Решение № 5389 от 11.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 891/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника 125 СУ „Боян Пенев“ срещу решение от 09.08.2024 г. по гр.д. №67267/2023 г. по описа на СРС, 41 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на А. М. Г. на основание чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД сумата от 10 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /увреждане на здравето, болки и страдания/, ведно със законната лихва от 30.05.2023 г. до окончателното плащане, настъпили от счупване на дясна лакътна става при падане от метална тръба в двора на училището в час по физическо възпитание и спорт на 30.11.2021 г., както и разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че не е налице противоправно поведение на лице, на което е възложил работа – на учителя по физическо възпитание. Поддържа, че не е налице и причинно-следствена връзка между соченото противоправно поведение и настъпилите вреди, тъй като процесното травматично увреждане е в резултат на случайно събитие. Твърди също, че присъденото обезщетение е прекомерно. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна А. М. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Първоинстанционният съд е сезиран от А. М. Г. с искова молба, с която срещу 125 СУ „Боян Пенев“ е предявен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД за заплащане на парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в резултат на падане по време на час по физическо възпитание и спорт на 30.05.2023 г. поради действия и бездействия на персонала на ответното училище, изразяващи се в излагане живота и здравето на учениците в часа по физическо възпитание поради нарушение разпоредбата на чл.219 ал.2 т.2 ЗУПО и неподдържане на спортните съоръжения и изправно и неопасно състояние. Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск. Твърди, че не е налице виновно и противоправно поведение на негови служители, както и че са изложени и основания, навеждащи отговорност по чл.50 ЗЗД относно спортното съоръжение, както и че не могат да се съвместяват отговорността по чл.49 ЗЗД и отговорността по чл.50 ЗЗД. Въззивният съд приема, че предявеният от ищеца иск е с правна квалификация чл.49 ал.1 вр. чл.45 ЗЗД. Отговорността по чл.50 ЗЗД е за увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка с действия или бездействия на лицата, които я ползват, или на лицата под чиито надзор е тя. Както е изяснено в ППВС №4/1975 г., когато при ползването на дадена вещ не са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл.50 ЗЗД. Ако обаче причинените от вещ вреди на трети лица не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното и съхраняване или други човешки действия, отговорността е по чл.45, съответно чл.49 ЗЗД. Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл.45 ЗЗД. Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. Съобразно константната съдебна практика /ППВС №7/1959 г. и др./ юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл.49 ЗЗД, но не и на основание чл.45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица /в този смисъл и т.7 ППВС №7/1959 г./. Отговорността по чл.49 ЗЗД е насочена срещу възложителя на работата, като при вреди от действията/бездействията на много и различни служители отговорността на възложителя остава цялостна за общия резултат. С обжалваното решение от 09.08.2024 г. СРС, 41 състав, е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ръководството на ответното училище, свързано с поддържане на процесното съоръжение, както и че не е положена необходимата грижа за безопасно осъществяване на обучителния процес в часа по физическо възпитание и спорт от страна на учителя, поради което и е уважил изцяло предявения осъдителен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД. С решение от 13.12.2024 г. СРС, 41 състав, е приел, че е налице очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по делото решение от 09.08.2024 г., като е приел, че в мотивите на съдебния акт е формирал воля за неоснователност на предявения осъдителен иск на главното заявено основание /ответното училище противоправно не е предприело мерки за обезопасяване на процесното съоръжение/, за което е пропуснал да се произнесе с диспозитив, с който да отхвърли предявения иск на това основание, тъй като искът е уважен на евентуалното основание, поради което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка. По решението по чл.247 ГПК: Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното: Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът, след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил извод във връзка с правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи. Или очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно проявление в писмения текст на решението, като данни, относно наличието на очевидна фактическа грешка, следва да се черпят от мотивите на решението. Не представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 ГПК грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, както и пропускът да се вземе становище по част от иска или по някой от исковете. Тези грешки могат да бъдат отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение, защото те изискват да се замести неправилно формираната или липсващата воля на съда с ново решение, а поради това е и недопустимо да се отстраняват служебно от съда. Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда или недопустимо е в това производство да се иска допълване на решението или коригиране на фактически и правни изводи на съда, изразени съвсем ясно в постановеното решение. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. решение №321/26.09.2012 г. по гр.д. №54/2012 г. на І ГО, решение №50055/29.05.2023 г. по т.д. №2018/2022 г. на І ТО и др. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка образува едно цяло с основното решение. Силата на пресъдено нещо на това решение обаче касае наличието на несъответствие между действителната воля на съда и изразената в диспозитива на основното решение, поради което и от значение са правните последици на самата поправка или значението и за процесуалните отношения между страните. Поради което и ако приеме, че не са налице предпоставките за поправка на очевидна фактическа грешка въззивният съд следва да отмени първоинстанционното решение, постановено по реда на чл.247 ГПК /така решение №245/22.10.2012 г. по гр.д №277/2012 г. по описа на ВКС, ІІ ГО/. В настоящия случай изводът на първоинстанционния съд за наличие на очевидна фактическа грешка е процесуално незаконосъобразен, тъй като той не е мотивиран и обективно не е налице несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на постановеното решение и нейното външно отразяване в диспозитива – съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло, като в мотивите е приел, че е налице неположена необходимата грижа за безопасно осъществяване на обучителния процес в часа по физическо възпитание и спорт от страна на учителя, както и че не е налице противоправно поведение от страна на ръководството на ответното училище, свързано с поддържане на процесното съоръжение. Отговорността по чл.49 ЗЗД, както и вече бе посочено по-горе, при твърдения за вреди от действия/бездействия на много и различни служители отговорността на възложителя остава цялостна за общия резултат, т.е. налице е един иск. Поради изложеното, решението да поправка на очевидна фактическа грешка се явява неправилно и следва да бъде отменено. По първоначалното решение: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но поради следното: За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа, 2/ осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него /така ППВС № 9/1966 г./. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното /чл.45 ал.2 ЗЗД/, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието и не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. За основателността на иска за вреди в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на работници или служители на ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер. В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението. По делото не е спорно и е установено при условията на пълно и главно доказване, че на 30.05.2023 г. в час по ФВС ищецът е паднала в двора на училището от метална тръба на около 40 см. от земята и е получила травматично увреждане – счупване на долния крей на хумеруса, закрито, като и е проведено оперативното лечение – репониране на фрактурата и фиксиране с киршнерови импланти, и е поставена моделирана гипсова шина. По делото не е спорно и е установено, че поземленият имот, на територията на който се намира училището, е публична общинска собственост, поради което и именно ответното училище е натоварено с дейността по управление на имота по реда на чл.12 ЗОС и намиращите се на територията на същия сгради и съоръжения. Съгласно пар.5 т.70 ДР на ЗУТ, „Площадка за игра“ е обществено достъпна открита или закрита площ, предназначена за индивидуални или групови игри, с подходящо за целта устройство, настилка и съоръжения за игра в зависимост от определената възрастова група на ползвателите. Съгласно чл.62 ал.11 ЗУТ условията и редът за устройството и безопасността на площадките за игра се определят с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството, министъра на вътрешните работи и председателя на Държавната агенция за закрила на детето. В изпълнение на законовата делегация е приета Наредба №1 от 12.01.2009 г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра, с която са въведени изисквания и са възложени отговорности на стопаните на такива площадки. Съгласно пар.1 т.6 ДР на Наредба №1 от 2009 г., „Стопанин на площадка за игра“ е собственик, наемател или концесионер на поземления имот или на сграда или на част от сграда, на чиято територия е разположена площадката за игра. Съгласно пар.30 ПЗР на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №1 от 2009 г., съществуващите площадки за игра, които са изградени и въведени в експлоатация до влизане в сила