Решение № 6579 от 5.6.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 967/2026 г.

Касационно производство по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

И. А. М. АД, [населено място], [ЕИК] с пълномощник гл. юрисконсулт Д. Н. обжалва Решение № 133/09.02.2026г. по АНД № 6990/2025г. на Районен съд – [област], с което е потвърдено Наказателно постановление /НП/ № 008195/18.11.2025г., издадено от и.д. Началник на Териториален отдел за областите [област], [област] и [област] към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите /КЗП/, за наложено му административно наказание : имуществена санкция в размер на 3000лв., на основание чл.45 ал.1 ат Закона за потребителския кредит /ЗПК/, за нарушение на чл.10а ал.4 с.з.

Касаторът счита решението за незаконосъобразно, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Отрича се извършено нарушение на чл.10а ал.4 ЗПК. Поддържа, че разпоредбите на чл.10а ЗПК касаят такси и комисионни за допълнителни услуги, респект. забранените такива и изискването за посочване на разрешените, а КЗП и РС – [област] твърдят, че възнаграждението за гаранция не е допълнителна услуга по чл.10а, но се налага санкция за непосочване на такси и комисионни по ал.4, която препраща към ал.1 – такси и комисионни по допълнителни услуги. Заявено е, че таксите за издаване на удостоверения и други документи са посочени в Тарифа на дружеството, която се предоставя на потребителите и в чл.16 от процесния договор за паричен заем ясно е вписано, че със сключване на договора потребителят декларира запознаване с Тарифата за таксите и предоставяне на същата. Твърди се, че сключен договор за гаранция е обезпечение на кредита, но не е задължително и потребителят може да не обезпечи заема си, като към момента на сключване на договора за кредит никоя от страните не може да предвиди бъдещи несигурни събития, които може никога да не възникнат, „още по-малко да се определят такси, разходи или каквото и да било.“. В НП е отразено, че уговореното възнаграждение за гаранционна услуга не е предмет на договора за кредит и именно поради това възнаграждението е предмет на друг договор с друго юридическо лице и за друга услуга, предвид което то не следва да бъде приравнявано на такса или комисион, дължим на кредитора по договора за кредит. Твърди се за недоказано от КЗП - предоставянето на обезпечение посредством ползване на гарантиращото дружество да е задължително условие, обуславящо сключването на договора за паричен заем. В конкретния случай заемополучателят е избрал да предостави гаранция за обезпечаване на заема, за което е избрал дружество, предоставящо гаранционни сделки и е налице различно облигационно правоотношение. Поддържа се, че посочването на размера на възнаграждението към дружеството-гарант в погасителния план, не означава, че същото се дължи на кредитора, тъй като потребителя заплаща дължимите суми към гаранта чрез кредитора. В тази насока е позоваване на чл.3 ал.3 от договора за предоставяне на гаранция – И. А. М. АД е овластено да приема плащания от потребителя за погасяване на задължението за заплащане на възнаграждение към •••[държава] ЕООД, предвид което не съответстват на фактите твърденията, че възнаграждението за гаранция се дължи на кредитора.

Във вр. с изложеното се счита, че дори да е налице твърдяното нарушение, същото е неправилно квалифицирано, тъй като не е доказано използването на услугите на дружеството-гарант да е било задължително условия за сключване на договора за паричен заем. Договорите за паричен заем и за гаранция не са нищожни, тъй като размерът на ГПР е коректно посочен към момента на сключване на договора за заем и изцяло съгласно разпоредбите на ЗПК.

Поискано е решението на ПРС да бъде отменено и с произнасяне по същество – отменено НП, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

Ответникът И.Д. Началник на Териториален отдел за областите [област], [област] и [област] към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите оспорва касационната жалба, представляван от юрисконсулт Й. Ц.. Претендира юрисконсултско възнаграждение. При евентуалност оспорва размера на претендираните разноски от касатора, поради прекомерност с оглед фактическа и правна сложност на спора.

Окръжна прокуратура – [област] не участва по делото.

Касационната жалба е допустима - подадена в срока по чл.211 ал.1 АПК, от страна с право и интерес от оспорване. По същество е основателна, съображенията за който извод са различни от заявените.

