същинската цел на заповедта – така и според Решение № 3591 от 25.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11055/2022 г., II о., докладчик съдията М. А. Изложеното обуславя извод, че с основание оспорващите поддържат становище за нищожност на процесния по делото административен акт, явяващ се издаден от некомпетентен орган. При този изход на спора и предвид своевременно направеното изявление, оспорващите имат право на разноски на основание чл. 143, ал. 1 АПК. Искането на М. Ж. К. за присъждане на направените по делото разноски за държавна такса – 10 лева и възнаграждение на вещото лице – 1675 лева, да се уважи. Съобразно намиращите се в делото доказателства жалбоподателите М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. са направили разноски в размер на 1020 лева, от които 20 лева – държавна такса и 1000 лева – адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на жалбоподателите е неоснователно. Съдът отчете конкретния обем на предоставената правна помощ на двамата жалбоподатели от адвокат и обосновани искания и предвид, че възнаграждението е за двамата жалбоподатели, то същото е под минимума. Доколкото административното производство е започнато служебно, след обявяването на нищожността на оспорения акт, не следва да се връща делото като преписка на административния орган за ново произнасяне. На основание чл. 173, ал. 2 АПК, съдът