на тази наредба, се привеждат в съответствие с изискванията на тази наредба при извършване на техните основни обновявания. Наредба №24 от 10.09.2020 г. за физическата среда и информационното и библиотечното осигуряване на детските градини, училищата и центровете за подкрепа на личностно развитие въвежда държавният образователен стандарт за физическата среда и информационното и библиотечното осигуряване и определя единните минимални и задължителни правила и норми към архитектурната и работната среда, необходими за ефективно протичане на образователния процес в детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие, за да се гарантират безопасни и здравословни условия за образование на децата и учениците. В чл.41 ал.3 Наредба №24 от 2020 г. са посочени минималните изисквания за обзавеждане и оборудване на откритата и закритата зона за спорт за начален етап от основното образование - съгласно приложение №20. В т.1 към приложение №20 е предвидено изискването за акустична, винилова спортна настилка за открита и закрита спортна площадка. От показанията на свид. В.А. се установява, че в процесния час по ФВС децата са имали т.нар. свободни игри – сами са решили какво да играят, като ищецът заедно с други деца са решили да играят на катерушките – правили са ходене на греда, като свидетелят им е помагал, но в един момент ищецът е паднала и е казала, че я боли ръката. Свидетелят сочи още, че процесната греда е била на около 40 см. от земята, като той самият не я обезопасил допълнително, тъй като не е планирал занимания на нея в конкретния час, въпреки че смята, че самото съоръжение е безопасно. От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ се установява, че процесното метално съоръжение е от вида метални тръби, бетонирани в земята, във видимо задоволително състояние и е предназначено за изпълнение на физически упражнения. Вещото лице сочи още, че съоръжението не отговаря на съвременните изисквания. Настоящият съдебен състав не кредитира заключението в частта относно извода на вещото лице, че процесното съоръжение не отговаря на съвременните изисквания, тъй като не е обосновано, а и не е компетентно изготвено – вещото лице не е специалистархитект и не притежава знания в областта на проектиране и изграждане на спортни съоръжения в училища и детски градини. От приетото във въззивното производство заключение на СТЕ, което настоящият въззивен състав кредитира напълно, се установява, че процесното съоръжение се явява и детска площадка за разнообразна игра, като приложимата нормативна база включва: Наредба №1 от 12.01.2009 г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра, Български национален стандарт относно общите технически изискания за проектиране и изграждане, Български национален стандарт относно изискванията за ударопоглъщащи настилки, Европейски стандарт, представляващ основа за Националните стандарти, Наредба №24 от 10.09.2020 г. за физическата среда и информационното и библиотечното осигуряване на детските градини, училищата и центровете за подкрепа на личностно развитие. Вещото лице сочи, че процесното съоръжение е представлявало няколко хоризонтални метални тръби с различна дължина, заварени към вертикални стойки от аналогични тръби с различна височина, като вертикалните отстояния спрямо околния терен са варирали от около 30 см. до около 180 см. височина, а стойките са били замонолитени в единични бетонни стъпки. Видимо е липсвала каквато и да е ударопоглъщаща настилка в известен радиус под и около металните тръбни конструкции, повърхността на самите тръби на някои места е била видимо протрита, т.е. не е имало скорошно обновяване на старото им покритие, едновременно защитавало я от корозия и от приплъзване на ръце или обувки при ползване на съоръжението. От заключението се установява още, че еднозначно е липсвало обезопасяване при евентуално падане от процесната група съоръжения – липсвала е ударопоглъщаща настилка, а в обобщение – съоръжението не е отговаряло на съвременните изисквания за обезопасяване при падане. В о.с.з. вещото лице сочи още, че за заварените съоръжения, каквото е и процесното, има изисквания за диагностика от компетентните органи. При тези данни и доколкото по делото се установи, че процесното съоръжение не е отговаряло на съвременните изисквания за обезопасяване, респ. не са налице данни да са предприемани действия за извършването на основно обновяване на съоръженията в училище, с оглед приложимата нормативна уредба, посочена подробно по-горе, то и следва де се приеме, че ответното училище не е изпълнило задълженията си за неговата поддръжка и безопасност. Налице е бездействие от стана на служители на ответника - неизпълнение за осъществяване на действията за поддръжка и безопасност на съоръжението. Не е спорно по делото, че училището се явява възложител на работата на учителя, доколкото съгласно чл.216 ал.1 ЗПУО трудовите договори с педагогическите специалисти, каквото са учителите /чл.211 ал.1 ЗПУО/, се сключват и прекратяват от директора на училището, който се явява негов ръководен