1. Съгласно чл.10а ал.1 ЗПК – „Кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.“. Според чл.4 от договора за паричен заем - обезпечението се предоставя в срок до три дни, считано от дата на сключване на договора и към дата на сключване на договора – кредиторът според чл.4 от договора не е в състояние да знае кой вид обезпечение ще избере заемателя, но заемателят е задължен да предостави обезпечение, което задължение произтича от договора за заем, поради което следва, че на кредиторът са известни разходите за обезпечение. Макар да е предоставен избор относно обезпечението, същият е сведен до обхват от три възможности, като в конкретиката на фактите – договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на сключване на договора за заем. В договора за предоставяне на гаранция ясно е посочено, че възнаграждението на гаранта се приема от кредитора. В договора за паричен заем не е посочено, че погасителният план е неразделна част от договора, като се съобрази, че погасителния план отразява изпълнението на договора, предвид което е посочено в чл.7 ал. от същия, че безвъзмездно и във всеки момент от изпълнението на договора – заемателят може да получава извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания с информация за разбивка на всяка погасителна вноска /главница, лихва, която е изчислена на база на лихвения процент/, а когато е приложимо – допълнителните разходи. Фактическото действие по събиране на възнаграждението на гаранта не представлява част от обхвата на договора за заем и страна по договора за предоставяне на гаранция е заемателят, запознат с текста на чл.3 /цитиран по-горе/. Независимо от описаните договорености, съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според ал. 2 на същата разпоредба, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Според чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Прието е, че транспонирането на посочената норма от Директива 2008/48/ЕО е намерило точно отражение в § 1 т. 1 ДР на ЗПК. Стойността на дължимото възнаграждение за гаранта по сключения договор за предоставяне на гаранцията попада в разходите, посочени, като „общи разходи по кредита за потребителя“, който извод се основава на следните данни : дължимото възнаграждение за гаранта се плаща чрез кредитора; погасителният план включва както размер на вноската по кредита, така и размер на възнаграждение за предоставяне на гаранция, които представляват общ размер на вноска с един и същ падеж. Идентичната падежна дата е допълнителна индиция, че гаранционната сделка не представлява „допълнителна услуга“, а допълнителен разход, който следва да се включи в общия размер на разходите, дължими от кредитополучателя и в размера на ГПР. „Това е така, тъй като ако не представлява задължителен елемент на отпускания кредит, не би следвало възнаграждението за гарант да се включва в погасителния план, представляващ план на плащанията за обслужване и погасяване на кредита. Един от основните фактори, който формира общата стойност на кредита е размерът на ГПР. Именно стойността на всички разходи, които ще дължи потребителят формират решението му дали да избере услугите на конкретната кредитна институция или да предпочете друга. Ето защо в ГПР, следва да бъдат описани всички общи разходи, произтичащи пряко от получаването на кредита, които трябва да заплати длъжника, като последният бъде запознат с крайния размер на задължението което поема. Несъмнено възнаграждението за гарант, като допълнителен разход, който ще понесе потребителят при изпълнение на договора за кредит, следва да бъде включено в общите разходи по кредита и в стойността на ГПР.“ – Решение № 2022/20.02.2026г. по д. № 7921/2025г., ВАС.

2. Извън посоченото се установи следното : НП е издадено от компетентен орган, правомощията на който произтичат от Заповед № 1139/29.01.2025г. на Председателя на КЗП, издадена на основание чл.55 ал.2 ЗПК. Същата е приложена в преписката и независимо, че не е отразена в НП, упражненото правомощие е от компетентен орган в съответствие с чл.55 ал.2 ЗПК : „Наказателните постановления се издават от председателя на Комисията за защита на потребителите или от оправомощени от него длъжностни лица.“. АУАН № 008195/05.08.2025г. е съставен от главен инспектор в ТО [област] при КЗП, [населено място], оправомощена със Заповед № 7844/21.10.2025г.

При насрочване на делото с разпореждане от 16.12.2025г. ПРС не е изискал доказателства за компетентност на актосъставителя към дата на съставяне на АУАН. В проведеното едно открито съдебно заседание преписката е приета без констатация за отсъствие на оправомощителен акт в съответствие с чл.55 ал.1 ЗПК /“Актовете за установяване на нарушенията се съставят от длъжностни лица, оправомощени от председателя на Комисията за защита на потребителите.“/. АУАН е от 05.08.2025г., а оправомощителната заповед в преписката е от 21.10.2025г., поради което не би могла да е основание за компетентност на актосъставителя преди издаването й. В касационното производство също не е представена оправомощителна заповед по отношение актосъставителя, обосноваваща правомощия към 05.08.2025г., поради което в случая фактическата установеност с АУАН не може да бъде основание за издаване на НП. Не е изпълнено в цялост задължението по чл.60 ал.2 ЗАНН и отсъства надлежно упълномощаване за съставяне на АУАН за нарушение на ЗПК.

Компетентността на актосъставителя е абсолютна процесуална предпоставка за налагане на административни наказания и при издаване на НП без представени в тази насока доказателства, е налице съществено процесуално нарушение. Отсъствието на доказателства за компетентност на актосъставителя обосновава извод за незаконосъобразност на НП, като в случая се съобрази липса на указания за представяне на доказателства за оправомощаване към дата на съставяне на АУАН.

Районен съд – [област] не е указал на ответника в първоинстанционното производство да представи доказателства за материалната компетентност на контролния орган, поради което решението следва да бъде отменено и върнато за ново разглеждане. При новото разглеждане съдът следва да изиска от ответника посочените доказателства.

По исканията за присъждане на разноски следва да се произнесе районният съд при новото разглеждане на делото, съгласно чл. 226 ал. 3 АПК.

Мотивиран с изложеното, АС – [област]