орган. Съгласно чл.171 ал.1 т.1 ЗПУО, децата, съответно учениците имат правото да бъдат обучавани и възпитавани в здравословна, безопасна и сигурна среда. Според разпоредбата на чл.219 ал.2 т.2 ЗПУО, педагогическите специалисти имат задължение да опазват живота и здравето на децата по време на образователния процес и на други дейности, организирани от институцията. По делото липсват данни за вътрешни правила, детайлизиращи горното задължение, поради което същото следва да се възприема като общо такова изискващо грижи, внимание и адекватност на учителите и другия персонал при всяка конкретна ситуация в границите на разумното, възможностите на задълженото лице и добрите практики. В разглеждания случай от ангажираните по делото свидетелски показания се установи, че учителят е дал на учениците т.нар. свободна игра, при която сами са решили с какво ще се занимават в часа по ФВС и въпреки, че педагогическият специалист – учителят по ФВС, не е обезопасил допълнително съоръжението, въпреки че го е смятал за безопасно, е оставил всяко от децата да прави упражнения по негова си преценка, поради което и следва да се приеме, че е налице противоправно действие/бездействие, тъй като е в нарушение на общото правило на чл.45 ЗЗД да не се вреди другиму, както и на изискването н а чл.219 ал.2 т.2 ЗПУО – не е опазен животът и здравето на учениците по време на образователния процес. Следва да се посочи, че с оглед възрастта на учениците, оставянето на т.нар свободни игри, вида и състоянието на процесното съоръжение, учителят е могъл обективно да предвиди, че всичко това създава рискове за тяхното здраве и телесна неприкосновеност. С оглед на изложеното, налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното училище по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Неоснователно е възражението на ответника, поддържано и във въззивната жалба, че процесното травматично увреждане е в резултат на случайно събитие. Случайното събитие по ЗЗД е юридически факт, при който неизпълнението на едно задължение или увреждането става без вина на длъжника, извън неговия контрол и власт, което в случая не е налице – процесният инцидент е настъпил изцяло по вина на служители на ответното училище – педагогическият специалист-учител в часа по ФВС, и натоварените с техническата поддръжка на съоръженията в училището. Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. От приетото в производството пред СРС заключението на СМЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира напълно, се установява, че при процесния инцидент ищецът е получила супракондилно счупване на дясна раменна кост, закрито с разместване, т.е. извънставно счупване, при което фрактурната линия преминава непосредствено над или между епикондилите и проксимално /отгоре/ на физата /растежната хрущялна зона/, фрактурната линия пресича двете метафизарни колони в тънката област, образувана от двете ямки /на олекранона и короноидния израстък/, като и е проведено оперативното наместване на фрагментите – фиксиране с Киршнерови игли. Вещото лице сочи още, че ищецът е ходила на превръзки и е носила гипсова лонгета, а след свалянето и е предприето премахване на металните импланти, проведени са рехабилитационни процедури, като фрактурата е зараснала в добра анатомична позиция. От заключението се установява още, че този тип фрактура може да се получи при падане от височина с поемане на тежестта на тялото с опора върху дланта, хиперекстензия на лакътната става и външно отвеждане на предмишницата, като периодът на възстановяване продължава около 100 дни. От показанията на свид. Б. Г. се установява, че при процесния инцидент ищецът е получила счупване на ръката, престояла е в болница, където още същия ден и е направена операция. Свидетелят сочи още, че ищецът е имала болки, била е много изплащане, плачела е, след 30 дни и е махнат гипсът и след това около 3 мес. и половина е продължило раздвижването. Съдът при определяне размера на обезщетението отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено и оперативно /2 пъти/, и консервативно лечение, периодът на възстановяване е със средна продължителност и се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалата. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесния инцидент ищецът е била на 11 години, т.е. касае се дете, както и че прогнозата е напълно благоприятна – липсват остатъчни травми. С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 10 000,00 лв. Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. Настоящият съдебен състав констатира, че в процесното първоинстанционно решение е допусната очевидна фактическа грешка, в частта, в която в диспозитива е отразено датата, на която е настъпил процесният деликт, която ЯФГ следва да бъде отстранена от СРС, 41 състав, по реда на чл.247 ГПК след връщане на делото. С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, а на основание чл.78 ал.6 ГПК въззивникът следва да заплати по сметка на СГС сумата от 500,00 лв., представляваща депозит за вещо лице. Воден от гореизложеното, съдът